Пеликан в Бландингс

1

По време на височайшите си визити в Замъка Бландингс Гали обичаше след закуска да се оттегля в хамака на централната поляна и там да размишлява на спокойствие върху нещата от живота. Това би могъл да е космосът или положението в Далечния изток, или просто проблемът дали да рискува някоя и друга лира на конните състезания в Катърик Бридж. Тази сутрин мислите му, което е нормално за един съзнателен кръстник, бяха съсредоточени върху тъжния случай с неговия покрусен кръщелник. И вече от десетина минути му отдаваше каймака на своя интелект, когато усети, че до него стои самият Джон. Гали поде разговор без предисловие:

— Привет, Джони, тъкмо си мислех за теб. Какво стана с Дънстъбъл снощи? Държа ли се приятелски?

Гласът на Джон беше печален, както и целият му вид. Приличаше на младеж, който е спал по-малко дори и от всеизвестната нощна птица — деветият граф Емсуърт.

— Не много — беше краткият отговор.

Думите и тонът бяха обезсърчителни, но Гали отказа да бъде обезсърчен.

— Не позволявай това да те безпокои.

— Не?

— Разбира се, че не. Не можеш да очакваш веднага да започне да прелива от доброта. Един от уроците, на които ни е научил живота, е да не търсим моментална сърдечност от някого, когото сме цапардосали в кръста и сме го търкаляли цели две перила от стълби. Тия неща си оказват влияние върху човека. Когато говорих с него, забелязах, че сърцето му доста е изстинало.

— И аз забелязах същото. Очевидно мисли, че съм го направил нарочно.

— Много несправедливо. И по-добри мъже от теб са се пързаляли по тия стълби. Аз съм един от тях. Макар че можеше да бъдеш и по-внимателен. Не се съмнявам, че си бил нетърпелив за коктейла си, но не трябваше да тичаш през глава.

— Не тичах през глава. Знаеш ли, Гали, имам чувството, че някой ме блъсна.

— Невъзможно. Хората не обикалят и не блъскат себеподобните си по стълбите за развлечение, дори и това да е Замъкът Бландингс.

— Може би само ми се е сторило.

— Вероятно. Но няма значение. Важното е дали си успял да го прикоткаш?

— Не.

— Попита ли за глезена му?

— Да.

— И когато свършихте за глезена?

— Казах, че се надявам да е познавал някога баща ми.

— О, боже!

— Това грешка ли беше?

— По-голяма не може и да бъде. Не понасяше баща ти. Той го удари веднъж със студена пуйка.

— Той е ударил баща ми?

— Не, баща ти удари него. Беше една вечер, когато хапвахме в „При Романо“ и те се сдърпаха за апостолските претенции на църквата в Абисиния, нещо доста Странно, защото Твърдоглавия обикновено се караше с хората по политически въпроси. Вечерята беше изобилна. Празнувахме победата на един кон, за който ни бяха подшушнали от конюшните, и всички намазахме по малко. Предполагам, че и двамата си бяха на градус, когато спорът започна. Дънстъбъл твърдеше, че претенциите на абисинската църква са основателни, а баща ти му викаше, че говорел глупости на търкалета. Разгорещиха се и накрая Дънстъбъл грабна панер с плодова салата и се приготви да го стовари отгоре му. Обаче баща ти докопа една пуйка, която беше на съседната маса с други студени провизии и с извънредно точен удар го размаза като палачинка. Най-печалното е, че всичко стана толкова бързо, че не успяхме да се обзаложим за резултата. Иначе щях да ударя кьоравото като заложа малкия си дял за Твърдоглавия, защото знаех, че когато е със студена пуйка в ръка, от него по-страшен няма. Веднъж вече го бях виждал да зашеметява един друг приятел на име Пърси Лирата със същия тъп предмет. Значи така, Дънстъбъл не е забравил и простил след всичките тия тридесет години. От това, което казваш, изглежда, че раната е още люта.

— Той подскочи във въздуха, когато му казах чий син съм.

