Пеликан в Бландингс

1

След два дни пристигна Линда Гилпин. Тя дойде с колата си късно вечерта и веднага си легна. Беше уморена от дългото пътуване. Гали изгаряше от нетърпение да си поговорят насаме, затова на другата сутрин след закуска я заведе да види алеята с тисовете, която беше една от забележителностите на това място и често получаваше ласкави отзиви в издания като „Английските градини“ или „Стара Англия“. Краткото му впечатление от девойката беше благоприятно. Тя беше, както и Джони каза, стройна, синеока и толкова различна от чичо си, херцога на Дънстъбъл, че на Гали му доставяше удоволствие да я гледа. Накратко, момиче, което всеки кръстник би изпратил с радост на сватбено пътешествие с кръщелника си до Ямайка.

Херцогът и лейди Констанс бяха на горния етаж в портретната галерия. Полегналата гола на последния беше закачена там предишния ден и лейди Констанс я изучаваше с неодобрение. Нейно благородие беше жена, която не разбира много от изкуство, но затова пък знаеше какво харесва. До нейната благосклонност можеха да се домогват само такива картини, чиито теми са по-обилно завоалирани. Момиче, което няма нищо на себе си, каза тя на херцога, освен една крайно недостатъчна наметка от някаква прозрачна материя, не подхожда на компанията на предците й. В отговор херцогът изръмжа, че предците й са такава сбирщина от ръбести главорези, че е истинско великодушие да се предложи на посетителя гледка, която да отвлече вниманието му от тях. В някакъв проблясък на метафорично мислене, на каквото едва ли някой би помислил, че е способен, той оприличи портретната галерия на Замъка Бландингс със Стаята на ужасите в музея на Мадам Тисо.

Критиката нервира лейди Констанс, макар че по-малко предубеденият наблюдател би признал, че някои от графовете Емсуърт, по-специално третият, петият и седмият, доста необмислено се бяха увековечили, но тя преглътна острия отговор. Когато му се отговори остро, херцогът имаше склонността да се обижда, а тя искаше да му каже нещо, за което се нуждаеше от дружелюбност, или това, което максимално се доближава до дружелюбност по неговите стандарти.

Канеше се да начене отново темата за женитбата му. Той беше вдовец от много години, а нейното щастливо обвързване с Джеймс Скунмейкър я беше накарало да чувства по-силно от всякога, че това състояние на нещата трябва да се изглади. Лейди Констанс беше твърд последовател на идеята, че съпругата оказва благотворно влияние върху съпруга и смяташе, че херцогът има нужда от това. Според нея възможно най-бързо трябваше да му се набави някой, който да подобри маниерите, навиците и погледа му върху живота.

Беше му говорила често по този въпрос, но само в някакъв общ и мъгляв план. Сега, когато в живота й се беше появила Ванеса Поук и даже беше тук в Бландингс заедно с него, й се стори, че е дошъл моментът да се премине към нещо по-конкретно; да се погледнат нещата право в очите, макар че тя не би употребила точно този израз, и да се изрекат ясно и гласно. Лейди Констанс опипа внимателно почвата.

— Колко са очарователни американките — започна тя. — Привлекателни, шик и така добре облечени.

Херцогът разбра, че тя е в дълбоко заблуждение. Но, разбира се, това се очаква от женския пол. При този пол слабоумието се разбира от само себе си.

— Тя не е американка. Онзи, който я е нарисувал, е бил французин, така че тя също трябва да е била французойка. Логично е някой, който рисува във Франция, да има френски модел. Сигурно се е казвала Габи или Бриджит, или Мими, или нещо подобно. И ако мислиш, че е добре облечена, трябва да ти е изпила чавка акъла. По дяволите, та тя няма и един парцал на себе си.

Лейди Констанс прехапа устни и спря за момент преди да проговори. Дойде й наум злостната мисъл, че имаше случаи, когато Аларик изглеждаше точно като брат й Кларънс.

