Осмият ден

21.

Дани дълго мълча.

— Господин Ънгър… — накрая започна той.

Бързо изцъкване с език.

— Глен, моля. Баща ми е господин Ънгър.

— Добре, Глен. Значи… За какво става дума? Искам да кажа, краят на света, това е… доста сериозно, нали?

Ънгър се засмя.

— Ами да…

— Искам да кажа, каква е цялата тая работа? — попита Дани. — Да не съм се озовал в огледалния свят?

Ънгър поклати глава.

— Какво знаете за нанотехнологията?

Дани се замисли за миг и въздъхна.

— Знам какво представлява.

— Но не сте чували за сивата слуз, така ли?

Дани поклати глава.

Ънгър отвори уста, сякаш се канеше да му обясни, после я затвори. Стисна устни.

— Мисля, че трябва да поговорите с Хари. Аз съм архитект, а не учен.

— Да, но…

Ънгър скочи на крака и го прекъсна.

— Няма проблем. Особено ако го черпя една вечеря. — Той наклони глава, замисли се и одобри идеята. — Но ако му се обадя и реши, че сме го обмислили, може да се ядоса.

— За кого говорите?

— За Хари Манцигър. Той е инженер по протеините във ВСС. Блестящ учен. Мисля, че е най-добре просто да се отбием…

Ънгър го помоли да премести колата си, отвори вратата на гаража и Дани видя кобалтовосин „Тибърд“ от модела с малкия кръгъл прозорец. Глен я изкара навън, после се отказа и я върна в гаража.

— Ако ще ходим на вечеря, Хари няма да се побере. Може би е по-добре да идем с твоята кола.

Заръмя дъждец. Улиците бяха хлъзгави, движението — натоварено. Дани шофираше, Ънгър го упътваше. „Не знам къде отивам — и в буквалния, и в преносния смисъл“ — помисли си Дани.

Скоро спряха пред къщичка в същия стил като тази на Ънгър. Но приликата свършваше дотам. Вместо грижливо оформения преден двор, къщата на Манцигър беше обрасла в бурени. Отвореният гараж бе пълен с кашони, играчки, инструменти, велосипеди, гребла, ски, кутии боя и стари компютри, монитори и телевизори. Вратата им отвори дебел тийнейджър в черни дрехи. Мъртвешки бледата му кожа бе осеяна с младежки пъпки.

— Хари вкъщи ли е?

— Татко! Имаш гости!

— Кой е? — извика някой.

— От данъчната служба — отвърна хлапакът.

— Джордан!

Момчето ги покани да влязат. Поостарял пудел, едно от очите на който беше млечнобяло от перде, залая като побеснял.

— Веднага идвам! — разнесе се вик от мазето.

Хлапето се обърна към пудела.

— Туринг! — изръмжа Джордан. — Веднага млъкни! — Кучето обидено се отдалечи. Момчето свали връзка ключове от кукичката до вратата. — Бихте ли казали на татко, че съм взел колата?

Ънгър избели очи.

В къщата цареше хаос, меко казано. Двамата стояха на кървавочервена черга, покрита с кучешки косми и трохи. Пред оръфан зелен диван имаше масичка, отрупана с вестници и списания. Навсякъде бяха пръснати зарязани вещи и дрехи. Празни кутии от сода. Нечий анцуг. Две бутилки бира и пластмасови чинии. Като се изключеха тъмночервените петна от боровинков сос, чиниите приличаха на излизани.

— Хари сигурно отначало ще е малко нервен — предупреди Ънгър. — Той си е нервак.

От мазето се разнесоха стъпки и през вратата на кухнята влезе Хари Манцигър. Носеше розов кош с пране. И беше огромен. Над метър и осемдесет, около сто и четиридесет килограма. Носеше работен панталон и толкова тясна риза, че отдолу се очертаваха гънките тлъстина. На лявото му ухо блестеше диамантена обица.

— Глен! — На пълното му лице незабавно се изписа тревожно изражение. — Какво има? — Манцигър погледна Дани, после се извърна. Отстрани на шията му имаше татуировка на тиквен фенер.

— Това е Дан Крей — каза Ънгър. — Надявам се, че ще можеш да му обясниш някои неща. Може ли да седнем за малко?