— Това само показва колко точно баща ти хвърляше студена пуйка на времето. Винаги ми се е струвало жалко, че няма някаква подобна дисциплина на Олимпийските игри. Но знаеш ли какво е най-странното в цялата история? Че и двамата изобщо не бяха чували за църквата на Абисиния. Та те не биха я разпознали тая абисинска църква, дори и да им я сервират на чиния с гарнитура около нея. Да, Бийч?

Без да го забележат, Бийч се беше приближил до хамака и се задъхваше, защото го бяха инструктирали да побърза, а той не беше оня строен пехотинец отпреди осемнадесет години.

— Нейно благородие ще се радва, ако може да каже две думи на мистър Халидей, мистър Галахад.

Гали беше свалил монокъла си и го лъскаше. Сложи го отново, но с усещането, че скоро ще трябва пак да го лъска. Дългият опит го беше научил да очаква беди, когато у Кони се породеше желание да казва две думи на хората.

— Имаш ли представа за какво?

— Не, мистър Галахад. Нейно благородие не ми се доверява.

— Добре, но първо й дай пет минути, Джони.

Като остана сам, Гали възобнови размишленията си. Беше прекрасна сутрин, хоризонтът се синееше, а наоколо се стелеха летни ухания. Чуруликаха птички, бръмчаха пчели, жужаха насекоми, а откъм задния двор долиташе топлият звук от хармониката, на която свиреше шофьорът Ваулс. Котката, която помагаше на лорд Емсуърт да обръща маси, се примъкна и скочи върху стомаха на Гали. Той я погъделичка зад ухото с обичайната си вежливост, но го направи с натежало сърце. Мислеше за Джон и беше неспокоен. Казваше си, че не бива да са пораженци, но много трудно човек можеше да избяга от това чувство. Щом Кони иска да казва две думи на Джон, значи положението не е розово.

Както си лежеше там с чело, насечено от бръчки, усети, че има друг посетител. До хамака стоеше Линда. Тя имаше безпогрешно разпознаваемия вид на повереница под съдебна опека, която съвсем наскоро е научила, че е разпоредена възбрана на другата страна. Ясно беше, че ще трябва доста да я разсмее, ако иска да върне червените рози върху страните й. С възможно най-бодрия си глас каза:

— Привет, скъпа. Тъкмо си бъбрехме с котката. Виждала ли си Джони?

— Не.

— Току-що беше тук. Отиде да говори със сестра ми Кони. Не знам колко ще го задържи, но когато приключат, ще трябва да навести отново проклетия ти чичо.

— Виждал ли се е вече с чичо Аларик?

— Снощи. Очи в очи.

— И какво се е случило?

— Нищо хубаво, което си струва да се отбележи, но все пак е начало. Това, което трябва да прави, е да виси на главата на стария дебелак и да не пропуска и най-малкото мигване с окото, което може да го омилостиви. Ако си изиграе добре картите, не виждам какво може да спре раждането на едно хубаво приятелство.

— Едва ли.

Гали намести котката върху стомаха си и смръщи вежди неодобрително.

— Не трябва да говориш така.

— Да, но си е така.

— Това не е духът, който ти трябва. Трябва да си казваш: „Кой може да устои на Джони?“

— И отговорът ще бъде „Чичо Аларик.“

Последва тишина, като изключим разбира се птиците, пчелите, насекомите и хармониката на шофьора Ваулс. Линда я наруши с един въпрос. Той беше непрекъснато в мислите й.

— Мислите ли, че наистина ще отидете в затвора, ако се ожените за повереница на съда и са ви казали да не го правите?

Гали би дал всичко да можеше да отговори отрицателно и да даде за пример приятели от Клуба на Пеликаните, които са го правили десетки пъти без последствия, но фактите трябва да се погледнат в очите.

— Боя се, че да. Така казва Джони, а той сигурно знае.

— Ами ако им кажа, че той е единственият мъж на тоя свят, с когото мога да съм щастлива и ще залинея, ако не се оженим? Дали няма да вдигнат бариерата?

