Петдесет нюанса освободени

16.

- Да я отпратя ли? - попита Хана, очевидно стресната от изражението ми.

- М... не. Къде е?

- На рецепцията. Не е сама. С нея има една млада жена. И госпожица Прескот иска да говори с теб.

Че как иначе!

- Да влезе.

Хана мина крачка встрани и Прескот влетя в офиса ми. Беше като войник, цялата кипяща от енергия, изпълнителна, професионална, изцяло отдадена на мисията си.

- Хана, остави ни за минутка. Седни, Прескот.

Хана излезе и затвори вратата.

- Госпожо Грей, Лийла Уилямс е в списъка с хората, които не бива да бъдат допускани до вас.

- Моля? Имам списък с кого да се виждам и с кого не?

- Не, това е нашият списък, мадам. Тейлър и Уелч бяха категорични за нея. Не бива да я пускам да ви доближава и да се опитва да се свърже с вас.

- Опасна ли е? - попитах учудено. Все още не разбирах.

- Не мога да знам.

- Как тогава бях известена, че е тук?

Тя преглътна и за секунда ме изгледа притеснено.

- Бях в тоалетната. Влязла е и е говорила директно с Клер, а Клер се е обадила на Хана.

- О, разбирам. - Всъщност разбрах, че дори Прескот ходи до тоалетната, и се разсмях.

Тя ме погледна извинително и се усмихна. За първи път бронята й се пропука. Имаше прекрасна усмивка.

- Трябва пак да говоря с Клер за протокола - каза леко войнствено.

- Да. А Тейлър знае ли, че тя е тук? - Улових се, че несъзнателно стискам палци да не е казала на Крисчън.

- Оставих му съобщение на гласовата поща.

- Това ми дава малко време. Искам да знам защо е дошла и какво иска.

Прескот ме изгледа и каза:

- Бих ви посъветвала да не го правите, госпожо.

- Вероятно има причина да дойде и да иска да ме види.

- От мен се очаква да предотвратя това - каза тя с мек глас, но звучеше все по-отчаяна.

- Искам да чуя какво има да казва! - Гласът ми прозвуча грубо, а никак не исках да е така.

- Преди това трябва да ги претърся - каза Прескот с въздишка.

- Добре. Можете ли да го направите?

- Тук съм, за да ви пазя, госпожо Грей, така че - да, имам право да го направя. И трябва да остана в стаята по време на разговора.

- Добре - съгласих се. Освен това последния път, когато бях в една стая с Лийла, тя беше въоръжена.

Прескот стана.

- Хана? - викнах.

Хана отвори вратата на секундата. Може би беше чакала пред нея.

- Би ли проверила дали заседателната зала е свободна?

- Вече проверих. Може да я ползвате.

- Прескот, може ли да ги претърсите там? Дали е достатъчно дискретно?

- Да, госпожо.

- Ще дойда до пет минути. Хана, заведи Лийла и жената с нея в залата.

- Добре. - Погледна Прескот, после пак мен и попита: - Да отложа ли следващата ви среща? В четири часа е, но е чак на другия край на града.

- Да - казах и тя кимна и излезе. „Какво иска Лийла, по дяволите? Не, не мисля, че е дошла с лошо. Дори когато имаше възможност да ме нарани, не го направи. Ох, Крисчън ще откачи“. Подсъзнанието ми сви устни, кръстоса крака и поклати глава.

Трябваше да му кажа. Написах му кратък мейл. После погледнах часовника си и се поколебах. Изведнъж съжалих. Жалко, разбирахме се толкова добре след Аспен. Всичко беше прекрасно. Натиснах „изпрати“

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Гости

Дата: 6 септември 2011, 15:27

До: Крисчън Грей

Крисчън,

Аийла е тук. Иска да ме види. Ще се срещна с нея в присъствието на Прескот.

Ще използвам новите си умения в пляскането на шамари. Ако се наложи. При това ръката вече не ме боли.

Опитай се, но наистина се опитай да не се тревожиш!

Аз съм голямо момиче.

Ще ти се обадя след като си отиде.

А х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Пъхнах набързо блакберито в чекмеджето на бюрото. Станах, пригладих сивата си права пола и разкопчах още едно конче на сивата си копринена блуза, щипнах се по бузите, за да им придам малко цвят. Добре, готова съм. Поет дълбоко дъх, излязох от офиса и тръгнах към заседателната да се срещна с натрупалата печална слава Лийла, без да обръщам никакво внимание на песента на Шаде, с която телефонът свиреше нежно в бюрото ми.

