Осмият ден

15.

Милион пъти беше чувал за това. Всички бяха чували. И независимо дали се отнасяше за пресрещане на магистралата или отмъкване на дамска чанта в центъра на града, всички бяха единодушни: става невероятно бързо! Така казваха. И бяха прави. Винаги бяха прави.

Мерцедесът рязко увеличи скоростта, с пищящи гуми направи обратен завой и му прегради пътя. Нямаше време да реагира. Обърна се навреме, за да види втората кола, която спря до тротоара точно зад него. Вратите се отвориха и отвътре наизскачаха мъже. Той инстинктивно отстъпи назад и понечи да се завърти, когато нечия ръка го сграбчи през врата и го помъкна към мерцедеса. Дани замахна с крак и удари вещо меко. Разнесе се болезнен вик. В следващия момент го блъснаха на задната седалка и го метнаха на пода. Нечие коляно се заби в гърба му и остана там.

Колата се понесе нагоре по склона и полетя в мрака. Разгневен и уплашен, Дани с усилие се изправи на четири крака, ала получи юмрук по ухото и се стовари обратно на килима. Пред очите му избухна дъжд от искри.

— А си мръднал, а съм те заколил — прошепна в ухото му мъжки глас.

Усети острие на нож под брадичката си. Нищо не можеше да направи. Въздъхна и се отпусна на килима. Някой изви ръцете му зад гърба и му сложи пластмасови белезници. И после — нищо. Лежеше на пода, слушаше ударите на сърцето си и се задушаваше от миризмата на изкуствения килим. Нямаше представа къде го водят. В някоя пещера или клисура, каквито беше видял на идване в Юзелюрт. На някое тъмно място, където да могат да го убият и да се избавят от трупа му.

Не чуваше нищо, освен свистенето на гумите и приглушения рев на двигателя. В главата му отекваше стара песен на Дилан — като топче на рулетка, което безспирно се върти:

Тези стихове можеше да са смешни, ако не бяха толкова страшни. Страхуваше се. И не само от смъртта. Зебек убиваше по такъв начин, че на смъртта й бе излязло лошо име.

Колата рязко зави надясно и гумите захрущяха по чакълен път. Дани чуваше рикошетите на камъчетата по шасито. После шофьорът удари спирачка, мерцедесът поднесе и във вените на Дани нахлу адреналин. „Това е — помисли си той. — Така ще свърши всичко. През нощта, в студа, край пътя. Скоро ще се превърна в боклук.“

Горещият дъх на похитителя му миришеше на чесън.

— Не мърдай — прошепна в ухото му мъжът.

Дани остана на пода. Хладната стомана на ножа продължаваше да се опира в гърлото му. Секундите запълзяха като минути.

После предната лява врата се отвори. Нахлу студен въздух и се разнесе заповед на турски. Мъжът с ножа сграбчи Дани за яката на ризата и го изправи да седне. Имаше време колкото за един поглед наоколо. Видя нечий тил, лъч светлина през предното стъкло, силуети.

— Какво… — понечи да пита Дани и някой запуши устата му с лепенка. Нахлузиха калъфка от възглавница на главата му. Накрая стегнаха „качулката“ с въже и го измъкнаха навън.

Калъфката миришеше на сапун.

Някой го прегърна през рамо и го притисна към себе си.

— Внимателно ме чуй, приятел.

Дани позна гласа и се вцепени. Младежът от магазина за килими! Сигурен беше.

— Успокой се — каза онзи. — Не се съпротивлявай, иначе ще ти ударя една инжекция. Не искам да го правя, нали разбираш? От кетамина ти прилошава, повръщаш — може да се задушиш. Затова се успокой, става ли?

Дани кимна. Измуча нещо. Олюля се на мястото си.

— Ще те затворим в автомобилен багажник. Може да те пораздруса, нали се сещаш.

Стомахът на Дани се сви.