— Съмнявам се. Тия, дето правят законите на Англия, са студени като ледени кубчета. Никакви сантименталности.

— Джони смята да опита.

— Не му позволявай. Не му позволявай дори и на сън.

— Разбира се, че няма. Мислите ли, че ще оставя златното си момче да шие пощенски чували в някоя подземна тъмница, където плъховете ще го изгризат до кокал? Толкова е несправедливо! — изплака Линда с мъка. — Искам да кажа, защото съм жена. И двамата ми братя се ожениха за момичета, които чичо Аларик не можеше да понася, но нямаше как да ги направи повереници на гадния му съд, защото са мъже. Той трещя и гърмя, но нямаше какво да стори. А само защото аз съм…

Тя спря внезапно. Таксито на Дж. Робинсън беше спряло пред входната врата и натам се насочи Бийч с куфари в ръцете. Следваше го Джон. Бийч остави куфарите в колата, а след тях се качи и Джон. Дж. Робинсън подкара арабския си жребец с дрънчене и тракане и той се изгуби по алеята, точно когато Линда с още един жалостен вик се отправи към къщата.

И погледът на Гали беше тъжен, когато отмести котката и се измъкна от хамака. Нямаше нужда да му казват какво стои зад тези необичайни събития. Не знаеше как точно се беше случило, но явно добре скроените му планове бяха кривнали по грешна пътека, както поетът Бърнс беше предупредил. Той посегна към монокъла си и вече го лъскаше съсредоточено, когато Линда се върна.

— Замина си! — изрече тя глухо.

— Да, видях.

— Лейди Констанс го е изхвърлила.

— Досетих се.

— Не разбирам — каза озадачено Линда. — Бийч казва, че било, защото разбрала, че не е психоаналитик. Защо трябва да е психоаналитик? Много хора не са. Нищо не разбирам.

Гали поклати глава горчиво. Той разбираше.

— Мисля, че мога да обясня, но по-късно, когато сме по-свободни. Историята е дълга. Как Бийч е разбрал всичко това?

— Обувката му се развързала пред стаята на лейди Констанс и той се навел да я завърже.

— И дочул какво става вътре?

— Да.

Това му звучеше правдиво, макар че се зачуди как ли мъж с конструкцията на Бийч би могъл да се наведе до обувката си.

— Това — рече той, — определено усложнява нещата. Надявах се, че Джони ще поостане в замъка, за да може да обработи проклетия ти чичо и постепенно да го настрои на по-благоразумна вълна. Сега сме пред дилема. Но не се отчайваме. Трябва да има изход, винаги има изход от всичко, и аз със сигурност ще го открия рано или късно. О-хо, ето го пак Бийч. Обзалагам се на пет лири, че идва да ми съобщи, че Нейно благородие иска да ми каже две думи. Да, Бийч?

— Нейно благородие иска да ви каже две думи, мистър Галахад.

— Тогава жалко — отвърна Гали, — защото няма да може да го направи.

— Сър?

— Претърсил си навсякъде, обърнал си всеки камък, обиколил си всички алеи, но не си ме намерил. Мислиш, че съм отишъл до Маркет Бландингс за тютюн. Това е твоята версия, Бийч, и внимавай да я разкажеш без ония заеквания и запъвания, които събуждат подозрението на слушателя. И преди всичко помни, че не трябва да заставаш на един крак. Твоята цел е да предизвикаш у Нейно благородие онова доброволно потискане на подозрението, за което говорят всички драматични критици. Поднеси й една история, коя-та може да се смели. По този начин доста неприятности ще бъдат избегнати — заключи Гали.

Той беше сърцат мъж и не се страхуваше от сестра си Кони. Просто мислеше, че е по-мъдро да не разговаря с нея преди да й е дал време да охлади горещата си кръв. Беше следвал същата политика и в миналото с Джери Джъдсън Честния и Тим Симс Вярното Куче.