Лийла изглеждаше много по-добре. Не по-добре, а истински привлекателна. Бузите й бяха розови, кафявите й очи грееха, косата й беше чиста и лъскава. Беше с бели панталони и бледорозова блуза. Стана веднага щом ме видя да влизам. С нея става и приятелката й - красиво тъмнокосо момиче с очи с цвят на брен-ди. Прескот седна в ъгъла, без да откъсва очи от Лийла.

- Благодаря, че отделихте време да се видим, госпожо Грей -каза тихо, но много отчетливо Лийла.

- Ммм... съжалявам за охраната. - Не се сетих какво друго да кажа.

- Това е приятелката ми Сузи.

- Здравейте. - Кимнах на Сузи. Тя изглеждаше като Лийла, Всъщност приличаше и на Лийла, и на мен. „0, не, още една!“

- Да - каза Лийла, като че ли беше прочела мислите ми. - Сузи също познава господин Грей.

И какво по дяволите се очакваше да кажа? Усмихнах се вежливо.

- Моля, седнете.

На вратата се почука. Беше Хана. Поканих я с жест, но знаех много добре какво ще каже.

- Извинете, че ви прекъсвам. Господин Грей е на телефона.

- Кажи му, че съм заета.

- Искам да ви кажа, че той е много... настоятелен. - Май беше уплашена.

- Да, сигурна съм, че е настоятелен. Би ли се извинила на господин Грей от мое име и му кажи, че ще му се обадя след малко.

Хана се поколеба.

- Хана? Моля те.

Тя кимна и бързо излезе. Обърнах се към двете момичета срещу мен. Гледаха ме с някакво страхопочитание. Беше ужасно неловко.

- Какво мога да направя за вас? - попитах.

Сузи проговори първа.

- Знам, че е малко странно, но аз също исках да ви видя. Жената, която успя да хване Крие...

Вдигнах ръка, за да я спра. Не исках да слушам това.

- Ясно, почва да ми се изяснява - казах.

- Ние сме от клуба на бившите подчинени - усмихна се тя, очите й грееха весело.

„Боже!“

Лийла ахна; изглеждаше едновременно отвратена и леко развеселена. Сузи сбърчи болезнено чело. Предположих, че Лийла я е сритала под масата.

И какво трябваше да кажа аз? Погледнах нервно Прескот. Тя стоеше все така безучастно, но очите й не се откъсваха от Лийла.

Сузи се опомни, изчерви се, кимна и стана.

- Ще изчакам на рецепцията. Това шоу не е мое, а на Лулу.

Със сигурност се чувстваше неловко.

„Лулу?“

- Добре ли си? - обърна се тя към Лийла, която й се усмихна. После Сузи се усмихна и на мен - широко, искрено, открито, и излезе.

Сузи и Крисчън. Не, не исках да мисля за това сега. Прескот извади телефона си от джоба и прие повикването. Явно беше на вибрация, защото не го чух да звъни.

- Господин Грей - каза Прескот и затвори очи, като да потисне силна болка. - Да, сър. - Стана и ми подаде телефона.

Врътнах очи.

- Да, Крисчън - казах, като се опитвах да прикрия раздразнението си, и излязох в коридора.

- Какви игри ми играеш, по дяволите? - почти викна той.

- Не ми крещи.

- Как да не ти крещя? - викна той още по-силно. - Дал съм изрична заповед, която ти както винаги пренебрегваш и за пореден път правиш каквото си искаш. По дяволите, Ана. Сега вече побеснях!

- Ще говорим за това, когато се успокоиш.

- И да не си помислила да ми затвориш телефона! - изсъска той.

- Дочуване, Крисчън. - Затворих и изключих телефона на Прескот.

Знаех, че имам много малко време с Лийла. Поех дълбоко дъх и влязох при нея. И двете ме гледаха с очакване. Подадох телефона на Прескот.

- И така, докъде бяхме стигнали? - обърнах се към Лийла. Очите й се разшириха. Да, очевидно умеех да го държа. Това ми се искаше да й кажа, но не го направих. Едва ли би искала да чуе точно това.

Лийла хвана крайчетата на косата си и започна нервно да ги усуква.

- Първо искам да се извиня - каза меко.

Тя видя удивлението ми и добави бързо:

- Да. И да благодаря, че не предявихте обвинения. Знаете... за колата, за апартамента.

- Знам, че не беше съвсем... здрава - казах. Не бях очаквала извинение.

- Да, не бях.

- По-добре ли си сега? - попитах загрижено.

- Много по-добре. Благодаря.

- Лекарят ти знае ли, че си тук?

Тя поклати отрицателно глава.

Погледна ме виновно.

- Знам, че ще се наложи да поема последствията от решението си, но трябваше да дойда да си взема някои неща, исках да видя Сузи, вас и... господин Грей.