И без да дочака отговор, влезе в дневната, разбута някакви дрехи и се настани на страничната облегалка на един фотьойл, който приличаше на животно в процес на смяна на козината. Дани го последва, макар че бяха нужни сериозни разкопки, за да си осигури повърхност за сядане. Манцигър кисело се приближи.

— Какво да обясня?

— Ами… например проблема със сивата слуз и за какво се безпокоеше Джей във ВСС.

Дебелакът притисна коша с пране към гърдите си, сякаш се опитваше да се защити.

— И защо да го правя?

— Защото беше приятел на Джей. И защото според Дан това убийство има нещо общо с ВСС.

Сините очи на Манцигър заскачаха из стаята, като че ли търсеше път за бягство.

— Полицията има друга теория — отвърна той.

Раздразнението на Ънгър избухна с тихо изсумтяване.

— Полицията ли? Моля те!

Забил поглед в пода, дебелакът запристъпва от крак на крак.

— Не знам — каза той.

— Хари! Направи го заради Джейсън. Не става въпрос за фирмена информация. Просто разкажи на Дан за сивата слуз — и може би ще приключим с това.

— Предполагам, че бих могъл — започна Манцигър, после поклати глава. — Не знам.

— Е, докато ти се чудиш, аз ще изпадна в шок. Сериозно! Ще получа хипогликемия!

— Мога да ти дам кифличка — предложи Хари.

— Защо просто не излезем навън? Може да поговорим на вечеря — аз черпя.

Идеята за безплатна храна изглежда помогна на Манцигър да вземе решение. Той остави коша с прането на масичката и отиде да се „освежи“. След минута се върна с вчесана коса и дъх на „Олд Спайс“.

— Добре, но няма да говоря за самия проект — каза той, докато се приближаваха към колата. — Поне не подробно. Забранено е.

Отидоха в заведение на име „Синия картоф“, като Ънгър предварително се извини, че щели да експериментират.

— Ресторантът е нов, така че не знам дали е добър, но повечето заведения тук… — Той сви рамене и прибави: — Спомени…

Бледо момиче, което изглеждаше също толкова младо, колкото и неопитно в ресторантската работа, им даде менюта и прие поръчката им за напитки. Тримата мълчаливо проучиха менюто. Повечето блюда съдържаха картофи.

Накрая сервитьорката се върна, след като извървя късото разстояние от бара с напрегнатата концентрация на току-що проходило дете. Италианско вино за Ънгър, мартини за Манцигър и кампари със сода за Дани. Поръчаха си вечерята, като момичето грижливо изписваше всяка дума — задача, в която се затрудняваше от факта, че стискаше химикалката в юмрук.

Когато се отдалечи, Ънгър се обърна към Манцигър.

— Та какво казваше?

— Такааа — рече дебелакът, извади маслинката от мартинито си и я лапна. — Ами всичко се върти около експоненциалните криви. И ограничаващите условия на средата. — Той провлачи глас. И млъкна.

— Това ли е? — попита Дани.

Манцигър се разшава на стола си и въздъхна.

— Виж, Джейсън през цялата си кариера — освен през последния месец — отхвърляше проблема със сивата слуз като пълна истерия. И аз все още смятам, че е така. Само че проблемът във ВСС са парите. Никой не получава пари и нищо не се върши. Въпреки че това ще се промени. Получихме докладна отгоре…

— От Зебек ли? — попита Дани.

— Получихме докладна отгоре — повтори Манцигър. — Очаквала се голяма инвестиция и през септември сме щели да заработим с пълна пара. Що се отнася до останалото обаче… — Той поклати глава.

— Не се ли безпокоеше? — попита Ънгър. — Никак ли?

— Не — отвърна дебелакът. Той посочи с палец и показалец. — Съвсем мъничко. Мислех, че Джей преживява… някаква криза на средната възраст. Че на стари години става путьо. — Манцигър се подсмихна.

— Ако обичаш! — каза Ънгър. — Приятелките ми смятат тази метафора за обидна.

Манцигър завъртя очи и отпи голяма глътка мартини.

— Не знаех, че имаш приятелки.

Ънгър смаяно изцъка с език и Манцигър се ухили.

— Добре! Извинявам се.

Ънгър се извърна.

— Та какво казваше? — попита Дани. — За сивата слуз? — Започваше да губи търпение.

Манцигър кимна и отново отпи глътка мартини.