Като малък по-големите му братя го подлагаха на жестоки майтапи. Веднъж го затвориха в кашон, запечатаха го и го пуснаха да се търкаля от върха на един хълм. (Получи мозъчно сътресение.) Друг път, когато с родителите си разглеждаха форт от Гражданската война в Мейн, братята му го провесиха от стената над пенещите се в скалите долу океански вълни. Кев го държеше за единия крак, Шон — за другия и се преструваха, че ще го изпуснат. „Ооох, още малко и ще ми се изплъзне!“

В тяхна защита трябваше да се каже, че не позволяваха на никой друг да го докосва. Напротив. Но те го бяха научили на един урок: капитулацията никога не ти носи нищо. Капитулацията само улеснява някого да те тормози. Тъкмо затова онази нощ удари Кевин с пръчка по главата — прокрадна се зад него и го удари толкова силно, че сам се уплаши, удари го, макар да знаеше, че ще го напердашат. Трябва да затрудняваш хората, които искат да ти направят нещо лошо. Трябва да ги накараш да се замислят.

Тези мисли не му излизаха от ума, докато турчинът му обясняваше, че било много важно да запази спокойствие. Ала според Дани това изобщо не бе важно. Все едно да подпише смъртната си присъда. Нямаше значение дали ще се задуши в собствения си бълвоч, или ще го пребият до смърт. Нямаше какво да губи, затова когато се ориентира по гласа на турчина, пристъпи напред и заби чело там, където се надяваше да е носът на другия.

Последва удовлетворяващо изхрущяване, болезнено възклицание и… експлозия от фойерверки в мозъка му. Видя проблясък, усети, че главата му избухва и потъна в мрак.

Когато след минута, час или ден се свести, не знаеше къде е, нито дори къде би могъл да е. Някъде, където бе горещо. Беше подгизнал от пот. И се чуваше свистене, което като че ли бе в собствената му глава. Ръцете му бяха завързани зад гърба и не виждаше нищо. Калъфката продължаваше да е на главата му, както и лепенката. И все пак усещаше, че е в някакво затворено пространство. Сандък или…

И тогава се сети. В гърдите му избухна гейзер от ужас. Тялото му се изви и той се замята като риба на корабна палуба в пристъп на дестилиран страх. „Погребан съм жив.“

Само че не беше. Не можеше. Шумът! Не идваше от главата му. Идваше от двигател. Където и да се намираше, Дани се движеше. В такъв случай бе в кола или камион. В багажник или под шасито.

Постепенно започна да се успокоява. И възвърна другите си сетива. Усети мирис на горещ метал, масло, дизелов пушек. От време на време камъчета се удряха в металната рама под него. По-рядко, когато шофьорът натискаше спирачка или завиваше, тялото му се претъркулваше или плъзгаше насам-натам, оставено на милостта на Нютонови сили, с които не можеше да се бори. На няколко пъти камионът — трябва да беше камион — подскачаше върху неравност и Дани се блъскаше в стените. Така успя да определи размерите на пространството, в което бе затворен. Беше с големина на ковчег.

Ала не е ковчег, каза си Дани. Защото бе от метал. И изглежда висеше на рамата. Каквото и да беше, вътре нямаше въздух — и той трябваше да събере цялата си воля, за да овладее паниката. „Задушавам се. Не мога да дишам.“

Той задъвка лепенката с надеждата да я прехапе, но това не беше възможно. Усети вкус на гума, на химикал. Гадеше му се и май започваше да губи съзнание. Мракът се сгъсти и после…

Камионът спря. Или може би вече беше спрял. Не знаеше. Не можеше да е сигурен дали е усетил намаляването на скоростта, или се е свестил и е установил, че затворът му не се движи. Във всеки случай възприе тишината като безтегловност, сякаш земята се бе отдалечила под него. Ревът на двигателя беше единствената му отправна точка. Сега бе някак сам и неподвижен.

Сърцето му бясно се разтуптя.

После чу, че вратите на камиона се отварят. Гласове. Цъкане на изстиващия мотор. Отначало си помисли, че са стигнали до целта си, че всеки момент ще дойдат да го вземат, но скоро разбра, че камионът е на контролен пост. Опита се да извика, ала звукът остана в главата му. Затъркаля се настрани, но нямаше достатъчно място, за да вдигне шум. След малко двигателят изрева също толкова внезапно, както бе и угаснал. Шофьорът превключи на скорост и отново потеглиха.