- Искаш да видиш Крисчън? - Стомахът ми буквално падна на пода. „Затова значи е дошла!“

- Да, исках да попитам дали може да се видя с него. Дали имам разрешението ви.

Гледах я с отворена уста и исках да й кажа, че няма да получи никакво мое разрешение. Не исках да припарва до съпруга ми. „Защо е дошла? Защо ли? За да направи един оглед на опозицията. Да ме накара да се чувствам неловко, да ме разстрои. Или просто иска да приключи с всичко веднъж завинаги“.

- Лийла... - запънах се, чувствах се изнервена и уморена. -Това не зависи от мен. Зависи само от Крисчън. Ще се наложи да попиташ него. Той няма нужда от моето разрешение. Той е зрял мъж... през повечето време.

Тя ме погледна изненадано и след това се засмя меко и пак така нервно започна да усуква крайчетата на косата си.

- Той категорично отказва. Молих го много пъти - каза тихо.

По дяволите, май бях в по-голяма беда, отколкото си мислех!

- Защо е толкова важно за теб да го видиш? - попитах внимателно.

- За да му благодаря. Ако не беше той, сега щях да гния в психото на някой затвор. Няма нищо по-сигурно от това. - Тя ме погледна и прокара пръст по ръба на масата. - Минах през много сериозна криза и без господин Грей и доктор Флин... - Сви рамене и ме погледна с очи, пълни с благодарност.

Наистина не знаех какво да й кажа. Какво очакваше? Тези неща трябваше да ги каже на него, не на мен.

- И за училището за изкуства. Никога няма да мога да му се отблагодаря.

Знаех си! Той плащаше за обучението й. Седях безизразна и се опитвах да разбера какво изпитвам към тази жена, но за пореден път тя бе оправдала подозренията ми за... щедростта му. За моя изненада обаче не изпитвах към нея нищо лошо. Беше такова пречистващо чувство. И истински се радвах, че е по-добре. И се надявах, че ще може да продължи живота си, но далеч от нас.

- Имаш ли часове днес? - попитах. Наистина исках да знам.

- Само два. Утре се прибирам.

„О, това е добре!“

- Какво мислиш да правиш в бъдеще?

- Да си събера нещата от квартирата на Сузи, да се върна в Хамдън, да продължа да рисувам и да уча. Господин Грей има вече две от моите рисунки.

Какво!? Стомахът ми, едва върнал се на мястото си, пак падна, но не на пода, а в мазето на сградата. Рисунки? Изтръпнах от гняв и отвращение при мисълта за това.

- Какво рисуваш?

- Предимно абстрактни неща.

- Разбирам. - И докато говорех, съзнанието ми щракаше кадри от картините, които вече познавах така добре. И две от бившите подчинени... може би.

- Госпожо Грей, мога ли да говоря с вас откровено? - попита тя, без да обръща никакво внимание на войнственото ми изражение.

- Разбира се - казах и погледнах Прескот, която изглеждаше малко по-спокойна и отпусната. Лийла се наведе към мен, все едно се канеше да ми разкрие някаква голяма тайна.

- Обичах Джеф, приятеля ми, който почина в началото на тази година... - Гласът й падна до шепот.

„Ох, майчице, изби го на лични чувства!“

- Много съжалявам - казах някак автоматично, но тя продължи, все едно не ме е чула.

- Обичах съпруга си... и другия.

- И моя съпруг. - Думите излязоха от устата ми преди да успея да ги спра.

- Да - каза тя без глас, само с устни.

Това не беше новост. Когато вдигна кафявите си очи към мен, те едва побираха противоречивите й чувства и като че ли най-силната емоция беше очакването... на моята реакция. Може би... Но това, което изпитвах към тази нещастна млада жена, беше... съпричастност и състрадание. Започнах да прехвърлям из мозъка си цялата класическа литература, всичко, което бе посветено на отхвърлената любов. Преглътнах и се хванах за мисълта, че трябва да покажа уважение към чувствата й.

- Знам колко е трудно да не го обичаш - прошепнах.

Очите й се разшириха още повече от изненада и тя се усмихна.

- Да, такъв е... Беше такъв. - И се изчерви. После се засмя така сладко, че не можах да й устоя и се засмях с нея. Да, Крисчън Грей ни правеше такива. Караше ни да се смеем. Подсъзнанието ми врътна очи, погледна ме отчаяно и се зарови да си чете оръфаното копие на „Джейн Еър“. Погледнах си часовника. Знаех, че всеки миг ще се появи.

- Ще имаш възможност да го видиш.

- Предположих. Знам колко обсебващ и контролиращ може да е. - Тя се усмихна.

Значи това е бил планът й. Умна жена. „Или просто умее да манипулира добре“ - обади се подсъзнанието ми.

- Затова си тук, да го видиш, нали?