2

Бийч разказа историята колкото може по-сбито и след като лейди Констанс цъкна с език при приемането на новината, той не остана да й предложи безмълвното си съчувствие, а се измъкна толкова бързо, колкото е възможно за човек с неговите габарити. Нямаше търпение да се върне в килера си и да поднови прочита на едно писмо, което беше пристигнало за него със сутрешната поща.

Писмото беше от някоя си мисис Джералд Вейл, бивша мис Пенелопа Доналдсън, по-младата дъщеря на мистър Доналдсън от „Кучешката радост на Доналдсън“, чиято по-голяма дъщеря се беше омъжила за сина на лорд Емсуърт, Фреди. По време на последната си визита в замъка между нея и Бийч беше възникнало топло приятелство и след брака й със здравното заведение, където съпругът й беше партньор, те редовно си пишеха. Тя му пращаше най-пресните новини от здравното заведение, а той отвръщаше с актуални репортажи по събитията в Замъка Бландингс.

Писмата й винаги бяха изключително интересни, защото здравното заведение, видяно през нейните очи, беше населено с перковци от първа класа и той се дразнеше от всяко прекъсване, което отлагаше прочита им. Точно затова ядът му нарасна, когато минавайки през салона беше пресрещнат от Ванеса Поук. Бийч обичаше и се възхищаваше от Ванеса Поук, но просто искаше да стигне до килера си.

— О, Бийч, търся мистър Траут. Не си ли го виждал?

— Не, мис.

— Много е трудно да намериш някого в такава голяма къща. Това, от което има нужда Замъкът Бландингс, е една сюрия хрътки. На твое място бих се погрижила да доставят няколко. Никога не знаеш в кой момент може да ти потрябват. Както и да е, ако го видиш, кажи му, че съм горе на покрива.

Тя отмина и той можеше да продължи към килера си.

Писмото беше на масата, където го остави, когато лейди Констанс му позвъни, и той поднови четенето с онова удоволствие, което винаги изпитваше от писмата на Пени Вейл. Тъкмо беше стигнал до послеслова, когато вратата се отвори и влезе Гали. Като премислил, каза той, стигнал до заключението, че килерът на Бийч е единственото място в замъка, където човек, на когото лейди Констанс иска да каже две думи, може да се чувства сигурен, че тия две думи няма да му бъдат казани.

— Вероятността Нейно благородие да се отбие при теб за чашка портвайн и някоя клюка, ми се струва нищожна. А е хубаво от време на време да се криеш от жените. Чел съм в романите, че няма по-приятно нещо от задушевен разговор с интелигентен представител на другия пол. И сигурно е така, но моментът трябва да бъде внимателно подбран. Не е нещо, към което трябва да се втурнеш със затворени очи. След като си се навел да си завържеш връзката пред вратата, докато е разговаряла с мистър Халидей, си наясно, че дамата от горния етаж засега трябва да се отбягва. По-късно, вероятно…

Гали спря. Слушателят не му отдаваше нужното внимание. Бийч, обикновено толкова невъзмутим, освен когато гостите сипват вода във виното, показваше безпогрешни признаци на възбуда.

— Има ли нещо, Бийч?

— Да, наистина, мистър Галахад.

— Кажи ми всичко.

— Страхувам се, че ще ви дойде като шок.

— Какво означава още един шок в днешно време? Хайде, хвърли си бомбата.

— Получих писмо от мисис Вейл.

— От кого? А, от Пени. Но в това няма нищо сензационно, нали? Ти ми каза, че си пишете редовно.

— Да, мистър Галахад. Но в това писмо тя… Трябва първо да спомена, че в последното си послание информирах мисис Вейл, че при нас е дъщерята на прословутия американски финансист мистър Д. В. Поук. Мислех си, че ще й бъде интересно.

— Не виждам защо, но давай нататък.

— И в нейния отговор… точно това ме шокира, мистър Галахад… тя твърди, че мистър Поук няма дъщеря.

— Какво?

— Точно така, мистър Галахад.

— Дявол да го вземе!

— А мисис Вейл не може да греши. Казва в писмото си, че баща й, мистър Доналдсън, е близък приятел с мистър Поук.