Призля му. Тялото му неудържимо се друсаше. Главата му се пръскаше, стомахът му се надигаше. Паниката го обливаше на талази. Страхуваше се, че няма достатъчно въздух, че ще повърне и ще се задуши — точно както го бе предупредил онзи от магазина за килими. Трябваше да го послуша. По слепоочията му се стичаше пот и пареше очите му. Умираше от жажда. Целият беше мокър от пот.

Хрумна му, че навярно ще умре, преди похитителите му да го убият.

„Рано или късно ще трябва да ме измъкнат оттук, за да ме убият. Тогава ще направя своя ход — реши Дани. — Когато ме извадят от камиона.“

След малко обаче се запита: „И какъв ще е «моят ход»? Ръцете ми са в белезници, очите ми са завързани. Мога само да повърна и да падна, което едва ли може да се смята за «ход». Следователно не мога да направя никакъв ход“.

Замисли се къде биха могли да отиват и защо още не са го убили. Нямаше никаква логика — освен ако не бяха намислили нещо „специално“. „Не мисли за това. Мисли за… Вашингтон. За своите приятели и колеги.“

Представи си галерията, Иън, увлечен в разговор с Дамата с обиците. Как се казваше тя? Винаги носеше огромни висящи обици. Кой знае защо се ядоса, че не може да си спомни името й. Представи си как Дамата с обиците пита за него: „А къде е Дани Крей? Толкова мило момче!“.

И Иън с измъчено изражение: „Не сте ли чули? Намерили го… божичко, бил одран жив. В Турция или някъде там! Приятелката му беше съсипана — естествено! Искам да кажа, можете да си представите. Но тя се взе в ръце“.

Дани се изсмя. Изхлипа. Изгуби нишката на мисълта си. В мрака и сред рева на двигателя, той ту идваше в съзнание, ту пак изпадаше в несвяст, сякаш в мозъка му имаше скъсана връзка. Изтече неопределено време — на откъси, докато в пода на камиона изтрака дъжд от камъчета. Дани усети, че шофьорът натиска спирачка.

„Това е!“

Чу прокарване на верига през ключалка, после се вцепени, когато нечии ръце го хванаха под мишниците и го измъкнаха сред студения нощен въздух. Той се олюля. Определено бе време да направи своя ход, ала едва се държеше на крака. Изгуби битката, краката му се подгънаха и Дани се свлече на колене като свещеник в молитва.

„Няма да чуя изстрела — помисли си той. — Дори няма да го усетя.“ Представи си изходната рана, въртящия се във въздуха куршум, който пръсва окото му. После някой го хвана за ръка, изправи го и го поведе. Изскърцаха панти на врата. Бутнаха го върху стол с висока облегалка. Някой преряза пластмасовите белезници и закрепиха ръцете му за страничните облегалки на стола. Друг завърза глезените му за крачетата.

След това вдигнаха калъфката от главата му и махнаха лепенката от устните му. Студеният, богат на кислород въздух го изпълни с еуфория. Ала това не продължи много. Колкото и неудобна да беше калъфката, можеше да се приеме за добър признак. Докато похитителите бяха взимали мерки да не види лицата им, поне имаше надежда, че може да го освободят.

Вече не.

Дани неохотно вдигна глава. В стаята имаше двама души. Както очакваше, единият беше старият му приятел от магазина за килими. С насинена буза. Той машинално докосна лицето си.

Другият бе тридесетинагодишен и по-висок. Гладко избръснат и красив. Носеше плетена шапка, избеляла фланелка с емблемата на Чикаго Булс, памучен панталон и маратонки. Когато се обърна с гръб към него, Дани с изненада видя, че името на фланелката е Кукоч, а не Джордан.

