Осмият ден

22.

Дани усети, че космите на тила му настръхват. „Някой ходи по гроба ми“ — бе казвала баба му. Точно така се чувстваше — прошепната ледена заплаха за смъртта му.

„Въплъщение на самия дявол.“

Приблизително същите думи бе използвал Инзаги, а и „Белцер“. Как беше описал клеветите срещу Зебек? „Пишеше, че има връзка с мафията, че е търговец на оръжие… мръсник и измамник. Че бил въплъщение на самия дявол.“

Така си и беше. Той бе „ангелът паун“, който се перчеше по балконите на „Системи ди Павоне“ и на върха на „Тауз Холдингс“, който беше оглеждал мъртъвците във вилата край езерото Ван. Същият човек, когото Терио бе видял да слиза от бентлито в Диарбекир.

Само че не беше дяволът. Дани се боеше, да, ала в страха му нямаше нищо свръхестествено. Бе сигурен в това, макар че не беше сигурен дали има значение. Зебек бе луд и зъл, както и да го погледнеше.

И Дани не можеше да направи нищо, за да го спре. Абсолютно нищо. Въздухът в ресторанта сякаш се свиваше около него. Настроението му се развали. Старейшините щяха да проведат срещата на директорския борд в Цюрих и щяха да поверят контрола на езидските капитали на Зебек — който щеше да ги използва, за да създаде Първия асемблер. След година може би щеше да има лекарство против рак на гърдата. След година може би щеше да има лекарство за вечен живот.

Дани плати сметката, благодари на Манцигър и Ънгър за помощта и ги закара по домовете. После пое на север към летището на Сан Франциско с надеждата да хване късен полет за Вашингтон. Здрачът потъмня в нощ, пълна с мъгла. Фаровете на колата му пробиваха дупки в нея. Чистачките се плъзгаха по мокрото предно стъкло. Включи радиото, превъртя каналите, после го изключи. Каква музика можеше да е подходяща за състоянието му?

Траурна. Той поклати глава и горчиво се усмихна. Защото в края на краищата беше успял. Бе разследвал този случай. Беше разгадал загадката — мотива на Зебек за убийствата на Терио, Пател, Барзан, Инзаги, Ролвааг. Те бяха жертви на неговата алчност и амбиция, елиминирани, за да не бъде разкрит милиардерът — колкото самозванец, измамил своя народ, толкова и безумец, готов да хвърли зара на човешкото бъдеще. Зебек не се колебаеше да очисти всеки, който му се изпречеше на пътя, всеки, който изложеше на опасност достъпа му до богатствата на езидите — парите, които му трябваха, за да осъществи проекта си във ВСС. И Дани му беше помогнал да открие хората, които можеха да му попречат. Сякаш ги бе посочил като мишени. А сега? Сега не можеше да направи нищо, за да го спре. Играта беше свършила. И той бе изгубил.

Когато върна колата в Аламо и взе автобуса за летището, минаваше осем и половина. Оказа се, че последният самолет за „Дълес“ е в дванадесет без петнадесет и каца в девет без петнадесет. Имаше много места и нямаше опашка.

Наложи се да чака. Изпи бутилка бира в „Линдбърг Пъб“, където пет-шест самотни пътници гледаха контролна бейзболна среща по телевизията. Помисли си дали да не се напие — поне щеше да заспи в самолета — но се отказа. Не беше голям пияч. Пък и не искаше да ги улеснява. Щом щяха да го хванат (а той бе убеден, че ще го хванат), нямаше да им се даде лесно. Затова излезе от бара и обиколи терминала в търсене на будка за вестници.

Вместо това намери „Свържи ме!“ — място, където за тридесет долара на час можеше да си устрои малък офис, да провери имейла си, да посърфира из мрежата и да се обади на когото поиска — не че искаше да разговаря конкретно с някого (или по-точно — не искаше да разговаря с никого от тези, които все още му говореха).

