Пеликан в Бландингс

2

Джон обаче не можа да тръгне за Маркет Бландингс още сутринта. Беше забравил, че трябва да се яви в съда на страната на Онапулос и Онапулос в делото им срещу Стъкларската бутилираща компания на Линкълншир и източните графства. А когато се яви, облаците над главата му съвсем се сгъстиха, защото загуби делото, беше порицан от съдията и наруган от двамата Онапулос, които решиха, че само липсата на компетентност у техния адвокат им е попречила да спечелят. Когато взе влака в 14.33 от Падингтън, целият персонал потрепера при вида на изнуреното му лице. Всички мълчаливо се съгласиха, че изглежда даже по-зле от последния път.

Раздялата с Мама Балсам не допринесе с нищо за успокояване на духа му. Когато една майчински настроена жена с любопитен нос види, че младежът, към когото се е прикрепила като хранителка, наставница и приятелка, се готви за пътуване, от което се е върнал вчера, у нея естествено възникват въпроси. И когато у майчиците Балсам на този свят възникват въпроси, те не се колебаят да ги задават. Докато Джон си стягаше куфара, се проведе следният диалог:

— Отивате ли някъде?

— Да.

— Ходихте и вчера.

— Да.

— Къде отивате този път?

— В Шропшир.

— Моля, отново ли?

— Да.

— И какво ви води нататък?

— Трябва да видя един човек.

— В Шропшир?

— Да.

— Къде точно в Шропшир?

— Едно място, което се нарича Маркет Бландингс.

— Не съм чувала за него.

— Е, там е.

— Там ли ходихте и вчера?

— Да.

— Щяхте да си спестите много грижи, ако бяхте останали да пренощувате там. Сигурно не ви е дошло наум.

— Трябваше да съм в съда тази сутрин.

— Мистър Балсам ходеше често в съда, когато беше жив. Имаше един стражар, кривоглед с едното око, който непрекъснато го прибираше за улични залагания. Какво е това в кафявата хартия?

— Картина.

— Ще я носите на човека, с когото ще се видите?

— Да.

— По-евтино е с колет по пощата.

— Да.

— Тогава защо не го изпратите?

— Майка му стара! — избухна Джон и Мама Балсам разбра, че лошото влияние на мистър не знам-си-кой е напреднало повече, отколкото очакваше.

Срещата с Гали потръгна зле. Когато последният от Пеликаните пристигна на уговореното място на следващата сутрин, съвсем не беше настроен гостоприемно. Телефонното обаждане на Джон бе дошло, докато той се разхождаше из околностите, а общият му смисъл — предаден от Бийч. Така че всичко, което знаеше, беше, че кръщелникът му, обратно на най-категоричните инструкции, се е върнал в „Емсуърт Армс“, и той естествено беше нервиран. Нито един предводител не желае да чуе, че разпоредбите му не се зачитат от подчинените. Поздравът му прозвуча рязко.

— Мисля, че ти казах да се върнеш в Лондон и да оставиш всичко на мен — сгълча го той.

Видът му беше суров, но Джон остана непоколебим.

— Не е за това.

— Какво означава „не е за това“?

— Няма нищо общо с Линда.

— Нищо общо с нея?

— Нищо.

— Тогава за какво е? Ако — заплашително изрече Гали, — си ме домъкнал чак до Маркет Бландингс в такава знойна лятна сутрин заради някаква дреболия… Защо се хилиш?

Джон го поправи:

— Не се хиля. Това беше тъжен смях. Развесели ме думата „дреболия“. Едва ли може да се нарече така това, което ме води тук. Съжалявам, че си се разгорещил по пътя…

— Разгорещил? Чувствам се като геврек, изваден от гореща фурна.

— Трябваше да те видя. Случи се нещо отвратително и имаме нужда от помощта ти.

— Имате?

— Джо Бендър и аз.

— Кой е Джо Бендър?

— Казах ти оная нощ, когато дойдох при теб. Не си ли спомняш? Държи галерията „Бендър“.

— А, да. Каза, че си вложил пари в нея.

— Всъщност вложих всичките си пари. И сега ще ги загубя, освен ако не се притечеш на помощ.

Гали му отправи поглед, бликащ от изумление. Не предполагаше, че някой може да си го представи като притежател на капитал. Не че не оценяваше комплимента.

— Скъпи ми Джони, какво ли бих могъл да направя? Господ ми е свидетел, че ми се ще да те измъкна от блатото, но всичко, с което разполагам, е мизерната рента на младши син. Нямам право да пипна с пръст капитала. Мога да отделя двадесет лири, ако те устройват. А даже и това ще означава превишаване на кредита в банката.

Джон изрази благодарност за предложението, но поясни, че има недоразумение.

— Не искам пари.

— Тогава защо каза, че искаш?

— Не съм казвал, че искам.

— Така ми прозвуча.

