Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

20

Подборът на съдебните заседатели по делото „Щатът Калифорния срещу Милисънт Блейн Хардисти и Джеферсън Мейкън“ отне ден и половина. В два часа следобед на втория ден съдебните заседатели вече се бяха заклели, седяха удобно отпуснати на местата си и гледаха с очакване към областния прокурор.

Новият заместник-прокурор Томас Л. Макнер пристъпи бавно и застана пред съдебните заседатели, за да направи встъпителната си пледоария.

— Дами и господа съдебни заседатели, нямам намерение да излагам подробности по онова, което възнамеряваме да докажем. Ще оставя доказателствата сами да говорят в полза на тезата на обвинението. Отдавна съм се убедил, че е излишно областният прокурор да се опитва да убеждава интелигентни хора като вас какво означават доказателствата или какво очаква да докаже с тяхна помощ. Ще се огранича единствено да кажа, че в първия ден на октомври на настоящата година обвиняемите са убили Джак Хардисти, съпруг на обвиняемата Милисънт Хардисти. Ще оставя на вас, госпожи и господа, сами да си направите заключението как се е случило всичко. Като пръв свой свидетел призовавам Франк Л. Уимбли от отдел „Убийства“ на полицията.

След като се закле според съдебната процедура, господин Уимбли даде доказания, свързани с откриването и идентифицирането на тялото, направените снимки, показващи точното положение и състоянието на убития. След него на свидетелското място бе призован доктор Клод Ричи, един от специалистите, направили аутопсията.

Доктор Ричи, който бе човек с голям опит и добра квалификация, разказа, че е прегледал тялото на Джак Хардисти; че смъртта е настъпила от кръвоизлив и шок, резултат от рана от куршум, изстрелян в гърба на жертвата. Според него куршумът е преминал от лявата страна на гръбначния стълб и се е спрял някъде под рамото, но по време на аутопсията не е бил открит.

Макнер зададе няколко въпроса, свързани с липсата на куршума, за да могат съдебните заседатели да обърнат внимание на този факт. Макар че несъмнено от седмици е знаел, че куршумът не е бил открит по време на аутопсията, той се престори на изненадан.

— Правилно ли ви разбрах, докторе? Фаталният куршум наистина ли не беше намерен в тялото?

— Точно така. Куршумът не е намерен.

— И мога ли да ви попитам защо?

— Защото е бил изваден.

— Не е възможно сам да е паднал по някакъв начин, нали?

— Невъзможно е.

— Нито пък е преминал от гърба до гърдите?

— Не, сър. Не открихме рана, през която да е излязъл.

Заместник-прокурорът погледна многозначително към съдебните заседатели.

— Бихте ли ни казали, докторе, дали сте открили и още нещо странно при огледа на тялото?

— Да.

— И какво е то?

— Използвано е било лекарство.

— Наистина ли? И за какво точно лекарство става дума?

— Според мен се отнася за скополамин.

— И бихте ли изяснили по-точно предназначението на това лекарство?

— Сред множеството му ефекти е и откриването или по-скоро предотвратяването на опити за измама.

— Бихте ли ни обяснили малко по-подробно, докторе?

— Да. Когато се смеси с морфин в съответните пропорции, скополаминът може да окаже въздействие върху мозъка, като заедно с това не уврежда останалите способности на пациента — паметта му, слуха и способността му да говори. Всъщност паметта се изостря. Описани са множество случаи, при които пациенти под въздействието на скополамин са си признават разни дребни нарушения при шофиране, за които напълно са били забравили.

— Значи вие твърдите, че това лекарство е предназначено да предпази от лъжи?

— Точно така. В „Науката срещу престъпленията“ Хенри Мортън Робинсън цитира експерименти, правени с обекти, на които е даден скополамин, а след това те са били принуждавани да говорят неверни неща, опитвали са се да го направят, но им е било невъзможно да изопачат истината.

Макнер погледна към съдебните заседатели, след това отново се извърна към свидетеля:

— Какво можете да ни кажете за часа на смъртта, докторе?

— Смъртта е настъпила между седем и половина и десет часа вечерта на първи октомври.

— Това ли са възможните крайни граници?

— Точно така, това са възможните крайни граници, сър. Ако трябва да определя някакъв по-точен час, използвайки закона за вероятностите, бих казал, че има вероятност едно към петдесет жертвата да е срещнала смъртта си между седем и половина и седем и четирийсет и пет; същата е вероятността убийството да е станало между девет и четирийсет и пет и десет часа. А за времето между осем и четирийсет и пет и девет часа вечерта вероятността е трийсет от петдесет.

