Пеликан в Бландингс

1

Сутринта завари Гали в хамака както обикновено, но монокълът му не беше на мястото си. Беше го свалил и лежеше със затворени очи, за да мисли по-лесно, защото го очакваше доста мислене. Котката от конюшните, която можеше да познае сродната душа, като я срещне, отново скочи върху корема му и замърка подкупващо, но този път той беше прекалено вглъбен, за да я гъделичка зад ухото. Държеше се приятелски, но резервирано.

Клубът на Пеликаните възпитава добре чедата си. Учи ги без значение какви беди и тревоги имат, да надяват маската на безразличието на лицата си като индианци на кладата. Ако някой го видеше как лежи там, едва ли би отгатнал как се свива сърцето му, докато мисли за оплетените брачни дела на любимия кръщелник. На Ванеса, която идваше към хамака, той се стори в обичайното си спокойно състояние да духа.

— Е-хей, здравей. Много ти е удобно тук, а. Не ставай. В книгите по етикет се казва, че един джентълмен винаги трябва да се изправя в присъствието на дама, но това не се отнася за джентълмените, полегнали в хамаци и с котки върху коремите си. Дойдох само да се сбогуваме.

Гали се изправи, макар това да му струваше преместването на котката. Той постави монокъла на мястото му и я изгледа с недоверие, примесено с лек укор.

— Напускаш ли?

— След една-две минути.

— Ти каза, че няма да го направиш.

— Промених плановете си. Не ме гледай така укорително. Не че се страхувам дали няма да ме издадеш. Знам, че честната дума на Трийпуд е закон. Но много неща се случиха, откакто си бъбрихме на покрива. Мога ли да говоря спокойно пред котката? Питам, защото за момента това е тайна и не бих искала да се разчуе. Ще се омъжвам.

— Какво?

— О, да. Всичко е уредено.

Едно ужасяващо предположение премина като ток през стегнатата фигура на Гали. Гласът му потрепера.

— Не Дънстъбъл?

— Опазил ме Господ, не. Защо пък точно той?

— Богато момиче, каквото според него си ти, не може да не очарова мъж, влюбен в парите, какъвто е той. Ухажваше те дни наред. Питай Кони, ако не ми вярваш.

— Значи това е правил. А аз се чудех.

— Това. Но ако не е Дънстъбъл…

— … трябва да е Уилбър Траут. И е той. Сега можеш да го кажеш.

— Какво да кажа?

— Хъм.

— Изобщо не мислех да казвам „Хъм“.

— Мислех, че ще го кажеш. С осъдителен тон.

— Никого не осъждам. Защо да не се омъжиш за Траут? Всички останали са го правили.

— А за малко да не го направя и аз преди няколко години. Бяхме сгодени.

— Единственото, което се питах, е дали е достатъчно добър за теб. Всяко момиче, което може да направи Кони за смях както я направи ти, заслужава съпруга на съпрузите. Траут безспорно е най-честитият съпруг, но дали е най-добрият?

— Ще стане. Имам какви ли не планове за Уили. Ще го убедя да си намери работа, ще намалим коктейлите и ще му помогна да разбере, че като цяло животът е сериозна и тежка работа. Ще се справи чудесно.

— И мислиш, че ще можеш да поправиш тази негова склонност да става прекалено дружелюбен към всяка блондинка?

— Със сигурност. Това е само нервен навик.

— Тогава приеми моите поздравления.

— Благодаря.

— Нали нямаш нищо против, докато те поздравявам да въздъхна.

— Давай, щом ти се иска. Но защо?

— Мисля си за моя кръщелник Джони Халидей.

— Какво му е?

— Всичко. Истинска трагедия. Обича онова момиче Гилпин и тя го обича, но не могат да се оженят, защото Дънстъбъл не е съгласен.

— Мили боже. Мислех си, че тия работи със съгласието са си отишли с времето на кралица Виктория.

— Общо взето, да, но Линда Гилпин е повереник на съда и това значи, че съдът няма да й позволи да се омъжи за, както те казват, ответната страна, ако нейният настойник не им даде зелена светлина. А нейният настойник е Дънстъбъл.

— Значи затова ме питаше на вечеря какво е повереник на съда. И херцогът няма ли да им даде зелена светлина?

— Не, освен ако не го принудя да го направи по някакъв начин. А досега не съм измислил такъв. Искам да го пипна натясно. Не знаеш ли някоя негова уличаваща тайна?

