Пеликан в Бландингс

1

Летният ден отиваше към своя край. Над Замъка Бландингс беше паднал сумрак. Под плаща му се криеха древните бойни полета, сребърната повърхност на езерото тъмнееше, а Императрицата на Бландингс — Бъркширската свиня, беше напуснала откритата част на своята кочина и се бе оттеглила под навеса, където нощуваше. Като ревностен последовател на максимата „Рано лягай, рано ставай“, тя се прибираше винаги горе-долу по това време. Само като си взема своите редовни осем часа, една свиня може да се поддържа на ниво и да запази вида си на апетитна гимназистка.

Лишен от компанията й, на която бе започнал да се наслаждава малко след като свърши обяда си, Кларънс, деветият граф Емсуърт, владетел на това богоизбрано царство, заплува замечтано обратно към къщата. Оттам заплува замечтано към голямата библиотека — една от забележителностите й, и тъкмо искаше замечтано да доплува до любимия си стол, когато Бийч, икономът му, влезе с отрупан и апетитно ухаещ поднос. Лорд Емсуърт му хвърли зареян поглед, който така често беше извиквал порицанието „О, Кларънс, за бога, не стой така като глуха кокошка“, от страна на сестрите му Констанс, Дора, Шарлот, Джулия и Хермион.

— Ъ-ъ? — дълбокомислено започна той и добави: — Какво?

— Вечерята ви, м’лорд.

Лицето на лорд Емсуърт се разведри. Знаеше си той, че трябва да има някакво просто обяснение за този поднос.

— Разбира се, да. Вечерята. Точно така. Винаги вечерям по това време, нали? Напоследък го правя точно тук, макар че не разбирам поради каква причина. Бийч, защо вечерям в библиотеката?

— Предполагам, защото Ваша светлост предпочита да не споделя вечерята си с мистър Чесни в трапезарията.

— Мистър кой?

— Мистър Хауърд Чесни, м’лорд, приятелят на мистър Фредерик от Америка.

Озадачената бръчка, която беше започнала да се събира на челото на лорд Емсуърт, изчезна като издухана от вятъра. За пореден път Бийч, с този негов ясен мозък, разсея мъглата на мистерията, която изглеждаше застрашително непроницаема.

— А-а, да, мистър Хауърд Чесни. Мистър Хауърд Чесни, разбира се, приятелят на мистър Фредерик от Америка. Добре ли го хранят, как мислиш?

— Да, м’лорд.

— Не бих искал да гладува.

— Не, м’лорд.

— Сега вечеря ли?

— Мистър Чесни замина за Лондон със следобедния влак, м’лорд, и доколкото разбрах, смята да се върне утре.

— Разбирам. Значи сигурно ще вечеря там. В ресторант или нещо такова.

— Вероятно, м’лорд.

— Последния път, когато вечерях в Лондон, беше с мистър Галахад в едно заведение някъде около Лестър Скуеър. Та той каза, че хранел сантиментална обич към него, защото оттам го изхвърляли често в младежките му години. С ритници, Бийч, по… Казваше се някак си, ама съм забравил как… За заведението говорех, Бийч… Това тука мирише добре. Какво е?

— Агнешко краче, м’лорд, с варени картофи.

Лорд Емсуърт прие информацията с доволно поклащане на глава. Това си е то. Добрата проста английска храна. Колко различно, мислеше си той, от ужасната стара ера, когато сестра му Констанс беше Фюрерът на Замъка Бландингс. По време на нейния режим вечеря означаваше преобличане и настаняване на масата с тълпа отвратителни гости, а отпреде ти нескончаеми блюда със страховити френски имена. И онова невъобразимо суетене, ако се случи някой да си глътне копчето на яката и да го замести с месингов кламер.

— И — добави Бийч, защото той беше човек, който обича добросъвестната точност — спанак.

— Върховно, върховно. А след това?

— Пудингово руло с мармалад, м’лорд.

— Превъзходно. С повече мармалад, надявам се?

— Да, м’лорд. Инструктирах мисис Уилоби.