— Съжалявам. Това, което искам от теб, е да размениш местата на две картини.

— Да… Какво?

— Знам, че звучи странно, но всъщност е много просто.

— Тогава би ли обяснил.

— Ще обясня.

Гали, както вече споменахме, беше по-добър разказвач, отколкото слушател, но в случая не даде никакъв повод за недоволство в изпълнението на тази роля. Никой не би могъл да слуша по-внимателно. Той попиваше всяка дума от разказа на Джон и нито веднъж не го прекъсна, а в края даже не каза, че това му напомняло на нещо, което се случило с негов приятел от Клуба на Пеликаните. Щял да бъде очарован да изпълни фасулската задача, която му се възлага. Да занесе фалшификата на Джон и да върне оригиналната картина в портретната галерия на замъка, увери го той, ще бъде идеален начин да си запълни времето. Времето, каза той, винаги се точи като нишка от пашкул, когато си в провинцията, и си благодарен, ако си намериш някакво занимание.

— Донесъл си истинската стока, нали? — попита той, преливащ от енергия, експедитивност и деловитост. — Върховно, върховно, както би казал Кларънс. Къде е?

— Горе в стаята ми.

— Не мога да я взема сега, разбира се.

— Защо?

— Мило момче, използвай сивите си клетки. Каква ще я забъркам, ако срещна Кони и тя ме попита какво си въобразявам, че правя, прокрадвайки се с някаква огромна картина под мишница. Няма да знам накъде да се обърна. Не, потайността е належаща.

— Да, прав си.

— Това е нещо, което трябва да се свърши в късен нощен час, колкото по-късен, толкова по-добре. Трябва да си уговорим среща. Къде може да стане? Не в съборения параклис, защото няма съборен параклис, а другите места, които се сещам, не ти говорят нищо, защото не познаваш околността. Мисля да пообиколя малко и да размисля, ако не възразяваш.

Като получи позволение, той започна да обикаля в кръг и сигурно размишленията му бяха плодотворни, защото на единадесетата обиколка заяви, че го е измислил.

— Кочината!

— Какво?

— Скъпоценната резиденция на свинята-медалистка на Кларънс — Императрицата на Бландингс. Идеално място за тайни срещи, защото колкото и черна да е нощта, отличителният парфюм на сладураната ще те доведе до него безпогрешно. Близо е до градината зад кухнята. Трябва да идеш дотам, да подушиш въздуха и да следваш носа си. Имаше една популярна песен преди да се родиш. Припевът й започваше така: „Не е всичко лавандула…“ Би могла да се посвети точно на Императрицата. Най-добрите й приятели не биха й казали, но тя страда от болестта „Как ти е обонянието?“ Умно, нали? Значи не можеш да сбъркаш. И трябва да го направим тази нощ, защото времето е от голямо значение. Дънстъбъл е купил тази картина с намерението да я продаде на американеца Траут. Траут пристигна вчера. Щом се разберат, той вероятно ще си тръгне и хоп, нашите шансове за размяна отишли по дяволите. Така че, ела в полунощ при резиденцията на Императрицата, а оттам нататък е мой ред.

Един закъснял пристъп на угризения се обади у Джон. За първи път му дойде наум, че колкото и небрежно да казва Гали, че задачата е фасулска, той иска твърде много от най-услужливия кръстник на света.

— Съвестно ми е, че те накиснах в такава работа, Гали.

— Скъпо момче, за мен ще е забавление.

— Полунощ не е ли късно за теб?

— А, кажи-речи тъкмо ще е мръкнало.

— Ами ако те пипнат.

— Няма да ме пипнат. Никога не са ме пипвали. Наричат ме Сянката.

— Е, щом е така, не мога да ти кажа колко съм ти признателен. Голям товар смъкваш от плещите ми.

— Но май остава още доста върху тях.

— Остава — гласът на Джон секна, като че ли внезапно го беше налегнал остър пристъп на възпаление на горните дихателни пътища. — Дали… дали… дали случайно не си й подхвърлил нещо?

— Не още. Изчаквам момента. Тия неща не могат да се пришпорват. Имаш ли работа с жена, дето й е крив светът, ако си мъдър, изчакай малко да се уталожи мътилката.

— Как… ъ-ъ… как е тя?

— Физически е тип-топ. Психически — не толкова цветущо. Трябва да си търпелив и да си повтаряш, че сегашното й желание да те потопи в цвъртящо масло, накрая ще премине. Времето е велик лечител и всичките тям подобни приказки не са измислени току-тъй. Но да се върнем на въпроса, научи ли си упражнението? Добре. Тогава те напускам. Ще се видим в нула часа. Прикрий се и дебни, докато чуеш зова на белия бухал, после хуквай към мен. Мисля, че ще успея с белия бухал, но ако стане някаква засечка, и кафявият ще свърши работа.