— Нямах предвид жената на картината — рече тя студено. — Мислех си за…

— Напомня ли ти на някого? — продължи херцогът. За него да остави някого да си довърши изречението, би било само проява на недоглеждане. — Питам те, защото познавам един американец на име Траут, който твърди, че е живият образ на третата му жена, а пък Емсуърт настоява, че тя определено прилича на оная негова свиня.

— Мислех си за…

— Нещо в изражението на очите и в начина, по който е легнала. Казва, че е виждал свинята си да лежи така стотици пъти. Обикновено го правела след обилно хранене.

— Това, което исках да кажа…

— А колкото и да е странно, аз намирам значителна прилика с жената на нашия свещеник в Уилтшир. Само в лице, разбира се, защото никога Не съм я виждал да лежи гола на мъхести брегове. Съмнявам се, че свещеникът изобщо ще й позволи.

— Ако само ме изслушаш, Аларик…

— Между другото, исках да ти кажа по-рано, поканил съм тук Траут. Мислех си, че почтеността го изисква. Жена му се развела с него, а той още е хлътнал до уши по нея, така че колкото повече гледа картината, която му напомня за нея, толкова повече ще се разпалва. Пристига този следобед.

Ако лейди Констанс разговаряше с лорд Емсуърт и той се беше изпуснал, че е поканил някакъв американец на име Траут в Бландингс без нейно разрешение, неизбежно щеше да се случи нещо, подобно на санфранциското земетресение5. Но вярна на политиката си да запази херцога във възможно най-доброто му настроение, тя позволи само оскъден намек на раздразнение да се прокрадне в думите й.

— Бих желала да не каниш хора в къщата ми, Аларик.

Херцогът, като мъж с ясен ум, на секундата видя несъответствието и отново забеляза неумението на женския пол да следва логиката. Според него това е нещо, което има връзка с костната структура на главите им.

— Как, дявол да го вземе, ще могат тогава да дойдат тук, ако не са поканени?

Лейди Констанс можеше да отговори, че познава такива, които сами се канят, но само въздъхна отчаяно.

— Кой е този Траут?

— Ти не слушаш ли? Нали ти казах. Янки. Срещнах го в клуба. Заприказвахме се и ми каза за жена си. Свестен човек. Чалнат, разбира се.

— Защо го наричаш така?

— Да се жени за всичките тия жени! Доколкото разбирам, прави го на всеки кръгъл час. Спомняш ли си песничката „Наричат ме Ото с цветята“ от някакво развлекателно шоу? „Ако не харесваш това във ръката, набери си друго от лехата, това са словата на Ото с цветята.“ Ето това е Траут.

— Очарователно.

— Много си е добре. Непрекъснато къркан, доколкото разбирам. Поне беше, когато го срещнах. Ронеше сълзи в един коктейл, докато ми разказваше за жена си. Била му третата, или може би четвъртата. Докато се обърнеш, и той вече се оженил. Странно хоби, но всеки с вкуса си, а струва ми се, той си харесва своето.

Беше подал на лейди Констанс репликата, от която се нуждаеше. Затова й се наложи да обърне гръб на доста тревожната мисъл, че като домакиня на Замъка Бландингс ще трябва да забавлява за неограничен период от време някакъв неуравновесен алкохолик.

— Не мислиш ли, че е време да се ожениш отново, Аларик?

Гневно пръхтене отекна в портретната галерия като рог в мъглата.

— Казваш тоя идиотизъм всеки път, когато се видим. Едно си баба знае, едно си бае. За кого искаш да се оженя сега?

— За Ванеса Поук.

— Американката, която си довела? Коя е тя? Някоя приятелка от Ню Йорк?

— Не, срещнах я на кораба. Имах невралгична атака, и тя беше много мила с мен. Трябваше да прекарам два дни на легло, а Ванеса остана да се грижи за мен.

— Сигурно е искала да намаже нещо.

— Не ставай смешен.

— Опита ли се да ти иска заем?

— Разбира се, че не. Тя е много по-богата от мен. Поне баща й.

— Откъде знаеш това?

— Тя ми каза. Дъщеря е на Д. В. Поук. Трябва да си чувал за Д. В. Поук?

