Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

7

Мейсън се отби до хотела в Кенвейл и намери там Дела Стрийт, която го очакваше във фоайето.

— Разбра ли за планинската къща? — попита я веднага.

— Да. Ходих до службата по оценката на имотите в района и взех данните за точното ѝ разположение.

— И къде е? — продължи адвокатът.

— Намира се в област Лос Анджелис, но като направих съответните измервания по картата, установих, че планинската къща всъщност е извън очертанията на областта.

— Но пътят нагоре преминава вече в област Керн, така ли?

— Точно така. Частният път към планинската къща излиза извън рамките на областта.

— Колко извън?

— Не кой знае колко — около шейсет метра.

Мейсън се засмя доволно.

— Какво има? — попита го секретарката му.

— Ако убийството е извършено на мястото, където колата е блъсната в пропастта, а трупът след това е пренесен в планинската къща, то тогава местопрестъплението е в област Керн. Но ако жертвата е застреляна в планинската къща, тогава местопрестъплението, разбира се, е в област Лос Анджелис. В момента обаче полицаите не знаят правилния отговор на този въпрос.

— Но може би съществува закон, който да регламентира подобни случаи? — попита подозрително Дела Стрийт.

— Точно така — кимна адвокатът. — Алинея 782 от нашия Наказателен кодекс… Това ще ни свърши добра работа.

— Хайде, не ме дръж в напрежение. Казвай.

— Според тази алинея, когато едно убийство е извършено в рамките на петстотин метра около границата между две области, разследването и съдебната процедура може да се осъществи от всяка една от тях.

— Защо си толкова доволен тогава? — не разбра тя. — Значи в този случай съдебната процедура може да се поеме и от двете области.

— Ще видиш какво ще направя — доволно подхвърли адвокатът. — Надявам се, че ще успея.

— А какво стана в къщата? — попита Дела Стрийт.

— Там наистина бях изненадан. Защото тя беше вътре.

— Милисънт Хардисти?

— Да.

— А не очаквахте ли да я откриете?

— Поне полицаите бяха сигурни, че я няма. Блейн също ми каза, че не е в къщата.

— Значи Блейн те е излъгал?

— Нямам представа. Но не ми се вярва. Все пак когато тя отвори вратата, наистина се почувствах така, сякаш някой ми бе забил юмрук в корема. Стоях напълно безпомощен и позволих на детективите да се нахвърлят върху клиентката ми, преди да съм имал възможност да разговарям насаме с нея… Адел Блейн не ти ли се е обадила още?

— Не.

— Сигурно ще го направи. Бих искал да я видя. Вече може да се прибере в дома си. Кажи ѝ го, когато ти позвъни — но при всички случаи нека се свърже преди това с мен.

— Звучи ми така, сякаш ти нарочно си организирал изчезването ѝ — изгледа го подозрително Дела. — Какво направиха полицаите с госпожа Хардисти?

— Арестуваха я и сигурно смятат да я затворят някъде, без да съобщават мястото.

— Какво искаш да кажеш?

— Обикновено арестантите, към които е предявено обвинение в убийство, се отвеждат в областния затвор. Но ако следователите смятат, че биха могли да измъкнат нещо повече от арестанта, ако го приберат на друго място, имат право да го направят… Точно такъв е случаят с Милисънт Хардисти. Предупредих я да не отговаря на никакви въпроси. Надявам се да ме послуша. А може и да не го направи. При всички случаи те са наясно, че ще се опитам да се срещна с нея. Готов съм да се обзаложа десет към едно, че вместо да я отведат в областния затвор в Лос Анджелис, където лесно бих могъл да я открия, те ще я откарат в някой от затворите в по-малките градове на областта и ще я държат там. И докато успея да я намеря, вече ще са успели здравата да я обработят. Този номер е известен като „погребване на арестувания“.

— Не е ли доста неетично?

— Не можеш да очакваш етика, когато си имаш работа с полицията — засмя се адвокатът. — Или по-точно казано, когато полицията се е заела с теб. Отделният човек наистина се подчинява на разни етични норми. Но те не важат за полицията. Полицаите действат с презумпцията, че трябва „да изтръгнат истината“, докато според техните разбирания адвокатът „защитава престъпника“.

— Това не ми изглежда никак правилно — отбеляза Дела.

— Правилно или не, трябва да го приемем. Полицаите наистина се опитват да разкриват разни престъпления. Те искрено вярват, че действията им са продиктувани единствено от стремежа им да установят каква точно е истината, както и че всичко, което им пречи да го постигнат, е някаква провокация. Точно по тази причина гледат на законите, приети с цел защитата на правата и неприкосновеността на гражданите, като на препятствия, поставяни пред полицията… Предполагам, че ще се наложи да започна процедура за получаване на така наречения habeas corpus1. Това ще ми отнеме два-три часа. Ти стой тук и се грижи за всичко, докато ме няма.

— Какво би искал да направя?

— Първо се свържи с Харли Реймънд — започна с инструкциите адвокатът. — Накарай го да се върне отново в планинската къща и да поогледа наоколо.

— Защо?

— Има разни неща, които будят недоумение у мен.

— Какви например?

— Ами например Джак Хардисти очевидно има проблеми със зрението и носи очила. Забелязах следите от рамките върху носа му.

— И какво?

— В момента не си бе сложил очилата.

— Не беше ли и разсъблечен?

— Да.

— Хората обикновено си свалят очилата, когато се готвят да си легнат.

— Да, но не ги забелязах и никъде из стаята.

— Възможно е да ги е пъхнал в джоба на сакото си, когато е започнал да се съблича.

— Може би… но има и други неща, които ми подсказват, че май не се е съблякъл сам.

— Така ли?

— Да вземем обувките.

— Какво обувките?

— Ами те изглеждаха така, сякаш току-що са били лъснати — обясни Мейсън.

— Какво необичайно има в това?

— Ами ако Харли Реймънд и Адел Блейн казват истината, те са видели как Хардисти е излязъл от колата и е тръгнал по покритата с борови иглички поляна. Невъзможно е след това обувките му да са така безупречно чисти. А има и още нещо, което ме тревожи.

— Какво?

— Забелязах, че са поставени под леглото с носовете навътре.

— И какво от това?

— Девет души от десет, когато са седнали върху леглото, ще събуят обувките си и ще ги поставят с пръстите навън от леглото; ако обаче някой друг донесе обувките и ги постави под леглото, където човекът си е легнал, той със сигурност би ги нагласил точно в това положение — с носовете навътре.

Дела се замисли върху думите му, а след това кимна многозначително.

— Ако си обърнала също така внимание на панталоните на Джак Хардисти — продължи адвокатът, — няма начин да не си забелязала, че по тях имаше малко кал — засъхнало червеникаво петно — не кой знае колко голямо, но все пак се вижда. Тук, в Южна Калифорния не е валяло вече близо месец. Не мога да повярвам, че Джак Хардисти е държал това петно върху панталоните си толкова дълго време… Затова ми се иска Харли Реймънд да поогледа наоколо и да види дали потокът не минава през място, където почвата е червеникава.

— Но ако е минал през кално място, защо тогава тази червеникава почва не се е полепила по обувките му?

— Точно в това е въпросът. Или си е събул обувките и чорапите и е пресякъл бос мястото, или е почистил обувките си след това.

— Господи, но защо?

— Може би отговорът на този въпрос ще се окаже свързан с деветдесет хиляди долара в брой.

— Разбирам… Искаш ли да обясня всичко това на господин Реймънд?

— Категорично не.

— Нещо друго.

— Да. Помоли го да потърси часовника наоколо, да се опита да го открие по тиктакането. Ако успее, нека незабавно да ми донесе часовника.

— Добре, значи първо ще се заема с Реймънд — кимна Дела Стрийт. — Нещо…

— Да. Искам да свършите още една работа с Пол Дрейк. Малко е рисковано, но съм сигурен, че той ще се справи.

— Какво?

— Според онази алинея в Наказателния кодекс случаят е в юрисдикцията на област Керн или на област Лос Анджелис. Ако Пол Дрейк може да се добере до някой репортер, който да пусне мухата на областния прокурор в Керн, че става дума за доста интересен случай, който ще има широк отзвук и може да донесе политически дивиденти на водещия разследването областен прокурор, то тогава знае ли човек какво ще се случи?… Това са неща, за които областните прокурори в малките райони обикновено си мечтаят.

— Значи предпочиташ делото да се води в областния съд в Керн?

— Не, целта ми е по-скоро всяка от областите да е убедена, че съседите се опитват да ѝ отнемат интересен случай.

— Ще кажа на Пол да се опита да го уреди. Нещо друго?

— Смятам, че засега това е достатъчно — усмихна се Мейсън.