— Коя е мисис Уилоби?

— Готвачката, м’лорд.

— Мислех, че се казва Пъркинс.

— Не, м’лорд, Уилоби. Инструктирах я да не го пести.

— Благодаря ти, Бийч. Ти обичаш ли пудингово руло?

— Да, м’лорд.

— С повече мармалад?

— Да, м’лорд.

— Това е от изключително значение, Бийч. Ако няма много мармалад в пудинговото руло, не си струва да се яде. Добре. Ще го донесеш, като позвъня, нали?

— Много добре, м’лорд.

Като остана сам, лорд Емсуърт се нахвърли с апетит върху добрата си проста английска храна, размишлявайки върху удивителното подобрение на атмосферата в замъка. Откакто сестра му Констанс се ожени за онзи американец Джеймс Скунмейкър и замина да живее в Америка, тук можеше да се живее. Още повече че провидението, което не е скъперник, що се отнася до благосъстоянието на някоя заслужила душа, се беше погрижило да няма опасност някоя от другите му сестри да заеме нейното място. По време на последната им среща той така дълбоко беше засегнал Хермион, че те изобщо вече не си говореха, а Дора, Шарлот и Джулия никога не напускаха Лондон, освен когато ходеха по модните курорти на Ривиерата и в Испания. Заплахата от посещение на която и да било от тях беше толкова далечна, че можеше да се изключи. Затова никак не беше чудно, че докато Бийч внесе пудинговото руло, лордът вече достигна такова приповдигнато настроение, че не би забелязал дори и отсъствието — на мармалад в него. Брат му Галахад беше казал веднъж, че притежанието на сестри безспорно е божие наказание. И беше добавил, че е трябвало да заемат твърда позиция по този въпрос още в началото. В този момент, обаче, лорд Емсуърт стигна до заключението, че да нямаш сестри е толкова добре, колкото да имаш, но те да си стоят далече.

Тая идилия имаше само един кусур. По-младият му син Фредерик, който сега работеше в една фирма за кучешки бисквити в Лонг Айлънд Сити, Ню Йорк, така неуместно му беше натресъл тоя тип Чесни с препоръчително писмо, че лорд Емсуърт трябваше да го покани да остане. Но заплахата биде неутрализирана, след като лордът благоразумно се оттегли да се храни в библиотеката, а през останалото време успяваше ловко да избегне всякакви сблъсъци с него. Един домакин винаги може да реши проблема с нежелания гостенин, ако има известна доза животинско лукавство и пълна липса на социално съзнание.

Лордът се справи успешно с пудинговото руло до последния грам мармалад и взе кафето си в креслото, където винаги се приютяваше. То беше в непосредствена близост до рафта с книгите за свине, които бяха основният му източник на умствено оросяване. Избра една от тях и с наслада се потопи сред вълшебните й страници, но не след дълго реалността грубо го разтърси за рамото. Или по-скоро ревна с оглушителен шум, нахлуващ през отворения прозорец, в ушната му кухина. Господи, та това беше кола и тя имаше нахалството да спре пред неговия вход. Това го обезпокои сериозно и когато след малко Бийч се появи, лордът се обърна към него с глас, треперещ от разбираема тревога. Откакто си замина Кони, посетителите в замъка бяха рядкост, но лордът знаеше, че навлеците още се спотайват наблизо в леговищата си и е твърде възможно, въпреки положените кански усилия, да не е потушил дружелюбния съседски дух, който така ненавиждаше.

— Това кола ли беше, Бийч?

— Да, м’лорд.

— Ако е някой за мен, кажи, че съм си легнал.

— Нейно благородие е, м’лорд.

— Ъ-ъ? Какво? Какво благородие?

— Лейди Констанс, м’лорд.