— Мисля, че знам това име.

— Разбира се, че го знаеш. Той е финансов крез. Контролира всякакъв род бизнес… банки, пътища, мини, всичко.

— Така ли? — облещи се херцогът.

— Никой не може да нарече Джеймс просяк, но когато се сравнява с Д. В. Поук, се чувства точно такъв. И има много високо кръвно.

— Кой, Джеймс ли?

— Не, Поук. Може да умре от апоплексия всеки момент и Ванеса ще стане една от най-богатите жени в Америка.

— Наистина ли? — замисли се херцогът. — Наистина ли? Блясъкът, който се появи в жабешките му очи, не убягна на лейди Констанс, нито пък я учуди. Тя очакваше думите й да породят мощна реакция. Ако някой й кажеше, че които и да било нейни възгледи съвпадат с тези на брат й Галахад, щеше да бъде отвратена, и все пак по въпроса за страстта на херцога към парите, въпросните възгледи се покриваха. Беше се запознала с тази негова слабост към звонковата наличност преди двадесет години, когато я информира, че годежът им е невалиден, защото баща й отказал да изпълни условията му по зестрата. Лейди Констанс никога не можа да се отблагодари на покойния си родител за свидливостта му. Обичаше Аларик като сестра, но интелигентността й подсказваше, че за жена с нейния взискателен темперамент, бракът с него би бил катастрофа. Ванеса беше друго. Нейният весел уравновесен нрав би й помогнал да се справи даже и с Аларик.

— Тя ще бъде идеална за теб — каза лейди Констанс.

— Изглежда симпатична — съгласи се херцогът.

— И за нея ще бъдеш добра партия.

— Разбира се.

— Тя отиде в библиотеката след закуска. Защо не идеш да си поговорите?

— Ще отида.

— Тя ще е очарована да те види.

— Предполагам. Отивам веднага. И не искам да се вясваш там, Кони. Изчезвай!

2

Гали трябваше да си промени плановете. Не успя да осъществи намерението си да покаже на Линда Гилпин красотите на алеята с тисовете, защото след най-краткия от всички кратки разговори, те се бяха разделили — тя, за да се върне в къщата, той, за да отиде при кочината на Императрицата, където знаеше, че ще намери лорд Емсуърт. Като резултат от разговора с ясната месечина за очите на своя кръщелник, той се чувстваше объркан и смутен и хранеше някаква слаба надежда, че Кларънс може да предложи нещо конструктивно. Такова чудо, разбира се, не беше много вероятно, защото Кларънс през целия си въздълъг живот никога, на никого, по никакъв въпрос не беше предлагал нещо конструктивно. Но често, като изложиш нещата пред другиго, мислите ти се избистрят, дори и той да се пули насреща ти като глуха кокошка.

Намери лорд Емсуърт провесен като мокър чорап над перилата на главната квартира на Императрицата с голям картоф в ръка. Галахад пристъпи направо към въпроса.

— Кларънс — каза той, — разтревожен съм.

— Съжалявам да чуя това, Галахад — отвърна лорд Емсуърт вежливо, като насочи към него вниманието си, до този момент монополизирано от сребърната медалистка, която се суетеше сред протеините и въглехидратите с такъв апетит, че би извикала одобрителна усмивка у Улф-Лехман. — Заради Кони ли? — попита, хващайки се за това, което мислеше за явно обяснение на душевните терзания на когото и да било в Замъка Бландингс.

— Не, не заради Кони. Става дума за един мой кръщелник.

— Не знаех, че имаш кръщелник.

— Имам няколко. Когато те помолят да изпълниш тоя ангажимент, няма как да откажеш. Не че се оплаквам от моите хора. Много ги обичам всичките, особено този. Надявам се, че не прекъсвам ранния ти обяд, Кларънс.

— Моля?

— Тоя картоф, който размахваш.

— О, това е за Императрицата. Тъкмо се канех да й го дам.

— Дай й го сега. После ще можеш да се концентрираш върху моя разказ.