— Различните хора имат различно мнение. Аз лично не се безпокоя за това. И мисля, че съм наясно с нещата. Нанотехнологията обещава да сложи край на глада, болестите и може би дори на смъртта. Обещава да сложи край на оскъдицата и да унищожи всички йерархии по света — но само ако й позволим да се развие. А в момента някои хора използват проблема със сивата слуз като претекст да наложат ограничения върху нещо, което трябва да еволюира без много-много забрани.

— Какво искаш да кажеш с това, че нанотехнологията ще унищожи всички йерархии? — попита Дани.

Манцигър сви рамене.

— Логично е — отвърна той. — Ако можеш да направиш почти всичко от суровини, които, общо взето, са безплатни… някои хора няма да са доволни. Искам да кажа, ако можеш да произвеждаш петрол, диаманти, злато… какво ще стане с „Ексън“, „Де Беерс“ и „Хоумстейк“? Мислиш ли, че много ще се зарадват?

— Разбирам — каза Дани.

— Става дума за преразпределение на богатствата! — въодушеви се дебелакът. — Това е нанотехнологията! Ето защо е толкова важно да я оставим сама да се развива — като интернет. Да, интернет е хаотичен, но ако не се беше развивал в неограничена, органична среда, изобщо нямаше да съществува. Или ако съществуваше, щеше да е безполезен за повечето от нас, ограничен по начини, които не можем да си представим.

— Това ми е ясно, но не разбирам какво общо има с оная слуз — рече Дани.

— Мисля, че Хари просто ти очертава проблемите — отбеляза Ънгър.

— Точно така. Точно това правя! Очертавам проблемите. — Манцигър очевидно се разгорещяваше, но преди да се възпламени, келнерката дощъпука до тяхната маса, натоварена с блюда калмари и „картофена копа сено“ за Дани. Тя бавно остави чиниите, всъщност толкова бавно, че сякаш изпълняваше някакъв танц.

Ънгър потопи едно парче калмар в соса маринара, сдъвка го и го обяви за „изненадващо вкусно“.

— Наистина ли? — попита Манцигър и атакува чинията си.

Дани прокара пръсти през косата си, въздъхна и зачака инженера да приключи. Накрая Хари избърса устни със салфетката си.

— Нали разбираш какви са принципите на нанотехнологията — заяви той.

Дани сви рамене.

— Горе-долу.

— Добре. По същество всичко е свързано с асемблерите… — Цялата недодяланост на Манцигър изчезваше, когато говореше за своята област. Такива хора ставаха добри учители. — Протеинови роботи, които строят молекули според определени изисквания. Ти посочваш, те го правят. Можеш да строиш къщи от диаманти, ако щеш. Но всяка работа е различна. Всяка задача изисква програма и специализирани асемблери. Адски много! За да направиш каквото и да било, ти трябват милиарди асемблери! — Той млъкна и изяде още няколко хапки калмари.

— Чел съм за това — отбеляза Дани.

— Потрай малко. Най-трудно е да построиш първия асемблер. Във ВСС от шест години работим върху асемблер, който е проектиран да строи наноустройства за борба с рака на гърдата. И никой не е в състояние да произведе достатъчно асемблери, за да построи каквото и да е! Това ще отнеме цяла вечност и ще струва невъобразимо много! Затова трябва да се самовъзпроизвеждат.

— С други думи, ти създаваш първия и го програмираш да се самокопира — обади се Ънгър.

— Точно така. И тъкмо това безпокои хората. Въпреки че, като се замислиш… какво страшно има? — Той завъртя палец към себе си. — Аз се самовъзпроизвеждам, вие също, поне в съчетание с още някого. — Манцигър посочи пюрето в чинията на Дани. — Твоите картофи се самовъзпроизвеждат. И какво от това?

Дани поклати глава и лапна хапка пюре.

— Проблемът е, че тия асемблери ги създаваме ние, а не майката природа, затова никой не вярва, че ще престанат да се самокопират — въпреки че има безброй начини да го заложиш в програмата им.

— Какви например? — попита Дани.

Манцигър прокара вилицата през гъстия сос в чинията си и я облиза.

— Можеш да ги направиш така, че да се възпроизвеждат само при определена температура — да речем минус деветдесет градуса по Целзий — или в атмосфера, каквато не се среща в природата. Има много начини.

Дани кимна.

— И сивата слуз?…

— Почти стигнахме. — Инженерът замълча за миг и кимна към пюрето на Дани. — Ще го доядеш ли?