Стаята беше малка, с бетонен под и тухлени стени. Имаше голо легло, два различни стола и оръфан килим на отсрещната стена. На тавана мъждукаше и бръмчеше флуоресцентна крушка. Това бе всичко, освен работния тезгях в ъгъла и лентите с лепило за мухи, осеяни с насекоми.

— Кофти пътуване, а?

Беше мъжът с фланелката на Чикаго Булс. На устните му играеше усмивка, която изобщо не изглеждаше приятелска.

След като Дани не отговори, „Кукоч“ продължи:

— Обикновено не превозваме хора така. Това е за… стока, нали разбираш? За хора има специален камион — с тоалетна и всичко останало. Само че в момента е в Букурещ. — Той сви рамене. — Използваш каквото има, нали така?

Въпросът бе реторичен и Дани не му обърна внимание. Опитваше се да определи дали не може да се освободи от лепенката, която го придържаше към стола. Не можеше.

Кукоч се надвеси над него.

— Ей! Смелчагата, събуди се! — Имаше бездънни кафяви очи. — Аз задавам въпроси, ти отговаряш. Така всички ще сме доволни! — След като Дани отново не отговори, Кукоч смаяно поклати глава. — С мен ли ще се ебаваш?

Дани въздъхна. Каквото и да кажеше, щяха да го бият. (В най-добрия случай.) Беше само въпрос на време. Затова отстъпи — не пред Кукоч, а пред онази част от себе си, която завинаги щеше да си остане в гимназията. Когато някой ти се репчи, изправяш се срещу него. Така се постъпва. Така се прави, когато не искаш вечно да бягаш и да се криеш. Затова отвърна:

— Не знам. Що не го духаш… — Канеше се да прибави „и ще разберем“, но така и не стигна дотам.

Мъжът от магазина за килими изненадано ахна, а Кукоч замахна и му нанесе толкова силен удар, че предните зъби на Дани пробиха устната му.

Когато дойде на себе си, лежеше на пода, все още завързан за стола, със солен вкус на кръв в устата. Двамата мъже го изправиха.

После го вдигнаха със стола, наклониха го напред и го пуснаха. Височината бе едва около метър и двадесет, но той се строполи на пода като палачинка и един от предните му зъби се отчупи от венеца. Болката беше неописуема, звукът — ужасяващ.

Толкова за турското чувство за хумор.

Оставиха го да лежи там, замаян и окървавен, и се отдръпнаха настрани да изпушат по цигара. Облегнати на работния тезгях, двамата тихо разговаряха на турски, докато Дани зяпаше краката им.

Подът бе прашен и вонеше на урина — което според Дани не беше добър признак. Очевидно не бе първият, когото разпитваха там.

Изтече около минута и отново изправиха стола му. Мъжът от магазина се надвеси над лицето му и поклати глава почти с възхищение.

— Беше много смешно — каза той. — Нямаше как да не се разсмея. Обаче ти ми изглеждаш сериозен, а? Прощавам ти за това. — Турчинът посочи бузата си. — Не те обвинявам — притиснат си в ъгъла като звяр. Обаче… айде стига, приятел. Бъди умен. Ако ядосаш приятеля ми, ще изгубиш нещо повече от зъба си.

Дани не успя да се овладее. Не можеше да понася някой да му нарежда какво да прави. Всеки, който имаше по-големи братя, щеше да го разбере. Ако отстъпиш прекалено лесно, ако им покажеш гърлото си, те се хвърлят към шията ти. Затова въздъхна, приготви се и отвърна:

— Майната ти. — Заради липсващия зъб леко фъфлеше.

Столът пак се вдигна във въздуха — този път по-високо — и падна. И той пак пое удара с лице. Отново го изправиха. Проблемът с отстъпването започваше да се решава.

— Не се измъчвай сам, приятел. Ами че ние още не сме стигнали до въпросите! Засега просто водим дружески разговор!

Дани захапа бузата си, за да не затрепери. Зрението му бе замъглено от сълзи и знаеше, че няма да може да издържи — поне не за дълго. Той беше скулптор, а не командос. Пък и какъв смисъл имаше? Зебек щеше да го убие каквото и да кажеше.