Младеж с черни дрехи го заведе до една от кабинките и го остави сам. Дани поседя малко, втренчил поглед в емблемата на „Дел“ на монитора, като се чудеше какъв смисъл има. Това беше краят. Бяха мъртви всички, които знаеха нещо за Зебек. Освен него. „А аз не се чувствам много добре“ — пошегува се със себе си той.

И все пак спокойно можеше да го напише на хартия. Да остави документ за случилото се и да го разпространи. Копие до Кейли (в случай че не я види), до братята му Кев и Шон, до шейх Мунир (сигурно можеше да му прати писмо до поискване в Юзелюрт) и до местните ченгета, които разследваха убийството на Пател. Навярно нямаше да има никаква полза. Какво пък, по дяволите!

Затова отвори празна страница в Уърд и започна да пише нещо като доклад, който започваше с думите: „В случай че умра, трябва да знаете…“.

След час беше написал на пет страници всичко, започвайки с обаждането на Зебек и срещата на летището, после за списъка с разговорите, който бе получил, и издирването на компютъра на Терио в рамките на опита за неутрализиране на предполагаемата „клеветническа кампания“ срещу Зебек. Изложи всичко, което си спомняше за събитията в Италия, включително бягството си от Сиена в Рим, където беше оставил отец Инзаги мъртъв на улицата. Написа за търсенето на Реми Барзан в Истанбул и „Кюрдистан“, но пропусна момента със собственото си отвличане. („Открих Барзан по обиколен път“ — написа той.) После повтори разказа на Барзан за издигането на Зебек сред езидите — как милиардерът подменил свещения санджак с фалшификат със собствения му образ и тъкмо навреме се появил по турската телевизия, защото знаел, че скоро ще убият имама и ще изберат негов наследник.

Историята бе сложна и изложението на Дани далеч не беше прецизно. Дори не можеше да се нарече последователно. Тъкмо описваше ролята на дендрохронолога (и злощастната участ на норвежеца), когато се сети, че не е споменал за „Тауз Холдингс“. После разбра, че е пропуснал да обясни целта на Зебек — да овладее капиталите на езидите, за да може да създаде Първия асемблер във „Вери Смол Системс“. И… а, да, това навярно можеше да означава краят на света.

Колкото и набързо да беше нахвърлян, документът бе полезен и някой ден можеше да донесе много неприятности на Зебек. Дани прибави няколко изречения за Първия асемблер и за повече подробности препрати читателя към Глен Ънгър и Хари Манцигър. После разпечата шест копия и включи в списъка на получателите „Уолстрийт Джърнъл“ и Службата за технически анализ на САЩ.

Всъщност не хранеше голяма надежда, че от листовете, които излизаха от принтера до него, ще излезе нещо, но не му идваше наум никакъв друг начин да противодейства. „Документирай случилото се. Прати документа. Какво ще изгубиш?“

Когато разпечата копията, той ги подреди и купи марки и пликове от служителя. Върна се в кабинката си, влезе онлайн, за да намери адресите, които не знаеше, после пусна пликовете в пощенската кутия в отсрещния край на помещението. Накрая реши да провери дали има поща.

Имаше. Всъщност имаше шестдесет и седем съобщения, повечето от които бяха вицове, реклами и обяви за „готини мацки“, удължаване на пениса и доставка на художествени материали. След като изтри глупостите, сред които четиринадесет вица от брат му и дванадесет от Джейк, останаха три интересни съобщения. Едното беше от Лавиния Тревър.

Той отговори: „Няма проблем. Всичко е готово. Нямам търпение — поздрави!“ Какво пък, по дяволите! Ако доживееше дотогава, щеше да подготви някаква изложба (макар че бог знаеше какво щеше да покаже). Все повече му допадаше идеята за „Водещи“. Практическият резултат — конструкцията — нямаше да отнеме много време и инсталирането й щеше да е фасулска работа. По-трудно щеше да е пренасянето на „Вавилон II“, както и подреждането на подиумите за другите експонати. И все пак щеше да успее. Ако още го имаше.