— Страхувам се, че не.

— Нито пък аз. Сега виждам колко недалновидно отхвърлихме кандидатурата му за член на Клуба на Пеликаните. Ако го бяхме допуснали, човек можеше да го държи под око и да събира материал за изнудване. Но така, както стоят сега нещата, аз съм безпомощен.

— Трудно е.

— Ужасно е трудно.

— Ситуация, в която ти се иска да дойде на помощ военноморския флот на Съединените щати. О, това е Уили — каза Ванеса, като имаше предвид ритмичното бибипкане, идващо от една натруфена кола пред входната врата. — Трябва да тичам. Ще се връщаш ли скоро в Лондон?

— Много вероятно. Няма голяма полза да стоя тук и да увещавам Дънстъбъл, освен ако не му напипам ахилесовата пета.

— Обади ми се. Ще бъда в хотел „Бариболтс“. Довиждане. И следи внимателно за тоя флот на Съединените щати. Сигурна съм, че ще дойде.

Тя побягна и остави Гали достатъчно възстановен, за да може да погъделичка котката зад ухото. Не виждаше как да сподели оптимизма й, но тя му беше повдигнала духа.

2

Колата отмина по алеята и усмивката, която грееше върху устните на лейди Констанс, докато си вземаше довиждане, се стопи. Обземаше я растяща тревога. Видът на Уилбър, разположен на кормилото, я беше обезпокоил.

В живота си беше виждала в Замъка Бландингс да се разиграват толкова много романси, че бе станала експерт по различаването на симптомите. А сега имаше тежкото предчувствие, че е присъствала на ранните фази на нов романс. Казваше си, че ако това, което е видяла в очите Уилбър Траут, не е любовен блясък, то тя ще стане трамвай.

И тая грижовност, с която се бе суетил около момичето до себе си. Дали искала одеяло? Сигурна ли е, че не иска одеяло? Няма ли да й е студено без одеяло? Е, добре, щом наистина е сигурна, че не иска одеяло, то тогава добре ли ще е, ако си запали цигара? Димът може да й влиза в очите. О, и тя ще си запали цигара? Чудесно. Прекрасно. Идеално. Великолепно. И тя не бива да се страхува от бързото му каране. Няма никакъв риск, не и с него, в никакъв случай.

Целият този диалог можеше да се вмъкне в „Ромео и Жулиета“, без да се променя нито дума. Разгледан заедно с любовния блясък в очите, за който стана дума, той значеше нещо, и то я накара да се разбърза към апартамента на херцога. Искаше да го предупреди, че има съперник в ухажването и че ще направи добре, ако най-решително ускори това ухажване. Ще се наложи, трябваше да му каже тя, макар и не с тия думи, да хване магарето за самара.

Намери го в такова състояние на духа, което кара силните мъже да крачат напред-назад със сключени вежди. Изкълченият му глезен, разбира се, изключваше каквото и да било крачене напред-назад, но веждите му определено бяха сключени. Тъкмо беше получил една информация и сега се вълнуваше от дън душа.

— Е-хей! — изригна той при влизането й. — Какви са тия, дето ги разправя Бийч, че Траут си тръгвал?

— Да, той току-що си тръгна.

— Къде?

— За Лондон.

— И няма ли да се върне?

— Не.

Херцогът можеше да събере две и две. Той я прониза с поглед.

— Ти си се нравила на много важна пред него.

— Не съм.

— Но той си е отишъл.

— Да.

— И сега няма никакъв шанс да му продам картината. Трябваше лично да следя всичко. Още една седмица и щях да съм го хванал за носа. Сигурна ли си, че не си го гледала изкъсо?

Лейди Констанс приседна на един стол. Жена с по-лошо възпитание и самоконтрол щеше да се тръшне на него като чувал с картофи.

— Съвсем сигурна. И не се тревожа за картината, Аларик. Има нещо много по-сериозно от това.

— Какво искаш да кажеш с това „по-сериозно“? Може ли нещо да е по-сериозно? Сега ще трябва да я продам на „Сотби“ или някъде другаде за половината от това, което можех да получа от Траут. Как така по-сериозно? Кое е по-сериозно?

— Ванеса замина с него.

— Какво! И тя ли е заминала?

— Да.

— Защо?

— Траут сигурно я е убедил да тръгне с него. Той е влюбен в нея.

— Я не ме разсмивай.