Дани поклати глава.

— Ако не възразяваш…

— Не, заповядай.

Манцигър енергично кимна и смени чинията си с неговата.

— Така или иначе, след огромни инвестиции в човекочасове в компании като ВСС накрая създаваш първия си асемблер. Отнело ти е десетина години, за да го постигнеш, обаче после асемблерът за десет минути се самокопира. И продължава… — Той усмихнато се наведе към Дани, вперил в него влажните си очи. — Докъде си стигнал по математика?

— До сложното делене.

— Сериозно?

Дани поклати глава.

— Пошегувах се… Какво искаш да кажеш?

Манцигър облекчено въздъхна.

— Знаеш ли какво е експоненциална крива?

— Не съвсем — призна Дани.

— Напротив, просто не знаеш, че се казва така. — Инженерът потопи пръст в мартинито и нарисува нещо като хокеен стик на масата.

— Хората не разбират, че в първите фази на експоненциалната прогресия ускорението е практически незабележимо — поясни той и посочи началото на кривата, където долната част на стика се срещаше с дръжката. — Кривата е почти хоризонтална. Но както виждаш — показалецът му проследи линията нагоре, — щом нещата се задействат, кривата става почти вертикална.

— Добре, но…

Манцигър вдигна ръка.

— Доизслушай ме. И не се безпокой, защото съм ти приготвил една страхотна басня.

Дани пресуши бирата си и повдигна празната си чаша към келнерката. „Как се озовах тук? — зачуди се той. — Точно в този момент? Седя в «Синия картоф» и слушам един определено интелигентен мърляч да приказва за експоненциални криви, за да ми обясни нещо за сивата слуз. А сега и «басня». Какво стана с живота ми? Къде е проблемът?“

Мислите явно се бяха изписали на лицето му, защото Ънгър вдигна вежди и се намръщи.

— Добре ли си, Дан?

Дани сви рамене.

— Да — отвърна той. — Нищо ми няма. Просто не съм наясно къде води всичко това.

— Повярвай ми — каза Манцигър. — Трябва да чуеш баснята. И после всичко ще ти се изясни. Ако ти говорех само с числа, нищо нямаше да разбереш.

Дани не отговори.

— Продължавай, Хари — настоя Ънгър и окуражително го погледна.

— Добре — каза инженерът и долепи пухкавите си длани. — Слушай тогава. — Той замълча за миг. — Играеш ли шах?

— Почти никога — отвърна Дани. Той си спомни за скривалището на Барзан и за фигурките, които бе направил там. И за Лайла. Замисли се за нея и сърцето му се сви. От скръб. „Това? — беше попитала тя, вдигайки най-голямата пионка. — Сар?“

— Е, става въпрос за шаха. За изобретяването на шаха. Който е китайска игра. Китайският император толкова много я харесал, че поискал да възнагради създателя й. Един придворен математик. „Поискай нещо“ — казал той. И създателят, голям умник, посочил дъската. Искал само зрънце ориз за първото квадратче, после две за второто… и така нататък, удвоявайки броя на зрънцата с всяко следващо квадратче.

Заплувал изцяло в свои води, Манцигър се оживи. Дани седеше и го слушаше с половин ухо, все повече затъвайки в унинието си.

— Императорът се зарадвал — продължи дебелакът. — Евтино щяло да му се размине!

„Сигурно в Турция ме издирват за убийство“ — помисли си Дани.

— И на пръв поглед изглеждало така. Защото прогресията започвала бавно. Едно, две, четири, осем… броели зърната от чаена лъжичка ориз.

„Приятелката ми ме мрази…“

— После обаче им потрябвала супена лъжица, чаша, паница, бъчва. И прогресията продължавала. — Манцигър го погледна. — Схващаш ли?

Дани кимна с глава.

Инженерът размаха ръка.

— Императорът вече виждал, че е загазил. Били стигнали едва до средата на дъската, а вече им трябвала волска кола! Още две-три квадратчета и щели да имат нужда от хамбар! — Манцигър се засмя и с доволно изражение се отпусна назад.

— А какво станало със създателя на шаха? — попита Ънгър.

— Отсекли му главата — отвърна Манцигър. — Какво друго можели да направят? Той искал около осемнайсет милиона трилиона оризови зърна! Това е… това е…

— Повече от целия ориз в Китай — каза Дани.