За една ужасна секунда на лорд Емсуърт му се стори, че е чул „лейди Констанс“. В секундата, която последва, той разбра, че това е самата истина и кръвта му в де що кръвоносен съд имаше изстина от неочаквания шок. През всичките тия дълги години, когато Бийч му беше повече приятел, отколкото иконом, лордът никога не бе и подозирал, че верният му служител притежава подобна тъмна страст към калните номера. Но сега бе повече от ясно, че Бийч е обладан от някакво смрадливо настроение, затова у лорда пламна оправдано възмущение. Каква недодялана дебелашка шега. Че така човек може да получи разрив на сърцето… А може и нещо по-сериозно.

Но след миг мъглата пред очите му се вдигна и лордът видя очи, които го гледаха. Те бяха пълни със скръб, разбиране и жалост; очи на човек, който осъзнава колко печално е съобщението, което е направил; на човек, който напълно оценява как се чувства работодателят му и който, ако му позволяваха служебните им отношения, би го тупнал приятелски по рамото и би го подтикнал да се държи като мъж, защото злокобните моменти в живота ни сполетяват, за да ни изпитат и да ни направят по-възвишени.

Тези мисли успокоиха лорд Емсуърт. Той вече не се чувстваше като глупак на сцена. Трябваше да посрещне истината, колкото и отвратителна да беше тя.

— Къде е?

— В кехлибарения салон, м’лорд. Нейно благородие се придружава от някоя си мис Поук… Доколкото съдя по произношението й, мис е американка.

Книгата за свинете отдавна вече беше паднала от безчувствената ръка на лорд Емсуърт, точно както и пенснето от носа му. Той омота последното с ланеца.

— Май е по-добре да сляза долу — промълви лордът почти бездиханен и с несигурни стъпки се отправи към вратата.

Бийч, който понякога четеше исторически романи, макар че предпочиташе Рекс Стаут и Агата Кристи, го оприличи на уплашен аристократ в дните на френската революция на път за гилотината.

2

Точно както гласеше съобщението, лейди Констанс беше в кехлибарения салон, пийваше си шери и както винаги изглеждаше застрашителна и прекрасна. Всички сестри на лорд Емсуърт бяха моделирани по калъпа на неумолимите гръцки богини, с изключение на Хермион, която приличаше на готвачка. Кони се отличаваше с аристократичното си високомерие и сила на погледа. Още щом я погледне, човек можеше да разбере, че пред него стои дъщерята на сто поколения лордове, така както и щом погледне лорд Емсуърт, човек си представяше, че е срещнал сина на сто поколения бродещи колоездачи. В момента той беше облечен в панталони от каша, покрити с кръпки, оръфана риза, ловно сако с дупки на лактите и спални пантофи. Всичко това, разбира се, в допълнение към уплашения вид, който придобиваше винаги в присъствието на тази страховита жена. Още от най-ранно детство тя беше властвала над него, така както би властвала и над Наполеон, Атила, хуните и над всеки шампион по борба свободен стил.

— А, ето те и теб, Кларънс — каза тя и погледът й говореше по-ясно, отколкото би могла да се изрази с думи, че изисканият й вкус в областта на облеклото далеч не е бил задоволен. — Запознай се с приятелката ми Ванеса Поук, която беше така мила с мен на кораба. Това е брат ми Кларънс, Ванеса — каза лейди Констанс с оная нотка на извинение, която винаги прозвучаваше в гласа й, когато го представяше на гости. Не ме обвинявайте, означаваше тя, грешката не е моя.

Топлотата и сърдечността на мис Поук бяха очевидни от пръв поглед. Докато лейди Констанс беше трепнала при вида на лорд Емсуърт като гръцка богиня, намерила гъсеница в салатата си, то гостенката така му се усмихна, като че ли е очаквала срещата им с години. Това беше една широка, очарователна усмивка и тя постигна подчертано повдигане на духа му. Той почувства, като толкова други преди него, върху които е попадала усмивката на Ванеса Поук, че е намерил приятел.

— Здравей! — каза той с такава сърдечност, на каквато само преди малко не би бил способен. После се досети за още нещо и добави: — Добре дошла в Замъка Бландингс. Утре трябва да ти покажа моята свиня.

