Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

25

Къщата на Винсънт Блейн бе строена в онова далечно време на спокойствие, финансова стабилност и щастие, когато архитектите са изграждали мащабни проекти на големи постройки, облицовани с мрамор, с големи украсени балкони, разположени върху просторен участък, тънещ в зеленина.

Мейсън огледа огромната къща.

— Предполагам, че нейната стая трябва да е някъде отзад — каза тихо.

— Най-вероятно на приземния етаж — допълни секретарката му. — Нека опитаме най-напред задната врата.

— Не, там сигурно ще е заключено и ключът ще е оставен отвътре на вратата — възрази адвокатът. — Предната врата също ще е заключена, но отвън и бихме могли да я отворим с някой от шперцовете, ако имаме късмет.

Двамата изчакаха, докато улицата напълно опустя, и се промъкнаха към предната веранда, където беше съвсем тъмно. Дела Стрийт държеше фенерче, докато Мейсън преглеждаше връзката шперцове, търсейки подходящия.

— Ето ни в една съвсем нова роля — подхвърли Дела. — И без това вече имах чувството, че стриктното придържане към закона е нещо доста досадно.

Адвокатът избра ключ, който според него би могъл да свърши работа, и го пъхна в ключалката.

— Правим го, защото се налага да действаме бързо и да спасим свой клиент, който може би е невинен.

— Ако наистина е невинна, защо не иска да ти разкаже какво точно се е случило? — ядосано попита секретарката.

— Защото се страхува. Истината ѝ изглежда ужасна. Тя… — В този момент се чу прищракване и Мейсън веднага замълча. Отвори вратата, усмихна се и рече: — Успях при първия си опит. Това е добър знак, Дела.

В къщата беше топло, усещаше се човешко присъствие в нея. Стаите бяха чисти и приятно и удобно подредени, долавяше се аромат от пушени наскоро качествени пури и от домашно приготвена храна — едно приятно чувство, което винаги се долавя при големите къщи и не може да се усети в апартаментите с централно отопление.

— Да се насочваме към задната част на къщата — прикани Мейсън. — Там има стълби. Спомням си, че ги забелязах в деня, когато полицаите пристигнаха, за да арестуват Милисънт Хардисти.

— Стаята ѝ най-вероятно е до стълбите — предположи Дела. — При всички случаи ще е най-добре да започнем оттам.

Само след пет минути бяха намерили вече стаята, която им трябваше. Беше на втория етаж, в най-задната част на къщата.

— Трудно ще ни е да претърсваме само с помощта на фенерче — обади се Дела Стрийт.

Мейсън кимна, пристъпи смело към ключа и запали лампата.

— Съседите обикновено са подозрителни, когато забележат светлина от фенерче в тъмна стая — обясни той. — Но едва ли биха заподозрени нещо, ако лампите са запалени… Само провери дали завесите са плътно спуснати, Дела.

Дела Стрийт се приближи и пооправи завесите.

— Добре, да се залавяме за работи — подкани я адвокатът.

— Какво всъщност търсим? — Попита тя.

— Точно в това е цялото очарование — засмя се Мейсън. — Не знаем, ние просто… — Изведнъж замълча. — Какво беше това, Дела?

— Някой хвърли камъче по прозореца — каза тихо секретарката му.

Той се намръщи.

— Стой на мястото си. Да видим какво ще стане по-нататък.

След миг още няколко камъчета бяха запратени по стъклото.

— Дали да не изгасим лампата и аз да се промъкна внимателно към прозореца, за да видя кой е? — попита Дела.

— Опитай, Дела — съгласи се адвокатът, след като се замисли за миг.

После пристъпи и изгаси лампите. Прилепена към стената до прозореца, секретарката му отмести завесата и погледна към тъмния двор.

След миг се отдръпна и заговори:

— Някакъв мъж. Направи ми знак, а след това се запъти към задната веранда. Стои там, сякаш очаква да го пусна да влезе.

Мейсън разсъждаваше трескаво върху това последно необичайно развитие на нещата.

— Добре, Дела — каза решително накрая. — Ще го пуснем вътре.