— Казвам ти, че е влюбен. Познах го веднага.

— Е, но тя не може да е влюбена в него. Има рижа коса и счупен нос.

— Не казвам, че е. Но това не значи, че няма да се омъжи за него, ако е настоятелен. Трябва да действаш веднага, Аларик.

— Да действам? Как да действам?

— Пиши й веднага. Тя ще отседне в „Бариболтс“.

— А, обядвал съм там. Взимат майка си и баща си.

— И я помоли да ти стане жена. Кажи й, че ще вземеш специално разрешение. Така ще разбере колко си нетърпелив. Взима се от архиепископа на Кентърбъри.

— Знам, че се взима. Той те одира повече и от „Бариболтс“.

— Какво значение има това?

— За мен има. Ти си като всички жени, мислите си, че мъжът е направен от пари.

— За бога. Аларик, сега ли е времето да икономисваш. Забрави ли, че Ванеса ще бъде една от най-богатите жени в Америка? Тя е дъщеря на Д. Б. Поук. На Д. Б. Поук, разбираш ли? Ще наследи милиони.

Беше улучила десятката. Очите на херцога лъснаха с нов блясък. Той се различаваше по качество от любовния блясък, който Траут наскоро беше пръскал около Ванеса, но беше също толкова явен. Гласът му прозвъня като тръба.

— Ще напиша това писмо!

— Това е единственото, което можеш да направиш. А Бийч ще го занесе до Маркет Бландингс и ще го изпрати препоръчано.

— Но не знам какво да напиша.

— Аз ще ти кажа. Можеш да започнеш с това, че си се колебал да говориш по-рано, защото си мислел, че може да си малко стар за нея.

— Стар? — херцогът се сепна. Младостта му беше отшумяла преди около тридесет години, но като всички други мъже в това положение, той гледаше на себе си като на тъкмо навлизащ в разцвета на силите. — Какво искаш да кажеш с това „стар“?

— И тогава… Не, ти никога няма да можеш да напишеш писмото такова, каквото трябва да е. Всеки израз да е прецизно обмислен. Аз ще го направя, а ти само ще го препишеш.

Докато лейди Констанс сядаше на бюрото и взимаше писалката, херцогът се бореше със смесените си чувства. Като горд мъж той не можеше да допусне някой да му пише любовните писма, но от друга страна чувстваше, че в настоящата криза един анонимен автор ще му дойде много добре. Защото трябваше да си признае, че оставен сам на себе си, няма да знае как да започне, какво остава да напълни четири страници, което можеше да се смята за задължителен минимум. Беше велик писател на писма до „Таймс“. Правителството не можеше да направи и крачка без да получи вест от него, но това тук изискваше способности, които той знаеше, че му липсват. Така че потенциалният жених гледаше с одобрение как писалката на сътрудничката му препускаше по листите. Когато лейди Констанс свърши, херцогът взе ръкописа с приятното чувство на предвкусвано удоволствие.

И толкова по-жалко, че прочитът му трябваше да предизвика цялата опустошителна критика, на която беше способен. Той прегледа документа с почуда и произнесе суровата си присъда. Би могъл спокойно да бъде от ония шотландски критици, които Байрон толкова е ненавиждал.

— Това — каза той с очи, изхвръкнали както никога досега, — е най-голямата помия, четена от мен някога!

Дори и да е била наранена, лейди Констанс не го показа. Може и да е повдигнала вежди, но толкова леко, че никой да не забележи. Както повечето автори, тя знаеше, че творбата й е над всички критики.

— Така ли? Може би ще ми кажеш какво спъва изтънчения ти вкус?

— Ето какво. Да започнем с това — „Не мога да продължа да живея без теб“.

— Мислиш, че трябва да бъде заменено с „без твоите пари“?

— Проклет да съм, ако не звучи прекалено угоднически. Надценява я още в началото. Но дори и това не е толкова лошо, колкото тая идиотщина за църковната камбанария. „Обичам те така, както църковната камбанария обича облачето, кацнало на рамото й.“ Така ли се говори? Ще ме помисли за смахнат.

— Съвсем не. Това е очарователна мисъл. Спомняш ли си Бърти Уивър? Не, не би могъл. Остана в замъка много кратко. Беше секретар на баща ми и ми каза точно тези думи една вечер, когато се разхождахме край езерото. Често съм се чудела откъде ли ги е взел, защото не беше поетична душа, играл е ръгби в Кеймбридж. Предполагам от някоя пиеса, която е гледал. Ужасно ме впечатли и съм сигурна, че ще впечатли и Ванеса. Някакви други оплаквания?

