Пеликан в Бландингс

1

Тази нощ лорд Емсуърт си легна превъзбуден. За чувствителния човек една каскада от хора, премятащи се по стълбите, е винаги смущаваща и реакцията му към всичките тия събития, предшестващи вечерята, се изразяваше в повишено кръвно, подобно на онова, срещу което уилтширският доктор предупреждаваше херцога. Нервните му центрове все още вибрираха, когато стигна стаята си, и нищо чудно, че дълго време не можа да заспи.

И дори когато най-накрая сънят го навести, той беше краткотраен. Защото към три сутринта се случи едно от ония неприятни прекъсвания на почивката, които не са редки в селските райони. Някакъв прилеп, хвъркайки си навън в тъмнината по време на своите нощни обиколки, беше взел лошо завоя и влетя в прозореца, оставен полуотворен. Той продължи да кръжи из стаята по онзи безсмислен начин, обичаен за прилепите, които се славят като не най-интелектуално надарените божи твари.

На лорд Емсуърт му трябваше доста време да осъзнае, че си има съквартирант, защото спеше тежко. Но след като съществото профуча край лицето му един-два пъти, той изпита чувството, така познато на героите от книгите за призраци. Лорд Емсуърт разбра, че не е сам. Той седна в леглото, примигна няколко пъти и накрая успя да се убеди в това свое предположение.

Макар че по природа лордът беше доста завеян и в кризисни моменти предпочиташе да остане неподвижен с увиснало чене, понякога и той можеше да се превърне в човек на действието. Взе една възглавница и като я размахваше по посока на натрапника, най-накрая го убеди да излезе навън, където можеше да бъде оценен, но затова пък така се разсъни, че щеше да му е невъзможно да заспи отново, ако не се успокои с някое прасешко четиво. До себе си имаше едно, което беше пристигнало тъкмо тази сутрин по пощата и той едва го беше наченал. Зае се с четене и то скоро го погълна.

Оказа се, че това е една от ония сензационни ултрамодерни книги по въпросите на прасето, несъмнено написана от някой умен младок, излязъл росен-пресен от селскостопанския колеж. Разтърси го с авангардните си схващания относно помията и кашата от трици — схващания, които не биха се чули от ортодоксални мислители като Уифъл и Улф-Лехман. Но безспорно, бяха интересни. Хващаха те. И той трябваше да продължи да чете, за да види какво ще стане накрая. В този дух стигна до пета глава и пасажа за новооткрития витамин, стимулиращ апетита у прасето.

„Пълни безсмислици!“, би ревнал Уифъл, „Глупости на търкалета“, би почервенял Улф-Лехман, но доверчивата душа на графа беше дълбоко впечатлена. Чувстваше се като някой изследовател на небесата, открил нова планета или като славния Кортес12, вперил орлов поглед в Тихия океан. Именно нещо от този род се беше надявал да намери, откакто Императрицата отказа злополучния картоф. Банкс, ветеринарят от Маркет Бландингс, и Кътбърт Прайс, неговият свинар, се бяха опитали да го заглавичкат с някаква си фалшива сигурност, твърдейки, че не трябва да се приписва значение на, както те го наричаха, един временен каприз от страна на благородното животно. Но те не бяха внесли истински покой в душата му. Той си остана убеден, че изкуственият стимулант е това, от което се нуждаят, и тук в глава пета на „Един поглед върху прасетата“ си го имаше черно на бяло. Да се дава два пъти дневно в малко обезмаслено мляко, така препоръчваше авторът. И макар да не казваше точно, че ако съветите му се следват, пациентът ще върти опашка и ще се нахвърля върху всякаква храна, то беше ясно, че е уверен в този резултат, защото обещаваше поне два сантиметра и половина добавени към талията само за няколко дни.

И сигурно имаше още вълнуващи неща, които го очакваха в глава шеста, но лорд Емсуърт беше прекалено нетърпелив, за да лежи и да си чете. Той скочи от леглото с пенсне, треперещо върху носа му. Д. Д. Банкс трябваше да бъде информиран за това сензационно откритие без всякакво отлагане. Едва чакаше да му се обади по телефона.