— Но ние не можем да допуснем някой да ни завари тук…

— Пусни го — повтори Пери. — Сигурно това е приятелят на Марта Стивънс… Хайде, Дела, отключи задната врата и не казвай нито дума. Аз ще бъда непосредствено зад теб. Да видим какво ще направи.

Светнаха си с фенерчето, докато слизаха по стълбите и пресякоха кухнята. Дела Стрийт отключи задната врата, а Мейсън бе угасил фенерчето и стоеше точно зад гърба ѝ. Когато вратата се отвори, в кухнята влезе слаб мъж, който носеше тясно сако, подобно на куртка. Той веднага уверено пристъпи напред, като прехвърли свойски ръката си през кръста на Дела Стрийт.

— Господи, не вярвах, че ще успея да се откача — каза. — Дай ми целувчица.

Мейсън насочи фенерчето към лицето му.

Мъжът се намръщи и присви очи под светлината, след това забеляза лицето на Дела Стрийт и отскочи назад, все едно че някой го бе ударил.

— Какво става тук? — попита учудено.

— Да се качим горе — нареди Мейсън.

— Къде горе?

— В стаята на Марта.

— Ей, вие за какъв се смятате?

— Тръгвайте, човече — продължи със същия безапелационен тон адвокатът. — Искам да отговорите на въпросите ми относно онова, което се случи в нощта на убийството на Джак Хардисти.

Мъжът в миг изгуби всякакво желание за съпротива, все едно, че някой му бе нанесъл силен удар в корема.

— Кой… кой сте вие? — попита неуверено, раменете му като че увиснаха и сакото му започна да изглежда твърде голямо.

Мейсън не отвърна, само го хвана властно за ръката.

— Да вървим.

Изкачиха се мълчаливо по стълбите и влязоха в стаята на Марта Стивънс. Мейсън изгледа изпитателно явно изплашения мъж. Фиксираше го строго, точно както постъпваше понякога по време на кръстосаните разпити.

— Така, да видим сега — каза накрая.

— Къде е Марта?

— Марта в момента разказва всичко на един детектив в Лос Анджелис — обясни адвокатът. — А вие ще трябва да представите своята версия пред мен.

— Не съм направил нищо — започна объркано мъжът.

Мейсън едва-едва се усмихна.

Мъжът се отпусна на близкия стол и придърпа увисналото сако напред, сякаш се опитваше да прикрие тялото си.

— Имаме на разположение цяла нощ… Как се казвате? — попита го адвокатът.

— Уилям Смайли.

— Къде бяхте вие, когато Марта Стивънс счупи очилата си? — попита Мейсън.

— Бях с нея.

— И как точно се счупиха?

— Този човек се нахвърли върху нея.

— Имате предвид Хардисти?

— Да.

Дела Стрийт тихичко измъкна бележник от чантата си, махна капачката на малката си автоматична писалка и започна да стенографира.

— Най-напред ми кажете защо изобщо отидохте в планинската къща да се срещате с Хардисти?

— Ами идеята беше на Марта. Беше чела разни статии по списанията за това как определени лекарства могат да накарат хората да издадат тайните си. Хардисти крадеше от парите в банката, а Блейн със сигурност щеше да покрие липсите, така че Марта смяташе, че ако му инжектира от това лекарство, ще можем да разберем къде крие парите и да ги приберем.

Но тя беше наясно, че ще ѝ се наложи да употреби сила. Точно затова ме взе със себе си…

На мен тази работа не ми харесваше. Изобщо не исках да ходя. Сигурен съм, че тя самата ще го потвърди.

— Знам, че е така — съчувствено каза Мейсън, като погледна с крайчеца на окото си дали Дела Стрийт следи внимателно разговора. — Разкажете ми просто какво точно стана, за да мога да го сравня с онова, което твърди Марта.

— Марта не би излъгала, тя ще ви каже истината.

— Естествено, знам — успокои го адвокатът.

— Двамата с Марта щяхме да се оженим, но Блейн не е съгласен икономката му да е омъжена. Непрекъснато повтаря, че не е наемал досега семейна двойка, която наистина да си върши работата. Или мъжът ще е свестен, а жената — не, или обратното… Затова с Марта се срещахме тайно. Тогава се случи това и тя ме повика.

— И откъде се снабдихте с лекарството? — попита Мейсън.