— Точно. Да, продължавай, Галахад. Казваше, че мислиш да си осиновиш кръщелник.

— Нищо такова не съм казвал. Не можеш да си осиновяваш кръщелници. Те просто ти се лепват като израстъци. А въпросният кръщелник е син на стар мой приятел и сега е в беда.

Лорд Емсуърт се разтревожи.

— Пари? Ще се радвам да направя всичко, което е по силите ми.

— Много мило от твоя страна, Кларънс, но по отношение на парите всичко му е наред. Печели добре като адвокат и има дял в една картинна галерия на Бонд Стрийт. Интимният му живот, обаче, нещо се оплете. Помниш ли оная вечер, когато ми се обади, че Кони пак е цъфнала. Той беше при мен по това време и тъкмо ми казваше, че се е сгодил и ще се жени.

— Наистина?

— За онова момиче, Гилпин.

— Кое е това момиче?

— Знаеш я. Тя е в замъка. Дойде снощи. Малко дребничка, синеока, с кестенява коса.

— А, да, май си спомням нещо. Нямаше ли някаква връзка с Аларик?

— Племенница му е.

— И ще се жени за твоя кръщелник?

— Според него всичко било уредено. През цялото време ми припяваше колко я обичал и определено ми даде да разбера, че тя питае към него същата страст.

— Те се обичат? — изтърси лорд Емсуърт, разбрал за какво става дума.

— Именно. Изглеждаше съвсем опечено, с изключение на купуването на разрешително за брак и избора на енорийския свещеник.

— Кога ще бъде сватбата? И значи ли това — внезапно се паникьоса лорд Емсуърт, — че ще трябва да нося цилиндър?

— Така както изглежда, май няма за какво да се тревожиш.

— Нали не мислиш, че Кони ще настоява?

— Няма да има тази възможност.

— Тя ме кара да си го слагам на училищното увеселение.

— Опитвам се да ти кажа, че вероятно няма да има сватба.

— Ти каза, че щяло да има.

— А момичето казва, че няма да има.

— Тя би трябвало да знае. Е, така е по-добре. Не съм толкова против цилиндъра, колкото против дрехите, които вървят с него. Колосаната яка…

— Ще ми позволиш ли да продължа, Кларънс.

— Ами че разбира се, драги, разбира се.

— Тогава продължавам. Само преди малко я заведох — или се опитах да я заведа — да види алеята с тисовете. Тъй като за първи път успях да я уловя сама, естествено първата ми работа беше да заговоря за годежа.

— С твоя кръщелник?

— С моя кръщелник. „Чувам, че трябва да ви пожелая щастие“, казвам. А тя отговори само с едно просто „Защо?“. Малко изненадан, че не схваща бързо, обясних, че имам предвид годежа й.

— С твоя кръщелник?

— С моя кръщелник. А тя ми хвърли такъв студен и надменен поглед, като че ли съм я обидил на майка. „Дали не сте с впечатлението“, процеди тя, „че възнамерявам да се омъжа за това божие недоразумение? Ако е така, по-добре си го запишете. Не бих се омъжила за него, дори и ако трябваше да изпълня желанието на издъхващата си баба. Ако го видя умиращ от жажда, не бих му дала даже и росата от брюкселско зеле. А ако чуя, че го е прегазил автобус и му е строшил гръбнака на три места, ще си подскачам из Замъка Бландингс и ще извивам глас като славей.“ Това може и да не са били точните й думи, но същността е тази и отношението й ме разтревожи. Може и да съм малко мнителен, но определено имам чувството, че годежът е развален. Не мога да си представя какво е направил Джони, та тя така да се разбеснее. Вероятно ще излезе нещо съвсем тривиално. През всичките тези години съм забелязал, че на момичетата не им трябва много основателна причина, когато развалят годежи. Това е първата им крачка, ако нещо забоксува. Спомням си един образ на име Пондърби при старите Пеликани — Наричахме го Търбуха Пондърби, съкратено от Бездънния Търбух, заради невероятната му способност да поглъща ром. Та той се сгоди за едно момиче, което изпълняваше номер със змии из вариететата в предградията. То винаги носеше своите асистенти със себе си в една ракитена кошница. И веднъж, когато си похапвали сладко-сладко в кръчмата след представлението, един голям зелен участник в трупата се изсулил и се увил около краката на Търбуха. А тъй като на него животецът му бил скъп, го халосал по носа с комат хляб. Обяснил на момичето, че се афектира дълбоко щом види змии. Но тя все пак разтурила годежа и се оженила за един жонгльор. А пък да не говорим за Бинкс Холоуей…