— Е, как мина пътуването? — официално попита Кукоч. — Хареса ли ти?

Дани поклати глава.

— Не.

— Така е много по-добре. — Кукоч се замисли и Дани почти чу колелцата да се въртят в главата му. — И какво правеше в Юзелюрт?

Дани не повярва на ушите си. А те какво си мислеха, че прави в Юзелюрт?! Това не беше тайна. Той бе обикалял от врата на врата и беше разпитвал за Реми Барзан. Но предчувстваше (по кръвта, болката и подуването), че саркастичният отговор няма да му е от полза. Затова отвърна:

— Търсех Реми Барзан. — Докато говореше, забеляза, че челюстта му издава щракащ звук. „Лошо“ — помисли си той.

— Отлично — похвали го Кукоч. — Аз ти задавам лесни въпроси, и ти все така простичко ми отговаряш. Сега: защо го търсеше?

Дани поклати глава.

— Това е дълга история.

Мъжът от магазина разклати показалец като махало.

— Имаме време — осведоми го Кукоч.

Дани забеляза, че говори почти перфектно английски, макар че имаше известни затруднения със звука „в“, който произнасяше като „ф“. Той овладя безумното си импулсивно желание да го поправи.

— Преди около три седмици с мен се свърза човек на име Белцер. Поне така се представи.

— И после? — попита Кукоч.

— Срещнахме се.

— Къде?

— На летището.

— В Истанбул ли?

Дани поклати глава.

— Във Вашингтон.

— И какво искаше той?

— Искаше да ме наеме.

— Да намериш Реми ли?

— Не. Каза, че някой го клеветял в пресата.

Кукоч и мъжът от магазина размениха няколко думи на турски.

— Искаш да кажеш, че измислял лъжи за него, така ли? — доуточни Кукоч.

— Да. Нещо такова. И ги публикувал във вестниците.

Кукоч скептично наклони глава наляво, после надясно.

— И е дошъл при теб, защото… ти си голям детектив, така ли?

— Не.

— От ЦРУ ли си? Да не си Макгивър, приятел?

Дани не бе наясно какво иска да каже турчинът.

— Не — накрая отвърна той.

— Последно? — попита Кукоч.

Дани схвана шегата, но не видя нищо смешно в нея.

— Кой е Макгивър?

Мъжът от магазина се засмя.

— Тук излъчват много стари филми — поясни той.

— А, имаш предвид по телевизията.

Кукоч кимна.

— Аз съм художник — каза Дани. — Понякога върша детективска работа. За юридически кантори и подобни. Почасово. Най-често ходя в съда и търся архивни документи. Такива неща. Но… вижте, всичко това ви е известно, така че…

Кукоч поклати глава.

— Нищо не ми е известно.

— Е, тогава е известно на Зебек. Той знае всичко.

Кукоч и приятелят му се сепнаха.

— На Зебек ли?

— Да — потвърди Дани, озадачен от промяната на поведението им.

— Зереван Зебек ли?

— Точно така.

— Какво знаеш за Зереван Зебек? — попита Кукоч.

— Работя за него. Тъкмо затова съм тук!

Кукоч се зачерви и изруга под нос. После гневът му надделя и той плесна с длани Дани по ушите — силно. Не че толкова го заболя, но го изненада и от очите му отново бликнаха сълзи.

— Ебаваш ли се с мен? — извика Кукоч.

— Не!

— Каза, че си работил за оня… евреина, Белцер!

— Не — отвърна Дани. — Не е евреин. Искам да кажа, откъде можех да зная…

— Пак те питам: ебаваш ли се с мен?

— Не!

— Добре… — Кукоч сякаш искаше да подчертае, че полага всички усилия да овладее гнева си. — Та значи този евреин е наел теб, така ли?

— Да, но…

— Или е бил Зебек?

— Точно така! Зебек беше, но…

Бам!

Така и не видя какво го е ударило. Изведнъж долната му челюст рязко се стовари върху езика му, нещо проблесна зад очите му — и изгуби съзнание. Нямаше представа за колко време. Няколко секунди. Минута. Половин час.