— Ами Марта го намери и използва спринцовката, с която поставяше на Блейн инсулина.

Мейсън не каза нищо, просто го изчака да продължи.

Смайли като че си припомняше какво се е случило.

— Какво можех да направя? — започна с малко носов и не толкова враждебен глас той, подобно на човек, който добре е разбрал, че няма никакъв смисъл да се оплаква. — Трябваше да изпълня искането ѝ. Марта ми намери и револвера.

— Какъв точно бе той? — попита многозначително адвокатът и отново погледна към Дела Стрийт.

— Трийсет и осми калибър. Беше на госпожа Хардисти. Тя не живееше постоянно тук, но идваше често. Револверът бе скрит в един от куфарите ѝ. Марта го взе и ми го даде. Отидохме заедно в планинската къща. Хардисти наистина беше там. Беше паркирал колата си пред къщата и стоеше точно пред скалата от гранит. Държеше лопата, явно се готвеше да копае. Лично аз предпочитах първо да поговорим с Хардисти, да се опитаме да го убедим да върне парите, но Марта изобщо не ме чу. Тя веднага се зае с него.

— Застреля ли то? — попита Мейсън.

— Не, какви ги говорите! Револверът беше у мен. Обясни му, че ще му постави инжекция и лекарството ще го принуди да каже истината, така че изобщо да не се опитва да се изплъзне. Аз насочих револвера към него и му наредих да вдигне ръцете си. Той се уплаши наистина, но не кой знае колко.

— И какво направи Марта?

— Ами постави му инжекцията.

— А след това?

— Тогава, изглежда, той реши, че аз едва ли ще стрелям по него. Както и да е, нахвърли се върху Марта, удари я по лицето и очилата ѝ отхвръкнаха.

— И тогава вие стреляхте? — подсказа му Мейсън.

— Не съм стрелял, братко. Ядосах се, задето удари Марта, хвърлих се и здравата го цапардосах.

— С ръката, в която стискахте револвера ли?

— Не, захвърлих револвера настрана, когато скочих върху него… Ама че гадно влечуго, да удря жена. Трябваше да му счупя челюстта. Но просто го ударих, той падна и си счупи очилата. Смятахме, че сме събрали всички парченца, но явно сме пропуснали някое.

— И какво стана след това? — попита Мейсън.

— В началото нищо не продума, а после започна да говори. Вече си мислех, че онези статии в списанията за лекарството са чиста измишльотина. Каза, че тъкмо се готвел да оправи нещата, да отиде при Блейн и да изясни всичко. Призна, че просто не можел да върши тази работа, че където и да криел парите, все му се струвало, че полицията лесно ще ги намери. Първо ги бил сложил в къщата си. После мисълта за разкритие толкова го изнервила, че решил да ги отнесе в тунела, заровил ги точно там, в края на тунела към мината. Това станало само преди около час, но не бил изминал и половината път обратно, когато отново започнал да си внушава, че парите ще бъдат открити и че трябва да измисли друго по-сигурно скривалище. Вече му се струвало, че дори и едно дете би се сетило, че парите са заровени точно в тунела.

Като си мисля сега, става ми ясно как всъщност се е опитвал да ни изиграе този изверг. Марта бе допуснала грешката да му съобщи, че лекарството ще го принуди да ни каже истината. Може би това действително щеше да стане, ако той не ни бе надхитрил. Престори се, че лекарството му е подействало веднага, и ни прати за зелен хайвер.

— Значи вие ходихте до тунела? — попита Мейсън.

— Разбира се. Хванахме се на въдицата. Оставихме го при скалата и двамата с Марта се запътихме към тунела. Взехме и лопатата му, за да копаем с нея.

— И копахте ли?

— Какво да ви кажа, не съм изгребвал толкова мръсотия за година работа дори — а онзи мошеник в същото време бил скрил парите в колата си. Просто ни изигра, това е всичко.

— Какво направихте, след като разбрахте, че ви е излъгал? — продължи с въпросите адвокатът.

— Ами върнахме се, за да видим дали не можем да му зададем още някой въпрос. Но, естествено, не го намерихме. Беше разчистил, заключил и се бе омел от мястото веднага след като се бе отървал от нас. Така че накрая се прибрахме вкъщи.