Анекдотът за Бинкс Холоуей се славеше като най-добрият в репертоара на Гали. Беше го разказвал пред възторжена публика поне сто пъти по време на кариерата си, но сега не му беше писано. Лорд Емсуърт нададе хрипкав врясък и с треперещ пръст посочи нещо в кочината. Какво точно Гали не можеше да разбере. Всичко му изглеждаше съвършено нормално, Императрицата не беше вирнала крака, нито пък някоя огнена колесница я отнасяше към небесата. Тя винаги е била една доста пестелива откъм демонстрация на чувства свиня, а сега изглеждаше даже по-спокойна от обикновено.

— Какво, за бога, става, Кларънс? — повиши тон Гали. Този внезапен врясък го беше накарал да си прехапе езика.

За момент лорд Емсуърт не можеше да издаде звук. Най-накрая от устата му излезе нещо, което все пак можеше да мине за членоразделна реч.

— Картофът!

— Какво за него?

— Тя не го е изяла. Такова нещо никога не се е случвало. Тя обожава картофи. Сигурно се разболява от нещо.

— Да изпратя ли за ветеринаря?

Запитването на Гали беше подигравателно. Той не прие на сериозно това вълнение около едно прасе, което очевидно беше в апогея на благополучието си, а и езикът още го болеше.

— Или да известя полицията? Или да свикам войската?

Единственото, което успя да проникне до съзнанието на лорд Емсуърт, беше ключовата дума.

— Да, ти ще телефонираш на ветеринаря, Галахад. Бих го направил и сам, но трябва да остана с нея. Той се казва Банкс. Бийч трябва да знае номера. Моля те, иди и намери Бийч без да се бавиш.

3

Още от старите времена на Пеликаните, та и до сега, Галахад Трийпуд се славеше като човек, който посреща сътресенията, под които по-невзрачни мъже се огъват и пропадат, невъзмутим и хладнокръвен като калкан в рибарски магазин. И наистина, малко бяха ударите в челюстта, образно казано, които да не го заварят твърд и непоколебим като скала. И все пак той тръгна към килера на Бийч, за да изпълни благотворителното си задание, с натежало сърце. От забележките на Линда Гилпин на път за алеята с тисовете му беше станало пределно ясно, че това, което се беше изпречило между нея и обичания му като син кръщелник не е някое от онези кратки спречквания между влюбени, които се оправят с няколко целувчици и един парфюм, а нещо трайно и истинско. По някаква причина, на която все още липсваше обяснение, Джони беше натрупал такъв пасив в брачната игра на залози, че май трябваше да излезе от играта.

Това не бяха най-веселите мисли за един любящ кръстник и той беше дълбоко угрижен, когато стигна до къщата. Галахад беше оптимист. През целия си набразден от бури жизнен път храбро се бе придържал към идеята, че колкото и ниско да са надвиснали облаците над челото ти, най-накрая слънцето ще ги пробие и ще те огрее. Но този път изглежда слънцето имаше други намерения.

Като размишляваше така, пресичайки салона, от вглъбеността го извади глас, който викаше неговото име. Лейди Констанс се беше изправила на прага на кехлибарената гостна и приличаше неимоверно на Статуята на свободата.

— Моля те, ела, Галахад.

Разговорите с Кони обикновено приличаха на схватки и не бяха между удоволствията, за които Гали даваше мило и драго. А точно в този момент, когато челото му беше натежало от мисли, той се почувства особено алергичен към подобна среща на четири очи.

