Пеликан в Бландингс

Пета глава

За да избегне палещото слънце и компанията на херцог Дънстъбъл, който изведнъж беше решил, че трябва да се залепи за нея като гербова марка, Ванеса Поук се беше скрила след обяда в едно от сенчестите кътчета, с които имението на Замъка Бландингс беше така изобилно снабдено. Тя седеше там на една дървена пейка. Бащата на лорд Емсуърт много обичаше да поставя тук-там по някоя дървена пейка. А също така, не че има някакво значение, обичаше да събира птичи яйца и да подвързва томовете от заседанията на Шропширското археологическо дружество.

Та седеше си тя там и си мислеше за Уилбър Траут. Новината, че се очаква със следобедния влак, я бе настроила носталгично. Той сигурно не помнеше, защото животът му беше изпъстрен с женски истории, но някога, за много кратко време, те бяха сгодени. И макар че Ванеса беше тази, която развали годежа, в сърцето й се бе запазила някаква майчинска нежност към него. Всеки път, когато прочетеше за поредния му брак, тя не можеше да не изпита чувството на вина, че е напуснала поста си и е престанала да се грижи за него. Без деликатните й напътствия той бе загубил всякакви задръжки и скачаше от блондинка на блондинка с такова усърдие, като че възнамеряваше да се жени за тях, докато се изчерпят.

Уилбър Траут беше изключително симпатичен млад мъж, чиято основна грешка в живота бе, че имаше баща, който се забавляваше да трупа пари и смяташе за загубен всеки — ден, минал без увеличаване на банковия си баланс. Ако беше син на някой по-скромен по отношение на данъка си общ доход човечец, щеше да си живее като доволен и безобиден писарушка и единственото му разточителство щеше да бъде някое и друго пътуване до Палъсейдс Парк или Коуни Айлънд7. Наследството от около петдесет милиона долара в ценни книжа обаче му разбърка главата и той стана най-известният плейбой в Ню Йорк. Сервитьорите му се увъртаха, журналистите черпеха от него материал за клюкарските си рубрики, а той организираше забави, на които канеше и богатите, и бедните. Точно на една такава забава се бяха запознали с Ванеса и сега тя седеше в сенчестото кътче и си спомняше старите времена.

Много можеше да се каже в полза на това сенчесто кътче. Беше прохладно. Наоколо се носеше ухание. Ручейчето, което струеше през него на път за езерото, ромолеше мелодично. И преди всичко Аларик, херцогът на Дънстъбъл, не беше там. Но всички тези преимущества бледнееха пред неоспоримия факт, че точно това кътче беше нещо като клуб на всички хвъркати насекоми в Шропшир. След малко, когато тяхната компания й омръзна, Ванеса стана и се отправи към къщата. Щом я наближи, на стъпалата се показа лорд Емсуърт.

Тя го поздрави сърдечно.

— Кръшкате, а, лорд Емсуърт?

— Моля?

— Или Императрицата ви е дала свободен следобед? Не сте ли обикновено дежурен в този час на деня?

Лорд Емсуърт, който гледаше тъжно, се оживи малко. Той харесваше Ванеса. Намираше я отзивчива, а това, от което имаше нужда сега, беше едно отзивчиво ухо, в което да излее тревогите си. Затова той изложи причините за своето отчаяние.

— Кони ми каза да посрещна този Траут на гарата. Влакът му ще пристигне скоро. Забравих точно кога, но Ваулс сигурно знае. А трябва да стоя край Императрицата всяка една минута. Тя има нужда да съм до нея.

— Защо не кажете на лейди Констанс, че вече имате ангажимент?

Недоумението зад пенснето на лорд Емсуърт показа, че тази революционна идея не му е идвала наум. Когато Кони ти каже да направиш нещо, ти не й отговаряш, че вече имаш ангажимент. Галахад, разбира се, би бил способен на такъв акт на безразсъдно геройство, но той, освен че беше човек от стомана, кален в стотици битки с букмейкъри, разносвачи на призовки и мошеници по конните писти, имаше и монокъл, който, само трябваше да попипа, за да всее страх у могъщата си сестра. Такъв подвиг не можеше да се очаква от мъж с пенсне. Като потрепери само от мисълта за подобно нещо, той каза:

— Не, не бих могъл да направя това.