— Значи щеше да знае, ако има дъщеря.

— Именно, мистър Галахад. Човек е принуден, дори и да не му си иска, да си извади заключението, че мис Поук е натрапница.

— И най-вероятно замисля нещо. Чудно какво.

Бийч почтително сви широките си рамене, което означаваше, че тази мистерия не е по силите му. Гали бърчеше чело.

— Е, очевидно трябва да отида и да я попитам. Имаш ли представа къде е?

— Да, мистър Галахад. Информира ме, че се кани да се качи на покрива.

— Кога беше това?

— Преди малко.

— Значи сигурно е още там. Ще отида да видя.

Гали говореше без ентусиазъм. Беше му ясно, че когато се срещне с Ванеса, ще трябва да е строг и твърд, а строгостта и твърдостта не му се удаваха лесно. Той беше по природа толерантен човек, винаги склонен да остави всеки да си прави каквото му душа иска. Такава нагласа беше обичайна за членовете на Клуба на Пеликаните. „Това няма нищо общо с мен“, би казал всеки Пеликан, като види, че някой е намислил нещо. Казваше го и Гали.

Но този случай беше специален. Тук той в известен смисъл представляваше семейството, и каквото и да замисляше това момиче, то беше явно насочено срещу семейните интереси. Не трябваше да позволява на пеликанското си безгрижие или на слабостта си към нея, която беше значителна, да го поставят в положението на снизходителен наблюдател.

Всичко това беше съвършено ясно. И все пак не се чувстваше щастлив, когато тръгна да изпълнява мисията си. Щеше да има задушевен разговор с интелигентен представител на другия пол, но изобщо не му се радваше.

3

Макар че не се посещаваше често от обитателите и гостите на Замъка Бландингс, покривът му беше особеност, която си струваше да се посети, защото от него се разкриваше очарователна панорама на графство Шропшир и съседните му графства. За да го достигне, изследователят минаваше покрай къщата на портиера, където ивица чакъл разделяше западното крило от централния блок, и излизаше пред малка врата, водеща към мистериозни каменни стъпала. Щом ги изкачеше, той се озоваваше на обширна плоска повърхност с назъбени стени по краищата. Там беше и флагщокът, от който се вееше жизнерадостно флагът, оповестяващ, в случай, че това интересува някого, че Кларънс, деветият граф на Емсуърт, си е у дома. Като момче, когато се налагаше да намери тихо скривалище от баща си, Гали беше прекарал много щастливи часове тука.

Ванеса се беше облегнала на парапета и зяпаше. Той я поздрави и тя се обърна стреснато.

— О, здрасти — каза тя.

— Здрасти и на теб — отвърна Гали. Няма нужда човек да е строг и твърд, преди да му е дошло времето. — Гледаш околността, а?

— Прекрасна гледка. Кой е оня хълм там?

— Рекин.

— А къде е Бредън, за който пише А. Д. Хаусмън?

— Мили боже, ти четеш Хаусмън?

— Защо не?

Смущението, което Гали изпитваше, се увеличи. Тя внушаваше такова доверие. Беше точно оня тип момиче, което водиш в къщи да се запознае с майка ти. Нямаше да му е лесно да я разобличи и за секунда той се поблазни от мисълта да се откаже от намерението си. И вероятно любопитството беше това, което го накара да продължи. Нямаше да може да спи нощем, ако не разбере защо е поела риска да се забърка с такава чепата тояга като Кони.

— Ти си забележително момиче — каза той.

— Защото чета поезия?

— Мислех си повече за това, което правиш, когато не четеш поезия. Само едно забележително момиче е способно да направи това, което си направила ти.

— И какво е то?

— Изпързаляла си Кони, че си дъщеря на Д. В. Поук. Знам от сигурен източник, негов близък, че той няма дъщеря.