— Сега не мога. Имам работа. Зает съм до гуша.

— Не ме е грижа колко си зает. Искам да говоря с теб.

— Е, добре, но говори бързо. Императрицата отказа да изяде един картоф. Кларънс е обезумял и аз трябва да извикам ветеринаря. Дошъл е кризисен момент и всички са уведомени, че сега е времето да откликнат и да предложат помощта си.

Той я последва в гостната, тръшна се в един стол и започна да лъска монокъла си, което изтръгна от нея едно пронизително „О, мили боже, не прави това!“.

— Какво?

— Не бърникай това противно стъкло.

На Гали му стана ясно, че сестра му е в едно от ония настроения, които приблизително се покриват с тия на Клеопатра и Бодисея6, когато нещо не им е вървяло, и напрегна цялата си воля, за да се държи мъжки. Едно от правилата на живота му беше „Когато Кони започне да хвърля къчове наоколо, сложи я под ботуш без да губиш време“. Това беше политика, която той упорито се мъчеше да насади у лорд Емсуърт, но без всякакъв успех.

— Не мога да разбера защо го наричаш „противно“ — каза той с достойнство. — Години наред са му се възхищавали някои от най-вещите продавачи на желирани змиорки. Какво имаш в главата си, Кони? Не ме домъкна тук, за да ме замеряш с просташки обиди.

— Домъкнах те тук, както ти се изрази, защото искам да говоря с теб за Ванеса Поук.

— Така е по-добре. Винаги се радвам, когато говорят с мен за тая сладурана Поук. Очарователно същество.

— Точно така, а ти имаш навика да монополизираш очарователните същества, които посещават замъка и да не даваш никой да припари до тях.

— Човек се опитва да е любезен.

— Е, този път недей. Има и други, които биха искали понякога да си разменят някоя и друга дума с Ванеса.

Само неудоволствието от евентуално избухване извън всякакъв контрол възпря Гали да посегне към монокъла си и да започне да го лъска отново. Значението на думите й не му убягна. Като се изключи Хауърд Чесни, имаше само един човек, когото тя можеше да има предвид, а и не беше вероятно да бере грижа за Хауърд Чесни.

— Да не би да говориш за Дънстъбъл?

Лейди Констанс трепна възбудено, като Статуята на свободата, ухапана от комар, прелетял от блатата на Джърси. Тя се навъси, а това винаги се случваше рано или късно, когато обменяше реплики с брат си Галахад.

— Защо упорстваш да го наричаш така? Познаваш го от години. Защо не Аларик?

— Ти не слушай как го наричам. Ако само знаеше как бих искал да го наричам, щеше да се учудиш колко съм умерен. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че човекът-морж се е влюбил от пръв поглед във Ванеса Поук?

— Аларик не е човекът-морж.

— Не одобряваш думата „човек“?

Лейди Констанс преглътна два пъти и така успя да преодолее порива си да халоса брат си по главата с кристалната ваза с гладиоли. Една от трагедиите на напредващата възраст за разлика от безгрижните детски години е, че спонтанните реакции трябва да се обуздават. Ако бяха, както някога, деца, далеч по-малка провокация от тази би я тласнала в атака със зъби и нокти. Тя си наложи с усилие да запази приличие в разговора.

— Няма да си загубя цялата сутрин в препирни с теб, Галахад. Естествено не съм казала такава глупост, че Аларик се е влюбил от пръв поглед, но Ванеса много го заинтригува. Не съм изненадана. Тя е много привлекателна.

— Но той не е — отвърна Гали.

Лейди Констанс го погледна строго. Погледът й обаче отиде на вятъра, защото от хуманност Гали не лъскаше монокъла си, а подпомагаше мисловната си дейност отпуснат на стола със затворени очи. Гласът, който дочу, беше леден.

— Аларик е изключително привлекателен.

— Ако си падаш по моржове.

— И искам да разбереш, че не трябва да пречиш на…

— Ухажването му?

— Ако това е думата, която предпочиташ да употребиш.

