Пеликан в Бландингс

1

За да отиде от Лондон до Маркет Бландингс, спирката за Замъка Бландингс, пътникът трябва да тръгне от Падингтън. Така че на следващата сутрин Гали пушеше цигара на платформата пред купето си, чакаше влакът му в 11.18 да потегли и се оглеждаше наоколо с одобрението, което винаги беше изпитвал специално към тази гара. Той харесваше нейното изтънчено спокойствие, така различно от данданията на такива гари като Ливърпул Стрийт и Ватерло. Портиерите вършеха задълженията си сдържано, като младши министри в Кабинета. Пазачите, когато се наложеше да свирят, се стараеха да не прекарват целия поет от дробовете им лондонски въздух през отвора на работния си инструмент. И даже ако имаше случайно някой кокершпаньол на път за дома в Устършир или Шропшир, то той отлагаше лаенето за по-удобно време, досещайки се инстинктивно, че да повишиш глас в тази обстановка, би било израз на крайно лошо възпитание.

Но Галахад много скоро разбра, че и тази благоустроена райска градина не е изключение от божественото правило, важащо за всички приятни местности с подобно предназначение, с течение на времето да завъждат змии. Точно в този момент една от тях се движеше по платформата. Това беше едър, як мъж с провиснали като на морж мустаци и с пакет, увит в кафява хартия подмишница. Той помиташе като мухи малките групички възпитани хора, явно свикнал с обществото на ловджийски хрътки и жени в мъжки костюми, които приличат на коне. Като го видя, Гали се гмурна бързо в купето и се опита да се спотаи зад сутрешния вестник.

Напразно усилие. Не можеше така лесно да се избегне Аларик, херцогът на Дънстъбъл.

— Помислих си, че си ти, Трийпуд — каза херцогът, намествайки се. — Трябва да са минали две години, откак не сме се виждали.

— Две чудесни години.

— Ъ-ъ?

— Казвах колко е чудесно да те видя отново.

— А-а.

— Кларънс ми каза, че у вас имало пожар.

— Да. Жиците са се стопили.

— Значи идваш в Бландингс?

— Никога не съм понасял Лондон.

— Лош ли беше пожарът?

— Всичко се размириса. Затова се ометох.

— И Кони се притече на помощ на безпризорното дете?

— Ъ-ъ?

— И те покани в Бландингс?

Херцогът изпръхтя кратко. Като че ли гордостта му беше засегната.

— За бога, тя не ме покани. Обадих се снощи и казах, че пристигам.

— Разбирам.

— Изненадах се, че е там. Очаквах Емсуърт да вдигне слушалката. Защо е напуснала Америка, знаеш ли?

— Нямам представа.

— Някаква прищявка, предполагам. След някоя и друга седмица ще й дойде друга и ще се втурне обратно. Всички жени са чалнати. Никога не знаеш какво ще им се прииска на следващия ден. Теб какво те води в Бландингс?

— Кларънс се нуждаеше от компанията ми.

— Защо?

— Кой би могъл да каже? Някаква прищявка, не мислиш ли?

— Би могло. Той все така ли клечи до тая негова свиня?

— Доста време прекарва с нея, струва ми се.

— Прекалено е дебела тая свиня.

— Кларънс не мисли така.

— Не, защото е чалнат като Кони. Даже и по-чалнат. Факт е, че днес целият свят е чалнат. Погледни Кони — юрна се да се жени в Америка за мъж с като глава луковица. Погледни племенниците ми — и двамата се ожениха за момичета, на които нямаше да позволя и да подсвирнат, ако можех да ги спра. А погледни и племенницата ми. Прибира се в хотела снощи, кикоти се и си свирука, а не иска да ми каже защо. Абсолютно чалната.

Гали можеше да хвърли светлина върху мистерията със свирукащата племенница, но си помисли, че ако тя самата е запазила мълчание, не е негова работа да говори. Така че остави клеймото на душевна неуравновесеност да тегне върху й.

— И къде е тая твоя неуравновесена племенница? Кларънс каза, че идвала с теб. Не е болна, надявам се?