— Не харесвам нито дума от тоя боклук.

— Е, това е всичко, което ще получиш. Да приемем, че въпреки изкълчения си глезен, ще можеш да се добереш до бюрото. Направи го и препиши написаното, дума по дума, защото определено нямам намерение да измислям нов вариант.

И с този ултиматум лейди Констанс се оттегли гордо вдигнала глава и остави херцога, както толкова други мъже са били оставяни, да ближе раните си от поражението в двубоя.

Няколко минути след като тя излезе, той пухтя и пръхтя, както би се изразила племенницата му Линда, но с това, съвсем естествено, нищо не постигна. Колкото и често да издухваше мустаците си нагоре и да процеждаше „Жени!“, накрая не можа да избегне неизбежното.

Половин час по-късно, когато задачата беше изпълнена и писмото запечатано и надписано, на вратата се чу плахо почукване и лорд Емсуърт се подаде.

Не просто доброто му сърце беше довело последния в болничната стая. Всяка книга по етикет би му напомнила, че от домакина се очаква една визита на госта, който си е изкълчил глезена, падайки по неговите, на домакина, лични стълби. Но той сигурно щеше да пренебрегне това правило, ако не беше убеден, че не го ли направи, ще се стигне до някой мъчителен разговор с Кони. „Ходи ли да видиш Аларик?“, щеше да каже тя и след неговото „Ъ-ъ? Какво? Аларик? А, искаш да кажеш Аларик. Е, не, всъщност, не още.“ ще последва мощно изригване.

Оставаше му само надеждата да съкрати колкото е възможно визитата. Случи се така, че херцогът сам я направи дори и по-кратка от мечтаното. Разговорите с лорд Емсуърт бяха едно от многото неща, които го влудяваха.

— А, ти ли си — каза той. — Можеш да направиш нещо за мен, Емсуърт. Това писмо. От изключителна важност е. Трябва да замине незабавно. Дай го на Бийч и му кажи да го занесе в пощата на Маркет Бландингс и да го изпрати препоръчано. Веднага.

Въодушевлението, което лорд Емсуърт изпита от ранното приключване на едно посещение, което можеше да се провлачи безкрайно, се примеси с по-малко приятни чувства. Чудесно е, че когато Кони го запита: „Ходи ли да видиш Аларик?“, той ще може да каже: „Разбира се, видях се с Аларик. Имахме дълъг и интересен разговор.“ Но не му се нравеше тази поръчка за Бийч и Маркет Бландингс.

— Да накарам Бийч да иде до Маркет Бландингс? В това време?

— Ще му се отрази добре.

— Не знам какво ще каже.

— Ако протестира, изритай го по задника, така че да му свирнат ушите.

— Много добре, Аларик.

— И не стой така. Размърдай се.

— Да, Аларик.

— Писмото трябва да се пусне без отлагане.

— Да, Аларик.

— А, и още нещо. Почти бях забравил да ти кажа. Съдя те за тежки щети заради тоя мой глезен. Сега няма да го обсъждаме, ще получиш известие от адвокатите ми, когато му дойде времето.

3

Гали отново лежеше в хамака със затворени очи и си мислеше за Джон, Линда и американския военноморски флот. Някакъв глас, който блееше името му, го извади от мечтанията и той с раздразнение видя брат си Кларънс, наведен над него. Прекъсването извади от релси мисловната му композиция и макар че въпросната композиция не даваше изгледи, че ще стигне до някаква определена гара, това му беше неприятно.

Раздразнението бързо се смени с тревога, когато забеляза възбудата на посетителя. За разлика от членовете на Клуба на Пеликаните, когато лорд Емсуърт беше получателят на стрелите и прашките на жестоката съдба, винаги допускаше съмненията и страховете му да се видят от околните с просто око.

— Нещо лошо ли се е случило, Кларънс?

— Да, наистина, Галахад.

— Кони, предполагам. Не й позволявай да те разстройва. Стегни се. Отговаряй й през зъби.

— Не е Кони, Аларик е.

— Следвай същата политика.

— Но той казва, че ще заведе дело срещу мен, затова че си е изкълчил глезена на тия стълби.

Гали се изсмя предизвикателно.