— Къде точно се срещнахте с Хардисти?

— Точно до голямата гранитна скала. Той беше застанал до нея с лопатата в ръка. Сякаш се готвеше да копае на това място. Можехме да го издебнем и да видим къде ще скрие парите. А с това глупаво лекарство само му дадохме възможност да ни се изплъзне.

— Всичко това стана, преди да се стъмни, нали?

— Разбира се. Беше късно следобед, но си беше съвсем светло.

— Срещнахте ли Адел Блейн по пътя, докато отивахте в колата към планинската къща?

— Мина покрай нас точно преди да поемем по отбивката нагоре — обясни Смайли. — Само че не ни видя. Имаше някакъв човек до нея.

— А забелязахте ли часовник, заровен близо до…

— Не — прекъсна го Смайли. — Четох за този заровен часовник. Но не ми изглежда особено логично. Защо му е на Хардисти да заравя часовник?

Настъпи продължително мълчание.

— В тази къща ли се върнахте с Марта Стивънс? — попита накрая Мейсън.

— Не, страхувахме се, че можем да загазим заради тази история с лекарството. Тя ме свали на магистралата, откъдето отидох в Лос Анджелис. Трябваше да се срещнем с нея там следващата нощ в един хотел. Беше се регистрирала в хотела, но излязла някъде и изобщо не се появи. Обадих се, после отидох пред хотела, повъртях се известно време, но тя не се върна.

— И вие изобщо не се върнахте, за да приберете револвера си? — попита Мейсън.

— Не, захвърлих го в тревата, когато той посегна да удари Марта. После му поставихме инжекцията, той започна да говори, така че изобщо съм забравил за оръжието. Щом спомена, че е заровил парите в тунела, двамата с Марта веднага се хванахме. И забързахме нататък. Исках да го вземем със себе си, но той се преструваше на упоен, седеше отпуснат и като че отнесен, очите му станаха едни воднисти… Марта напъха лопатата в ръцете ми и ме подкани да тръгваме, каза, че знаела къде е тунелът… Този мошеник всъщност изобщо не се е приближавал до тунела. Сигурен съм, че парите през цялото време са били в колата му.

— Влизахте ли в къщата, след като се върнахте от тунела? — попита адвокатът.

— Не. Видяхме, че колата на Джак Хардисти я няма, така че веднага решихме, че е изчезнал. Захвърлихме лопатата там, качихме се в нашата кола и си тръгнахме.

— А колко време се бавихте в тунела?

— Нямам представа, но може би е минал поне час и половина от момента, в който тръгнахме, до завръщането ни. Когато пристигнахме в планинската къща, вече бе съвсем тъмно.

— Но как така прибрахте парчетата от очилата, а забравихте да потърсите револвера?

— Парчетата събрахме веднага след схватката. Нали знаете как постъпва обикновено човек, когато очилата му се счупят? Започва да събира парчетата. Марта направи точно това, наведе се и започна да търси парчетата, щом той я удари и очилата ѝ паднаха.

— А кой прибра неговите очила?

— Аз пуснах парчетата в джоба си. Всъщност от неговите очила беше изпаднало само едно голямо парче. Не посмях да му ги върна, защото се страхувах да не ги използва като доказателство.

— Разбрахте ли, че револверът е бил намерен по-късно?

— Естествено, четях какво пишат вестниците по случая, а и Марта ми разказваше разни неща… Тя защо ли не ви е споменала за това?

— Какво работите? — попита Мейсън.

— В строителна компания „Търет“ — като охрана. От шест месеца съм там.

— А прочетохте ли във вестниците, че Хардисти е бил открит мъртъв в планинската къща?

— Разбира се.

— Вие проверихте ли дали е бил в къщата, когато се върнахте от тунела?

— Не, нямах представа, че е вътре. Колата не беше на предишното си място… а и нямахме време да проверяваме, вече усещах, че може здравата да загазим. Да натъпчеш един човек с подобно лекарство…

— Разбирам. Знаете ли откъде Марта взе това лекарство?