Гали млъкна в очакване на коментар. И когато го дочака, това не беше коментарът, който му се струваше вероятен. Беше подготвен за гузно начало, внезапно пребледняване и възможен порой от сълзи, но не предполагаше, че това ще я развесели. Тя се засмя с веселия, звънлив смях на момиче с чувство за хумор, което е готово да се включи във веселбата, макар че майтапът е на неин гръб.

— Страхувах се, че може да се случи — каза тя. — Предсказаха ми го чаените листа.

— Учудващо е, че не се случи по-рано. По-вероятно е да се беше провалила на първото препятствие. Кони е женена за голяма клечка в света на финансите. А Поук също е голяма клечка в тоя свят. Можех да се обзаложа, че тя все някога ще го срещне. Защо не го е срещнала?

— Мистър Поук не се среща с никого. Той е отшелник. Единственият човек, когото вижда извън работата, е някой си мистър Доналдсън, който продава кучешки бисквити.

— А Доналдсън има дъщеря, която е голяма приятелка с Бийч. Тя беше сигурният източник, за който споменах. Бийч тъкмо получи писмо, в което тя твърди, че Д. Б. Поук няма ни врабче, ни дете.

— Не би искал нито едното, нито другото. Живее сам с четири кучета и седем котки и това му харесва.

— Изглежда знаеш много за него.

— Е, нещата се разчуват. Всъщност, аз съм му секретарка.

— Разбирам. И като добра секретарка, гледаш на него като на баща. Значи, когато си казала на Кони, че си негова дъщеря, просто си говорила фигуративно.

— Може и така да се каже.

— Доста е меко. Кони би казала, без да се церемони, че си припълзяла под чуждо име.

— Кой е припълзял под чуждо име? Не и аз. Може да съм кривнала малко в обясненията, но все пак съм си мис Поук. Баща ми беше П. П. Поук, родом от Норфък, а по-късно американски гражданин. Поук е често срещано име в Норфък.

— Така ли?

— Така съм чувала.

— Двама Поуковци в офиса не създават ли объркване? Ако вляза и викна „Поук!“, кой от вас ще скочи пръв?

— Никой. Няма да имаш никакъв шанс да ни видиш без предварителна уговорка. Но ако се опитваш да ме попиташ дали съвпадението на имената терзае Д. Б. Поук, отговорът е не. Развеселява го. Всъщност, мисля, че точно това ме направи негова доверена секретарка.

— Доверена, а?

— Много доверена. Д. Б. няма тайни от мен.

— Трябва да е добре платена работа.

— Много.

— Тогава — Гали беше искрено озадачен, — не разбирам. Каква е играта ти?

— Моля?

— Към какво се стремиш? Дали не работиш за някой музей, който иска да се докопа до спалните пантофи на Кларънс? В Америка сигурно ще дадат голяма сума за тях. Или пък да си свързана с някое тайно общество, което кове заговор за отвличането на Бийч? Милото ми девойче, трябва да има някаква причина да дойдеш тук с фалшива самоличност.

— Много е просто. Исках да видя Замъка Бландингс.

— Просто това?

— Просто това.

Нещо от строгостта, която дотук напълно отсъстваше, се прокрадна в тона на Гали. Той проговори сурово.

— Отказвам да бъда будалкан.

— Никого не будалкам. Исках да го видя, и когато казвам да го видя, искам да кажа именно да го видя. Да поживея в него, да се потопя в атмосферата, а не само да дойда в деня за посещения и да съм една от тълпата, която икономът развежда.

Гали нищо не разбираше.

— Това е извънредно чудно. Приятно е, разбира се, за един от фамилията да чуе такъв комплимент за старата колиба, но откъде у теб тоя ентусиазъм? Как, като си живяла в Ню Йорк, изобщо си чула за Замъка Бландингс? Ние не сме Бъкингамският дворец, нито Тауър.

— Всичко идва от майка ми.

— Какво искаш да кажеш. Коя е твоята майка?

— Докато бях дете, или врабче, както би казал, тя често ми говореше за Бландингс. Паркът, езерото, алеята с тисовете, кехлибарената дневна, всичко. Това ме очароваше. Никога не ми стигаха разказите й, затова реших, че някой ден ще ида там.

