Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

2

Харли Реймънд се изкъпа, изтегна се на леглото и почти веднага потъна изтощен в летаргия. Речта му в клуба и пътуването до планинската къща изискваха немалко усилия. Длъжен бе да си даде сметка, че силите му в момента бяха доста ограничени. Явно раната е била по-сериозна, отколкото предполагаше.

Телефонът рязко иззвъня и бързината, с която скочи, го накара да се замисли за нервността, която го бе обзела. Запали лампите и вдигна слушалката.

Операторката го осведоми, че някакъв господин, представил се за Винсънт П. Блейн, го очаква във фоайето.

— Блейн ли? — повтори учудено той. — Кажете му… Кажете му, че се обличам. Най-много след десетина минути ще сляза при него. Ако бърза, би могъл да се качи в стаята ми.

Харли постави слушалката на вилката, сложи си риза и панталон и тъкмо си обуваше обувките, когато чу почукването на Блейн на вратата.

Не беше виждал бащата на Адел от малко повече от година и бе шокиран от промяната, настъпила с този човек. Изглеждаше остарял и доста разтревожен. Обаче беше запазил изтънчените си маниери — както и този негов подчертан интерес към околните, който не беше нито пренебрежителен, нито натрапчив, а подсказваше неговата изисканост и достойнство.

Харли веднага разбра, че Блейн идва по важна работа, това си личеше по напрегнатото му изражение. Независимо от това гостът не пристъпи веднага към проблема: извини се за неочакваната си поява и разпита внимателно за здравето на Харли.

— Съжалявам, ако съм ви събудил… — започна накрая Блейн.

— Всичко е наред — прекъсна го домакинът, опитвайки се да улесни нещата. — Напоследък съм станал голям мързеливец. Мога ли да направя нещо за вас, господин Блейн?

Прочете благодарност в приятните сиви очи на госта, скрити под гъстите вежди.

— Много мило от ваша страна да ми направите това предложение, Харли… Всъщност съм доста разтревожен за Адел.

— Защо?

— Срещнахте ли се с нея днес следобед?

— Да. Ходихме до планинската къща.

— И кога се върнахте?

Харли погледна часовника си.

— Ами от час и половина или най-много от два съм в хотела.

— Тя не се прибра у дома. Чаках я.

— Спомена, че имала среща, за която била забравила — опита се да го успокои Харли. — Дори доста бързаше, за да ме остави тук… Защо не седнете, господин Блейн?

— Съзнавам, че ви създавам големи неприятности — започна да се извинява гостът. — Не трябваше да ви безпокоя. Аз…

— Тъкмо си мислех за слънчевата поляна пред къщата ви — засмя се младежът. — Може би за пръв път се почувствах така спокоен и отпуснат.

Блейн кимна разсеяно, но явно съзнанието му беше заето с нещо друго. После неочаквано погледна към Харли и го попита:

— Искате ли да останете там няколко дни?

— В къщата ли?

— Да.

— Това няма ли да ви създаде известни неудобства?

— Абсолютно никакви.

— Разбрах, че ще имате среща…

— Предпочитам тя да се състои у дома. Ще се радвам, ако отидете там, Харли. Ще се наложи да си готвите сам, но…

Харли се засмя, когато забеляза колебанието му.

— Ако наистина говорите сериозно, тогава ще ви кажа, че много бих искал.

— Имаше ли някой там днес следобед? — попита Блейн, като се стремеше да не изглежда особено заинтересуван.

— Да, Джак Хардисти пристигна, преди да си тръгнем.

Гостът поглади късо подстриганите си сиви мустаци.

— Да сте забелязали нещо странно у него? — попита рязко след това.

— Стори ми се, че се държеше както обикновено — отвърна Харли.

— Да, да, знам. Прилича на фишек, който се опитва да се представи за оръжие — засмя се гостът. — Бих искал да направите нещо за мен. Ще ви платя добре, а по-късно можем да поговорим и за нещо постоянно. Ще ми се да отидете в планинската къща още тази вечер. Наблюдавайте дали няма да се случи нещо необичайно.

Харли не отговори веднага.

— Можете да сте сигурен, че каквато и компенсация да… — започна Блейн, забелязвайки колебанието му.

— Не става дума за това — прекъсна го младият човек. — Просто не разбирам какво точно трябва да правя.

— Ще ви доверя една тайна — каза Блейн. — Адел не я знае. Нито Милисънт… Джак Хардисти дължеше десет хиляди долара на банка „Роксбъри“. Адел сигурно вече ви е споменала за това. А ето и онова, което все още не е разбрала. Джак се надяваше, че ще покрия взетата от него сума и ще се опитам да не раздухвам случая. Нарочно го заблудих. Казах му, че никога не бих… Да върви по дяволите това дребно нищожество! Не го смятам за член на семейството си. Знам, че един подобен скандал ще нарани силно Милисънт, но по-добре всичко веднага да се разбере и да се свърши с това веднъж завинаги. Той е просто един малък лукав авантюрист, който се натресе в семейството ни, като успя да завърти главата на Милисънт. Местните момчета се отнасяха така добре с нея. Но нямаше никакъв опит с типове, които обикновено наричаме търсачи на щастие… Не ми даваше сърце да ѝ го кажа. Никой не го направи… Просто бе невъзможно да ѝ обясни човек. Все пак съществуваше и вероятност наистина да се е влюбил в нея. Поне той твърдеше, че е така. И тя му вярваше. Искаше ѝ се той да… всъщност това едва ли ви интересува.

Харли се опита да каже нещо, но Блейн вдигна ръка, за да го спре.

— Ето какво стана в края на краищата. Обясних на Джак, че нямам намерение да му помагам. Да се оправя сам с тази каша… И знаете ли какво направи?

Харли поклати глава.

— Ето какво се получава, след като не се погрижих да бъде хвърлен в затвора като всеки друг престъпник. Отмъкнал е всичките налични средства в банката — около деветдесет хиляди долара. После ми се обади по телефона и ми съобщи за деянието си. Обясни ми, че ако съм готов да покрия липсващите десет хиляди, ще ми върне останалите. Твърдеше, че ако искам да го тикна в затвора, тогава е по-добре да направи нещо, за което наистина ще си заслужава да бъде съден. Така поне щяла да му остане известна сума, с която да разполага, след като излезе… Ето какъв боклук е.

Ако е ходил в планинската къща, не е изключено да е търсил там подходящо място, където би могъл да скрие откраднатото. Ако е заровил парите горе, може би ще успеем да ги намерим. Съгласен ли сте да отидете и да…

Харли Реймънд отвори гардероба и взе палтото си.

— Готов съм веднага да тръгна, господин Блейн.

— Но вие не сте вечеряли. Слезте долу в ресторанта и си поръчайте нещо. Не бързайте. На мен ми трябва поне час — час и половина, за да се подготвя. Лично ще ви закарам до планинската къща. Така че спокойно… Ще бъде най-удобно, ако ме изчакате във фоайето, така че веднага да се качите в колата, когато мина да ви взема… Дълбоко съм ви благодарен, момчето ми. Като знам, че сте в къщата, ще се чувствам много по-спокоен.