— Беше казала на госпожа Хардисти, че ѝ трябва. Нямам представа какво обяснение е измислила. Струва ми се, че ѝ споменала, че старецът го иска или че възнамерява да го използва по някакъв начин… Както и да е, госпожа Хардисти беше близка приятелка с един лекар и й обеща да го намери. Според мен дори собствената съпруга на Хардисти не е знаела, че той е отмъкнал пари от банката. Марта е разбрала, защото подслушала някакъв разговор на Блейн с банкови директори в Роксбъри.

— Нали не сте казали на никого за онова, което се е случило? — попита Мейсън.

— Не.

— Нито на един човек дори.

— Нито на един.

— Смятам, че Марта Стивънс ще се прибере съвсем скоро — обяви адвокатът. — Можете да я почакате тук, ако искате.

— В никакъв случай. Не бих искал да стоя в къщата, щом Марта я няма. Предполагам, че на стареца това никак няма да му хареса. Просто видях, че прозорецът свети, и хвърлих няколко камъчета по перваза. Това е нашият сигнал… Ще изляза и ще изчакам навън, докато Марта се прибере. Значи смятате, че това ще стане скоро?

— Да, така предполагам — кимна Мейсън.

Дела Стрийт затвори бележника си, пусна го в чантата, постави капачката на автоматичната писалка и погледна към Пери Мейсън. Той почти незабележимо поклати глава.

Тримата излязоха заедно от къщата.

— Лека нощ, Смайли — каза Мейсън.

— Лека нощ, сър.

Адвокатът помогна на секретарката си да се качи в колата.

— Не можеше ли да го използваш по някакъв начин? — попита го тя шепнешком.

— Ако разкаже тази своя история пред съдебните заседатели, госпожа Хардисти ще изхвърчи от тигана, в който се пържи в момента, но ще попадне направо в огъня. Този случай е толкова объркан наистина… Сега разбирам защо Милисънт така упорито мълчи, защо и доктор Мейкън не смее да отрони дума. Докторът вероятно е убеден, че тя го е направила.

— Сигурен ли си?

— Нещата така са се преплели — измърмори Мейсън. — Представи си, тя е била при него и му е поискала скополамин. Не забравяй също така, че преди да се омъжи, е учила за медицинска сестра. Доктор Мейкън е бил убеден, че тя смята да изпробва лекарството върху Джак Хардисти. Очевидно наскоро в някое списание е била поместена статия за въздействието му… Най-вероятно в момента смята, че Милисънт лъже, за да прикрие баща си и своите собствени действия…

— Но след като те са отмъкнали нейния револвер, тогава какъв е бил онзи, който тя е хвърлила?

— Тя всъщност нищо не е хвърляла, аз бях този, който раздуха въпроса — отвърна адвокатът.

— Какво искаш да кажеш?

— Единственото нещо, за което можех да се хвана, за да привлека вниманието на съдебните заседатели, беше точно това: че щом Милисънт Хардисти е изхвърлила револвера си в пропастта, няма как той да е бил намерен близо до скалата — продължи Мейсън. — Щеше да е по-добре, ако си бях държал устата затворена. Можех да намеря някакво по-незначително несъответствие в показанията на Джеймсън и да се заям с него на друга тема. А сега Джеймсън претърсва целия район, опитвайки се да открие револвера. И ако успее да го намери — тогава не само ще ни натрие носа, но и направо сме изгубени… Освен ако не измисля някакъв дяволски начин, по който да докажа, че този проклет часовник е свързан с престъплението.

— Е, поне вече си наясно какво точно се е случило всъщност — въздъхна Дела.

Мейсън остана за миг замислен.

— Там е работата, че не съм съвсем сигурен — каза след това.

— Какво искаш да кажеш? Че този Смайли може би е излъгал?

— Има един факт, които ме тревожи — призна адвокатът.

— Какъв е той?

— Панталоните на Хардисти. Червеникавата кал по тях показва, че той все пак е обикалял при тунела… освен това някой му бе събул обувките и най-внимателно ги е изчистил, после ги е лъснал и поставил пред леглото… А е забравил да провери маншетите на панталоните му.

— Тогава… тогава този Смайли може би излъга? — попита с широко отворени очи Дела Стрийт.

— А може и да ни е казал чистата и неподправена истина — отвърна Мейсън.