— Не, добре е, като изключим цялото това кикотене и свирукане. Трябваше да се яви сутринта в съда, свидетел е по някакво дело, което се гледа днес. Ще дойде по-късно. Разбираш ли от картини? — уморен от темата за племенници, херцогът я прекъсна с обичайната си рязкост.

— Не много. Чух, че си купил една.

— Кой ти каза?

— Достоверен източник.

— Добре де, вярно е. Наричат я „Полегналата гола“. Е, знаеш ги тия неща. Момиче без дрехи лежи на бряг, покрит с мъх. От някакъв французин. Купих я от една художествена галерия.

— Предполагам, казали са ти, че това е паметник на човешкия стремеж към непостижимото, произведение на Гений, натопил четката си в безсмъртието.

— Ъ-ъ?

— Остави това. Мисля си само, че точно така говорят обикновено в галериите, когато влезе някой абдал.

Мустаците на херцога щръкнаха и той зае обидена поза.

— Мислиш, че съм абдал, така ли? Е, грешиш. Много добре знаех какво правя. Знаеш ли защо купих тая полегнала гола? Познаваш ли един, дето се казва Траут? Уилбърт Д. Траут?

— Не съм имал удоволствието. И какво за него?

— Американец е. Това, което янките наричат плейбой. Сега е в Лондон и се засякохме в клуба. Пускат го с карта за гостенин. Заприказвахме се и той ми каза колко обичал жена си. Беше се натряскал, естествено.

— Какво те кара да мислиш така?

— Е, кой би казал на някого, че обича жена си, ако не е натряскан.

— Би могъл, ако другият има твоя чар.

— Вярно. Има нещо такова.

— Имаш много предразполагащ вид. Внушаваш доверие.

— Сигурно е така. Да, разбирам какво искаш да кажеш. Както и да е, ставаше дума, че обичал жена си. Била му третата. Или май четвъртата. Няма значение, това не е важно. Въпросът е, че тя наскоро се развела с него, но той още я обичал. Каза, че е хлътнал до уши по нея, и тоя израз ми се стори малко странен, но точно това каза. Ронеше сълзи в чашата си, докато говореше. Това също ми се видя странно, защото Траут е едър юначага, за когото човек би си помислил, че стои над тези неща. Каза ми, че бил голям футболист навремето, играл за Харвард или Йейл, или някое от тия места. Червенокос, със счупен нос, вероятно от футбола, или пък от някоя от жените му. Наследил милиони от баща си, който бил голям бизнесмен някъде в Калифорния.

Гали се размърда неспокойно. Той беше по-добър разказвач, отколкото слушател и сега му се струваше, че спътникът му има още много време, докато стигне до същността на въпроса, при условие, че изобщо има такава.

— Всичко това — прекъсна го той — щеше да ми бъде особено полезно, ако имах намерение да пиша биографията на Уилбърт Траут или сценарий за киното по историята на Траут. Но каква връзка има то с полегнали голи и с теб в ролята на колекционер на картини?

— Ще стигна и до там.

— Добре. Стигни колкото се може по-бързо.

— До къде бях?

— Той ти казал, че обича жена си.

— Точно така. И тогава ми каза нещо, което ми взе акъла.

— Точно като мене. Едва чакам развръзката на сюжета. Обзалагам се, че накрая виновен се оказва икономът.

— Как така икономът? Какъв иконом? Не съм споменавал никакъв иконом.

— Забрави това. И какво каза той, което така те заинтригува?

— Каза, че видял тази картина на витрината на галерията и да пукнел, ако това не било живият образ на третата му жена, оная, по която бил хлътнал до уши. И когато се закле, че ще я купи, защото трябва да я има, за да му напомня за нея, без значение колко струва, аз си казах „Ега ти!“

— И защо си каза „Ега ти“?

— Защото разбрах, че ето от тука може да капне нещо. След десет минути бях вече в галерията и купувах картината, убеден, че ще мога да му я продам на двойна цена. А между нас да си остане, първоначалната беше безбожна. Цяло престъпление е начинът, по който те одират тия галерии. Е, аз ще си го върна, че и отгоре.

— Гледаш на покупката като на инвестиция?