— Нека да опита. Няма никакви шансове.

— Наистина ли мислиш така?

— Вземи си добър адвокат за защитник и гледай как ще го разкъса на парчета. Ще му изкара вътрешностите като голяма доза пургатив. „Не е ли факт, че препускахте надолу по стълбите със сто километра в час, за да си вземете коктейлите?“, „Точно ли ще бъде, ако кажем, че сте се наливали със същите като прахосмукачка през целия следобед?“, „Не е ли вярно, че сте бил пиян като кютук?“ Ще го върже на фльонга в първите две минути и съдебните заседатели ще трябва да прекратят делото.

Лорд Емсуърт издиша като спукан балон. На Галахад, мислеше си той, винаги може да се разчита да ти влезе в трудното положение и да направи ценни предложения за подобрението му.

— Много ме успокои, Галахад. Бих желал да можеше да направиш същото и относно това писмо. Аларик ми даде писмо. Трябва да го дам на Бийч, а той да го занесе в Маркет Бландингс.

— И какъв ти е проблемът?

— Не мога да накарам Бийч да направи такава дълга разходка в гореща сутрин като днешната.

— А защо не го оставиш на масата с останалите писма?

— Аларик изрично каза да се занесе веднага. Трябвало да се прати препоръчано.

— Разбирам.

— Всъщност, мисля, че Бийч ще ми обърне гръб, ако му кажа да иде до Маркет Бландингс. Хич няма да му се понрави. Ще трябва сам да го занеса, а имам уговорка да се срещна с Банкс при кочината.

Гали имаше меко сърце и както беше казал на брат си, не мислеше да оставя милосърдните дела изцяло на бой-скаутите. Той се измъкна от хамака.

— Аз ще го занеса, ако искаш.

— О, Галахад! Наистина ли?

— С удоволствие ще се поразходя.

— Ето ти писмото.

— Добре.

— Толкова съм ти благодарен, Галахад.

— Няма защо. Винаги съм на твоите услуги. Хей, виж ти работа! Адресирано е до Ванеса Поук.

— Банкс и аз ще обсъждаме новия витамин за прасета, за който четох наскоро. Трябва да се взима с малко обезмаслено мляко.

— Какво ли може да й пише?

— Предполагам, че е чудесен. Благодаря ти отново, Галахад. Наистина е страшно мило от твоя страна.

Замислен, Гали пусна писмото в джоба си. Не можеше да разбере причината за този внезапен импулс от страна на херцога да завърже приятелство с Ванеса Поук по пощата. И беше все така далече от разрешаването на загадката и почти склонен да отиде до крайност и да се обърне към херцога за помощ, когато размишленията му отново бяха прекъснати от някакъв глас. Този път към него се беше присъединила сестра му Констанс.

— А ето те и теб, Галахад.

В маниера й нямаше и следа от нараненото честолюбие, което беше изпитала преди малко, напускайки градинския апартамент. Две неща бяха възстановили нейното присъствие на духа. Първото беше успокоителната мисъл, че критикът й е дебелокож тъпанар, емоционално неспособен да разпознае добрата творба, като я види; второто — че скоро ще накара Галахад да се почувства ужасно глупаво, едно удоволствие, което рядко изпитваше.

— Търсех те — каза тя. — Не знам дали си спомняш един разговор, който водихме неотдавна.

— Спомням си, че разменихме една-две думи за кръщелника ми Джони Халидей.

— Не се отнася за това. Имам предвид Аларик.

— Аларик? Говорили ли сме за него? А, да, започвам да си спомням. Каза, че се надяваш да се ожени за Ванеса Поук…

— … а ти каза, че бил прекалено зает със себе си и влюбен в удобствата си, за да помисли някога за нов брак. Е, може би ще ти е интересно да знаеш, че написа писмо до Ванеса с молба да стане негова жена и в момента Бийч е на път към пощата в Маркет Бландингс.

— Мили боже! Да не ме пързаляш?

— Не.

— Наистина ли е изпратил на девойчето предложение?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Показа ми писмото. Ванеса няма как да не го приеме. Всяко момиче би искало да стане херцогиня. А за Аларик това ще бъде отличен брак.

— Защото тя е дъщеря на Д. Б. Поук, фрашкания с мангизи магнат.

— Именно. Е, Галахад, излиза, че не си толкова добър познавач на човешката душа, за какъвто се мислиш.

— Май така излиза.