Наложи се обаче, след като намери спалните си пантофи, едната от които се беше мушнала под леглото, доста да почака, защото си спомни, че единственият наличен телефон е в библиотеката. А за да стигне до нея, трябваше да мине покрай стаята, в която спи сестра му Констанс. И като си представи как Кони изхвърча оттам и го сгащва, изпита такова усещане, каквото изпитват болните от маларична треска.

Но това беше временна слабост. Помисли си за своите войнстващи прадеди, особено сър Фарамонд, кръстоносеца, който се проявил в битката при Яфа. Щеше ли сър Фарамонд, такъв какъвто се споменава във военните архиви, да позволи на една сестра да го сплаши? Разбира се, възможно е сър Фарамонд да не е имал сестра като Кони, и все пак…

Две минути по-късно, заложил главата си в опасното начинание, лордът пое към библиотеката.

2

Няма да преувеличим, ако кажем, че на този етап от акцията, лорд Емсуърт се чувстваше спокоен, уверен и хладнокръвен. Но някой мъдър приятел, някой, който е чел Томас Харди и е научил от песимистичните му творби колко често човешките начинания рухват под тежестта на някое непредвидено божие дело, би могъл да го предпази от преждевременно задоволство. Човек не знае, би могъл да го предупреди той, зад кой ъгъл съдбата те причаква с мокър парцал. „Дръж си очите отворени, Емсуърт“, би могъл да му прошепне.

Това, обаче, поради непрогледната тъмнина, нямаше да му помогна кой знае колко, защото нямаше как да забележи, че едно внушително божие дело се спотайва зад вратата на лейди Констанс и се готви за скок. Първият знак, че е там, беше даден, когато лордът стъпи на нещо и светът сякаш се сгромоляса с трясък.

Можем да се съмняваме, че сър Фарамонд в подобни обстоятелства би запазил своето самообладание непокътнато, макар че бил човек-скала според другарите му кръстоносци. Шокът парализира потомъка му. Лорд Емсуърт запреглъща с мъка, обхванат от неприятното чувство, че гръбначният му стълб е пробил черепа му. Той не беше особено суеверен човек, но започваше да мисли, че нощните скитания не му носят късмет.

Обзеха го смут и тревога. Спомни си как брат му Галахад го предупреждаваше да не допуска блъскането на маси в малките часове да му стане навик. Но това, с което се беше сблъскал сега, не беше маса. Поради прекалената тъмнина не можеше да му даде точно определение, но изглежда беше поднос със стъклени и порцеланови съдини, а не виждаше никаква причина коридорът да е осеян с подноси.

Обяснението бе просто. Лейди Констанс понякога трудно заспиваше и докторът й в Ню Йорк беше препоръчал непосредствено преди лягане чиния с плодове и чаша топло мляко. Тя беше свикнала, след като ги изконсумира, да остави подноса си пред стаята, за да може сутринта момичето да го отнесе в кухнята, а брат й Кларънс да стъпи в него с енергична спална пантофа. Томас Харди щеше да види в цялата история още една от малките иронии на живота и да сътвори роман от двайсет хиляди думи по нея.

При описаните вече обстоятелства един по-бърз мислител от лорд Емсуърт би изтръгнал крака си от отломките и би изчезнал в мрака без никакво отлагане. Той, обаче, продължи да стои вкаменен и все още стоеше така, когато, точно както и при предишното му нощно скитане, вратата се отвори и сцената се обля в светлина. Заедно с нея на преден план излезе и лейди Констанс с розова нощница и вид на героиня от ренесансова трагедия. Натъртвайки първата сричка, тя произнесе:

— Кла-а-рънс!

Възможно е частица от духа на прадедите още да се е таяла в гърдите на лорда или пък шокът винаги втвърдява жилите на по-благите мъже. Все едно каква е причината, но той изпъчи неустрашими гърди и светкавично отвърна на удара с удар. Той гласеше:

— Какво прави тоя поднос тук?

Беше мъчен въпрос, но лейди Констанс не се оплиташе толкова лесно в словесните престрелки. Отговорът й, а той беше добър, дойде без колебание:

— Няма значение какво прави той. Ти какво правиш?

— Навсякъде по пода подноси!

— Знаеш ли колко е часът?

— Можех лошо да се нараня.

— Можеше също и да си в леглото си.

— Бях там вече.

— Защо тогава не остана?

— Не можах да заспя.