— Именно. Печалбата ще бъде значителна. И затова не ми говори повече за абдали. Искаш ли да видиш тая проклетия? Тук е, в пакета. Всъщност, не — промени решението си херцогът. — Много труд ще отиде да се развързва връвта и после пак да се завързва, а на мен ми се доспа. Не съм мигнал тая нощ от мисли за племенницата ми. Хихо-хахо, а очите й блестят. Никак не ми харесва тази работа.

2

Пътуването с влак никога не отегчаваше Гали, освен ако не включва пространни разговори с несимпатични спътници, така че той прекара остатъка приятно, насаме с мислите си. Все пак се зарадва, когато успя да събуди херцога, който след обяда беше изпаднал в нова кома и да го информира, че след пет минути пристигат на гара Маркет Бландингс.

Първият човек, когото видя на платформата, беше брат му Кларънс, вторият — сестра му Констанс. Приветливата й усмивка, предназначена за херцога, който слизаше, се стопи от лицето й като обърсана с парцал, щом забеляза кой се подава от влака след него. Отношението й към Гали винаги е било сурово. Неговата популярност сред кръговете, в които се движеше, беше без значение. За нея той беше петно върху честта на една горда фамилия, епизод, за който човек би предпочел да замълчи и да се опита да забрави. Години наред не я напусна страхът, че брат й ще напише мемоарите си, и въпреки, че тая опасност се беше разсеяла, тя все още потреперваше, когато го зърнеше. Отвращаваха я присъствието му, разговорите му и монокълът му. Понякога си мислеше, че би могла дори да се примири с останалото, ако не носеше тоя отвратителен монокъл.

Ето защо сред малката група на платформата на Маркет Бландингс повя известен хлад. Лорд Емсуърт беше обхванат за момент от страх да не би да се разкрие отговорността му за пристигането на Гали, но въздъхна облекчено, когато херцогът отведе сестра му, за да се погрижат за багажа, който при такива посещения винаги беше значителен.

— Много мило от твоя страна, че дойде така бързо, Галахад — каза той. — Страхувах се, че може да имаш други ангажименти.

— Скъпи ми Кларънс! Като че ли някакъв друг ангажимент може да ми попречи да откликна на такъв писък за помощ като твоя. Много мъдро, че ме повика. Дори силен човек като теб трябва да е бил разтърсен, когато Кони внезапно е изскочила от нищото като Кралят на демоните от някоя пантомима. Ами тая нейна приятелка?

— О, тя е очарователна. Много ми харесва.

— Е, това е нещо.

— Разбира от прасета. Не че е казала нещо конкретно, но успях да схвана, че има правилно отношение, когато й разказвах за режима на хранене на Императрицата.

— Как се казва?

— Забравих.

— Е, ще науча съвсем скоро. Ти спомена за някакъв човек, който младият Фреди е изпратил при теб с писмо. А той как се казва?

— Не мога да си спомня.

— Ти нямаш нужда от Чуждестранния легион, където мъжете отиват, за да забравят, Кларънс. Можеш съвсем удобно да си го правиш, без да се помръднеш и на една крачка от Замъка Бландингс. Как изглежда? Симпатяга ли е?

— Не, не бих казал. Непрекъснато се опитва да ми продава петрол. Американска предприемаческа енергия, предполагам, но се чувствах неудобно да отказвам всеки път и казах на Бийч да ми сервира в библиотеката, а в останалото време не ми беше трудно да му се изплъзвам.

— Детска игра за някого, който години наред се е изплъзвал на Кони.

— Бийч каза, че вчера е заминал за Лондон.

— Но може би ще се върне.

— Страхувам се, че е така.

— Всъщност няма да се изненадам, ако този, който идва насам, не е той. Не, не там, в другата посока, малко по-наляво от тебе.

— Да, това е мистър… мистър… мистър…

— Наричай го X — каза Гали.

Хауърд Чесни беше строен младеж, среден на ръст, пол чертано изтупан, костюмът му от каша си го биваше, а шапката му беше толкова добра, колкото и тази, на която лейди Констанс се беше възхищавала предишната вечер. Единствената критика, която един максималист можеше да му отправи, е че очите му бяха малко по-хитри от нормалното и малко по-приближени.