Когато дойде на себе си, лежеше по очи на кревата и гледаше една муха, лазеща по бетонния под. „Спиралата на смъртта“ — помисли си той. Наблизо чу свистене на въздух, последвано от специфичния звук от драсване на кибритена клечка. И после нищо. Кукоч изруга. Дани завъртя глава да види какво правят и онова, което видя, изсмука цвета от лицето му.

Кукоч и мъжът от магазина стояха при работния тезгях и се опитваха да запалят газова горелка.

— Ей! — чу се да казва Дани с глас като на Родни Кинг след безредиците в Лос Анджелис. „Не може ли просто да се разберем?“

Драснаха втора клечка кибрит, после трета. Кукоч все повече се ядосваше. Нямаше газ. „Слава Тебе, Господи!“ Кукоч изруга, хвърли кибрита на тезгяха и каза нещо на другия. Мъжът от магазина се приближи до Дани и поклати глава.

— Това трябва да е щастливият ти ден. Газта е свършила. — После събу обувките и чорапите на Дани и омота глезените му с изолирбанд. Въздухът бе студен и приятно галеше петите му.

— Какво… какво правите? — попита Дани.

Кукоч се приближи до кревата с ръждива тръба в ръце.

— Край на глупостите, приятел. Казах ти: първо аз задавам въпрос, после ти отговаряш.

— Но…

Турчинът клекна до него и възприе добродушно поверителен тон.

— Виж, приятел, ще бъда откровен с теб. И с това ще изчерпя всички възможности. Очаква те ацетонова баня и ще те изхвърлим на пътя с бележка в устата. Затова ми помогни…

— Ще ти помогна!

„Ацетонова баня ли? Какъв е тоя ацетон?“

Кукоч се изправи и другият турчин хвана Дани за глезените. Здраво. По време на последвалата продължителна тишина Дани чу, че Кукоч дълбоко си поема дъх. „Разтворител — помисли си той. — Като лакочистител. Разтваря всичко.“ После тръбата го удари по петите и смаза нервните окончания. Дани рязко отвори уста, ала дори не успя да извика. Кукоч продължи да го удря по сводовете на стъпалата и превърна нервите в краката му на каша.

— „Фалака“ — поясни като екскурзовод мъжът от магазина. — Така се казва.

— Кой е евреинът? — извика Кукоч.

Това беше безумие. И веднага щом приключеше, щяха да го разтворят в ацетона.

Болката е като неравна повърхност, осеяна с цепнатини, в които жертвата търси убежище с надеждата, че се е спасила, че премеждието е свършило, че трябва да е свършило, че тялото не може да понесе повече. Но то понася. Тялото е издръжливо, както и болката.

Оказа се, че мъжът от магазина не е свикнал с такива неща. Дани зърна лицето му и за миг видя, че насилието го плаши. Устните му бяха свити в гримаса и изглеждаше готов да повърне. Което още повече уплаши Дани, защото всъщност биеха него.

Мина време, докато успя да им обясни. Всичко — от „Адмиралс Клъб“ до гонитбата в щерната, самоубийството на Терио и изхвърлянето на отец Инзаги през прозореца. Информацията се изливаше от него на талази, между викове и крясъци. Нямаше представа каква част от думите му е разбираема — навярно по-малко от половината. Но след като повтори историята пет-шест пъти, Кукоч най-после схвана, че „Белцер“ е псевдоним, използван от Зебек в отношенията му с Дани, и че преди няколко дни Дани бе избягал от Зебек, за да предупреди Реми Барзан с надеждата да спаси живота и на двамата.

Дани изгуби съзнание и когато се свести, чу Кукоч и приятелят му да спорят на турски — или може би на кюрдски.

— Оххххххх… — изпъшка Кукоч в отговор на някаква забележка на другия. В гласа му се долавяше изненада, примесена със съжаление. — Стига бе…

Дани чу издрънчаването на тръбата върху бетона. После мъчителите му излязоха и го оставиха сам в стаята, легнал на кревата със стичаща се от устата му слюнка.