— Можеше да почетеш книга.

— Точно това направих. Една книга за прасетата, която получих тази сутрин. Изключително интересна.

— Тогава защо не си я четеш, вместо да сновеш из къщата в четири сутринта?

Тук беше права. Лорд Емсуърт беше разумен човек и си го призна. Още повече, този дух на прадедите започна да заглъхва у него. На негово място се появи друг, по-скоро примирителен, отколкото войнстващ. Чувстваше, че трябва да даде на Кони обяснение и за щастие имаше чудесно под ръка.

— Отивах да се обадя на Банкс.

— Отиваше какво?

— Отивах да се обадя на Банкс по телефона.

Лейди Констанс трябваше да преглътне два пъти, преди да може да проговори отново. Когато се чу гласът й, то той беше почти шепот. Макар и силна жена, това изявление я беше разтърсило.

— Да не би да си мислиш, че банката ти ще работи в четири сутринта?

Този пример на женската склонност да объркват конците, развесели лорд Емсуърт. Той се усмихна снизходително.

— Не на банката ми. На Банкс, ветеринаря. Исках да му кажа за този чудесен витамин за прасета, който са открили съвсем наскоро. Тъкмо го прочетох в книгата.

Лейди Констанс преглътна отново. Чувстваше се странно премаляла. Лорд Емсуърт, който не беше от най-наблюдателните, забеляза възбудата й и го осени една идея:

— Късно е, разбира се.

— Малко.

— Може да си е легнал.

— Възможно е.

— Мислиш ли, че трябва да почакам до закуска.

— Мисля.

Това беше идея. Лорд Емсуърт я обмисли сериозно.

— Да, права си, Кони — каза накрая, — Банкс може да се ядоса. Не би му харесало да развалям съня му. Сега ми е ясно. Много разумно от твоя страна да ми предложиш да изчакам. След закуска ще е съвсем навреме. Е, тогава ще ти кажа лека нощ. Ти ще си лягаш, нали?

— Много ще бъда благодарна, ако успея.

— Върховно, върховно, върховно.

3

Мислите на младостта, е казал Хенри У. Лонгфелоу13, са дълги, дълги мисли. А при дадени обстоятелства точно такива са и тези на средната възраст. Мислите на лейди Констанс не й дадоха да заспи доста след като беше отново между чаршафите. Умът й се бореше трескаво с проблема, представен й от очевидно ненормалния случай, с когото беше разговаряла току-що.

Тя се връщаше при лорд Емсуърт прясна-прясна, така да се каже, след един дълъг престой в Ню Йорк, където се беше срещала само с най-рационални мъже, някои от тях скучни и склонни да ограничават разговора до разновидностите на фондовата борса, но все пак всички съвършено рационални. Точно затова сега брат й изглеждаше, дори повече, отколкото последния път, идеален повод за тревоги.

Една сестра не би могла да гледа на него спокойно. Съпругът й Джеймс Скунмейкър употребяваше един израз по повод техен познат, за чийто интелект нямаше високо мнение, и той прилепваше на деветия граф на Емсуърт като тапет на стена. И това беше изразът „Хлопа му дъската“. Това, което се беше случило през последните няколко дни, и особено тази нощ, я беше оставило с убеждението, че въпреки добрите си страни, деветият граф представляваше открита мишена за критиката на нейния Джеймс. Той беше вежлив, въздържан и послушен, но дъската му на практика съвсем се беше разхлопала.

Накратко фактите. Снове напред-назад нощем. И то всяка божа нощ. Препъва се в котки, които не съществуват. Твърди, че е изчезнала картина, която си е на мястото и ще му извади очите. И ако не беше нейното обуздаващо влияние, щеше да се обади на отрудения ветеринар в четири сутринта, за да му разкаже за някакви витамини за прасета. Това беше впечатляващ списък от характеристики, достатъчен да го приемат в някой добър частен дом, където щеше да получи прилично лечение и свежа весела компания.

Разбира се, възможно е услугите на този мистър Халидей да дадат резултат, довеждайки въпросната дъска до някакво задоволително положение, но тя някак не можеше да изпитва към него доверието, което изпитваха Аларик и брат й Галахад. Беше го срещнала на път за стаята си и го беше попитала за методите, които използва, а отговорите му й прозвучаха общо и объркано. Това несъмнено можеше да се дължи на трудността, с която един експерт се изразява пред непрофесионалисти, но все пак у нея остана известно безпокойство.