— И дойде.

— Да речем само временно.

— И как майка ти е станала такъв познавач на това място? Отсядала ли е тук?

— В известен смисъл. Тя е била една от прислужниците.

— Какво!

— Това изненадва ли те?

— Наистина ме изненадва. Нали не ме будалкаш отново?

— Защо отново? Никога не съм те будалкала.

— Да предположим, както би се изразил кръщелникът ми, че го правиш. Как, за бога, една прислужница от Замъка Бландингс ще стигне до Ню Йорк?

— Може да стане, стига обстоятелствата да се подредят както трябва. Баща ми бил камериер на един американски милионер. Дошли в замъка на гости. Баща ми, естествено, попаднал в компанията на майка ми. Влюбили се и се оженили и после тримата заедно заминали за Америка. Живели щастливо няколко години, докато милионерът не починал от сърдечен удар. Дотук добре ли е?

— Съвсем.

— А колкото до това как съм станала верното другарче на Д. Б. Поук и как съм се сближила с лейди Констанс, това май изисква по-дълго обяснение. Би ли желал да изслушаш историята на моя живот?

— С най-голямо удоволствие. Без да изпускаш защо си дошла като дъщеря на Д. Б. Поук.

— Няма, ще стигна и до там. Но първо, мисля, че бих изпушила една цигара, ако имаш?

Гали извади табакерата си. Ванеса гледаше с унесен поглед, облегната на перилата.

— Сигурно прадедите ти са изсипвали оттук разтопено олово върху хората?

— През цялото време.

— Точно тия неща в Бландингс намирам за ужасно романтични.

— Мога да го разбера. Тия стари английски обичаи са доста симпатични. Но не се помайвай около прадедите ми. Давай с твойта история.

— Готов ли си?

— И цял в очакване.

— Тогава да започваме. Къде свърши предишната глава?

— Със смъртта на милионера.

— А, да. Е, той оставил на баща ми малко пари, достатъчни, за да отвори ресторантче. То просперираше и аз можах да уча в добро училище, а после и в колеж. Винаги съм искала да бъда секретарка, затова залегнах над стенографията и бързината. Намерих си работа, после по-добра работа, и така, изкачвайки се стъпало по стъпало по стълбицата, стигнах накрая до „Поук ентърпрайзис“, и, както вече казахме в предишната глава, станах доверената секретарка на Д. Б. Поук. Отегчавам ли те?

— Ни най-малко.

— Звучи ми доста тъпо. Но продължавай да слушаш, защото сюжетът се сгъстява. Един ден, преди около три седмици, влязох в офиса и намерих работодателя си да скубе каквото е останало от косата му. Водело се някакво гигантско дело и милиони били поставени на карта, а той току-що научил по клюкарския канал, че другата страна се кани да ме призове като свидетел. И ако аз дам показания за някакво писмо, което ми бил диктувал, добре щял да се накисне. Писмото очевидно било загубено, но аз можех да удостоверя неговото съдържание и тогава надеждите на шефа да спечели делото хвръкваха във въздуха. Разбираш ли накъде отиват нещата?

— Така ми се струва.

— Сигурна съм, че разбираш. Та той ми каза, че трябва бързо да напусна страната. Англия, рече, ще бъде идеалното място да останеш скрита, което ме устройваше, защото макар че бях слушала много, никога не бях стъпвала в Англия. Даде ми солидна сума за разноски и ми запази място на кораба. Така срещнах и лейди Констанс. А сега ще искаш да знаеш как тя ме взе за дъщерята на Д. Б. Поук?

— Точно това щях да попитам.