— Защо не?

— Тя ще се разгневи.

По чакъла изскърцаха колела и една кола зави зад ъгъла с шофьора Ваулс на волана.

— О, господи — въздъхна лорд Емсуърт.

— Вижте — каза Ванеса, — защо аз да не отида да посрещна Траут?

Лорд Емсуърт така подскочи при това предложение, че пенснето му се отдели от носа, към който принадлежеше. Като го изтегли за ланеца, той я погледна с благоговение. По време на посещението си в Ню Йорк за сватбата на Кони и Джеймс Скунмейкър, графът беше станал голям почитател на американските момичета, но никога не бе предполагал, че даже и те могат да бъдат толкова благородни.

— Наистина ли? Наистина ли ще отидете?

— Разбира се. За мен ще бъде удоволствие.

— Няма нужда да казваме на Кони.

— Абсолютно никаква.

— О, това е изключително мило от ваша страна. Не знам как да ви се отблагодаря.

— Не се безпокойте.

— Разбирате ли, заради Императрицата е. Искам да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Вашето място е до нея.

— Именно. Не трябва да я оставям и за момент. Непрекъснато ме уверяват, че няма причина за безпокойство. Но факт е, че Императрицата отказа да изяде картофа, който й предложих. Представяте ли си?

— Картофът развален ли беше?

— Не, и точно това е зловещо. Беше напълно нормален картоф, а тя само го подуши и…

— … му обърна гръб?

— Точно. Подуши го и го подмина. Естествено е да съм разтревожен.

— Всеки би бил.

— Ако само можех да се консултирам с Улф-Лехман.

— А защо не можете?

— Той е умрял.

— А, разбирам. Това май го изключва от списъка на консултантите. Макар че може да се направи спиритически сеанс и…

— И ако наистина отидете до гарата…

— Вече съм тръгнала. Маркет Бландингс, ето ме, идвам.

— Страхувам се, че искам прекалено много от вас. Сигурно ще ви е скучно да си говорите с мистър Траут на връщане. Истинско напрежение е да мислиш какво да кажеш на непознат.

— Всичко е наред. Уили Траут не е непознат. Познавах го от другата страна на океана.

— Откъде?

— В Америка.

— О-о, а-а, да, разбира се, да. От другата страна на океана, точно така.

— Ще имаме един куп неща за приказване. Нито секунда скука.

— Върховно — възкликна лорд Емсуърт. — Върховно, върховно, върховно.

Когато колата пристигна, влакът тъкмо влизаше в гарата. Щом Уилбър Траут се показа от него, Ванеса направи първата стъпка с едно жизнерадостно „Здрасти“, а той отвърна със същите две приветливи срички. Нямаше никакво смущение от негова страна при тази неочаквана среща с жена, която е обичал и загубил. Ако срещите с жени, които е обичал и загубил, можеха да смутят Уилбър Траут, щеше да му се наложи да прекара половината от живота си в изчервяване и почесване на носа. Ванеса беше стара приятелка, която виждаше с удоволствие. И макар да беше в известно неведение коя точно е тя, той определено си спомняше, че я е виждал някога. А когато му каза, след като я нарече Полин, че името й е Ванеса, спомените му си дойдоха на място. Помогна и това, разбира се, че тя беше единствената в дългия списък, за която е бил сгоден, но не се е оженил.

Ванеса му обясни обстоятелствата, които са я довели в Замъка Бландингс. После поговориха за старите времена, за забавите, които беше правил, за приятелите и мацетата, които му бяха гостували заедно с нея, и за оная нощ, когато се беше гмурнал в един фонтан с вечерния си костюм. Но тези спомени бяха мимолетни и не го отклониха твърде много. Съзнанието му бе заето с по-дълбоки проблеми.