А беше и толкова млад. Изглежда точно в това се състоеше и бедата. Нямаше нищо против някои мъже да са млади — келнери, например, или полицаи, или представители на страната в олимпийските игри — но от някого, чието призвание в живота е да се рови в подсъзнанието и да си води бележки, човек очаква по-напреднала възраст.

С глава, бръмчаща от подобни мисли, които я тормозеха като болен зъб, лейди Констанс най-накрая заспа.

Когато се събуди, те се върнаха и угризенията й нараснаха по време на закуската, когато имаше пълна възможност да го наблюдава и оценява в действие. Лейди Констанс стана от масата по-убедена от всякога, че за този младеж корекцията на някои Кларънсови отклонения от нормалното ще бъде прекалено тежък камък.

След закуска отиде в градинския апартамент да види херцога и да му поднесе съчувствието си, надявайки се раната да не е имала лош ефект върху непредсказуемия му нрав. В миналото далеч по-малки провокации от един изкълчен глезен, доста често му бяха докарвали такова сприхаво настроение, че у една съчувстваща жена можеше да се създаде илюзията за начало на апокалипсиса.

За нейно голямо облекчение той изглеждаше относително спокоен. Седеше в леглото, пушеше пура и четеше местния вестник „Бриджнортски, Шифналски и Албрайтънски Дргус“, заедно с приложенията „Осведомител на зърнопроизводителя“ и „Скотовъдска газета“.

— А, ти ли си? — каза той.

Би предпочела по-прочувствен прием, но погледнато философски, беше по-добър от някои други, които можеха да се очакват. Тя разтегли устни в широка усмивка.

— Е, Аларик, как си тази сутрин?

— Скапан.

— Боли ли те глезена?

— Дяволски.

— Е, можеше и да е по-зле.

— Как например?

— Можеше да си счупиш врата.

— Ама не го счупих, и това не е заслуга на тъпия психар.

— Исках да поговоря с теб за мистър Халидей. Мислих за него.

— И аз. Да се ръга в хората и да ги бута по стълбите.

— Той е много млад.

— Това не е оправдание. Когато бях на неговата възраст, не бутах хората по стълбите.

— Исках да кажа, не мисля, че е достатъчно опитен, за да помогне на Кларънс. Не мога да разбера защо го нае.

— Все някого трябваше да наема, нали? Емсуърт има нужда от най-бързо лечение.

— Да, това е вярно. За това съм напълно съгласна с теб. Знаеш ли, Аларик, той сновеше из къщата в три сутринта. Каза, че искал да се обади на ветеринаря за някакви витамини за прасета, бил научил за тях в книгата, която четял.

— В три сутринта?

— Беше почти четири. Събуди ме.

— Значи затова изглеждаш толкова клисава — зарадва се херцогът, че е успял да разгадае загадката. — Като че ли те е дъвкала котката. Винаги ставаш такава, когато не си си доспала. Значи, такива ми ти работи. Неговата чалнатост се разширява и присъствието на Халидей е от значение. Трябва да си запретне ръкавите, всяка минута е важна. Днес Емсуърт се обажда в четири сутринта, утре сигурно вече ще казва, че е яйце на око. Донякъде е жалко, че трябва да се връщаш в Америка. Не че ще си много полезна, ако останеш, но колкото повече хора го държат под око, толкова по-добре, а не можеш да очакваш, че ще остана тук завинаги. Веднага щом се оправя с глезена, се връщам в Уилтшир да видя как върви ремонтът в къщата. Трябва да наблюдаваш тия типове зорко като орел.

— Но, Аларик…

— Няма да си помръднат пръста да свършат някоя работа, ако не си им по петите постоянно. Не им плащам сума ти пара, за да стоят като статуи и да си мърдат само устата, докато си разказват мръсни вицове. Колкото по-бързо разберат това, толкова по-добре.

— Но, Аларик, аз не се връщам в Америка.

— Връщаш се.

— Оставам до края на лятото.

— Не, не оставаш.

— И Джеймс ще се присъедини, когато свърши сделката, по която работи.