Това не беше покана, която отправяше често към посетители от женски пол, защото плитките им умове не можеха да отдадат дължимото на Императрицата. Но тук той видя ум, достоен за подобна привилегия.

— Обичате ли свине?

Мис Поук отвърна, че не се е случвала често в тяхното общество, но с тези, с които се е срещала, са си паснали чудесно — пълно разбирателство. Тази свиня, попита тя, някакъв особен вид свиня ли е и лорд Емсуърт пламенно потвърди.

— Императрицата на Бландингс — заяви той гордо — е печелила сребърен медал три последователни години в състезанието „Гойни прасета“ на Шропширската селскостопанска изложба.

— Не може да бъде! — възхити се мис Поук.

— Мога да ви покажа медалите. Беше безпрецедентен подвиг.

— И на какво дължи този успех?

— Старателно хранене.

— И аз така си помислих.

— Някои свиневъди се ръководят от други специалисти и доколкото знам — каза лорд Емсуърт великодушно — получават добри резултати. Но аз съм вложил цялото си доверие у Уолф-Лехман. Според стандартите за хранене на Уолф-Лехман една свиня трябва да поглъща на ден до петдесет и седем хиляди калории.

— И без нощни набези върху хладилника? — попита мис Поук.

— Тези калории трябва да се набавят от едно хранене с ечемик, едно с царевица, едно с ленено семе и обезмаслено мляко. Понякога прибавям по своя инициатива един банан или картоф…

От страна на лейди Констанс последва едно от онези резки, остри и стържещи покашляния, до болка познати от преди. Лорд Емсуърт се спря като пронизан с куршум. Той не беше много проницателен човек, но разбра, че от него се очаква да смени темата. И неохотно, с послушанието на добре обучен брат, той го направи.

— За бога, Кони — рече с най-голямата непринуденост, на която беше способен в тоя критичен момент, — това е голяма изненада. Че си тука, искам да кажа. Голяма изненада, голяма изненада.

Този път звукът, който се разнесе откъм сестра му, не беше бронхиален, а повече наподобяваше онзи, който издава мокър палец върху капака на гореща печка.

— Не разбирам защо изненадата е толкова голяма — намръщи се тя кисело. — Писах ти, че ще пътувам.

Лорд Емсуърт не беше преглъщал откакто тя влезе в стаята и сега го направи, при това с основание. Имаше странното усещане, че някой го е ударил през лицето с мокър шаран. Гузно осъзна, че комуникацията, за която говори, лежи неразпечатана в едно чекмедже на бюрото му от няколко седмици. Сега, когато нямаше секретарка да му досажда и да го кара да съблюдава обикновеното житейско приличие, той рядко отваряше писмата, освен ако не са от Асоциацията на свиневъдите от Шропшир, Херъфордшир и Южен Уелс.

— О-о, а-а, да, разбира се, именно, твоето писмо, че ще пътуваш, да, точно.

— Нека ти опресня паметта. Писах ти, че идвам да прекарам лятото в Бландингс…

Слабата искрица надежда, която лорд Емсуърт хранеше, че тя може би само минава на път за някои от онези европейски курорти, където са Дора, Шарлот или Джулия, трепна и угасна.

— … и че Джеймс скоро ще бъде тук. Важна сделка го забави в Ню Йорк.

Въпросът „Кой е Джеймс?“ започна да се заформя върху устните на лорд Емсуърт, но за щастие, преди да успее да го изрече, тя беше преминала на друга тема.

— Чия е тази шапка?

Лорд Емсуърт не разбра. Тя изглежда го питаше чия е тази шапка, а на него този въпрос му прозвуча загадъчно.

— Шапка? — опули се той. — Шапка? Като казваш шапка, имаш предвид шапка, така ли? Каква шапка?

— Забелязах някаква шапка в коридора, прекалено хубава, за да е твоя. Отседнал ли е някой тук?

— О-о, а-а, да — на лорд Емсуърт му просветна. — Един човек… Не мога да си спомня името му… Гуш, така ли беше? Купър? Финсбъри? Бейтман? Мериуедър?… Не, излезе ми от ума. Фредерик го изпрати с писмо. От няколко дни е тук. Има няколко шапки.