Манцигър избухна в носово хихикане.

— Точно така! Всъщност е повече, отколкото раждат всички оризища в света. Затова императорът убил оня умник.

— Какво общо има това със сивата слуз? — попита Дани.

— Асемблерите ще се възпроизвеждат експоненциално, точно като ориза — отвърна Ънгър. — Започваш с един…

Манцигър насочи показалец към него.

— Браво! И изобщо няма да се усетиш. Поне отначало. След двайсетина минути ще имаш два асемблера. След още двайсет — осем. След четири часа ще имаш около сто двайсет и осем хиляди — и все още няма да можеш да ги виждаш! Трябва ти електронен микроскоп. Обаче след десетина часа ще имаш около шейсет и осем милиарда асемблера! Сега вече ще можеш да ги виждаш! Това е много биомаса. И после — едва тогава — нещата загрубяват! Още през първия ден навлизаш във вертикалната част от кривата, за която ти говорих. — Той облиза върха на пръста си и отново начерта хокейния стик. — Ето тук — каза инженерът и посочи точката над хоризонталната част.

Дани се вторачи в импровизираната графика.

— Ако не можеш да прекъснеш възпроизводството на асемблерите, след два дни те ще тежат повече от Земята — продължи Манцигър, — а след още четири часа ще надвишат масата на слънцето и планетите. Още четири часа и… е, ако намерят гориво и материал, ще стигнат до звездите. — Той пресуши мартинито си и толкова рязко остави чашата, че клиентът от съседната маса се обърна да го погледне. — Това е проблемът със сивата слуз — каза инженерът. — С няколко думи.

— Тогава защо го наричат така? — докато се опитваше да проумее смисъла на казаното, попита Дани. „Това истина ли е? — зачуди се той. — Или някаква задача?“

— И аз зададох същия въпрос на Джей — каза му Ънгър.

— И?

— Според него това бил „инженерски хумор“.

Дани кимна. „Какво трябва да означава това?“

— Сива слуз — поясни Манцигър. — Без форма и цвят. Разбирате ли? Това е просто… досадна тиня!

— И?…

— Точно това е въпросът! — продължи Хари. — Теоретично асемблерите могат да изядат цялата вселена за три дни и пак няма да се случи нищо интересно. — Той потърка ръце. — Искам да кажа, асемблерите може да са произвеждали тоалетна хартия или футболни топки — и толкова! Армагедон. Вселената, погълната от… слуз.

Той все още се подсмихваше, когато се приближи келнерката с основните им ястия, олюлявайки се със забавени движения на балерина. В чинията на Дани имаше купчинка зеленчуци с форма на пирамида, чиято нестабилност създаваше проблеми на момичето. Той едва не изръкопляска, когато сервитьорката успя да му я поднесе непокътната. Ънгър подозрително се втренчи в своето блюдо — конструкция от батати и скариди. Манцигър веднага нападна пържолата си с пържени картофки. Очевидно перспективата за Армагедон не оказваше въздействие върху апетита му.

— Възможно ли е наистина да се случи това? — попита Дани.

— Кое? Краят на света ли?

Дани кимна.

Манцигър сви рамене.

— Теоретично ли? Да. Асемблерите са живи и са програмирани да се възпроизвеждат. Но в действителност… — Той отрицателно поклати глава. — Ще ти го обясня по друг начин. Все едно имаш чудовище. Което обаче върши много работа. Какво ще направиш? Ще го убиеш ли? Не. Държиш го в клетка. В здрава клетка. — Той наряза пържолата си на парчета. — Всяко друго решение е като да изхвърлиш бебето заедно с водата от ваничката. Джей постоянно говореше за това. — Гласът на Манцигър изведнъж наподоби индийския акцент на Джейсън Пател. — Не е достатъчно някой да каже, че това може да се случи. Аз съм учен. Покажи ми доказателствата! Иначе… — Инженерът сви рамене и лапна парче пържола. Ухили се.

— Тогава за каква клетка става дума? — попита Дани. — Как се ограничава възпроизводството на асемблерите?

— Има много начини.

— Например?

Манцигър избърса месестите си устни и се почеса по татуировката.

— Ами първо ги програмираш в определен момент да престанат да се възпроизвеждат — когато станат достатъчно. Така действа системата. Програмираш ги да се възпроизвеждат и да изпълнят определена задача, след което да се самоунищожат.