— Много добре. Но нека да ти кажа на раздяла, че ако се опитваш да ожениш Дънстъбъл тоя сезон, нямаш шансове. Прекалено е затънал в собствения си коловоз и е прекалено пристрастен към собствените си удобства, за да се ожени за когото и да било. Не се залъгвай. Той може да ти поиграе по свирката и да те накара да си помислиш, че е готов да се хвърли в пропастта, но ще се сети колко му е добре като вдовец и ще се оттегли навреме.

И като каза това, Гали се понесе към килера на Бийч в изпълнение на мисията си.

Когато влезе, Бийч лъскаше сребърните прибори. Трябваше да остави това свое задължение за малко, за да се обади на ветеринаря, чийто кабинет беше в Маркет Бландингс, и да го помоли горещо да побърза към кочината на Императрицата. И тъкмо беше оставил слушалката, когато телефонът иззвъня отново.

— За вас, мистър Галахад. Някой си мистър Халидей.

— А, очаквах да се обади. Здравей, Джони.

Разговорът, който последва, беше кратък, твърде кратък за Бийч, чието любопитство се изостри. Разбра, че този мистър Халидей се обажда от „Емсуърт Армс“ и иска да види мистър Галахад възможно най-бързо, но извън това всичко друго беше мистерия.

Накрая Гали затвори телефона и само след едно кратко „Трябва да ида до Маркет Бландингс“, побърза да излезе.

Странно, каза си Бийч, изключително необичайно. Даже зловещо, ако се замислиш. Като ония телефонни обаждания в страшните романи, които бяха любимото му четиво.

Надяваше се мистър Галахад да не се е забъркал с някоя банда.

4

Гласът на Джон по телефона звучеше толкова глухо, че Гали затвърди впечатлението си относно калибъра на пропастта между него и госпожица Гилпин, а когато стигна до местоназначението и го видя, разбра колко основателни са били тревогите му.

Дали заради превъзходната бира, или заради очарованието на сенчестата градина на брега на реката, но в „Емсуърт Армс“ рядко се виждаха посърнали лица. Затова и лицето на Джон биеше на очи още повече. Това напомни на Гали за неговия стар приятел Бифън Овошката, който беше отишъл на конните състезания в Хърст Парк с дълга асирийска брада, за да не го познаят половин дузината букмейкъри, на които дължеше пари. Брадата, обаче, недостатъчно добре намазана с желатин, се беше отлепила. И ето ти го сега отново същият празен, невиждащ поглед.

Докато не се разположиха на една маса в градината с халби бира пред себе си, не беше изречена нито една дума. Но на Гали не му беше присъщо да си държи устата затворена твърде дълго. След като си вдъхна увереност с глътка от елексира, той се наведе напред и потупа бащински сътрапезника си по рамото.

— Разкажи ми всичко, момчето ми — каза той с приглушен тон, като че ли говореше на болен на носилка. — Трябва да спомена, че само преди около час разговарях с госпожица Гилпин и малко или много съм наясно за ситуацията. Така да се каже, макар и без подробностите, схващам цялостната картина. Вашият годеж, както разбрах от нея, е развален, а само преди ден-два вие се врекохте един на друг, според мен, по доста кратка процедура. Това е някаква загадка.

— Какво каза тя за мен?

— Много по-добре е да не питаш. Достатъчно е да се каже, че словата й значително се различаваха от онези на Жулиета към Ромео. Какво, за бога, се случи?

Един бръмбар, който пълзеше по дървото, под което седяха, падна на масата. Джон го погледна смразяващо.

— Не беше моя грешка — промълви той. — Просто си вършех работата. Жените не разбират тия неща.

— Кои неща?

— Тя трябваше да разбере, че не мога да подведа Клътърбък.

— Клътърбък?

— Д. Д. Клътърбък.

Гали възнамеряваше да бъде особено състрадателен и мил при този разговор, но не можа да се въздържи и изсумтя раздразнено. Ако трябваше да изслуша една история, а не да я разказва, то предпочиташе всичко да е ясно и точно.

— Кой, по дяволите, е Д. Д. Клътърбък?