— Я кажи, има ли някъде наблизо място, където можеш да сръбнеш едно питие? — попита той и тя му отговори, че напитки от всякакъв род има в „Емсуърт Армс“ на един хвърлей оттук. Има и други пивници в Маркет Бландингс — като започнеш от „Гъската и гъсока“, „Веселите крикетисти“, „Житния клас“, „Коларска почивка“, „Синята крава“, „Добрата работа“…, но те обслужваха повече пролетариата, отколкото посетители-милионери от Ню Йорк. След като обясни това на Уилбър, и след като внесоха светлина в следобеда на Ваулс, като му казаха, че и той може да се освежи на бара, те се разположиха на една маса в очарователните градини на „Емсуърт Армс“ и я заредиха с джин и тоник. Ванеса се зае да облече в думи мисълта, която беше в главата й от мига, в който го видя.

— Уили — каза тя, — изглеждаш като корабокрушенец на остров с людоеди.

Той не се обиди от прямотата на един стар приятел. Всъщност, сам беше стигнал до това заключение, като се гледаше в огледалото тази сутрин. Изпусна една печална въздишка.

— Имах много проблеми.

— Този път какво се случи?

— Дълга история.

— Преди да започнеш ми кажи каква е тази мистерия с пристигането ти в Замъка Бландингс?

— Това е част от историята.

— Добре тогава, започвай. Имаш думата.

Уилбър отпи голяма глътка джин с тоник, за да улесни строяването на мислите си. След една минута на размишления, изглежда вече ги беше подредил.

— Всичко започна с развода ми.

— С коя? Луела?

— Не, не Луела.

— Марлийн?

— Не, не Марлийн, Женвиев.

— А-а, Женвиев? Да, четох за това.

— Беше ужасен шок. Тя ме напусна.

На Ванеса й мина през ум, че след този негов богат опит в подобни истории, едно напускане на поредната съпруга би трябвало да е просто рутина, но не го изрече. Тя беше тактично момиче и й стана ясно, че по някакви неведоми причини загубата на третата мисис Траут, която дъвчела дъвка и говорела като бебе, го е засегнала дълбоко.

— Обичах я, Полин, така де, Ванеса. Обожавах я. А тя ме изпързаля с един тип, който свири на тромпет в някакъв състав. При това неизвестен състав.

— Жестоко — каза Ванеса, но само от любезност. Героят от драмата, на когото трябваше да съчувства, според нея, беше този тромпетист. Неуспял в професията, обвързан с неизвестен състав, и сега с мисис Женвиев Траут на шията. Човек трябва да има сърце от лед, за да не изпита жалост към мъж с такава участ.

Уилбър направи жест на келнера и поръча още два джина с тоник. Дори и когато сърцето му е разбито, мъдрият човек не изоставя практическата страна на живота.

— Докъде бях стигнал? — каза той, като прокара морно ръка по челото си.

— Беше стигнал до тромпетиста и казваше колко обичаш Женвиев.

— Точно така.

— Още?

— Питаш ме дали все още я обичам? Разбира се. Непрекъснато мисля за нея. Нощем лежа буден. Причува ми се гласът й. Говореше толкова сладко.

— Представям си.

— Наричаше розите „льози“.

— А-ха.

— И рибите „либи“.

— Да, спомням си.

— Така че можеш да си представиш как се почувствах, когато видях картината.

— Каква картина?

— Стоеше на витрината на една от онези художествени галерии на Бонд Стрийт и беше истинският образ на Женвиев.

— Искаш да кажеш портрет?

— Не, не портрет, картина на момиче от някакъв французин. И си казах — трябва да я имам, за да ми напомня за нея.

— Значи ти я купи, а те ти осигуриха покана за Замъка Бландингс? Нещо като танто за кукуригу?

— Не си прави шеги с това.

— Не си правя шеги. Нещо трябва да се е случило, за да тръгнеш насам, и чакам да чуя какво.

— Заради херцога.

— Какъв херцог?

— Нарича се Дънстъбъл. Той ме покани.

Ванеса разпери ръце отчаяна. Уилбър винаги е бил от разказвачите, които оплитат конците на историите си, но с тази своя притча надмина себе си.