— А, разбирам. Помислих си за момент, че може да е Аларик. Херцогът на Дънстъбъл, мой стар приятел — обясни лейди Констанс на мис Поук. — Не го виждам толкова, колкото би ми се искало, защото живее в Уилтшир, но той идва тук често. Още малко шери, Ванеса? Не? Тогава ще ти покажа стаята ти. Тя е горе, близо до портретната галерия, която трябва да видиш веднага след като се настаниш. Внимавай със стълбите. Лакираният дъб е доста хлъзгав.

3

Лорд Емсуърт се върна в библиотеката. Би трябвало да е в добро разположение на духа, защото определено му провървя за оная работа с писмото. Кони можеше много лесно да разпитва и да дълбае, докато ужасната истина не бъде разкрита, а при мисълта какво щеше да го връхлети тогава, сърцето му прескачаше. За много по-незначителни прегрешения му е било натяквано с дни. Коментарите й върху оня кламер на яката на ризата бяха възлезли на няколко хиляди думи. Но дори и тогава тя смяташе, че само едва-що е зачекнала темата.

Но онова, което каза за херцога на Дънстъбъл — че може би щял да отседне в замъка — наистина го потресе. Звучеше зловещо. Съдбата, която я довея, мислеше си той, може да си е наумила да доведе докрай своето садистично дело, като домъкне тук и херцога. Чудовищно? Може би да, но това беше възможност, която не бива да се пренебрегва. Лордът знаеше, че тя питае необяснима привързаност към този човек и не можеше да се предскаже до какви крайности би я довело това.

Много хора обичат херцозите и не им създават никакви пречки, ако последните желаят да се сприятелят с тях, но малко от тези, които познаваха Аларик, херцога на Дънстъбъл, търсеха компанията му. А от всички най-малко лорд Емсуърт. Херцогът беше самоуверен, деспотичен тиранин с неприятен, рязък глас, изпъкнали като на жаба очи и провесен мустак, който непрекъснато духаше нагоре и го караше да изхвърча като подплашен фазан. Винаги досега беше въздействал неблагоприятно върху лорд Емсуърт. Галахад, с неговия талант да се изразява цветисто, обикновено наричаше херцога „оня скот“ и според лорд Емсуърт извън всякакво съмнение беше, че е попаднал на точния епитет. Ето защо, когато седна в библиотеката със своята книга за свинете, той се чувстваше неспокоен. За първи път в живота му нейната съвършена проза не успя да го завладее.

Твърде възможно е усамотението и по-нататъшното проникване в книгата за свинете в края на краищата да би могло да го успокои, но в този момент усамотението му беше нарушено, а книгата му изпратена разпердушинена на пода. Лейди Констанс стоеше на прага и само един поглед към нея му подсказа, че бедата се кани да надигне грозното си главище.

— Х-м, така, Кларънс!

Лорд Емсуърт се спаружи под взора й. Галахад в подобна ситуация би я посрещнал с бойкото „Х-м, как?“, но на Кларънс му липсваше крепкостта на тоя велик мъж.

— Тия панталони! Това сако! Тия пантофи! Не искам да си представям какво си е помислила за теб Ванеса Поук. Сигурно се е зачудила какво прави тоя скитник в гостната, а аз трябваше да кажа „Това е брат ми Кларънс.“ Никога не съм се чувствала толкова неудобно.

Лорд Емсуърт беше установил, че понякога по време на тези кризи е възможно мислите й да се отклонят от точката, оглавяваща дневния ред, като се обърне разговора в друга посока. Той се опита да го направи и сега.

— Поук — измънка той. — Много странно име, нали? Спомням си, че когато бях на сватбата ти в Америка, забелязах колко странни имена имат тия хора там. Нептун беше едно от тях. А също и Стотълмейър. А един колега на Фредерик в оная негова фабрика за кучешки бисквити беше Брийм Рокметълър. Любопитно, точно така ми се стори.