— Не, няма. Оказало се е, че ще му отнеме повече време, отколкото си мислел, и иска веднага да се връщаш. Всичко е написано в писмото. А, забравих да ти кажа. Написал ти е дълго писмо. Беше се объркало с моите.

Гърдите на лейди Констанс изсвистяха.

— Ти си го прочел?

— Голяма част от него. Пропуснах някои скучни места.

— Но как е възможно, Аларик!

— Откъде можех да знам, че не е за мен.

— От името на плика, бих казала.

— Не му обърнах внимание.

— И от началните думи.

— То започваше със „Здравей, любов“. Ти не се споменаваш изобщо. И какво значение има? Казах ти най-важното. Няма никакъв смисъл да го четеш.

— Искам си писмото!

— Тогава ще трябва да се напъхаш под леглото, защото там падна — отсече херцогът, самодоволен като член на парламента, направил важна забележка. — Духна го вятърът от прозореца. Ще се оваляш в прах, защото трябва да е някъде отзад.

Лейди Констанс прехапа устни. Малко я заболя, но по-добре така, отколкото да ухапе Аларик, херцога на Дънстъбъл.

— Ще позвъня за Бийч.

— Какво полза? Бийч не може да пълзи под леглата.

— Той ще изпрати момчето, което чисти ножовете и ботушите.

— Добре. Нека дойде момчето. Но няма да му дам бакшиш — намуси се херцогът и така разговорът беше приключен.

Лейди Констанс напусна болничната стая с ускорен пулс. Винаги се дразнеше, когато трябва да си променя плановете, но сега беше особено неприятно. Тя беше очаквала с такова нетърпение своя Джеймс, не само защото чисто и просто го обичаше и една почивка в тези тихи места щеше да им се отрази добре, но и защото неговата уравновесена благоразумна компания би била толкова благотворна за Кларънс. Мисълта да остави последния на грижите на един хлапак, какъвто беше този Халидей, толкова отнесен и неспособен да проведе лечебния курс, смръзваше кръвта й. Кой знае какви гафове може да направи тоя сополанко. И кой можеше да каже, напомняше й един вътрешен глас, в случай, че го е забравила, какво още може да си науми Кларънс в нейно отсъствие. Вероятно ще се храни само в библиотеката, ще се крие от Халидей и няма да му даде да припари до него.

Тя стигна до будоара си, позвъни на Бийч и му каза да изпрати момчето, което чисти ножовете и ботушите, да полази малко под леглото в градинския апартамент. После стоя няколко минути до прозореца, потънала в мисли, и ето че я осени една идея.

Когато изникна въпросът за лекар, сър Родерик Глосъп не беше на разположение. Но бе възможно сега да се е освободил и да може да прекара няколко дни в замъка. Дори и няколко дни за такъв експерт понякога са достатъчни. Във всеки случай, струваше си да се опита.

Тя набра номера и някакъв секретарски глас отговори:

— Алоу, кабинета на сър Родерик Глосъп?

— Мога ли да говоря със сър Родерик?

— Много съжалявам, той е в Америка. Насочваме всички те си случаи към сър Абъркромби Фич. Да ви дам ли неговия номер?

— Не, благодаря. Предполагам, искате да кажете всички случаи, които не са поети от съдружника му?

— Молия?

— Неговият младши съдружник.

— Сър Родерик няма младши съдружник.

Лейди Констанс остана спокойна, поне що се отнася до нейната дикция. Дамите никога не издават чувствата си, Кони, скъпа, дори когато говорят по телефона.

— Изглежда има някакво объркване. Аз съм лейди Констанс Скунмейкър и се обаждам от Замъка Бландингс в Шропшир. Тук е един млад мъж на име Халидей, който според моя брат е младши съдружник на сър Родерик Глосъп. Нищо ли не знаете за него? Не би ли могъл да бъде младшият съдружник на сър Абъркромби Фич?

— Сър Абъркромби няма младши съдружник.

— Сигурна ли сте?

От другата страна на жицата се чу остро поемане на въздух. Въпросът беше обиден. Не можеш да ходиш и да разпитваш секретарките дали са сигурни. От последвалия отговор повя хлад.

— Но молия, съвсем съм сигурна.