Хрумна му нещо смешно въпреки ужасяващото му състояние. В края на краищата трябва да имаше нещо вярно в акупресурата, защото навсякъде го болеше. Не само краката. Болката се движеше по тялото му като стара водевилна мелодия, танцуваше нагоре-надолу по гръбнака му, въздействаше върху всеки нерв по пътя си. Усещаше, че ходилата му се подуват като презрели домати, кожата му се пука, стичат се телесни течности. Чувстваше устата си като че ли е дъвкал бръсначи и сърцето му биеше неритмично.

Той вдигна очи и видя светъл правоъгълник зад килима на стената. За миг си помисли, че халюцинира, после разбра, че килимът прикрива прозорец. Значи бе сутрин.

Болката постепенно отстъпи мястото си на вцепененост и отвори емоционалното пространство, което му беше достатъчно, за да се уплаши истински. След като бяха приключили с проверката, похитителите му бяха отишли да приготвят ацетоновата баня. Да намерят вана, да смесят химикалите…

Не се съмняваше, че е било проверка (а не разпит). Зебек очевидно искаше да провери какво знае, след което можеше да се избави от него.

Наелектризиран от тази перспектива, той започна да се бори с лепенките, с които го бяха увили, и накрая успя да освободи ръцете си. Задъхан, Дани седна на кревата и отлепи изолирбанда от глезените си. Трябваше да се маха. Той дълбоко си пое дъх, спусна крака на пода и…

„Господи боже!“

Ходилата му бяха големи колкото възглавници и меки като желе. Дори най-слабото докосване го пронизваше с болка. Дани ахна и вдигна крака от пода — отпусна се обратно на леглото и си помисли: „Това е. Свършено е с мен. Няма къде да бягам“.

Трябва да беше заспал — или просто бе изгубил съзнание, защото когато дойде на себе си, продавачът на килими клечеше до него с пластмасова кофичка. Дани я погледна и се зачуди какво има в нея. Киселина? Ацетон? Тялото му се напрегна, после се отпусна, когато мъжът натопи гъба в течността и я изстиска. Не носеше нито ръкавици, нито очила.

— Повече трябваше да внимаваш, приятел — успокоително каза той.

После старателно почисти кръвта от лицето му и му изми краката, като прокарваше гъбата между всичките пръсти. Действията му бяха едновременно нежни и болезнени и Дани се запита дали не извършва някакъв кюрдски предпогребален ритуал.

Накрая мъжът му обу чорапите и се опита да му нахлузи обувките. Невъзможно. Той изчезна и след малко се върна с чифт гумени сандали голям номер. Пъхна ги на краката му и ги закопча като родител на малко дете. После му помогна да се изправи и с насърчителна усмивка го поведе към вратата. Придвижваха се бавно — Дани ситнеше като китайка със завързани крака.

Вратата се отвори и той се озова под яркото слънце. Когато очите му се приспособиха, видя, че е бил затворен в каменна пристройка до обор. Кюрдът го придружи до предната дясна врата на яркозелен пикап. Въпреки болките Дани изненадано се подсмихна. Родителите на Кейли имаха същия в ранчото си в Южна Дакота. Забелязал изражението му, продавачът се ухили и на Дани му хрумна, че може би все пак няма да го убият.

Пикапът потегли по чакъления път, от двете страни на който растяха подкастрени върби. Ветрецът шумолеше в сребристите листа, обръщаше ги навън и те сякаш искряха на слънцето. Колкото и да бе красиво, всяка дупка по пътя караше Дани да потреперва. Той държеше краката си кръстосани в глезените и завъртени встрани. Кюрдът го стрелна със съчувствен поглед, но така и не намали скоростта.

Когато се изкачиха по склона, стигнаха до сводест портал в дълга стена, облепена с обичайните натрошени стъкла. Пазачът отвори прозореца на будката, размени поздрави с кюрда и се скри. След секунди електрическата врата се отвори и пикапът бавно влезе в просторен двор с изобилие от цветя и дървета, сред които се издигаше великолепна вила от камък с цвят на пчелен мед.