Дани се замисли.

— Като софтуерна програма.

Инженерът кимна.

— Като Уиндоус — прибави Дани.

Манцигър повторно кимна.

Дани разпери ръце.

— Е, не знам за твоя компютър, но моят два-три пъти седмично блокира. Не ми се ще да заложа съдбата на планетата на нанотехнологична версия на Уиндоус девет осем.

Манцигър се подсмихна.

— Основателен аргумент. Но човек не държи всички яйца в една кошница. Ако нямаш вяра на програмистите — а ние нямаме — можеш да вземеш още предпазни мерки.

— Какви например?

— Можеш да направиш така, че асемблерите да се възпроизвеждат в адски неестествена среда. Нещо, което не се среща в природата.

— Например?

Манцигър не се поколеба.

— Например при дълбок студ. Програмираш асемблерите да се възпроизвеждат в определени температурни граници. Така е при много вируси. Докато са при трийсет и седем градуса, всичко е наред. Приемникът вдига температура! Край. Така че, ако ограничиш възпроизводството до среда, по-студена от — да речем — минус трийсет градуса и фабриката ти е тук, в Силиконовата долина, това би трябвало веднъж завинаги да реши проблема.

— Ясно.

— Друг начин е да ограничиш суровината, която използват асемблерите. Например, естествено, че искаш да използваш евтина и достъпна суровина като морската вода, но прибавяш още нещо — нещо рядко. Може би осмий или ксенон. И даже да не успееш със студа и асемблерите се побъркат, пак няма да се получи!

Дани понечи да каже нещо, ала Манцигър не беше свършил.

— Или пък можеш да ги програмираш да се самоунищожават, ако станат препалено много в определено пространство — продължи той. — Така е при бактериите. Самоограничават се. — Дебелакът натъпка устата си с пържени картофки и с мляскане ги сдъвка.

— По един или друг начин, всичко е като при майката природа — въздъхна Ънгър.

— Точно така — съгласи се Манцигър.

Дани не бе толкова сигурен.

— Не ми е ясно защо твоят приятел е променил мнението си — каза той. — Години наред не се е тревожил — и после изведнъж започва да се безпокои. Какво се е случило?

Ънгър повдигна вежди.

— Безпокоеше се за кратките процедури във фабриката. Така ми казваше. Притискали ги да минават по прекия път.

— Та тук става дума за лечението на рака! — възкликна Манцигър. — Поне рака на гърдата. Знаете ли живота на колко много хора ще спасим? И колко пари ще донесе това? — Тази мисъл го накара да изсумти. — Джей се измъчваше заради нещо абсолютно невероятно… — Той поклати едрата си глава.

— И заради какво по-точно? — попита Дани.

Инженерът не обърна внимание на въпроса му.

— Важното е, че процесът и без това е адски дълъг. Ако искаш да получиш разрешение от Управлението по храните и лекарствата, трябва да минеш през много врати. Гаранциите, за които говореше Джейсън, щяха да ни забавят с няколко години, а ВСС няма толкова пари. Не и при такава икономическа обстановка. — Тази идея до такава степен го смути, че Манцигър започна да плюе парченца пържени картофки. — Затова избрахме по-малкото зло, науката, вместо… не знам какво. Вместо страха! Толкова ли е лошо това?

— И какво накара Джейсън Пател да промени мнението си? — попита Дани.

Келнерката дойде да ги попита за десерт. Дани и Глен Ънгър отказаха, но Манцигър погледна в менюто.

— Крем брюле и кафе без кофеин. Или… хммм… По-добре капучино. — Момичето се отдалечи и той отново се обърна към Дани. — Джейсън се безпокоеше за мутирането.

— За мутирането ли?

— Да. Случи се нещо в лабораторията. Една от нуклеотидните вериги започна да се променя от поколение на поколение.

— Джей се побърка — отбеляза Ънгър. — Никога не го бях виждал толкова разстроен.

Манцигър кимна с глава.

— Можеше да се дължи на какво ли не. Това е лаборатория, нали разбираш? Обаче Джей смяташе, че е мутация. И може би беше прав. Искам да кажа, асемблерите… Ами те са живи! Затова теоретично може да се случи.

— И това няма да е добре — предположи Дани.

Инженерът го погледна мрачно.