— Благодаря ви — каза лейди Констанс, но тонът, с който предложи тези благодарности, съвсем не беше топъл. Тя остави слушалката, пое един-два пъти дълбоко въздух и се завтече като вятъра към апартамента на херцога. Ситуацията, според нея, изискваше разяснение, и той беше човекът, който трябваше да го даде.

Когато нахлу в спалнята, докторът беше там и трябваше да чака и да изпуска пара, докато той си вършеше своето промиване и превързване, придружавайки тия свои действия с вежливи наблюдения върху времето и други теми. Най-накрая каза „Добре, доста добре се справяме“ и напусна, а херцогът запали отново пурата си, която беше оставил временно настрана.

— Доста е компетентен тоя приятел. Колко ли изкарва на година, как мислиш? Няма много пари в тая работа да си селски доктор, макар че моят в Уилтшир е доста заможен. Но той има няколко добри алкохолици, а това не е малко.

Лейди Констанс не беше в настроение да обсъжда доходите на местните лекари. Без никакво отлагане тя навлезе в болния проблем.

— Аларик, искам да знам всичко за тоя човек Халидей. Херцогът изпуфка с пурата си няколко пъти и като че ли си повтаряше запитването наум.

— Какво искаш да кажеш под всичко? Не знам нищо друго, освен че е младши съдружник на Глосъп и има тъпата наглост да иска племенницата ми за жена. Но тук добре съм се справил. Тя е повереник под опека на съда и не може да направи някоя глупост без мое съгласие. А той има толкова шансове да го получи, колкото и да отлети на Луната. Ако си мисли, че може да ръга хората по стълбите като разярен носорог и после да очаква да се жени за племенниците им, то той много греши. Беше тук снощи и се опита да ми се подмаже, но аз го отпратих с разтреперани гащи.

Лейди Констанс беше дошла в стаята му с намерението да ограничи разговора за Джон само до твърдението му, че е ас в света на психиатрията, но това необикновено разкритие я накара да разшири обсега на въпросите.

— Какво каза? — зяпна тя. — Иска да се ожени за племенницата ти?

— Така казва той. Бил влюбен в нея.

— Но той дойде тук едва снощи. Как може да е влюбен в нея, ако я познава от часове.

— Виж, виж — каза херцогът. — Направих кръгче.

Интересът на лейди Констанс към димните кръгчета беше точно толкова силен, колкото и интересът й към финансите на представителите на медицинската професия, практикуващи из страната. Тя повтори въпроса си, а херцогът каза, че и него това го озадачило.

— Но Трийпуд каза, че я познавал от доста време. Пращал й горещи погледи и шишенца парфюм, да му се не види и нахалът. Трийпуд споменаваше нещо за някаква тяхна кавга и че хлапакът подскочил от радост, когато му се удало да дойде, защото щял на място да се обяснява с нея. Той е кръщелник на Трийпуд, между другото. Сигурно ще да е някой от ония гуляйджии. Защо ми приличаш на умираща гъска?

Лейди Констанс приличаше на умираща гъска, защото една внезапна светкавица беше озарила мозъка й. Мъглата се вдигна и тя видя, така да се каже, картината в нейната цялост. Вече разполагаше с фактите и те можеха да имат само една интерпретация. Като змия, или може би не точно като змия, защото и те си имат някакви граници, брат й Галахад беше вкарал още един натрапник в замъка.

В последните години Замъкът Бландингс беше необикновено богат откъм натрапници. Един-двама имаха други спонсори, но като правило Гали беше този, който ги вмъкваше. И мисълта, че го е направил отново, я изпълни, както много пъти преди това, със страстното желание да го одере жив и то с тъп нож.

Веднъж, когато бяха деца, Галахад беше паднал в езерото и точно когато щеше да потъне за трети път, един от градинарите дойде и го измъкна. Сега тя размишляваше за безразсъдната грешка на този заблуден градинар. Половината от бедите по белия свят, мислеше си тя, идват от хората, които не оставят нещата такива каквито са.

Тя закрачи решително към звънеца и го натисна. Жест, който хвърли херцога в недоумение.

— Какво мислиш, че правиш?

— Звъня на Бийч.

— Не съм искал Бийч.

— Но не и аз — навъси се лейди Констанс. — Ще го изпратя да каже на мистър Халидей, че бих искала да му кажа две думи.