Сградата беше двуетажна, като първият етаж изглежда се състоеше от сервизни помещения — кухни, стаи на слугите и така нататък. С помощта на спътника си Дани слезе от пикапа и се качи на втория етаж. Там кюрдът въведе поредица от цифри в клавиатурата на стената и двете крила на старата дървена врата безшумно се разтвориха. Докато очите му се приспособяваха към промяната в светлината, Дани чу пиано и после тихо изръмжаване, което го накара да замръзне на мястото си. Застанал неподвижно, той скоро долови второ ръмжене — малко по-влажен звук, може би на пет-десет сантиметра от слабините му. Американецът сведе поглед и се озова пред свирепата муцуна на мускулест родезийски мастиф и негов озъбен близнак.

Мъжът от магазина се подсмихна под нос, после нежно извика имената на кучетата.

— Кастор… Полукс…

Ръмженето мигновено се превърна в прозявка. Едното животно се отдалечи, а другото легна и започна да се ближе.

Бившият мъчител въведе Дани в най-невероятната стая, която беше виждал. Тя бе огромна, със сводест таван, висок най-малко шест метра. Две от стените и таванът бяха изсечени от масивни каменни блокове с цвят на мед. Другите две стени бяха стъклени. Едната гледаше към градината, а другата — към тучен атриум в центъра на къщата. По мраморния под като скъпоценни камъни пъстрееха ориенталски килими. Във въздуха се носеха вариациите на Голдберг.

Едната стена беше опасана от каменен миндер, чиято твърда повърхност бе омекотена с възглавници, покрити с килими. Над миндера висяха картини и скици на немски експресионисти. Дани веднага позна творбите на Ото Дикс, Емил Нолде и Оскар Кокошка.

На другата каменна стена беше монтиран дълъг плот от полиран орех, върху който имаше компютър, стереосистема и четири вградени в стената плоскоекранни монитора. На удобен стол пред мониторите седеше мъж и пишеше на клавиатура, отразяваща представата на „Майкрософт“ за ергономичност. В панталона на кръста му бе пъхнат определено не ергономичен пистолет четиридесет и пети калибър. Продавачът на килими докосна Дани по рамото и му даде знак да почака. После се приближи до непознатия пред компютъра.

Американецът се вторачи в мониторите, на които се виждаха различни порти и врати, пътят до вилата и вътрешността на пристройката, в която го бяха пребили. Той потръпна и насочи вниманието си към картините — в частност към една от тях, която се различаваше от другите. Тя бе импресионистична, един от синьо-зелените силуети на палмов лист, които беше направил Матис по време на пътешествията си в Мароко. Идеално разположена, тя отразяваше ярките багри, които се виждаха през прозореца към атриума. Дани толкова много се удиви, че вижда произведение на Матис на такова невероятно място, че не забеляза приближаването на непознатия мъж.

Прекалено изтощен, за да се сепне, само ахна със закъснение.

Мъжът до него беше няколко години по-възрастен и приблизително също толкова висок. Имаше гарвановочерна коса, която се нуждаеше от подстригване, и набола брада. Когато протегна длан, за да се ръкува, на китката му проблесна ролекс.

— Реми Барзан — представи се той и посочи към покрития с килим миндер. — Да ви предложа нещо?

Дани не отговори веднага, просто седна там, където му бяха посочили. Опитваше се да проумее как човек, който притежава картина на Матис, може да седи пред телевизионен монитор и да наблюдава как измъчват друг човек. Трябваше му известно време да се стегне.

— Да — накрая отвърна той. — Инжекция новокаин ще ми дойде добре. И чаша шампанско.

Домакинът му се изненада.

— Шампанско ли?

— Празнувам — поясни Дани.

— Наистина ли? Защо?

— Известно време си мислех, че ме чака ацетонова баня.

На лицето на Барзан се изписа разкаяно изражение. После въздъхна.

— Е, човек се учи, докато е жив.