Следваше съобщение от родителите му. Прибрали се в Мейн. Къде бил той? Разговаряли с Кейли. „Какво се е случило?!!! Мама се тревожи — обади се вкъщи!“ Натисна REPLY и прати отговор, който трябваше да е успокоителен, макар че не изобилстваше с подробности. „Добре дошли! Скоро ще се видим. Не се безпокойте. Работя върху проблема с Кейли. С обич, Дани.“

Третото съобщение беше хленчограма от Иън, в която се съобщаваше, че Дани е уволнен. В порив на невероятна зрелост Дани устоя на изкушението да отговори нещо язвително и се извини за неочаквано дългото си отсъствие. Щял да му обясни, когато се върне.

Помисли си дали да не прати имейл на Кейли, ала се отказа. Само щеше да си изгуби времето. Всякаква вест от него щеше да бъде изтрита също толкова бързо, колкото той се бе справил с рекламите за готините мацки и удължаването на пениса.

Затова пък прати съобщение на Салим, турчина, който му беше помогнал в Догубеязит, още веднъж му благодари и пожела на него и семейството му всичко хубаво. Някой ден щеше да направи нещо за него, да му се отплати по някакъв начин.

Оставаше да убие още около час и нямаше никаква работа. След два дни Зебек щеше да се срещне с езидските старейшини в Цюрих — и с това щеше да се свърши. Мунир и другите щяха да получат „доклада“ на Дани, но едва след срещата. И без това от него нямаше да излезе нищо. Сигурен беше. Защото нямаше доказателства и бе закъснял. Несвързан брътвеж срещу въплъщението на Тауза, за какъвто го смятаха повечето старейшини — жив бог. Имаше ли някакъв шанс? Не. Едва ли.

Не се съмняваше, че има доказателства. Някъде. Терио и Барзан бяха направили всичко възможно да вземат проба от санджака в подземния град. Дендрохронологът почти със сигурност бе документирал фалшификацията, но той беше мъртъв и докладът му го нямаше. Унищожен или изчезнал. Така или иначе…

„Сигурно е в някоя кантонерка в Норвегия — помисли си Дани. — Или в компютъра му.“ Но не. Зебек беше прикрил и тази следа. Също като къщата на Терио, домът на Ролвааг навярно бе изгорял в пламъци.

Служителят надникна в кабинката.

— Трябва ли ти нещо, приятел?

— Не, нищо — разсеяно отвърна Дани. Разсеяно, тъй като му бе хрумнало нещо.

— Ако искаш нещо, свиркай.

Дани се отпусна назад, като се въртеше наляво-надясно със стола си. Мислеше за нещо, което му беше казал Реми Барзан. Барзан и Терио бяха чакали писмения доклад на Ролвааг с датирането на взетата от санджака проба. По някое време професорът бе разговарял с Ролвааг по телефона и норвежецът трябва да му беше очертал откритията, тъй като Терио бе написал писмото си до „Тауз Холдингс“ с молба да обсъдят автентичността на санджака. Писмото се беше озовало на бюрото на Паулина и тя го бе дала на Зебек — който незабавно беше уредил убийството на Терио.

„Но дали Ролвааг е знаел за смъртта на Крис?“ — зачуди се Дани. Навярно не. Бяха зазидали Терио жив няколко седмици преди да открият трупа му. Междувременно дендрохронологът бе извършил анализа и беше написал доклада си. По някое време го бе пратил на клиента си — или като писмо, или като атачмънт в имейл. Или и по двата начина.

Дани отметна глава назад, завъртя се и описа пълен кръг. „Писмата продължават да се получават, независимо от това, че си мъртъв. Както и имейлите.“ AOL прекъсваха услугите, ако кредитната карта на клиента не бе валидна — но чак тогава. А що се отнасяше до безплатни услуги като Yahoo и Angelfire, е, доколкото знаеше, акаунтите оставаха вечни. Това може би не се отнасяше за университетските акаунти, но Дани подозираше, че и те не се закриват веднага. Не че струваха нещо. По всяка вероятност те се преразглеждаха веднъж годишно — ако изобщо се преразглеждаха.