— Не разбирам — въздъхна тя, — просто не разбирам. Може би ще стане по-ясно нататък, затова продължавай оттам, откъдето купуваш картината. С едносрични думи, ако можеш.

Уилбър се подсили с малко джин с тоник. Оттук нататък всяка произнесена дума щеше да бъде нож в гърдите му.

— Не я купих. Там е цялата работа. Минаваше един часа и като последният тъпак си помислих, че първо мога да обядвам. Отидох в един клуб, за който имам временна карта и тъкмо си пийвах едно на бара, преди да отида в трапезарията, ей ти го този херцог, насади се до мене и започна да ми разправя какво му било грешното на правителството. Подкарахме я доста добре и аз обърнах още няколко. Преди да усетя какво става, разказвах вече за Женвиев и за оная галерия.

— И докато ти обядваше, той скокнал зад ъгъла и купил картината, а сега те вика тука, за да ти я продаде с голяма печалба.

Уилбър така се слиса, че не можа да проговори доста дълго. Само зяпаше тъпо в ясновидката пред себе си.

— Как позна? — запъна се той.

— Не беше трудно, като познавам херцога. Трябва да е картината, която сега е в портретната галерия на замъка. И се обзалагам, че не я е купил от любов към изкуството. Направил го е, само за да изкрънка нещо.

С една от своите печални въздишки Уилбър потвърди тази теория.

— И сега ме е поканил тук, за да мога да я виждам непрекъснато. Знае, че няма да се въздържа да я купя, каквото и да поиска. А то — навъси се Уилбър, — ще е около два пъти повече от първоначалната цена. Паднах му в ръчичките.

— Тогава си кажи „По дяволите, ще му се измъкна“.

Дългото пътуване и няколкото джина с тоник бяха направили мозъка на Уилбър трудно подвижен. Стори му се, че има някакво значение в думите й, но то му убягна. Сапунени мехури, така щеше да ги нарече, ако го бяха помолили да им направи разбор.

— Какво искаш да кажеш?

— Казваш, че си му в ръчичките. А защо си му в ръчичките, да те питам. Картината е тук, ти си тук и всичко, което трябва да направиш, е да я отмъкнеш.

Очите на Уилбър се разшириха. Той издаде глух бронхиален покашляк подобен на квакането на жаба. Не е лесно за човек с трудно подвижен мозък да асимилира революционни идеи.

— Да я отмъкна? — изквака той. — Искаш да кажеш да я отмъкна?

— Разбира се. Защо не? Той не я ли отмъкна от теб? Можеш да разбереш от галерията колко е платил за нея и да възстановиш сумата, ако правилно се изразявам.

Нещо проблесна в очите на Уилбър, но беше само за секунда. Разбираше, че предложението е добро, но не беше човекът, който би го осъществил.

— Не бих могъл — натърти той, точно както го беше изрекъл малко по-рано следобед лорд Емсуърт и Ванеса реагира така, както в предишната ситуация.

— Тогава ще го направя аз — каза тя и Уилбър, подобно на лорд Емсуърт, зяпна невярващо. В дните на техния кратък годеж той познаваше Ванеса като момиче с неконвенционална мисъл, но тя никога не му е поднасяла изненада от такава величина.

— Наистина ли мислиш, че можеш да го направиш?

— Разбира се, че мога да го направя. Трябва само да се обмисли. Всъщност вече ми се мержелее една идея. Колебая се, защото трябва да се включи и Чесни.

— Кой е Чесни?

— Един мъж, който е на посещение в замъка. Прилича ми на мошеник, но трябва да съм сигурна, преди да предприема подобен план. Не трябва да се рискува с тези неща.

— Определено не трябва.

— Ако го понаблюдавам още малко, ще мога да кажа със сигурност. Надявам се, ще се окаже такъв, за какъвто го мисля, защото в цялата тази история има нещо, което е ясно като бял ден — и това е, че на Негова милост херцога не може да се позволи безнаказано да подлага крак на младите и невинни души. А сега — скочи тя, — хайде да измъкнем този шофьор от бара и да тръгваме към замъка.