Петдесет нюанса освободени

17.

- Какво се е случило, господин Родригес? - Задушавах се от сълзи. „Рей! Миличкият ми Рей! Милият ми татко!“

- Катастрофира..

- Идвам... Тръгвам веднага. - Едва дишах от ужас.

- Местят го в Портланд. С хеликоптер. Сега тръгвам натам. О, Ана, не видях колата. Просто не я видях... - И гласът му се пречупи.

„Господин Родригес? Не!“

- Ще се видим там - каза той със задавен глас и затвори.

Ужас - черен и болезнен - сви гърлото ми. Не можех да изплувам над него. Рей! Не! Не! Поех дъх, вдигнах слушалката и се обадих на Роч. Той отговори на второто позвъняване.

- Да, Ана?

- Джери, баща ми...

- Какво се е случило, Ана?

Обясних бързо.

- Тръгвай. Разбира се! Трябва да заминеш. Надявам се да се оправи.

- Благодаря. Ще се обадя пак. - Треснах телефона, но точно в този момент не ми пукаше от нищо.

- Хана! - викнах и усетих паниката в гласа си. Тя влезе веднага, а аз вече прибирах нещата си, събрах разни документи и ги наблъсках в куфарчето.

- Какво е станало? - Тя ме погледна притеснено.

- Баща ми е катастрофирал. Трябва да тръгна веднага. Отложи всичките ми срещи за днес. И за понеделник. Ще се наложи да довършиш сама презентацията на електронната книга. Ще намериш всичко във файла. Къртни да ти помогне, ако се налага.

- Надявам се всичко да е наред. Не се тревожи за работата. Ще се оправим - каза тя.

Пребледнялото й лице, загрижеността й едва не ме сринаха.

„Татко!“

Грабнах сакото и куфарчето и хукнах навън. Като ме видя, Сойър скочи.

- Госпожо Грей? - Беше крайно изненадан от внезапната ми поява.

- Заминаваме за Портланд. Веднага. Баща ми е катастрофирал.

- Господин Грей знае ли?

- Ще му се обадя от колата.

Щом се качих в аудито, извадих телефона от чантата си и набрах мобилния на Крисчън.

- Да, госпожо Грей? - Беше Андреа. Делова и кратка.

- Крисчън там ли е?

- Някъде из сградата е, госпожо. Оставил е телефона да се зарежда тук.

- Ще му кажеш ли, че съм се обаждала и трябва да говоря с него? Спешно е.

- Ще се опитам да го намеря. Понякога се разхожда из сградата с часове.

- Моля те, намери го и му кажи да ми се обади веднага. - Едва преглъщах сълзите си.

- Разбира се, госпожо Грей. Какво е станало?

- Просто го намери и му кажи да ми се обади.

- Да, госпожо.

Затворих. И вече не можах да сдържам сълзите си.

- Къде в Портланд, госпожо Грей? - попита Сойър.

- В централната болница - отвърнах задавено.

Телефонът звънна. Гласът на Шаде прозвуча нелепо.

- Крисчън! - изстенах.

- Господи, Ана! Какво е станало?

- Рей. Катастрофирал е.

- По дяволите!

- Пътувам за Портланд.

- За Портланд? Сойър с теб ли е.

- Да, той ме кара.

- Къде е Рей?

- В централната болница.

Чух, че някой се опитва да му каже нещо.

- Да, Рос! - викна му ядно Крисчън - Знам, по дяволите... Извинявай, бебчо. Мога да съм там след около три часа и половина. Имам нещо неотложно тук. Ще дойда с хеликоптера.

По дяволите! Чарли Танго беше излязъл от ремонт, а последния път, когато бе летял с него...

- Имам среща с едни хора от Тайван. Не мога да ги разкарам. Тая сделка я ковем от месеци.

Защо не знаех нищо за това?

- Ще тръгна веднага щом приключа с тях.

- Добре - прошепнах. Исках да му кажа да не се притеснява, да остане да си свърши работата в Сиатъл, но истината беше, че исках да е с мен.

- О, бебчо! - прошепна той.

- Всичко ще е наред, Крисчън. Поне е мен всичко ще е наред. Свърши си работата. Не бързай. Не искам да се тревожа и за теб. И внимателно с хеликоптера.

- Да, ще внимавам.

- Обичам те.

- И аз те обичам, бебчо. Ще съм с теб веднага щом свърша. Люк обаче да е до теб непрекъснато.

- Да, разбира се.

- До скоро.

- Чао. - Затворих. Не знаех нищо за бизнеса му. Каква работа имаше с някакви от Тайван?

Бях идвала в спешното. Беше на втория ми работен ден в „Клейтън“. Паднах от стълбата и си изкълчих крака. Помня как Пол Клейтън се суетеше, как не изпускаше възможността да ме опипва. Потръпнах.

Сойър спря пред входа и скочи да ми отвори вратата.

- Ще ида да паркирам и ще дойда.

- Благодаря, Люк.

Той кимна и аз хукнах към спешното - пълно е народ, суматоха, движение. Момичето на рецепцията ми се усмихна вежливо. След няма и минута намери къде са настанили Рей и ме прати при операционната на третия етаж.

- Благодаря ви - казах, докато се мъчех да запомня как да стигна дотам.

„Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

Асансьорът беше адски бавен. Спираше на всеки етаж. Опитвах се със силата на мисълта си да го накарам да се движи по-бързо, гледах с омраза хората, които влизаха и излизаха и ми пречеха да стигна до баща си.

Най-сетне, след хилядолетия, вратата се отвори на третия етаж. Хукнах към друга рецепция. Имаше много медицински сестри със сини престилки.

- Баща ми. Реймънд Стийл. Приет е тук. Мисля, че е в четвърта операционна. - