Ранчото на Мирна Пейсън се намираше на около три километра от мястото, където бе отбивката от главния път за планинската къща на Блейн. Релефът тук бе доста по-различен, ранчото бе разположено върху плато с няколко обрасли в дървета долни и малки езера наблизо до тях. Очертаващите се в далечината планински върхове, опасващи платото, се извисяваха на не по-малко от две хиляди и четиристотин метра над морското равнище.
Макар и в подножието на планината, мястото бе все още обляно в слънчева светлина и когато Мейсън изви колата си покрай табелката, сочеща към ранчото, покритият с чакъл тесен път пред него приличаше на златисточервена извита панделка. Под тъмнеещите се сенки в далечината се виждаха очертанията на старомодна дървена ограда. А откачената от една от пантите си порта напомни на адвоката за уморен кон, застанал на три крака.
Къщата изглеждаше просторна, строена по характерен за далечните години начин, боята бе избледняла, а стените се бяха поолющили.
Мейсън паркира колата си, изкачи трите стъпала към нещо като веранда и тъй като не видя звънец, реши да почука на вратата.
Чу шум отвътре и след миг пред него застана привлекателна жена на около трийсет години, която го изгледа с любопитство.
— Госпожица Пейсън? — попита той.
— Госпожа Пейсън. Вдовица съм — поправи го тя. — Заповядайте.
Явно полагаше добри грижи за външния си вид. Носът ѝ бе може би твърде чип, а устните ѝ се нуждаеха от червило, за да не изглеждат прекалено плътни. В очите ѝ проблесваха весели пламъчета, а дяволитостта на изражението ѝ подсказваше, че гледа с любопитство на нещата и хората около себе си.
Мейсън прие поканата ѝ и пое навътре, като в същото време си мислеше, че именно любопитството може би прави тази жена така привлекателна. Това не бе изражение на нетърпеливо любопитство, характерно за младите, нито изпитателното проучване на авантюристката, а по-скоро зрялата оценка на човек, който умее да вижда нещата в перспектива и не се страхува, че те биха могли да се измъкнат от влиянието му. Просто очакваше с искрено любопитство какво ново ще ѝ предложи животът.
— Не се ли страхувате да живеете сама на толкова отдалечено място? — попита адвокатът.
— От какво да се страхувам?
— От непознати.
— Не смятам, че някога съм се страхувала от някого или от нещо — засмя се домакинята. — Освен това не съм сама…
— Така ли?
Тя поклати глава.
— Само на петдесетина метра встрани има още една малка къща, където са настанени три яки момчета, които се грижат за добитъка. А вероятно сте пропуснали да забележите и кучето под масата.
Мейсън се огледа отново много по-внимателно. Онова, което в началото му бе заприличало на тъмна сянка, сега ясно се очерта като пухкаво същество, следящо с остри, немигащи очи всичко, което се случваше наоколо.
— Явно ще трябва да променя заключението си, че сте сама — засмя се адвокатът.
— На пръв поглед Спукс не изглежда опасен — обясни госпожа Пейсън. — Обаче е типичен пример за спокойни и в същото време дълбоки води. Никога не ръмжи, не лае, но повярвайте ми, достатъчно е да му дам само знак и моментално ще изхвърчи от прикритието си.
— Знаете кой съм, нали? — попита Мейсън.
— Да. Виждала съм снимката ви във вестниците, а и разни приятели са ми посочвали известния адвокат Пери Мейсън един-два пъти в нощни клубове… Предполагам, че искате да разберете какво съм видяла снощи, когато двамата с Род ходихме до града.
Адвокатът кимна.
— Може би няма смисъл да ме питате — засмя се домакинята.
— Защо?
— На първо място — започна ясно и отчетливо тя, — симпатиите ми са изцяло на страната на тази жена, наистина искрено ѝ съчувствам. И второ, изобщо не обърнах внимание какво точно държи в ръцете си. Защото бях очарована от изражението на лицето ѝ.
— И какво по-точно бе изражението ѝ? — попита Мейсън.
— Имам достатъчно познания, за да съм наясно, че не става дума за истинско доказателство, господин Мейсън — засмя се тя. — Едва ли в съда ще ми разрешат да отговоря на подобен въпрос, не смятате ли? Това май се нарича твърдение по предположение или по лично заключение, изобщо нещо от този сорт, така ли е?
— Но вие не сте в съда и аз наистина се интересувам от изражението ѝ — отвърна също с усмивка адвокатът. — Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че за мен ще е по-важно точно изражението ѝ, а не толкова какво е държала в ръката си.
Мирна Пейсън присви очи, сякаш се опитваше да си припомни нещо важно.
— Все още не съм ви предложила нещо за пиене. Колко нелюбезно от моя страна! — извика неочаквано.
— Не искам нищо, благодаря — спря я Мейсън. — Интересува ме единствено изражението, което сте видели върху лицето на Милисънт Хардисти.
— Или може би цигара?
— Имам си свои, благодаря.
— Да видим сега… — започна малко неуверено госпожа Пейсън. — Как бих могла да го опиша… Беше очарователно изражение — на жена, която изведнъж е открила себе си, достигнала е до някакво важно решение, готова е да се откаже от нещо.
— Това ми звучи твърде определено и категорично.
— Така ли?
— Ами доколкото разбрах от разказите на останалите, госпожа Хардисти е била силно разстроена, направо на ръба на нервна криза.
— Това съвсем не е вярно — поклати глава госпожа Пейсън.
— Сигурна ли сте?
— Вие сам разбирате, господин Мейсън, че когато се преценяват израженията на околните, всеки си има някакви свои представи и критерии. Все пак ще ви кажа, че винаги съм се интересувала от лица и от емоциите, които те издават. Напълно съм наясно какво точно прочетох върху лицето на госпожа Хардисти. И в никакъв случай не бих го описала в съда.
— А на мен готова ли сте да го кажете?
— Вие неин адвокат ли сте?
— Да.
— На вас може би трябва да кажа — започна тя, след като се позамисли за миг. — Но все пак предпочитам да ми изтъкнете основателна причина, поради която да го направя.
— Има такава — веднага обясни Мейсън. — Властите са „погребали“ госпожа Хардисти на някакво неизвестно място, сигурно в затвор в малък град от околността. Нямам възможност да говоря с нея. А съм нает да я защитавам по обвинение в убийство.
— Възможно е да ми се присмеете, когато ви кажа, господин Мейсън — подхвърли неуверено госпожа Пейсън.
— Защо?
— Ами защото сигурно си мислите, че едва ли е възможно някой да разбере толкова много за проблемите на другия единствено наблюдавайки изражението му.
— Обещавам да не ви се смея — сериозно изрече адвокатът. — Може да се усмихна, да се усъмня или изобщо да не повярвам на онова, което ще ми кажете, но няма да ви се смея.
— След като получих категоричното ви обещание, вече мога да ви кажа… Изражението на госпожа Хардисти беше като на жена, която внезапно се е събудила, на жена, взела твърдо решение да скъса с нещо от предишния си живот и да започне всичко отначало. Виждала съм два-три пъти и преди това изражение. Самата аз… съм преживяла веднъж нещо подобно. Знам какво точно означава.
— Продължавайте — подкани я той, като видя, че започва да се разколебава.
— Ще ви кажа нещо, което не бихте могли да използвате като доказателство, господин Мейсън. И няма защо дори да се опитвате. Защото ако го споделите с някого, сигурно ще ви се изсмеят. Все пак като жена, която разбира тези неща, смятам, че Милисънт Хардисти бе тръгнала да убие съпруга си. Бе взела категоричното решение да го направи. Може би не само поради болката, която ѝ бе причинил, а по-скоро поради раните, които бе нанесъл на друг човек. Била е напълно готова, просто нещо дребно ѝ е попречило. Може би дори е стреляла, но не е успяла да го улучи. И след това неочаквано си е дала сметка за евентуалния резултат от онова, което се е опитала да направи, осъзнала е, че наистина държи смъртоносно оръжие в ръцете си. То вече не ѝ се е струвало подходящо средство, за да се отърве от Джак Хардисти и да го изхвърли от живота си, а се е превърнало в ключ към вратата на затворническата килия. Станало е символ за нарушаването на закона, нещо, което би могло да я прати зад решетките чак докато остарее, докато любовта напълно изчезне от живота ѝ. Затова я е изпълнило онова отвращение, както и трескавото желание да се отърве от револвера. Ужасявала се е от самия факт, че го държи в ръката си. Искала е да го захвърли някъде далеч и да не го види никога вече. И след това да отиде при човека, когото обича. Независимо от последиците, независимо от клюките и от необходимостта да наруши всички общоприети норми, тя бе готова да прекара остатъка от живота си точно с този мъж… Сега можете да ми се смеете, господин Мейсън.
— Не ви се смея, нямам основание да се усмихна дори.
— Това е всичко, което зная — обяви накрая госпожа Пейсън.
— И наричате това резултат от женска интуиция?
— По-скоро бих го определила като приложна психология, умение да се оценява характерът на околните, което се придобива, след като човек преживее доста неща през живота си… а аз наистина съм ги преживяла.
Мейсън не можа да се въздържи и ѝ зададе още един въпрос:
— А какво ще кажете за госпожица Стрейг?
— Какво за нея?
— Какви заключения правите, като наблюдавате нейното изражение?
— Това ще ви помогне ли да изясните случая с госпожа Хардисти? — засмя се събеседничката му.