-Да.

- Разбирам. - А Крисчън действаше точно по плана й. С нежелание трябваше да призная, че тя го познава наистина добре.

- Той изглеждаше много щастлив. С вас - каза тя.

„Моля?“

- Откъде имаш наблюдения?

- Нали бях в апартамента - добави тя предпазливо.

„О, по дяволите! Как мога да забравя такова нещо?“

- Често ли си ходила там?

- Не, но той беше толкова различен...

Дали исках да слушам всичко това? Обзе ме внезапна паника и изтръпнах, като се сетих за времето, когато тази жена беше само една невидима сянка в апартамента ни. Мозъкът ми завря.

- Знаеш, че това е незаконно. Да влизаш в частна собственост.

Тя кимна и заби поглед в масата. Пак прокара пръст по ръба й.

- Беше само няколко пъти и имах късмет, че не ме хванаха. И трябва да говоря с господин Грей за това. Можеше да ме хвърли в затвора.

- Не мисля, че би направил такова нещо.

Изведнъж в коридора настана ужасна суматоха и разбрах, че Крисчън е дошъл. Секунди след това той нахлу в стаята и преди да затвори Вратата успях да уловя погледа на Тейлър, който остана отвън. Устните му бяха свити в тънка черта и не отвърна на леко кривата ми усмивка. „Господи, дори той ми е ядосан!“

Пламналите очи на Крисчън заковаха на стола първо мен, после Лийла. Общото впечатление, което създаваше, беше това на тиха увереност, но аз знаех по-добре, а предполагам, и Лийла, какво донесе с влизането си. Зловещият студен блясък в очите му го издаваше. Ярост, бяс, колкото и да ги прикриваше. Сиво сако, разхлабена вратовръзка, разкопчано горно копче, едновременно официален и секси. Косата му беше много рошава, само можех да предположа колко пъти е прокарвал ръце през нея.

Лийла погледна нервно към масата, заби поглед в ръба и пак прокара пръст по него. Крисчън погледна мен, после нея и накрая Прескот.

- Ти - каза й с мек глас. - Уволнена си. Излизай. Веднага.

„О, не, това е толкова несправедливо!“

- Крисчън... - Понечих да стана.

Той вдигна показалеца си към мен.

- Недей. - Гласът му беше така зловещо тих и мек, че веднага се отказах от намерението си да ставам и да се обаждам и се залепих за стола. Прескот наведе глава и с бърза крачка излезе.

Крисчън затвори вратата след нея и тръгна към масата. „Мамка му! Мамка му! Мамка му!“ И за всичко бях виновна аз. Крисчън застана срещу Лийла, опря длани върху масата и се наведе напред.

- Чий го търсиш тук? - изръмжа.

- Крисчън! - опитах се да възразя. Той не ми обърна никакво внимание.

- Е, чакам отговор! - продължи да ръмжи срещу нея.

Лийла го погледна плахо през дългите си мигли, очите й бяха широко отворени, лицето й сиво като пепел. Руменината по бузите й бе изчезнала.

- Исках да те видя, а ти не искаше да говориш с мен - прошепна тя.

- И дойде да тормозиш жена ми? - Гласът му беше толкова тих, че едва чувах какво казва.

Лийла заби поглед в масата.

Той се изправи и каза:

- Лийла, ако още веднъж се доближиш до жена ми, ще прекъсна цялата си финансова помощ. Лекари, училища, застраховки - всичко! Край! Изчезва! Разбираш ли?

- Крисчън - опитах пак, но той ме накара да млъкна само с поглед. Защо беше така неразумен? Каква логика само! Изпитах болезнено състрадание към горкото момиче.

- Да - каза тя много тихо.

- Какво прави Сузана на рецепцията?

- Просто дойде с мен.

Той прокара ръка през косата си и я изгледа зловещо.

- Крисчън, моля те - започнах да го умолявам. - Лийла дойде просто да се извини. И да ти благодари. Това е всичко.

Той не ми обърна никакво внимание. Цялата му злост и ярост беше съсредоточена върху Лийла.

- При Сузана ли живееше, докато беше болна?

-Да.

- Тя знае ли какви ги вършиш, докато живееш в квартирата й?

- Не, тя беше на почивка.

Той прокара палец по долната си устна.

- Защо искаш да ме видиш? Знаеш много добре, че всички твои питания трябва да минават през Флин. Имаш ли нужда от нещо? - Гласът му беше омекнал. Съвсем мъничко.

Лийла пак прокара пръст по масата.

„Престани да я тормозиш, Крисчън!“

- Трябваше да знам. - И за първи път го погледна в очите.

- Какво да знаеш? - излая той.

- Дали си добре.

- Дали съм добре? - попита той със зейнала от учудване и раздразнение уста.

-Да.

- Добре съм. Ето, отговорих ти. Сега Тейлър ще те закара до Сий Так, за да се прибереш, и ако направиш и една-единствена крачка от Мисисипи на север, всичко заминава на секундата. Разбрано?

„Еба си... Крисчън! - Гледах го и не можех да повярвам. - Какъв му е проблемът? Той не може да я ограничи в едната част на континента“.

- Да, разбирам - каза тихо Лийла.

- Добре. - Тонът му поомекна.

- Може да не е удобно за нея да лети точно сега. Има да си свърши работа тук - възразих в нейна защита.

Крисчън ме погледна и ме предупреди с леден глас:

- Анастейжа, това не те засяга.

„Разбира се, че ме засяга! Тя е в моя офис!“ Имаше нещо, което или не разбирах, или не знаех. Той просто не говореше разум-но. Това беше абсурд.

„Петдесет нюанса“ - изсъска подсъзнанието ми.

- Лийла дойде да види мен - казах ядно.

Тя обърна лице към мен, очите й бяха огромни.

- Бях получила инструкции, госпожо Грей. И не спазих изискванията. - Погледна ш притеснено и после очите й се върнаха на мен.

- Този Крисчън Грей познавам аз - каза тъжно и замислено.

Усетих как целият въздух се изпарява от дробовете ми, не можех да дишам. И той е бил такъв към нея през цялото време? Така ли се държеше с мен в началото. Не, не помнех нищо такова. Тя ми се усмихна меланхолично, събрала цялата самота на света в тази усмивка, и стана.

- Може ли да остана до утре? Полетът ми е на обяд - попита тихо.

- Ще пратя някой да те вземе в десет и да те закара на летището - отсече Крисчън.

- Благодаря.

- При Сузана ли си?

- Да.

- Добре.

Гледах го и не можех да повярвам. „Как може да й нарежда така? И откъде знае къде живее Сузана?“

- Довиждане, госпожо Грей. Благодаря ви, че ме приехте.

Станах и й подадох ръка. Тя я пое с благодарност.

- Довиждане. И късмет - казах, защото не знаех как по протокол се казва довиждане на бившите подчинени на съпруга ти.

Тя кимна, обърна се към него и каза:

- Довиждане, Крисчън.

Очите му за миг омекнаха.

- Довиждане, Лийла - каза тихо. - И не забравяй - доктор Флин.

- Да, сър.

Той й отвори вратата... и тогава тя спря и се обърна към него, а той я гледаше войнствено, изнервено.

- Радвам се, че си щастлив. Ти го заслужаваш - каза тя и тръгна, без да му даде възможност да отговори. Той се намръщи и кимна на Тейлър, който тръгна след нея към рецепцията. Крисчън затвори вратата и ме погледна някак несигурно.

- Да не си посмял да ми се караш! - изсъсках. - Обади се на Клод Бастил, сритай му задника или иди при Флин!

Ченето му увисна от изненада от гневния ми изблик.

- Ти обеща, че няма да правиш повече така - каза укорително.

-Как?

- Да ме предизвикваш.

- Не съм обещавала нищо подобно. Обещах да се опитам и да се съобразявам. Казах ти, че е тук. Прескот я претърси. Претърси и другата ти малка приятелка. Прескот беше тук през цялото време. И сега уволни горката жена, защото изпълни мое нареждане. Казах ти да не се тревожиш, но не, ето те! Не помня да съм получавала прословутия списък от папата с имената на хората, с които не трябва да разговарям. Не знаех, че си направил такъв списък! - Почти виках. Той ме изгледа с онова затворено изражение и след секунди устните му се извиха в усмивка.

- Списък от папата? - попита развеселен и определено облекчен. Нямах за цел да обръщам този разговор във веселба, но ето го - седи пред мен и се смее. И ме подлудява. Беше повече от болезнено да съм свидетел на разговора му с бившата. Как беше възможно да е толкова студен към нея?

- Какво те тревожи? - попита той.

- Ти! Защо беше толкова жесток с нея?

Той въздъхна и се размърда неудобно. Направи крачка към мен и се опря на масата.

- Анастейжа - промълви все едно съм дете. - Ти не разбираш. Лийла, Сузана, всички те... бяха приятно хоби, но това е всичко. Ти си центърът на моята вселена. И последния път когато ти и тя бяхте в една стая, тя беше насочила оръжие към теб. Не искам да те приближава.

- Но, Крисчън, тя беше болна.

- Знам. И знам, че сега е по-добре. Но не мога да й дам никакъв шанс. Това, което направи, беше непростимо.

- Но току-що ти го изигра точно по нейните правила. Тя искаше да те види и знаеше, че ще дойдеш веднага, ако се появи тук!

Той сви рамене, все едно изобщо не му пукаше.

- Не искам да се мърсиш с моето минало.

- Крисчън... ти си това, което си, точно заради живота, който си живял, заради живота, който живееш сега. Това, което засяга теб, засяга и мен. И аз те приех такъв, какъвто си, когато се съгласих да стана твоя съпруга. Защото те обичам.

Той застина. Знаех, че му е трудно да чуе всичко това.

- Тя не ми направи нищо лошо. Тя също те обича.

- Не ме интересува.

Гледах го смаяно. От думите му, и от факта, че все още има с какво да ме смае. „Този Крисчън Грей познавам аз“. Думите на Лийла кънтяха в съзнанието ми. Начинът по който реагира... така студено, беше толкова различен от поведението на мъжа, когото бях успяла да опозная и да обикна. Сетих се колко съжаляваше, когато разбра, че е направила онази криза, когато мислеше, че той е допринесъл за това й състояние, за болката му. После се сетих, че беше къпал и нея, както беше къпал мен, и едва преглътнах. Стомахът ми се сви болезнено. Догади ми се. Как може да каже, че не му пука? Тогава бе проявил разбиране. Но сега? Какво се беше променило? Понякога не можех изобщо да го разбера. Начинът, по който мислеше, светът, в който живееше, бяха така различни от моите разбирания.

- Защо я защитаваш така ожесточено? Защо сега? - попита той озадачено и раздразнено.

- Виж, Крисчън, не мисля, че с Лийла ще си разменяме готварски рецепти или ще обсъждаме новите тенденции в плетиво и кройка. Но не очаквах да си толкова безсърдечен!

Погледът му пак се вледени.

- Казах ти преди много време. Аз нямам сърце.

Врътнах очи. Ето сега вече наистина се държеше като пубер.

- Това не е вярно, Крисчън. Не ставай смешен. Знам, че ти пука за нея. Ако не беше така, нямаше да плащаш за обучението й и за другите неща.

Изведнъж това се превърна в целта на живота ми - да го накарам да разбере. Беше повече от очевадно, че му пука. Защо го отричаше? Както отричаше любовта си към собствената си майка. О, господи, разбира се! Чувствата му към Лийла и към останалите подчинени бяха оплетени с чувствата му към родната му майка! „Обичам да пердаша малки брюнетки като теб, защото всички приличате на оная курва“. Нищо чудно, че беше полудял. Поклатих глава. Дали да не пусна едно съобщение на доктор Флин? Как беше пропуснал да види това?

Сърцето ми се изпълни с любов. Моето изгубено момче. Защо му беше толкова трудно да е състрадателен, човечен - а можеше да бъде такъв. И го показа, когато Лийла направи кризата. Той ме погледна с блестящи от гняв очи.

- Този разговор приключи. Да си вървим.

Погледнах си часовника. Беше четири и двайсет и три. Имах работа.

- Прекалено рано е - казах.

- Да си вървим у дома - настоя той.

- Крисчън, писна ми да спорим!

Той се намръщи, като че ли не разбираше.

- Знаеш ли - започнах да обяснявам бавно, - в един момент аз правя нещо, което не ти харесва, и после ти измисляш някакъв начин да ми го върнеш или да се сдобрим, не знам кое от двете, защото обикновено сексът след това е или умопомрачителен, или жесток и винаги перверзен. - Свих рамене уморено. Всичко това беше така объркано и така изтощително.

- Умопомрачителен? - попита той.

- В повечето случаи - да.

- Умопомрачителен значи? - попита той, а очите му вече блещукаха весело, с любопитство и голяма доза сласт. Разбрах, че се опитва да смени темата.

По дяволите! Не исках да обсъждаме това в съвещателната зала на СИП. Моето подсъзнание разглеждаше с отвращение изпилените си лакирани нокти и ме попита: „Защо повдигна въпроса тогава?“

- Знаеш. - Изчервих се, ядосана и на него, и на себе си.

- Мога само да гадая - прошепна той.

„Как се смениха ролите! Аз го нападам, критикувам го, обяснявам му, а той ме притиска като диво животно в ъгъла“.

- Крисчън, аз...

- Обичам да задоволявам желанията ти. - Той прокара нежно палеца си по долната ми устна.

- Така е - признах, а гласът ми странно защо премина в шепот.

- Знам - каза той меко, наведе се към мен и прошепна в ухото ми: - Това знам, това умея най-добре.

О, как хубаво миришеше! Изправи се и ме погледна с усмивка, а лицето му ми казваше: „Моя си“.