— Един счетоводител, когото защитавах в делото Клътърбък срещу Фризби. А Фризби е пенсионираният месар, чиято кола се сблъска с тази на Клътърбък на Фълъм Роуд и му причини вътрешни наранявания. Защитата, разбира се, пледира, че Клътърбък е налетял на Фризби и всичко зависеше от свидетелските показания на някоя си мис Линда Гилпин, която се случила да минава оттам в това време. Мой дълг беше да я разпитам и да поясня на съдебните заседатели, че тя не е догледала и показанията й са пълни с дупки като швейцарско сирене.

Много е вероятно Гали в този момент да беше надал някое възклицание на тревога и интерес, но се случи така, че точно тогава отпиваше от бирата. Едва след като спря да кашля и след като един минаващ келнер го потупа по гърба, той изглеждаше в състояние да предложи някакъв коментар, но пък тогава нямаше тази възможност, защото Джон беше подновил разказа си.

— Можеш да си представиш какви бяха чувствата ми. Залата се завъртя пред очите ми. За момент помислих, че няма да мога да продължа.

— Но продължи?

— Продължих и след една-две минути здраво я притиснах. Оплете се като пате в кълчища.

— Накара я да направи дискредитиращи признания?

— Да.

— Цялото това „Няма ли да бъде правилно да кажем…“ или „Не е ли факт, че…“ и другите тям подобни?

— Да.

— И размаха пръст в лицето й?

— Разбира се, че не съм.

— Мислех си, че това винаги се прави. Но й даде да се разбере?

— Да.

— И на нея не й се хареса?

— Да.

— Спечели ли делото?

— Да.

— Това вероятно се е харесало на Клътърбък?

— Да.

— Видя ли я след това?

— Не. Написа ми бележка, в която се казваше, че годежът е разтурен.

Гали си постави обратно монокъла. Погледът в окото, за което беше закрепен, и в другото око, което вървеше по света неприкрито, не беше окуражителен. Нито пък неговото „Хм-хм“ беше предназначено да вдъхне оптимизъм.

— Здравата си се накиснал, Джони.

— Да.

— Ще трябва доста да пледираш, ако искаш да чуеш сватбените камбани в оная селска църквичка или където и да си ги планирал да бъдат чути. И въпросът, който стои пред нас е как да стане това пледиране.

— Не те разбирам. Тя е в замъка, нали?

— Именно, а ти не си.

— Но ти ще ме поканиш там.

Гали поклати глава. Мъчно му беше, че трябва да изиграе ролята на сланата в градината с мечтите на своя млад приятел, но фактите трябваше да се погледнат в очите.

— Невъзможно. С най-голямо удоволствие, Джони, бих те вмъкнал в старото имение, но ти не разбираш моето положение там. Кони не може да ме елиминира от къщата, защото съм законен член на семейството, но тя ме следи зорко и в редките случаи, когато се обръща към мен, думите й се състоят от възхвала на обратните влакове към столицата. Всеки опит от моя страна да си вкарам приятел, ще събудят тигрицата, която дреме в нея. Пиши се късметлия, ако изтраеш и пет минути. Ще те хване за яката и за дъното на гащите и ще започне да те налага по меките части, преди да си си избърсал обувките в изтривалката. Знам точно как се чувстваш и най-дълбоко съжалявам, че не мога да ти услужа, но това е истината. Ще трябва да си идеш в Лондон и да ме оставиш да се погрижа за делата ти. И ако мога да кажа така — допълни Гали скромно, — те не могат да бъдат в по-сигурни ръце. Ще пледирам пред мис Гилпин и искрено се надявам да докосна най-тънките струни в душата й.

Тия думи му напомниха една много смешна история за някакъв член на Клуба на Пеликаните, който веднъж се опитал да се научи да свири на банджо. Нещо му подшушна в ухото, обаче, че не това е моментът да я разкаже. Той отново потупа Джон бащински по рамото и пое дългия път към замъка.

Джон, чието лице повече от всякога приличаше на това на Бифън Овошката, си поръча нова бира.