Като знаеше в какво неудобно положение ще изпадне лорд Емсуърт, ако трябва да го представя на човек, чието име е забравил, Гали пое инициативата да започне разговора.

— Добър ден — започна той. — Аз съм братът на лорд Емсуърт. Казвам се Трийпуд. Както разбирам, сте приятел на племенника ми Фреди. Как е той?

— О, чудесно.

— Продава ли много кучешки бисквити?

— О, да.

— Чудесно. Само това да се чува. Брат ми казва какъв купон е било в Бландингс последните няколко дни.

Хауърд Чесни не би определил точно така отношенията си с лорд Емсуърт, но го остави без коментар и похвали Замъка Бландингс и безбройните атракции, които предлага. Каза още и добри думи за красотите на Шропширската околност. Вървял пеша до гарата вчера и сега бил готов да се върне по същия начин.

— Ето това — одобри Гали, — наистина ще задоволи всички страни, защото с Кларънс и мен, и сестра ми Кони, и херцога… онова там е сестра ми, а огромният тюфлек до нея е херцогът на Дънстъбъл… ще станем на сардини, ако се покатерим всички на колата. Херцогът заема доста място, а Кларънс има навика да си протяга краката като пипала на октопод. Ще направите много по-добре, ако тръгнете пеша по пътя и си попеете цигански романси. Колко прав си бил, Кларънс — каза Гали, след като Хауърд се отдалечи, — че не си инвестирал в петрола на нашия млад приятел. Не че имам нещо против него заради приближените му очи някои от най-добрите ми приятели също имат приближени очи… но ако някога съм виждал мошеник, а в моя дълъг живот съм ги срещал с дузини, то той е точно такъв. Откъде, за бога, мислиш, че го е изровил Фреди?

3

В това време Бийч отпиваше в килера от вечерната си дажба портвайн и ако го видеше, човек би си казал — ето ти един иконом със спокойна душа и чело, необезпокоявано от мисли.

Този човек би бил в голяма грешка. Душата му не беше спокойна. Бихме отишли може би твърде далече, ако кажем, че лешояди раздират просторната му гръд, но той определено съвсем не беше безгрижен. Чувствителен към атмосферата, икономът намираше тази, която цареше в момента в Бландингс, твърде изнервяща. Струваше му се, че със завръщането на лейди Констанс, върху дома, който той обичаше, е паднала черна сянка. Не беше пропуснал да забележи реакцията на господаря си при съобщението за нейното пристигане и предвиждаше трудни времена занапред. Ако можеше само, мислеше си той, мистър Галахад да е тук и да предложи помощ и облекчение за изтерзания му работодател… Докато се занимаваше усърдно с оформянето на тази мисъл в главата си, вратата се отвори и влезе Гали.

Ако кажем, че Бийч скочи от стола си, би било преувеличение. Мъже с неговата конструкция не скачат от столовете си. Истината е, че той се надигна бавно като хипопотам, изплуващ бавно от водата. Чувствата в гърдите му бяха като на обсаден гарнизон при пристигането на американската морска пехота.

— Мистър Галахад!

— Защо не? Някой трябва да бъде. Бийч, ти виждаш пред себе си един бизон, поел към вира с провиснал език.

— След малко ще донеса чая в гостната, мистър Галахад.

— Чаят не е достатъчно добър за мен. Искам портвайн. И при всички случаи не бих отишъл в гостната. Там ще е пълно с разни утайки на обществото. Всъщност една от причините да дойда при теб в килера, е да обсъдим тези утайки и да получа мнението ти за тях.

Бийч сви устни, докато вадеше втора чаша и се готвеше да бъде домакин. Виждаше, че гостът му е готов да откровеничи с персонала на замъка и знаеше, че трябва да се противопостави. Но макар че устните му бяха свити, очите му блестяха. Като иконом той не одобряваше навика на мистър Галахад да клюкарства с домашните служители, но като човек просто го обожаваше.

— Да започнем с тоя тип Чесни, какво мислиш за него? — попита Гали.

