Осмият ден

4.

Сънуваше и го знаеше. И все пак…

Стоеше на скала на океанския бряг. Виеше му се свят. Държеше визитката на Белцер, но не можеше да я прочете. Колкото и да се съсредоточаваше, цифрите се размекваха и размазваха, после се превръщаха в букви, които от своя страна се превръщаха в други букви.

Телефонът до леглото започна да звъни и го събуди. Не искаше да отговори. Искаше да прочете визитката. Трябваше да прочете визитката. Ала ръката му се подчини на рефлекса, пресегна се и затърси слушалката. Дани сънено я доближи до ухото си.

— Честит рожден ден, сине! — Кънтящият глас на баща му.

Измърмори в отговор нещо непонятно и се надигна на лакът, като премигваше често.

— Опитах се да го накарам да почака, обаче нали го знаеш какъв е — включи се майка му.

— Здрасти, мамо. Татко. — Той се прозя и разтърка очи. Обаждаха се от вилата в Мейн, която беше построил дядо му.

— Седем и половина е — със смесица от престорена изненада и невинност каза баща му. — Всички са станали в седем и половина! Това е най-важният ден на света!

— Честит рожден ден, Дани! — изгука майка му. — И се извинявам, че те събудихме.

— Ще си проспиш младостта — заяви баща му.

Дани се подсмихна.

— Няма нищо, и без това сънувах кошмар.

— Мисля, че баща ти трябва да се научи да зачита режима ти — настоя майка му. — Художниците имат друго време за работа и почивка. Поне аз така го разбирам.

Баща му изсумтя.

— Сериозно, Франк!

Както обикновено, вместо да разговарят с него, родителите му повече се дърлеха помежду си с присъщото си добродушие. Взаимната им любов беше за него като непоклатима скала. Той бе най-малкият от трима братя и по-сговорчив от другите. За разлика от Кевин и Шон, Дани обичаше шегите на баща си и обикновено не му оставаше длъжен.

— Какъв кошмар сънува? — попита баща му. — Както обикновено, че си на трийсет…

— Ей!

— … и нямаш работа ли?

— Още съм на двайсет и шест!

Старецът весело изсвири с уста.

— Франк! Днес е рожденият му ден.

— Извинявай. Двайсет и шест годишен — замислено рече баща му. — Най-доброто образование, което може да се купи с пари…

— Франк.

Дани стана от леглото, помъкна телефона със себе си и отиде в кухнята.

— Всъщност имам добра новина: предстои ми изложба — отвърна той. — През октомври. В „Ниън Гелъри“.

— Наистина ли? — изведнъж стана сериозен баща му.

— Голяма работа е — сподели Дани, докато пълнеше електрическия чайник с вода.

— О, Дани!

Направи кафе, докато майка му дуднеше, че бил истински гений и всички знаели, че е „само въпрос на време…“. Накрая баща му не успя да изтърпи и промени темата:

— Връщаме се в старата родина, ние с майка ти!

— Какво?

— Отиваме си у дома, сине — за дванайсет денонощия, Дъблин, Уотърфорд, Кери и Корк. Страхотно ще си прекараме.

Дани се засмя. „Старата родина“. Доколкото знаеше, от сто години никой от семейството му не бе стъпвал в Ирландия.

Преди да отиде на работа, Кейли му беше приготвила специална закуска и Дани седна на масата, докато родителите му разказваха за пътуването. Кейли бе вегетарианка като него, въпреки че ядяха млечни продукти и в редки случаи — риба. В чинията имаше пушена сьомга и крема сирене, заобиколени с лук, нарязан на толкова тънки шайби, че чак бяха прозрачни. В тостера чакаше хлебче с маково семе. Той се пресегна, натисна лостчето и се загледа в нажежаващия се до оранжево реотан.

На солницата беше подпряна честитка за рождения му ден. Мече на кремав фон, което се готвеше да духне свещички на празнична торта. Дани разтвори картичката и прочете ръкописното поздравление: „Честит рожден ден, скъпи! К.“.

Водата в чайника кипна и той напълни чашата си, върху която бе поставен пластмасов конус с хартиен филтър, докато търпеливо слушаше монолога на баща си за Кейли. (Как се прехвърли от Дъблин на Кейли, зачуди се Дани.)