— Като имате предвид вида на раната, смятате ли, че смъртта е настъпила моментално?

— По-скоро не. Жертвата е живяла най-малко пет минути и най-много един час след раняването. Средно около половин час. Отговорът ми се основава на размера на вътрешния кръвоизлив.

— Свидетелят е ваш за кръстосан разпит — обърна се заместник-прокурорът към Пери Мейсън.

Адвокатът изчака, докато свидетелят извърне поглед към него, и едва тогава го запита:

— Можете ли да кажете дали жертвата е била застреляна в леглото, където бе намерена, или е занесена по-късно там?

— Не бих могъл да твърдя със сигурност — отвърна честно доктор Ричи. — Не ми е възможно да отговоря категорично на въпроса ви. Нали разбирате, аз съм лекар, а не детектив. Мога да направя точни медицински заключения, преглеждайки тялото. Това е всичко.

— Разбирам, докторе. Между другото, имаше ли някакви изгаряния от барут по кожата на убития?

— Не, сър.

— Вие направихте ли оглед на дрехите му?

— Да, сър.

— Забелязахте ли дупка от куршум върху сакото, което убитият е носел?

— Да, сър. Имаше такава дупка.

— Тогава очевидно сакото му е било съблечено, след като са стреляли по него.

— Както вече ви обясних, адвокате, аз не съм детектив — засмя се свидетелят. — Вашият намек явно е насочен към съдебните заседатели, не към мен.

Макнер се усмихна победоносно и огледа съдебните заседатели.

Мейсън само кимна и попита:

— Вие май сте професионалист в залаганията, докторе?

Доктор Ричи направо онемя от възмущение.

— Не, разбира се. Как можете да ми задавате подобен въпрос.

Сега беше ред на адвоката да се засмее:

— Ами вашите предположения, преценките ви за вероятностите май не бяха свързани с познания, типични за един лекар. Мога ли да ви попитам дали очакванията ви за часа на смъртта, основаващи се на определена вероятност от петдесет, бяха просто случайна оценка или са свързани с математически пресмятания?

Доктор Ричи се поколеба за миг, явно преценявайки дали би могъл да отговори на следващи въпроси от кръстосания разпит, свързани със законите на вероятностите.

— Бяха просто случайна оценка — призна накрая малко глуповато.

— И тази преценка не е свързана с квалификацията ви като лекар?

— Само в общите формулировки.

— Значи нямате опит в калкулиране на вероятностите или в използването на математическите закони, свързани с тях?

— Ами… не.

— При това положение сте направили една произволна оценка, която най-вероятно е погрешна?

— Е, това бе просто предположение.

— Да разбирам ли, че сте искали да изкажете предположение? Само че се заклехте тук и то вече се приема като факт?

— Бих могъл да кажа и оценка.

— Много ви благодаря, докторе — кимна му почтително Мейсън. — Това е всичко.

— Господин Пери Мейсън е тук в качеството на защитник на обвиняемата Милисънт Хардисти — обясни съдия Канфийлд на съдебните заседатели. — Доктор Джеферсън Мейкън ще се защитава сам. Затова искам да попитам доктор Мейкън, дали би искал да подложи свидетеля на кръстосан разпит.

— Да — обяви веднага обвиняемият. — По какъв начин установихте наличието на скополамин?

— Разчитах преди всичко на теста на Уормли, макар че направих също така и теста на Герард и на Уейсики.

— И си позволявате да твърдите — започна възмутено доктор Мейкън, — че съм дал скополамин на този човек, за да го накарам да говори и да ми каже определени неща, преди да го убия?

— Това си е лично ваше заключение, докторе — отвърна свидетелят, като се извърна към съдебните заседатели. — Аз не съм правил дори подобни намеци. Просто изложих фактите, които съм установил.

— Нямам повече въпроси — измърмори доктор Мейкън.

— Следващият ми свидетел би трябвало да е враждебно настроен към обвинението — оповести заместник-областният прокурор. — Не ми е приятно да го призова, но съм принуден да го направя. Моля господин Винсънт П. Блейн, бащата на обвиняемата Милисънт Хардисти, да заеме свидетелското място.

Блейн веднага изпълни желанието му. На лицето му бе изписано безпокойство, но независимо от това до голяма степен се владееше, застана на банката изправен и изпълнен с достойнство.