Свих устни, борех се със себе си, не исках да ми личи колко силно ми е повлиял допирът му. Толкова изкусно умееше да ме разсее от нещо болезнено или от нещо, което не искаше да обсъжда. „И ти му позволяваш!“ - излая подсъзнанието ми, вдигнала глава от „Джейн Еър“.

- Кое беше умопомрачителното, Анастейжа? - попита той с дяволито пламъче в очите.

- Списък ли искаш да ти направя?

- Има списък, така ли? - каза той, приятно изненадан.

„Ох, този мъж може да те доведе до лудост!“

- Е, белезниците... - капитулирах и за миг се върнах на яхтата, на сватбеното пътешествие.

Той хвана ръката ми и прокара палец по китката ми, там, където пулсът се усеща най-добре.

- Не искам да оставям следи по тялото ти.

Устните му се извиха в бавна сластна усмивка.

- Хайде вкъщи. - Каза го така примамливо...

- Имам работа.

- Вкъщи! - каза той по-настоятелно.

Гледахме се, димящо сивите му очи бяха забити в удивените ми сини, никой не отместваше поглед, никой не искаше да_: отстъпи. Търсех в очите му някакъв отговор. Как можеше да се държи като откачен, като обезумял и в същото време да е толкова привлекателен и прелъстителен? Очите му ставаха все по-тъмни. Намерението му беше повече от видно. Той бавно погали бузата ми.

- Можем да останем и тук - каза тихо, с дрезгав глас.

„О, не, не, не... Не в офиса!“

- Крисчън, не искам да правим секс в офиса. А и твоята метреса беше допреди малко в тази стая.

- Никога не ми е била метреса! - изръмжа той и устните му се свиха в тънка черта.

- Това е просто израз, Крисчън.

Той се намръщи. Съблазнителния любовник вече го нямаше. Гледаше ме удивено.

- Не премисляй нещата, Ана. Тя е минало - каза и махна като да се отърве от досадна муха.

Въздъхнах. Може би беше прав. Исках само да си признае, че го е грижа за нея. И изведнъж сърцето ми потъна в ледена вода. О, не! Ето защо е било толкова важно за мен. Ами ако аз направех нещо непростимо? Ако аз не изпълнех някое от изискванията му, ако направех нещо не по правилата... И аз ли щях да съм история? Ако можеше така лесно да загърби човек, за който му пука, за когото е бил разтревожен и за когото се е грижил... дали щеше да се обърне така и срещу мен? Дъхът ми спря. Сетих се за съня си: огледалата, кънтящите му по мраморния под стъпки, отдалечаващият се от мен силует, чувството на студена самота сред целия разкош около мен.

- Не... - Думата излезе някак неусетно от устата ми, прокънтя като стъпките му, със същия нашепнат ужас.

- Да - каза той, хвана брадичката ми и ме целуна нежно по устните.

- О, Крисчън, така ме плашиш понякога! - Прокарах пръсти през косата му и наведох лицето му към моето, за да го целуна. Той застина за секунда, уви ръка около кръста ми и попита:

- Защо?

- Ако за теб е така лесно да обърнеш гръб на някой...

- И си помислила, че мога да ти обърна гръб? Ана, как по дяволите можеш да си помислиш такова нещо? С какво съм го предизвикал?

- Няма нищо. Целуни ме и ме заведи вкъщи - помолих го, а той се наведе, целуна ме и се изгубих...

- Моля те - стенех, а той леко подухна между устните ми, върху клитора, и каза:

- Всяко нещо с времето си.

Дърпах белезниците и стенех, опитвах се да протестирам срещу сластното изтезание. Бях закована в кожени белезници, двата ми лакътя закопчани за коленете. Главата му - между краката ми. Езикът му се въртеше безмилостно и не спираше. Отворих невиждащи очи. Таванът на спалнята бе окъпан в меките цветове на късния следобед. Езикът му беше намерил центъра на вселената ми. Исках да изправя краката си и отчаяно се мъчех да намеря косата му, и пак го оскубах в опит да контролирам приближаващия край на сюблимното удоволствие.

- Не, не искам да свършваш - каза той предупредително. Усещах мекия му дъх върху топлата си овлажнена кожа. - Ще те пляскам, ако свършиш!

Изстенах.

- Контрол, Ана, трябва да се научиш да се контролираш! - И езикът му продължи еротичната инквизиция.

„О, така хубаво го прави!“ Не можех да издържа, бях напълно безпомощна и се опитвах, наистина се опитвах, но тялото ми гръмна под вещия му език, а той не спираше, езикът му събра и последната капка удоволствие, изтекла от мен.

- О, Ана - каза леко разочаровано, но и някак триумфално, а в същото време се опитваше и да ми се скара. Обърна ме по корем и аз с треперещи ръце се надигнах на ръце.

И тогава той ме удари силно. Извиках.