— Кларънс!

— Не че ние си нямаме тука някои забележителни имена. Тия дни четях моя „Дебрет“1 и попаднах на някой си, наречен лорд Оръри и Корк2. Чудя се как би се обърнала към него, ако се срещнете. Съвсем естествено е да кажеш „Здравейте, лорд Оръри“, но ако го направиш, няма ли той да те погледне накриво и да добави „И Корк“? И ще трябва да се извиняваш.

— Кларънс.

— Оня човек, Нептун, между другото, беше шеф на някаква компания, която произвежда чипс. Това са ония малки картофени къдравки нещица, които се ядат по коктейлите. Срещнах го на един коктейл, където ме заведе Фредерик. Разговорихме се и той спомена, че неговата фирма е произвела точно тия чипсове, които хрупахме. Каза, че великото в бизнеса с картофени чипсове е това, че никой не може да изяде само един чипс, което, разбира се, е много добре за продажбите. Искаше да каже, че ако веднъж си започнал, нямаш силата на духа да спреш; трябва да продължиш, първо един чипс, после втори чипс, после…

— Кларънс — просъска лейди Кларънс, — спри да бръщолевиш!

Той изпълни заповедта и за миг се възцари тишина, защото лейди Констанс се поколеба коя от трите унищожителни забележки, които й бяха дошли наум едновременно, да изстреля най-напред. И точно когато стоеше така, разкъсвана между тях, телефонът иззвъня.

Ако беше сам, лорд Емсуърт би го оставил да звъни, докато сам си спре, защото възгледите му по отношение вдигането на телефона бяха идентични с онези по отварянето на писма, които не идват от Асоциацията на свиневъдите в Шропшир, Херъфордшир и Южен Уелс. Но лейди Констанс, като всяка жена, беше неспособна на такова достойно поведение. Тя забърза към инструмента, а лорд Емсуърт успя да се посвети на размисли за имена и картофени чипсове. И тъкмо се вглъби, когато беше стреснат от произнасянето на една едничка дума.

Това беше думата „Аларик!“ и той се смръзна от темето на главата си до петите на спалните си пантофи, за които лейди Констанс се канеше да пусне един коментар точно преди да иззвъни телефонът. Страхуваше се от най-лошото.

И то се случи. След пет минути лейди Констанс се върна.

— Беше Аларик — каза тя. — Имало е пожар в къщата му и ще дойде тук, докато при него всичко се подреди. Каза, че иска градинския апартамент, така че по-добре е да ида да проверя дали всичко е както той го харесва. Пристига утре с ранния влак заедно с племенницата си.

Тя напусна стаята и лорд Емсуърт се свлече в стола си с вида на добрия старец от някоя викторианска мелодрама, чиято ипотека току-що е била обявена от злодея за просрочена. Той не изпита нито искрица от меката топлина, която беше свикнал да го залива, когато някоя от сестрите му го освободи от присъствието си. Мисълта за Замъка Бландингс, в който са плъзнали не само Кони и херцогът на Дънстъбъл, но и някаква негова племенница… най-вероятно, ако си приличат, едно от ония властни момичета с металически гласове, които винаги са го ужасявали… всичко това го караше да се чувства нарязан на филийки като дувърската писия, на която се бе наслаждавал на закуска.

Лорд Емсуърт остана вкаменен за няколко минути. Но макар че крайниците му бяха безжизнени, мозъкът му работеше със скоростта, която така често придружава грозящата опасност. Разбираше, че се е изправил пред ситуация, с която не може да се справи сам. Имаше нужда от съюзник, който да му дава морална подкрепа, и не му трябваше много време да осъзнае, че само един човек може да изпълни тази роля. Отиде до телефона, избра някакъв лондонски номер и след пауза, която му се стори като вечност, един весел глас проговори от другата страна на жицата.

— Ало?

— О, Галахад — изблея лорд Емсуърт. — Тук е Кларънс. Случи се нещо ужасно, Галахад. Кони се върна.