— Страхотно момиче е тя — казваше баща му, — но скоро ще се събуди и ще разбере, че човекът, с когото живее, не е джентълмен…

— „Джентълмен“ ли? В кой век сме, татко?

Баща му изсумтя.

— Ей! — сепна се той. — Имаме подарък за теб, обаче майка ти не го прати навреме.

— Надявах се, че може да наминеш, макар и за събота и неделя. Татко ти мисли да си купи нова яхта, та има нужда от съвета ти.

Баща му подсвирна с уста.

— Ще ти хареса, сине! Бърза е!

— Прекалено бърза, ако питаш мен! — възкликна майка му. — Така или иначе, скъпи, сигурна съм, че си имаш работа. Но честит рожден ден!

— Благодаря.

Хлебчето в тостера се изпече.

— Обичаме те.

— И аз ви обичам.

В десет часа Дани седеше на кухненската маса с лаптопа си и вече цял час сърфираше из мрежата. Първо отиде в уебсайта на университета „Джордж Мейсън“, където откри адреса, телефонния номер, имейла и факса на Терио. Факултетът по философия и религиознание имаше собствена страница с биографични бележки за всеки преподавател. Според сайта Терио завършил Джорджтаун през 1978 г. След дванадесет години защитил докторска дисертация в университета „Джон Хопкинс“. („Защо толкова късно?“ — зачуди се Дани.) Оттам отишъл да преподава в Бостънския университет и накрая се прехвърлил в „Джордж Мейсън“. През последните десет години публикувал десетина статии в сериозни списания, а през 1995 г. издал книга, озаглавена „Сияйната гробница: отшелничество и екстаз в ранното християнство“.

Според amazon.com тиражът бил изчерпан, затова Дани провери в alibris.com, където откри един екземпляр на старо за двадесет и осем долара и нещо. След като поръча книгата и плати за доставка на другия ден, той отиде в уебсайта на „Вашингтон Поуст“, откъдето можеше да изтегли всеки публикуван материал за Терио и неговата смърт. За негово голямо раздразнение сайтът не работеше и нямаше как да разбере кога ще го включат — можеше да е след няколко минути, но имаше вероятност да стане и след часове.

Направи си второ кафе и пак опита. Нищо.

Дани с въздишка започна да се люлее напред-назад и да обмисля алтернативите. Не познаваше никого в „Поуст“ достатъчно добре, за да поиска услуга, но имаше много познати, които разполагаха с достъп до Нексис — свръхскъпата база данни, чийто електронен архив съдържаше пълните текстове на хиляди вестници и списания. „Фелнър“ имаха абонамент за нея и той можеше да го използва, но… не. Белцер не искаше да ги замесва и Дани щеше да се съобрази с желанието му. Щеше да го направи по стария начин — в библиотеката.

Той взе бележника си, спусна се по аварийното стълбище във фоайето, провери пощенската си кутия, в която нямаше нищо, и излезе на тротоара. Живееше в малко занемарена триетажна сграда на Минтууд Плейс, на тридесетина метра от Колумбия Роуд, място на вечен карнавал.

Помисли си дали да отиде с колата, но се отказа да мести Кафявия бомбардировач. Олдсмобилът се нуждаеше от голямо място за паркинг, освен това номерът му беше от Вирджиния и не можеше да паркира за повече от два часа на многобройните места, запазени за вашингтонски жители. Климатикът не работеше, стартерът отказваше и паркирането където и да било другаде, освен на паркинг, изискваше неимоверни усилия. Щеше да пътува с автобус. От някаква уредба кънтеше салса, по улицата се мотаеха бездомници и упътваха колите към свободните места (независимо дали шофьорите искаха). Сред пешеходците се стрелкаха хлапета на скейтборд. До тротоара на ъгъла стоеше добре облечена бяла жена и спореше с непреклонен чернокож полицай, който поставяше талон за глоба под чистачките на ягуара й.

— Защо да не паркирам тук? — попита тя. — Вие изобщо не се обосновахте! Паркингметърът е счупен, но това не означава, че мястото не бива да се използва!

Това накара Дани да се усмихне. Никога не бе чувал глагола „обосновавам се“ в Адамс-Морган, половината от жителите на който не говореха много добре английски.

Ризата му вече започваше да лепне на гърба му, докато чакаше автобуса пред банката. И тогава се сети, че разходите му се покриват. И не само разходите: при сто кинта на час няма защо да прави услуга на клиента си и да пести.