— Случи се съвсем естествено. След като се сприятелихме, тя много ми говореше за Замъка Бландингс, и макар че аз й дадох да разбере, че с удоволствие бих я придружила до там, тя не ми отправи покана. Като че ли се пазеше да не става много близка с непознати на презокеански кораби. Един ден във вестника на кораба имаше нещо за Д. Б. Поук, нещо за кучетата и котките му, и тя ме попита имам ли някаква връзка с него. Като видях, че това може да наклони везните и нещата да имат щастлива развръзка, казах, че съм му дъщеря. То наистина наклони везните. Получих моментално поканата си. Точно така нашата героиня се озовава в Замъка Бландингс. А сега — добави Ванеса, — предполагам, че е най-добре да ида и да си стегна куфарите.

Гали се опули учудено.

— Да не мислиш да си тръгваш?

— Разбира се, че мисля. Нямам намерение да бъда сред присъстващите, когато разкажеш историята ми на лейди Констанс. Как ме виждаш да стоя мирно и да се оставя да ме гледат през някакъв си лорнет като гадна хлебарка. Не оставай там, където не си желана, това е мотото на този клон от Поукови.

Гали се гордееше, че успява да се държи твърдо във всяка ситуация и много рядко някой можеше да чуе от устата му такова ужасено стенание. Но се чу. Прозвуча като пукот от книжна торбичка.

— Не мога да повярвам на ушите си. Да не мислиш, че ще тичам да те издам на Кони?

— А няма ли?

— Разбира се, че няма.

— Но аз съм натрапница.

— И защо да не бъдеш? На практика всички, които идват тук, са такива. Откакто се помня в Замъка Бландингс съм виждал толкова натрапници, колкото не можеш да си представиш. Щях да съм ужасно изненадан, ако не беше натрапница. Положила си толкова усилия да дойдеш тук. Да не мислиш, че ще ти измъкна мръвката изпод носа. Дискретност и мълчание, моето момиче, дискретност и мълчание.

Ванеса беше трогната.

— Бих казала, че това е страшно мило от твоя страна.

— Моля, моля.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. А аз ще внуша на Бийч, че и той трябва да направи същото. Трябва да бъде гроб. Още сега отивам.

Гали тъкмо беше отхвърчал, целият изгарящ от желание и усърдие да помогне, когато на покрива се появи Уилбър Траут.

Уилбър изглеждаше блед и напрегнат. Идваше направо от портретната галерия, където беше изучавал полегналата гола с далеч по-малко ентусиазъм, отколкото обикновено.

В момента, когато Ванеса беше начертала схемата за изнасянето на картината, той изрази, както си спомняте, одобрение от все сърце. Но час след час съмненията му се засилваха. Като изключим склонността му да се жени за блондинки, той не беше авантюрист по природа и размислите върху предстоящите събития бяха имали пагубен ефект върху нервната му система.

Затова, когато първите й думи щом го видя, бяха „Уили, ще трябва да вземем картината тази вечер“, сърцето му подскочи, но не от радост, а от ужас. Чувствата му бяха подобни на онези, които изпита веднъж във въздуха по време на скока си в един фонтан — съжаление, че е предприел нещо, което не е толкова добро, колкото изглеждаше, и неудобното съзнание, че вече е твърде късно да се върне назад.

Като преглътна два пъти, той каза:

— Защо да бързаме толкова?

— Страхувам се, че е наложително. Ако лейди Констанс открие…

— Ако открие какво?

— Нещо за мен.

— Какво за теб?

— Нещо, което Гали Трийпуд е открил. Ако го научи, ще бъда изхвърлена като мръсно коте само за шестдесет секунди. Той казва, че ще си държи устата затворена, но знае ли човек. Това е такава хубава история, че може да не устои и да я разкаже. Не, не можем да рискуваме. Чесни трябва да е стигнал Лондон досега. Ще му се обадя следобед и ще му кажа да чака под прозореца в два сутринта. Дотогава можеш да поспиш. Ще почукам на вратата ти и ще те събудя. Какво има? Не изглеждаш доволен?

— А, доволен съм.

— Трябва да си доволен. Помисли си, че ще имаш тази картина само за себе си. Трябва да си посипеш главата с рози от радост. Макар че Женвиев би казала „льози“, нали?

— Винаги така казваше.

— Не се учудвам, че толкова ти липсва — каза Ванеса.