— О, да. — Той избели очи. — Кошмарната възможност е… ами, да речем, че програмирате робота да се възпроизвежда само при наличие на родий или нещо такова. — Дебелакът махна с ръка. — Няма значение точно какво — някакво ограничение.

— Ясно.

Келнерката донесе десерта и Манцигър замълча, докато момичето си тръгне. После продължи оттам, откъдето бе прекъснал.

— Джей смяташе, че асемблерите са като хлебарките — или бактериите. Или като вирусните организми. Че могат да развиват съпротивителна способност. Да се приспособяват. Не всички, естествено. Обаче тъкмо това е проблемът. Достатъчен е и само един.

— И тогава чудовището ще избяга от клетката — каза Дани.

Манцигър лапна лъжичка крем.

— Да. Точно така.

Дани се отпусна назад и се спогледа с Ънгър.

— Винаги съм се чудил защо ти не се смущаваш от тази възможност, Хари — рече Глен.

Инженерът сви рамене.

— Защото не вярвам, че е мутация. Мисля, че Джейсън е сбъркал. Навярно в програмния протокол.

— Обаче той не е смятал така — предположи Дани.

— Не. Кълнеше се, че е мутация, но не можеше да го докаже. Първите образци — нуклеотидните вериги, с които беше започнал — бяха унищожени. А той беше параноик. Смяташе…

— Хари! — възрази Ънгър.

Манцигър мрачно го изгледа.

— Какво?

— Джейсън не е тук, за да се защити — отвърна Глен.

На лицето на Манцигър се изписа разкаяно изражение, ала той сви рамене и продължи да поглъща крема си.

— Джей твърдеше, че образците били унищожени нарочно. Което е смешно. — Дебелакът прокара лъжичката по чашата, за да дообере крема.

— Смешно ли? — попита Дани.

— Естествено — потвърди Манцигър.

— Защо?

Инженерът се опули.

— Защото никой не може да го е направил — отвърна той. — Категорично.

Дани го погледна скептично.

— Ти сам каза, че са заложени много пари.

— Пари! — презрително изсумтя Манцигър. — Ако Джейсън е бил прав… грешката е била наша. Нанороботите не могат да мутират. Трябва да са абсолютно стабилни. Няма значение конкретната мутация, която наблюдаваше той. Въпросът е в самия факт на мутирането — каквото и да е мутиране. Това ще унищожи цялата нанотехнология — с един замах. — Той наведе глава, обра пяната от капучиното си и я облиза.

— Защото това би означавало?…

— Слуз! — Манцигър толкова високо изрече думата, че неколцина клиенти рязко се обърнаха към тях. Той разпери ръце и извинително се усмихна. — Но Джей не беше прав. Не може да е бил прав.

— Защо си толкова сигурен? — попита Ънгър.

— Защото имаме копия на всичките си програми. Поддържаме архив, разбираш ли? Трябва. Програмираш някоя верига и ако не се получи, трябва да знаеш какво да промениш. Нали така?

Дани и Ънгър мълчаха.

— Точно така е. Тогава ми кажете как е възможно от архива да е изтрита точно онази верига, за която говореше Джей? — След като не му отговориха, Манцигър попита: — Кой би могъл да направи такова нещо?

— Всеки във ВСС — предположи Дани. — Всички сте щели да забогатеете от откритието, нали?

Манцигър поклати глава.

— Ти не разбираш. Това не ти е някакво хапче против артрит. Не говоря за подправяне на клинични експерименти, така че продуктът да изглежда по-добър, отколкото е в действителност. Ако тези асемблери мутират, това означава, че се приспособяват. Не днес, не утре. Някой ден. И че ограниченията, които сме заложили, не действат.

— И че не можете да ги овладеете — каза Ънгър.

— Възможно е да се задейства програмата за контрол на възпроизводството. В противен случай имаш дванайсетина часа. Можеш и да ги взривиш с ядрена бомба. Иначе… здравей, планета на слузта!

— Искаш да кажеш, че трябва да си луд, ако знаеш, че тия неща могат да мутират, и въпреки това продължиш — рече Дани.

Манцигър изсумтя и пресуши капучиното си на една глътка. По горната му устна остана пяна.

— Луд ли? — повтори той. — Това не е точната дума. Трябва да си зъл. — Инженерът се замисли. — Нещо повече от зъл. Трябва да си… въплъщение на самия дявол.