Което означаваше, че докладът на Ролвааг — и доказателството, от което се нуждаеше Дани — сигурно чака в някой сървър.

Трябваха му само пет минути, за да намери имейл акаунта на Терио в университета „Джордж Мейсън“. Влезе в университетския уебсайт, отвори страницата на Факултета по философия и религиознание и бързо откри списъка на преподавателите. Терио още си беше там — на снимка, биография, списък на публикациите и двата курса, които би трябвало да води през есента. Имейл адресът му беше c.terio@gmu.edu.

Знаеше, че повечето университети поддържат комплексна сървърна система, в която се влиза през телнет. Набра посочения в уебсайта номер на информацията за онлайн регистрацията и скоро се свърза с уебадминистраторката, любезна млада жена. Тя прие обяснението му, че пише репортаж за уебсървърите, и му обясни каквото го интересуваше за сървърите на „Джордж Мейсън“. Те били четири („засега, но се развиваме!“) и носели имената на различни патриоти: Мадисън, Джеферсън, Адамс и Хейл.

Дани влезе в телнет и опита всяко от имената, докато накрая се свърза с акаунта на Терио в „Адамс“. Тогава системата му поиска парола.

Курсорът — сиво квадратче на черен фон — търпеливо запремигва.

От разговорите си с компютърните специалисти във „Фелнър Асошиейтс“ знаеше, че най-разпространената парола, използвана от около деветдесет процента от собствениците на компютри, е „парола“. Тъй като нямаше какво друго да прави до полета, той опита:

„Добре — помисли си Дани. — Значи Терио не е спадал към общото стадо.“ Което означаваше, че сигурно е използвал името на домашен любимец. Или на децата си. Или на жена си. Както постъпваха деветдесет процента от останалите десет процента (според експерта по комуникационни мрежи на „Фелнър Асошиейтс“, Боб Лабраска). Само че Терио не беше женен и нямаше нито деца, нито домашни животни (доколкото знаеше Дани).

Той прегледа биографията на професора в търсене на някакви податки. Видя датата му на раждане и я въведе:

Опита с колежа, в който беше учил Терио:

Опита различни комбинации, включително „джон-хопкинс“, после продължи с имена и думи, които можеха да имат специално място в речника на Терио: „мани“, „зороастър“, „шейх-ади“, „езиди“, „паун“, „санджак“, „Месопотамия“, „аватар“… Накрая реши, че е безнадеждно. Даже случайно да познаеше вярната дума, Терио можеше да я написал отзад напред или да е прибавил към нея цифра. Не знаеше достатъчно за него. Може да си беше падал по кинорежисьори:

Или по ядрена физика:

Можеше да е всичко! Например някоя от напълно сигурните пароли, които не означаваха абсолютно нищо за когото и да е и никой нормален човек не можеше да запомни, например:

Курсорът продължаваше да му намига.

Естествено, всяка парола можеше да бъде разкрита. Лабраска му беше казал, че трябвало само свестен компютър и съответната софтуерна програма. Не както се опитваше да го направи Дани. Така щяха да са му нужни сто хиляди години. Това бе като в приказката. Познай името на джуджето. Румпелщилцхен. Мацето от приказката изобщо нямаше да се сети. Дани не си спомняше точно как го беше научила.

Той унило въздъхна и се отпусна назад, завъртя се наляво-надясно и се вторачи в тавана. Бе попаднал в задънена улица. Според Реми Барзан шейх Мунир не бил от хората, които си променяли мнението въз основа на празни приказки. Трябвало му доказателство.

Дани затвори очи и започна да рови в паметта си. Какво друго знаеше за Терио?

Спомни си разговора с отец Инзаги, един от най-добрите приятели на професора.