— Поради роднинските ви връзки с единия от обвиняемите, господин Блейн, съм принуден да ви задам някои основни въпроси — започна Макнер.

Свидетелят наведе почтително глава, за да покаже разбирането си.

— Вие сте знаели, че зет ви Джак Хардисти е откраднал пари от банката в Роксбъри, нали?

— Да, сър.

— За десет хиляди долара ли ставаше дума?

— Това е приблизителната сума.

— И когато вие отказахте да го прикривате, Хардисти взе още деветдесет хиляди долара и ви заплаши, че ако го издадете, ще скрие тези пари и вие няма да получите нищо; в същото време ако го спасите от затвора и покриете липсата от десет хиляди долара, той беше готов да върне деветдесетте хиляди, така ли?

— Не ми предложи сделка точно с тези думи.

— Но в същността си предложението му беше такова?

— Важното в този случай е, че когато облигационната компания емитира облигация на името на господин Хардисти, тя изисква определени гаранции. Истината е, че аз по принцип бях поел ангажимента пред облигационната компания да покрия евентуалните им загуби, свързани с облигацията на името на Хардисти.

— А възстановихте ли си деветдесетте хиляди долара?

— Не, сър.

— Или някаква част от тях?

— Не, сър.

— Това е всичко.

Защитата се отказа от кръстосан разпит.

— Сега ще призова още един враждебно настроен към обвинението свидетел — обяви Макнер. — Адел Блейн.

Адел Блейн, напрегната и изнервена, застана на свидетелското място, закле се да говори истината и само истината, каза името и адреса си, без да откъсва очи от енергичния млад заместник-областен прокурор, който явно притежаваше някакъв особен магнетизъм, позволяващ му да привлича вниманието на цялата съдебна зала върху себе си.

— Вие сте запозната с разположението на планинската къща на баща ви, в която на втори октомври бе открито тялото на Джак Хардисти, нали, госпожице Блейн?

— Да, сър.

— И лично сте били там на първи октомври следобед?

— Да, сър.

— По кое време?

— Не бих могла да определя точно. Беше някъде след четири, струва ми се, преди пет без петнайсет, така че най-вероятно е било около четири и двайсет.

— Това ли е най-точното определение за часа, което можете да дадете?

— Да, сър.

— Видели сте Джак Хардисти да пристига с колата си?

— Да, сър.

— Той спря ли в планинската къща?

— Точно това направи.

— А видяхте ли го да изважда нещо от колата си?

— Да, сър.

— Какво?

— Лопата.

— Можете ли да познаете тази лопата, ако я видите отново?

— Не, сър.

— Сама ли бяхте на мястото?

— Не, сър. Господин Реймънд беше с мен.

— Господин Харли Реймънд ли?

— Точно той.

— И какво направихте, след като видяхте, че Джак Хардисти спира в планинската къща? Просто ни опишете по-нататъшните си действия, моля ви.

— Ами върнах се в Кенвейл с господин Реймънд. Оставих го в хотела в града. После…

— Почакайте, моля — прекъсна я Макнер. — Не забравихте ли нещо? Преди това не се ли срещнахте с обвиняемата, госпожа Хардисти?

— Да, точно така. Видях я в колата ѝ.

— И къде отиваше тя?

— Не зная.

— Но все пак караше по пътя, който води към планинската къща, нали?

— Да.

— Разговаряхте ли с нея?

— Да.

— Господин Реймънд също участваше в разговора, нали?

— Да.

— Тя попита ли ви дали съпругът ѝ е в планинската къща?

— Да, струва ми се.

— И вие и съобщихте, че сте го видели там?

— Да.

— След което тя се качи в колата и продължи към планинската къща?

— Да.

— Вие сте наясно, че тя е отишла точно там, нали, госпожице Блейн?

— Не, сър, не смятам, че е направила това.

— Вие оставихте господин Реймънд в хотела, след което веднага обърнахте колата и се насочихте към пътя за къщата, нали?

— Да.

— А сега ще ви помоля да ни разкажете, госпожице Блейн, какво открихте, когато пристигнахте в планинската къща — или по-точно на пътя, където започва отклонението, водещо към нея?

— Намерих сестра си.

— Обвиняемата по това дело?

— Да.

— Какво правеше тя?

— Бе застанала в края на насипа.

— Забелязахте ли някакви признаци на емоционално разстройство у нея… имам предвид външни прояви?