Затова спря първото такси, което видя, и след пет минути слезе пред библиотеката „Кливланд Парк“ на Кънектикът авеню. Обикновено избягваше библиотеките. Работата с микрофишове беше кошмарна, същото се отнасяше за микрофилмите. Най-често не намираше каквото търсеше в библиотеката, а когато успяваше, машината изплюваше в ръцете му сиви копия, които веднага се смачкваха. Отврат!

За щастие смъртта на Терио бе достатъчно скорошна, за да открие нужните му вестници на лавиците. Не че в тях имаше нещо особено.

В „Поуст“ Дани намери некролог със снимка. Дълго я разглежда, но не научи нищо от нея. Терио беше симпатичен наглед около четиридесетгодишен мъж, леко усмихнат и с прошарена брада. Самият некролог бе кратък и обобщаваше живота на покойника с няколко скучни изречения, които свършваха с думите „без наследници“. И все пак материалът не беше съвсем безинтересен. Според „Поуст“ в продължение на шест години Терио бил йезуитски монах, преди да се откаже от обета си и да стане преподавател. (Затова му е отнело толкова много време, помисли си Дани.)

Във „Вашингтон Таймс“ имаше съобщение за инцидента вместо некролог. Описваха се обстоятелствата на откриване на трупа, споменаваха се имената на пощальона и полицаите от участъка на окръг Феърфакс, които го бяха намерили. Цитираше се патологът, който посочваше като причина за смъртта обезводняване, настъпило между двадесет и трети и двадесет и четвърти юли.

Във вестниците нямаше нищо друго, затова Дани потърси статиите на професора в „Читателски наръчник за периодичния печат“. Тъй като бяха доста, той записа всички заглавия в бележника си. Получи се нещо като библиография. (Ако не друго, поне щеше да му помогне да подкрепи доклада си, в случай че има празноти в други сектори.) Когато прегледа публикациите, установи, че последните са „Синкретизмът в Западен Кюрдистан“ и „Юзелюрт: езидският Ватикан“.

Дани се смяташе за начетен човек, но не знаеше нищо за Кюрдистан. И още по-малко за езидите. Енциклопедията го осветли по първия въпрос:

За Дани това място представляваше въртоп от политическа психопатология, но всъщност не знаеше почти нищо за него. Само обичайните неща: диктатори и пясък. Занаятчийство и изтезания.

Той взе друг том от енциклопедията и намери само няколко думи за езидизма: „синкретична религия в Близкия изток“.

Толкова за библиотеката. Дани излезе на Кънектикът авеню, купи си парче пица и спря такси до кампуса на университета „Джордж Мейсън“ във Феърфакс. Оказа се, че шофьорът не познава района. Бивш либерийски дипломат, той имаше нужда от много помощ, за да намери Вирджиния, но Дани го упъти по моста Кий и после по околовръстното.

Разположен на двадесет и пет километра от Вашингтон, „Мейсън“ беше държавен университет с растяща репутация и все по-голям брой студенти. Дани знаеше къде се намира. Преди два месеца бе водил там Кейли на концерт на Дейв Матюс.

Той се изкачи пеш по ниския хълм до информационния център, като се чудеше дали шофьорът ще се ориентира по обратния път до столицата. Питаше се също дали добре си уплътнява работното време. В края на краищата какво очакваше да открие? По-скоро нищо. Но посещението в университета беше един от онези камъни, под които не можеше да не надзърне — иначе щеше да изглежда като идиот в очите на клиента. (Искате да кажете, че изобщо не сте ходил в службата му, така ли?)

Затова влезе в информационния център, където мускулеста млада жена му даде брошура с карта на гърба.

— Трябва ви Робинсън — каза тя. — Религиознанието е на втория етаж.

По пътя за „Робинсън“ Дани се замисли как да оправдае идването си. Нещо просто. Скучно. Например… „Здравейте, аз съм семеен приятел — реших да се отбия в службата на Крис да видя ще има ли проблем с пренасянето на вещите му.“ Или по-добре: „Преди няколко седмици му дадох една книга — надявах се да я намеря на бюрото му“.

Това беше лъжа, естествено, но малка — пък и освен това претекстът си вървеше с професията. Иначе не можеш да работиш като частен детектив.