Монахът му бе казал, че „самоубийството“ на Терио много го е изненадало, тъй като ученият обожавал живота, обичал да се смее.

„Стига! — каза си Дани. — Хвърляш си парите на вятъра, като седиш тук. Какво от това, че е имал чувство за хумор?“ И тогава си спомни за „подсещащия въпрос“. Някаква шега, която Терио обичал. Каламбур. Той се замисли. Също като Румпелщилцхен, това беше някаква детска песничка. После си спомни:

Опита без тире и получи същия резултат. Прокара пръсти през косата си (вече бе достатъчно дълга) и се вторачи в екрана. Името беше грешно, естествено. Ето кое бе каламбурът. Затова му е било смешно. Наистина имаше такава песничка. За някакъв фермер.

Той се наведе напред, впери поглед в мигащия курсор и си я спомни. Дори я изтананика:

Фермер. Дол. Какъв дол? Дере. Глупости. Не дол, а „Дел“! Компютър!

И наистина думата беше отпечатана на монитора — „Дел“. Ето къде бе фермерът. В компютъра.

На екрана мигновено се появи дълъг списък с имейли. Сърцето на Дани силно се разтуптя и той от пръв поглед видя, че непрочетените съобщения са от около два месеца.

Прегледа ги. В стройни колони, озаглавени „подател“, „дата“, „големина“ и „тема“. Професорът беше получил над сто имейла, които не бе прочел, и може би хиляда, които не беше изтрил. Също както Дани правеше с Yahoo, Терио бе използвал университетския сървър като онлайн кантонерка.

Ако се съдеше по заглавията, повечето съобщения не бяха важни — междуфакултетни сведения или въпроси на студенти и прочее. Но скоро забеляза онова, което търсеше:

Дани кликна върху имейла.

Аудиосистемата на терминала изпращя и Дани чу, че обявяват полета му. Той не й обърна внимание и продължи да чете:

— Полет сто шейсет и едно на „Юнайтед“ за летище „Дълес“, Вашингтон. Моля пътниците да се насочат към двайсет и трети портал. Полет сто шейсет и едно на „Юнайтед“…

Дани дълбоко си пое дъх, въздъхна и рязко се отпусна назад, едновременно наелектризиран и парализиран. Доказателството за измамата на Зебек бе на екрана пред него. „Пипнах те! — помисли си той. И още: — Ами сега?“

Свали имейла и атачмънтите на дискета, после ги разпечата, за да ги прочете по време на полета за Вашингтон. Всяка страница започваше с думите: „Институт «Осло» — проект «Дендрохронология на Месопотамия». Артефакт от Невазир“. Подробно се обясняваха процедурите на радиовъглеродното датиране и калибрирането на датировката с помощта на дендрохронологията.

Документът му се струваше достатъчно солиден. Естествено, щеше да е по-добре, ако в доклада пишеше, че пробата е взета от дърво, което е точно на осемдесет и две години (или някъде там). Важното обаче бе, че не е взета от предмет, издялан от шейх Ади. Дани не си спомняше кога е живяло старчето, но смяташе, че е някъде към 1200 г.

За трети път обявиха полета му. Той скочи на крака, събра и подреди докладите, после отиде да плати на служителя.

Младежът погледна купчината листове.

— Ей, трябва ли ти такова нещо?

Той предложи на Дани плик, върху който бе отпечатана емблема, представляваща крилат диск. Дани му благодари, прибра листовете вътре и се запъти към двадесет и трети портал.

Стигна само след минута и усмихнатата служителка толкова му заприлича на Кейли, че сякаш го пронизаха в сърцето. Усмивката й обаче отстъпи мястото си на намръщване, когато взе бордовата му карта и я прокара през машината пред нея.

— Вие сте последният пътник — каза тя. — Чаках ви. — Билетът изскочи от слота и жената му го подаде. — Винаги ли закъснявате? — попита служителката и посочи към изхода.

— Да — разсеяно отвърна Дани. — Така се оказва.