— Възможно е.
— Лола Стрейг е приятно момиче — започна госпожа Пейсън. — Сладка и доста разглезена. Увесила се е на врата на брат си, а той боготвори земята, върху която тя стъпва, и е готов да направи всичко за нея.
Според нея аз съм авантюристка. Влюбена е в Родни Бийтън и е дълбоко убедена, че имам някакви лични планове за него. Разиграва доста аматьорски сценки на ревност, освен това страда от някои предразсъдъци. Когато ревнува, не е склонна да го признае дори пред себе си. Опитва се да се издигне над всякакви дребни емоции. И непрекъснато се старае да си внуши, че е успяла да го постигне. Когато си надене тази странна маска на безразличие, тогава малко ме отвращава, защото се превръща в проклета малка лицемерка. Но неопитността ѝ придава едно приятно очарование… Все пак съм убедена, че Родни Бийтън не би се оженил за момиче като нея.
— А какво е отношението ви към самия Родни Бийтън? — продължи да я разпитва адвокатът.
Тя го погледна в очите и се засмя.
— Добре де, да видя какво друго бих могъл да ви запитам — веднага отстъпи той.
— Май започвате твърде много да разширявате кръга.
— Струва ми се, че вече ви зададох всички въпроси, които ме интересуваха. Можете ли да се закълнете, че госпожа Хардисти наистина е хвърлила револвера в пропастта?
— Не бих се заклела, че е хвърляла каквото и да било долу. Струва ми се, че забелязах някакво движение на ръката ѝ. Но вниманието ми беше насочено към нейното лице. Вече ви обясних, че бях напълно очарована от изражението ѝ.
— А какво мислите за Бърт Стрейг? — попита Мейсън.
— Какво да мисля?
— Ами интересува ме преценката ви за него.
Тя се поколеба за миг, после бавно поклати глава.
— Не ви се иска да отговаряте на въпроса ми, така ли? — подхвърли адвокатът.
— Не особено — призна госпожа Пейсън. — У Бърт Стрейг като че има нещо доста странно. Комплекс по отношение на сестра му може би. Безгранично ѝ е предан, а емоционално е малко нестабилен; понякога е сприхав, лесно избухва. Сам признава този свой недостатък, явно доста добре умее да преценява нещата… и все пак има нещо, свързано с него…
— Което не ви е съвсем ясно? — подсказа ѝ Мейсън, като видя, че се затруднява каква точно дума да избере.
— Не става дума за това — възрази тя. — Има нещо, от което като че се страхува… нещо, което плаши също така и сестра му, може би двамата заедно се борят да преодолеят спомена от някакъв доста тъмен период в миналото си.
— Какво ви кара да мислите така?
— Постоянната напрегнатост и внимание в поведението му, сякаш непрекъснато се безпокои да не би случайно да изпусне някоя дума и с нея да издаде нещо, което на всяка цена трябва да бъде запазено в тайна… Ето че ви казах доста повече, отколкото би трябвало, и предполагам, че сте наясно защо го направих.
— Защо?
— Защото искам да помогна на госпожа Хардисти. Толкова бих желала всяка жена да си даде сметка, че е много по-добре час по-скоро да се освободи от емоционалните си задължения и да продължи напред към бъдещето си, докато това бъдеще все още съществува. Времето се изнизва така незабелязано между пръстите ни, господин Мейсън. И това е една истинска трагедия. Когато си на седемнайсет, двайсетгодишните ти изглеждат стари. Щом прехвърлиш двайсетте, започва да ти се струва, че има толкова много време, докато станеш на трийсет или трийсет и няколко. А когато навърши четирийсетте, жената е длъжна да скрива чувствата си, защото в противен случай хората ще ѝ се подиграват… Освен това гледната точка толкова често се променя. Когато си на трийсет, имаш чувството, че това е най-важният момент в живота ти, период на зрялост; а когато навършиш четирийсет, трийсетгодишните започват да ти изглеждат толкова млади и неопитни. Невероятно е колко изкусно успява да ни изиграе времето.
— А как се отнася една жена на четирийсет към един мъж на същата възраст? — попита адвокатът.
— Знае, че няма никакъв шанс — засмя се събеседничката му. — Мъжът на четирийсет е убеден, че е в разцвета на силите си, и тича подир момичета между двайсет и трийсет. Напълно е убеден, че и други мъже на неговата възраст може и да изглеждат застаряващи, но това в никакъв случай не се отнася за него самия. Той е „изключително добре запазен“, човек, който „изглежда поне десет години по-млад“.
— Ами какво става тогава с мъжете на шейсет или седемдесет? — не можа да скрие усмивката си Мейсън.
Госпожа Пейсън си запали цигара.
— Е, струва ми се, че там поне има някакви шансове — отвърна дяволито след това.