— Плачеше. Беше много разстроена.

— Каза ли ви нещо за револвера?

Адел Блейн се огледа объркано, сякаш бе хваната в капан, а не се намираше на свидетелското място под клетва, че ще казва истината и че ще отговаря на настъпателните въпроси на този енергичен обвинител.

— Спомена ли ви нещо за револвера? — повтори Макнер.

— Заяви, че го е изхвърлила.

— Какви бяха точните ѝ думи? Спомена ли, че го е хвърлила в пропастта, пред която бе застанала?

— Не, просто каза, че го е изхвърлила… друго не си спомням.

— И обясни ли защо?

Адел погледна умолително към Мейсън, но адвокатът не се намеси. Само че това не беше мълчание на поражението, а просто проява на достойнство. Погледът му бе насочен право напред. Лицето му като че бе изсечено от камък. Всеки друг адвокат на негово място би подскачал постоянно, за да прави възражения, би се опитвал да отхвърля свидетели, да бави процедурата, за да спечели малко време, в което би могъл да открие някакви важни доказателства. Мейсън обаче мълчеше.

— Да, обясни ми защо — призна Адел Блейн.

— Какво по-точно ви каза?

— Твърдеше, че се е страхувала.

— От какво се е страхувала?

— Не уточни от какво.

— Няма съмнение, че ако се бе страхувала от съпруга си, тя би запазила револвера — започна Макнер, без да откъсва поглед от свидетелката. — Изхвърлянето би могло да означава, че се е страхувала от себе си. Вие така ли разбрахте думите ѝ, госпожице Блейн?

Едва сега Мейсън се изправи.

— Ваша милост — започна съвсем спокойно, — възразявам срещу този въпрос. Чрез него се правят определени внушения. Това е по-скоро опит на прокурора да подлага на кръстосан разпит собствения си свидетел. Не бих си позволил да се опитвам да преча на излагането на фактите, за да могат съдебните заседатели да се запознаят с тях. Но възразявам на неправомерни въпроси като този.

Макнер се опита да спори, но съдия Канфийлд му направи знак да замълчи.

— Възражението се приема — обяви след това. — Въпросът е неправомерен.

Заместник-областният прокурор отново се обърна към свидетелката и продължи с удвоени усилия атаките си, опитвайки се да убеди съдебните заседатели, зрителите в залата, а и самата свидетелка, че пред тях стои човек, който не би се спрял пред нищо и когото неуспехите само амбицират за по-активна борба.

— Какво направи сестра ви след това?

— Качи се в колата си.

— Къде се намираше колата ѝ?

— Беше паркирана наблизо.

— Искате да кажете, че колата е била спряна на главния път преди отклонението към планинската къща?

— Да.

— Но не от страната, където точно започваше отклонението към къщата на баща ви?

— Не.

— Какво стана след това?

— Последва ме към града.

— Вие ли предложихте това?

— Да.

— И какво се случи по-нататък?

— Когато стигнахме в Кенвейл, неочаквано я изгубих.

— Искате да кажете, че тя нарочно е престанала да ви следва?

— Нямам представа. Когато стигнах до дома ни, нейната кола не беше вече зад моята.

— И какво направихте? Къде отидохте?

— Заминах за Роксбъри.

— За Роксбъри, значи — повтори малко ехидно заместник-областният прокурор. — Отишли сте направо в дома на обвиняемия, доктор Джеферсън Мейкън. Попитали сте за него и икономката ви е обяснила, че той не си е вкъщи, отишъл е на посещение при болен. Така ли беше?

— Точно така.

— Тогава сте изчакали лекарят да се върне, нали?

— Да.

— И кога се появи той?

— Приблизително около десет и половина.

— Какво казахте на обвиняемия доктор Мейкън?

— Попитах го дали е виждал сестра ми.

— И какъв беше отговорът му?

— Само момент, моля — намеси се съдия Канфийлд. — Бих искал да уведомя съдебните заседатели, че показанията на свидетелката за изказани твърдения от доктор Мейкън могат да се смятат за доказателство единствено по отношение на обвиняемия Мейкън като направена от самия него декларация. Те не могат да имат отношение към другата обвиняема, Хардисти, или да се използват като доказателства срещу нея. Сега вече можете да отговорите на въпроса, госпожице Блейн.

Адел едва сдържаше сълзите си.

— Той ми каза, че не е виждал сестра ми — отрони тихо.