По този въпрос Бийч имаше твърда позиция. Отговорът му беше суров.

— Не е нещо, което съм свикнал да виждам, мистър Галахад.

— А ти си виждал доста странни птици.

— Наистина съм виждал, сър.

— Спомняш ли си оня момък, който искаше мармалад с рибата си?

— Като че ли е пред очите ми, сър.

— А оня, който наля вода в бордото си?

— Моля, мистър Галахад, опитвах се да го забравя.

— Остава ми да наблюдавам Чесни на масата по време на вечеря, но струва ми се, тия ужасни крайности не са му присъщи. И все пак знам какво имаш предвид като казваш, че не е нещо, с което си свикнал. Той очевидно е шарлатанин.

— Наистина ли, мистър Галахад?

— Няма съмнение по въпроса. Надушвам ги от километри.

— Изглежда странно, че може да е приятел на мистър Фредерик.

— Не вярвам, че е такъв. Вероятно някакъв случаен познат, на когото е попаднал в кръчмата. Фреди не би видял нищо лошо и би дал препоръчително писмо на всеки, който го помоли.

— Но какво…

— … ме кара да мисля, че е мошеник? Опитал се да продаде на Кларънс петрол. И макар да знам, че ще ми кажеш, че точно това е правил и Джон Д. Рокфелер, като се е срещал с хора, намирам този факт за изобличаващ. Внимавай какво вземане-даване ще си имаш с Чесни, Бийч.

— Ще внимавам, наистина, сър.

— Сега стигаме до Негова светлост херцога на Дънстъбъл и точно тук наистина потреперваме. Струва ми се, ще се съгласиш с мен, че той би вгорчил залъка и на последния веселяк.

Макар че думите му бяха музика за ушите на Бийч, на когото херцогът съвсем не беше любимец, практиката изискваше слаб протест.

— Едва ли е моя работа, мистър Галахад, да изразявам мнение, унизително за гости, които Нейно благородие смята за уместно да кани…

— Добре, разбирам те. Но каквато и маска да носиш, дълбоко в сърцето си знаеш, че той е напълно лишен от всички изтънчени инстинкти, които издигат Човека над животното. Той е подлец на подлеците.

— Сър?

— Ето, погледни как иска да метне нещастния Траут.

— Страхувам се, че не ви разбирам, мистър Галахад.

— Само защото не беше във влака, когато той ми разказваше тая история. Изглежда има някакъв невинен, безобиден американец на име Уилбър Траут, чиято единствена грешка е, че се жени твърде често, а това може да се случи на всеки. Цар Соломон, ако си спомняш, също е биел натам. Е, Траут видял една картина на витрината на някаква галерия и тя била образът на последната му жена. Наскоро се била развела с него, но той все още я обичал. Искал да купи картината, за да му напомня за нея, но бил достатъчно глупав да каже на Дънстъбъл. В резултат, разбира се, Дънстъбъл му я отмъкнал под носа, за да може да му я продаде на безбожна цена. Знае, че Траут я желае толкова много, че ще се изръси с колкото му поиска, ако трябва и с половин царство. Ето това се казва негодяй и измамник, как мислиш, Бийч?

— Тц, тц.

— Можеш да си цъкаш. Но няма да те виня, ако си кажеш и „Господ да ни пази“. Така че ето ти го вкратце Негова милост Дънстъбъл и никак не ми е приятна мисълта, че той ще бъде между нас с дни, а може би и със седмици. Чудя се как ли ще издържи Кларънс, особено ако Нейно благородие го кара да се преоблича всеки път за вечеря. А тя ще го кара, нали?

— Страхувам се, че да, мистър Галахад.

— Той мрази това даже повече от необходимостта да носи цилиндър на училищното тържество. Ех, трябва само да се надяваме, че тази крехка фигура няма да се срути под голямото напрежение. А сега, Бийч, с много благодарности за гостоприемството ти, трябва да те напусна. Пътуването с влака, както винаги, ме кара да се чувствам като овалян в пепел и затова особено важно е да се гмурна във ваната. Ще се срещнем при Филипи4.