- Контрол! - скара се той, хвана бедрата ми и влезе рязко в мен. Извиках. Плътта ми все още трепереше, оргазмът едва бе започнал да отшумява. Той застина дълбоко в мен, наведе се напред и освободи белезниците една по една. Обгърна ме с ръце и ме сложи в скута си обърната с гръб към него. Ръката му се плъзна по брадичката и шията ми. Бях изцяло отдадена на чувството за пълнота в мен.

- Движи се! - заповяда.

Изстенах и започнах да се спускам и излизам и пак да се спускам по пениса му.

- По-бързо - прошепна той.

И аз се движех все по-бързо. Той хвана главата ми и я изви назад. Зъбите му се впиха леко във врата ми. Другата му ръка се плъзгаше бавно по тялото ми от ханша през устните между краката ми, към клитора. Беше толкова чувствителен от огромното внимание, на което се беше радвал допреди минути.

- Да, Ана! - каза дрезгаво в ухото ми Крисчън. - Моя си, само моя! Само ти!

- Да - казах задъхано и тялото ми започна да се сковава и да сбира екстаза отново, мускулите ми се стягаха около пениса му, държаха го, обвиваха го топло и нежно, така интимно.

- Искам да свършиш. Сега. Заради мен - каза той настоятелно.

И аз не закъснях, тялото ми просто се подчини на желанието

му. Той ме държеше закована, докато оргазмът раздираше сетива и клетки. Извиках името му.

- О, Ана, обичам те - изстена той и ме последва.

Целуна рамото ми и събра косата от лицето ми.

- Това влизаше ли в списъка, госпожо Грей?

Лежах на леглото в полусъзнание, по корем, на нашето легло. Крисчън галеше дупето ми. Беше се опрял на лакът до мен.

- Мхм.

- Това „да“ ли означава?

- Мхм. - Усмихнах се.

Той се засмя и ме целуна отново. Бавно и мързеливо се обърнах към него.

- Е? - попита той.

- Да - в списъка е, но списъкът е дълъг.

Лицето му грейна и той ме целуна отново.

- Добре. Ще вечеряме ли? - Очите му грееха от любов. Беше в прекрасно, шеговито настроение.

Кимнах. Бях адски гладна. Погалих косъмчетата по гърдите му.

- Искам да ми кажеш нещо - прошепнах.

- Какво?

- Но ми обещай да не се ядосваш.

- Кажи, Ана.

- Кажи ми, че ти пука.

Цялото му изражение се смени. Нито следа от доброто настроение и хумора.

- Искам да признаеш, че ти пука. Защото този Крисчън, когото познавам и обичам... на него би му пукало.

Той не помръдна, очите му не се отделяха от моите и видях вътрешната му борба, все едно ставаше дума за Соломоновото решение. Отвори уста да каже нещо, после се отказа. През лицето му като светкавица мина... болка... може би.

„Кажи го!“ - молех го наум.

- Да, да, пука ми, загрижен съм! Доволна ли си сега? - Гласът му беше като шепот.

„Слава богу!“

- Да, щастлива съм! Много!

Той обаче не се усмихваше.

- Не мога да повярвам, че говоря с теб, тук, в нашето легло за... Сложих пръст на устните му.

- Не, за нищо не говорим. Хайде да ядем. Гладна съм.

Той въздъхна, поклати глава и каза:

- Вие ме омагьосвате и озадачавате, госпожо Грей.

- Това е добре. - Целунах го.

Подател: Анастейжа Грей Относно: Срещата по запълване на списъка Дата: 9 септември 2011, 09:33 До: Крисчън Грей

Това беше върхът или може би над него :й А х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Кажи ми нещо ново Дата: 9 септември 2011, 09:42 До: Анастейжа Грей

Не спираш да го повтаряш от три дни.

Последно? На върха или над него?

Или... да пробваме нещо друго?

Крисчън Грей Запален по тази игра.

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Седях ухилена пред монитора. Последните няколко вечери бяха много... забавни. Всичко беше спокойно. Лийла беше забравена. Не бях събрала куража да го питам дали картините й още висят из апартамента, а и честно казано, не ми пукаше. Телефонът ми звънна и отговорих веднага: очаквах да е Крисчън.

-Ана?

-Да?

- Ана, мила, бащата на Хосе съм.

- Господин Родригес! Здравейте! - Мозъкът ми завря. Защо ми се обаждаше бащата на Хосе?

- Миличка, съжалявам, че те притеснявам на работа. Става дума за Рей. - Гласът му беше колеблив.

- Какво има? Какво се е случило? - Сърцето ми беше в гърлото.

- Рей претърпя злополука.

„О, татко!“

- В болницата е. Ела бързо.