— Свидетелката е ваша за кръстосан разпит — обърна се Макнер към Мейсън.

— Нямам въпроси към нея — спокойно обяви адвокатът.

Това очевидно доста ядоса заместник-областния прокурор. Той започна трескаво да представя доказателства, свързани с донесената от Джак Хардисти лопата. Някакъв свидетел потвърди, че е видял Хардисти да използва лопатата в градината. Забелязал ли е нещо особено, нещо специфично за лопатата, попита го Макнер. Тогава свидетелят заяви, че е забелязал инициалите Д. Х., издълбани върху дървената дръжка.

И в този момент Макнер с победоносно изражение изпрати пристава до съседната стая. Той се върна с лопатата, която бе представена на свидетеля за разпознаване.

— Да, това беше същата лопата. Инициалите са точно на мястото си.

Свидетелят без колебание потвърди, че това е точно лопатата, която е видял в ръцете на Джак Хардисти.

Защитата отново се отказа от кръстосан разпит.

Макнер погледна към часовника. Наближаваше времето за приключването на следобедното заседание. Но очевидно той очакваше появата на някакво изключително важно доказателство, с което бе планирал да завърши представянето на обвинението в първия ден.

— Призовавам свидетеля Чарлс Ренфрю — обяви тържествено.

Чарлс Ренфрю се оказа около петдесетгодишен човек, който говореше бавно, движенията му бяха съвсем спокойни и очевидно не би могъл да се стресне от кръстосан разпит, като в същото време приемаше със задоволство призоваването си на свидетелското място, тъй като явно обичаше публичността.

Оказа се, че е служител в полицията в Роксбъри. Бе направил най-внимателен оглед около къщата на обвиняемия доктор Джеферсън Мейкън, където се намира и приемният му кабинет.

— Господин Ренфрю, бих искал да ви покажа една лопата, която вече бе разпозната от друг свидетел — започна заместник-областният прокурор. — Въпросът ми към вас е дали сте виждали тази лопата?

— Разбира се — отвърна веднага свидетелят. — Намерих я…

— Попитах ви всъщност дали сте я виждали по-рано — уточни Макнер.

— Да, сър. Виждал съм я.

— Кога?

— Ами в деня, в който направих огледа, на трети октомври.

— И къде по-точно я видяхте?

— До прясно разкопано място в задната част на градината на господин Мейкън, близо до гаража му.

— И вие сте напълно сигурен, че това е същата лопата, която намерихте тогава на онова място?

— Да, сър.

Макнер се усмихна триумфално.

— Сигурно нямате ни най-малка представа по какъв начин тя е била транспортирана от планинската къща в имота на господин Мейкън?

— Възразявам, ваша милост — намеси се Мейсън. — Прави се заключение, което не е доказано, като се приканва свидетелят да го потвърди. Защото все още не съществуват сигурни доказателства, че в колата на Джак Хардисти се е намирала точно тази лопата.

— Адвокатът е прав, ваша милост — съгласи се веднага заместник-областният прокурор. — Точно това смятам да докажа утре. А междувременно ще оттегля въпроса си. — После се обърна и се усмихна на съдебните заседатели.

Отново не последва кръстосан разпит.

Макнер продължи със следващите свидетели. Родни Бийтън разказа, че е видял обвиняемата Милисънт Хардисти, застанала в края на пътя, загледана в пропастта. Държала някакъв предмет, а ръката и била повдигната назад, готова да го хвърли. Призна, че не би могъл да се закълне, че тя наистина е хвърлила предмета в пропастта. Възможно е в последния момент да е променила намерението си. Той потвърди също така, че на следващия ден двамата с Лола Стрейг са претърсили пропастта и са открили трийсет и осемкалибров револвер. После разпозна револвера.

Мейсън не го подложи на кръстосан разпит.

Когато на свидетелското място бе призована Лола Стрейг, тя също съобщи за намерения револвер и го идентифицира. След това с драматичен жест Макнер представи писмени доказателства, които показваха, че този револвер е купен от Винсънт П. Блейн два дни преди Коледа през 1941 година.

В този момент заместник-областният прокурор погледна многозначително към часовника и съдия Канфийлд, разбирайки намека му, обяви, че е време да приключи следобедното съдебно заседание.

Макнер напусна съдебната зала с нескрито задоволство, което се излъчваше от цялото му същество. На входа го посрещнаха светкавиците на репортерските фотоапарати — журналистите бързаха да подготвят материалите си за сутрешните издания.