— Винаги си бил прекалено уверен, че ти си правият, а другите грешат.

— Не ми го натяквай. Ще бъде ли прибързано, ако отида и поздравя Дънстъбъл?

— Като се има предвид колко малко вероятно е Ванеса да откаже, не виждам защо не.

— Отивам веднага. Я слушай! Чуваш ли нещо?

— Не.

— А аз чувам. Леви-десни, леви-десни — хиляди маршируващи крака и хиляди мъжествени гласове, пеещи химн. Колко права беше оная сладурана Поук. Морските пехотинци на Съединените американски щати идват.

4

Херцогът лежеше на дивана и гледаше как по ливадата навън пробягват сенки. Настроението му беше това, което на практика може да се нарече светло настроение. Ведрина, това е може би точната дума. Той се чувстваше ведро.

Но когато някакъв човешки силует се появи в рамката на френския прозорец и се видя, че това е Гали, доброжелателството му видимо посърна. Той никога не е бил привързан към този си другар от младежките години и затова погледът, с който го посрещна, беше студеният поглед на мъж, нетърпелив да узнае на какво дължи честта за тази визита.

— Мислех си, че мога да хвърля едно око — каза Гали.

— О-о?

— Да попитам за глезена ти.

— О-о?

— Как е той?

— Зле.

— Добре тогава. Искам да кажа, съжалявам. Какво казва докторът? Някакви признаци на гангрена? Ето от това трябва да се пазиш, от гангрена. Помниш ли един приятел от младежките години, наричаше се Посълтуайт. Една сиамска котка го ухапа по крака, получи гангрена и прескочи трапа на косъм. Ти ще възразиш навярно, че не си бил ухапан по крака от сиамска котка и в това има доста истина, но все пак не можеш да се чувстваш съвсем сигурен. Чувстваш ли странно парене? А висока температура? Плуващи петна пред очите? Но, за бога — сепна се Гали, — не бива да ти говоря така. Най-важното нещо при посещение на болен е да запазиш весел вид, да излъчваш радост и свежест и да го накараш да забрави грижите. Сега ще те развеселя с нещо смешно. Но какво? А-ха! Разбира се, точно така, онова девойче Поук. Това ще ти е забавно. Оказа се, че тя е натрапница. Странна работа, излиза, че Замъкът Бландингс привлича натрапниците като магнит. Ще си строшат краката да идват тук. Когато се съберат двама-трима натрапници, само въпрос на време е да си кажат „Хайде всички да идем до Замъка Бландингс“. И ето ти ги, идват. Поразително. Понякога съм се питал дали Кони наистина е Кони. Как може човек да е сигурен, че не е някой международен шпионин, ловко предрешен като Кони? Единственият от местната фауна, у когото действително имам доверие, е Бийч. Той изглежда автентичен. Но да се върнем към случая с девойчето Поук…

По време на цялата тази дълга тирада херцогът се опитваше да се включи, но все не успяваше, отчасти защото нямаше специалните заложби, необходими на човек, за да прекъсне Гали, но главно поради схващане на гласните му струни, от които не излизаше ни звук. Най-после успя да проговори. Думите му излязоха от гърлото като дрезгав шепот, но все пак излязоха.

— Какво е това? Какво е това? Да не би да казваш, че Ванеса Поук не е Ванеса Поук?

— Как да ти река — и да, и не.

— Какво по дяволите значи „и да, и не“?

— Малко сложно е, но мисля, че мога да го обясня. Тя е Ванеса Поук, това да, но не е, както си мислехме, дъщеря на тъпкания с пари Д. Б. Поук. Издънка е на някой си П. П. Поук, един от норфъкските Поуковци. Поук било често име в Норфък, така съм чувал. Той бил камериер.

— Какво!

— Или личен помощник, ако предпочиташ. Майка й е била прислужница тук. А самото момиче е секретарка. Да си умреш от смях, нали, като си помислиш за Кони и всички останали, които се хванаха на въдицата. Това ще й е обеца на ухото да не се суети много около натрапници, препоръчани от някого си.

Херцогът не се смееше. Звукът, който излезе от устната му кухина, приличаше повече на предсмъртно хъркане. Ченето му висеше, а очите заплашително се канеха да изхвърчат от орбитите си.

— Трийпуд!

— Да?

— Аз… аз…

— Да?

— Трийпуд, аз написах на тази жена писмо с предложение за брак!