В този случай обаче претекстът се оказа излишен. Факултетната секретарка — жена с яки челюсти и рокля на цветя — му обясни, че покойният професор не е имал кабинет.

— Искате да кажете, че вече няма кабинет, така ли? — попита Дани.

Тя търпеливо се усмихна.

— Нещо такова. Естествено, че имаше кабинет, но… ние се разрастваме страшно бързо! Когато професор Терио излезе в полагащата му се едногодишна отпуска, трябваше да дадем неговата стая на доктор Морис, гостуващ професор от Оксфорд.

— Ооо! — разочаровано рече Дани.

— Професор Терио трябваше да се настани в стария си кабинет — продължи секретарката. — Доктор Морис още преди няколко месеца се върна в Англия, но… кой знае защо професорът все отлагаше. Не че имаше бърза работа — очевидно е имал други проблеми — обаче… — Тя поклати сивите си къдрици и стисна клепачи.

— Съжалявам — каза Дани.

— Не бяхме приятели. Просто… е, било е ужасно. Всеки път щом си го представя там вътре… — Жената потръпна и отново затвори очи.

— Колко време беше в отпуска? — след малко попита Дани.

Секретарката поклати глава.

— Както обикновено. Една година. Замина на теренни проучвания. Някой каза, че бил в Близкия изток, в Анкара или там някъде. Струва ми се, че е ходил и в Рим.

— Хм… знаете ли кога се е върнал?

— А, преди два месеца — каза тя. — През есента трябваше да започне лекции. Наложи се да отменим и двата му курса. За щастие не бяха от задължителните.

— Според вас какво го е подтикнало към това? — попита Дани.

Секретарката отново поклати глава.

— Нямам представа. Смятах го за последния човек, който би могъл да се… да постъпи така. Беше много религиозен. Макар да предполагам — от религиозна гледна точка — че той не се е самоубил. Просто… е създал условия да… — Ново потреперване.

— Смятате, че е бил религиозен, така ли? Не се ли е отказал от монашеството?

— А, изгубил е призванието си, да, но не и вярата си. — Тя въздъхна и наклони глава настрани. — Как беше името ви?

— Дани Крей.

— И сте… негов приятел?

Дани поклати глава.

— Представлявам юридическата кантора, която управлява имотите на доктор Терио. — „Това пък откъде го измислих?“ — зачуди се той. — Искаме да се уверим, че разполагаме с последното му завещание.

Обяснението изглежда я задоволи. Бръчките на челото й се изгладиха и тя отново се усмихна.

— Питах се дали не мога да поговоря с някой негов колега — продължи Дани.

Секретарката го погледна кисело.

— Сега ли? Шегувате се. Сега е ваканция. Няма никой друг, освен нас — робите. Ако дойдете след две седмици…

Той отговори, че ще дойде, и си тръгна с есенната програма на факултета. Прелисти я в движение и видя, че Терио е трябвало да чете лекции за ислямския мистицизъм и да води семинар за нещо, наречено „Черното писание“.

Огладнял (наближаваше три), Дани отиде в кафенето и поръча такси по мобифона си. После излапа зеленчуков хамбургер и излезе навън. След пет минути (които според изчисленията му се равняваха на около 8.33 долара) таксито пристигна и той каза на шофьора да го закара до съда на окръг Феърфакс.

Надяваше се там да намери завещанието на професора. Най-малкото щеше да открие кой е определен за изпълнител и от него да узнае какво се е случило с документите на Терио. Тъй като нямаше наследници, вещите на покойника трябваше да се съхраняват от изпълнителя.

Съдът бе сравнително добре организиран и Дани неколкократно го беше посещавал. Въпреки това му отне близо час да открие завещанието. Очакваше го разочарование — документът носеше дата отпреди пет години. Терио оставяше имота си на „монасите и монахините от сиропиталището, в което съм отраснал“ — католически приют в Бруклин, Ню Йорк. За изпълнител бе посочена юридическата кантора, която беше съставила завещанието.

След като го осведомиха, че е пет часът и съдът приключва работа, Дани записа малкото събрана информация и се вля в пиковата вълна към най-близката спирка на метрото. След половин час, докато мотрисата профучаваше покрай Арлингтънското гробище, мислите му за Терио бяха прекъснати от внезапно припомняне, че има рожден ден, и от щастливото откритие, че е спечелил седемстотин кинта.

„Благодаря ти, Господи!“