— И Кони така ми каза. Много вълнуващо. Като в приказката за Пепеляшка — скромната малка секретарка се жени за великия херцог — каза Гали. Щеше да каже „оцъкления херцог“, но реши, че е по-подходящо да сложи другото прилагателно. — Няма да съжаляваш, Дънстъбъл. Това девойче е божи дар. Едно от най-милите момичета, които съм срещал. Не би могъл да си намериш по-добра опора на стари години.

Херцогът изсумтя разпалено.

— Ти да не мислиш, че сега ще се оженя за нея?

— А няма ли?

— Разбира се, че няма.

— Ами ако тя те осъди, че си пристъпил обещанието?

— Тя не трябва да получи това писмо! Позвъни на Бийч!

— Защо?

— Може още да не е тръгнал.

— С писмото ли?

— Да.

— Но то не е у Бийч. У мен е. Кларънс беше притеснен как Бийч ще се съгласи да се тътри до Маркет Бландингс под ултравиолетовите лъчи на тая душна сутрин. Затова аз казах, че ще го занеса. Ето го тук.

Херцогът въздъхна дълбоко. Ченето му се върна на мястото си, а очите му се прибраха в орбитите си.

— Слава на Господа! Можеше да ми кажеш по-рано — допълни със жлъчен тон. — Едва не ми изхвърча чивията.

— Знам. Но беше забавно, нали?

— Дай ми го!

— Разбира си, драги ми приятелю. Точно за това съм дошъл. Но преди церемонията по предаването, ще трябва да поставя едно-две малки условия. Кларънс ми каза, че си щял да заведеш дело срещу него затова, че имал такива хлъзгави стълби. Това трябва да отпадне.

— Разбира се, разбира се, разбира се. Да вървят по дяволите Емсуърт и стълбите му. Дай ми това писмо.

— Само още една клауза от споразумението, ако правилно съм се изразил. Ще трябва също и да се откажеш от оня каприз да се опъваш на брака между племенницата ти и моя кръщелник.

— Какво!

Гали цял излъчваше съчувствие и разбиране. Гласът му беше гальовен.

— Много добре знам как се чувстваш. Всеки път, когато те свие глезенът, започваш да го ругаеш наум. И нищо чудно. Но това е положението. Нищо не може да се направи. Ще трябва да го преглътнеш. Иначе това писмо заминава за дамата. И то препоръчано.

В градинския апартамент се възцари тишина, на която пасва описанието „заредена със силни чувства“. Херцогът би могъл да я наруши, като кресне на Гали, че е долен изнудвач и той а-ха да го направи, но докато устните му оформяха думите, благоразумието му подсказа, че по-добре да ги остави настрана. Мисълта за делото по нарушаване на обещанието го възпря.

А той знаеше всичко за тия дела. На младини беше преживял едно такова. Четат ти писмото в съда и цялата публика ти спуква гьона от смях. А на следващата сутрин всичко се появява във вестниците. Да се съгласи ще значи да преглътне горчив хап, но по-добре това, отколкото някой проклет адвокат да рецитира оная част с църковната камбанария и облачето. Той преглътна няколко пъти и накрая успя да проговори. Тонът му беше заядлив.

— И защо, да го вземат мътните, иска да се ожени за нея?

— Любов, Дънстъбъл, любов.

— Тя няма нито стотинка.

— Това не е преграда за младите жребчета.

— Той има ли някакви пари?

— Достатъчно.

— Искам да кажа, няма да очакват да ги издържам.

— О, за бога, не. Той печели добре в съда, а има и дял в оная галерия, от където си купил картината. Доста печелившо предприятие. Разни балами влизат непрекъснато с чековите си книжки и с писалките си. Не трябва изобщо да се безпокоиш за финансите на Джони. Е, споразумяхме ли се?

— Така ми се струва.

Ако може да се отправи някаква критика към гласа на херцога, докато изричаше тия четири думи, то това е, че му липсваше сърдечност и ентусиазъм. Не може да се каже, че беше съвсем като ръмженето на вълк, който си е наранил пищяла на някоя скала, но определено не беше сърдечен и ентусиазиран. Гали, обаче, не беше придирчив.

— Добре — каза той. — Превъзходно. Върховно. Значи остава само да приключим с формалностите и да приведем всичко това в писмена форма. Можеш ли да подскачаш на един крак до това бюро?

— Така ми се струва.

— Тогава скачай.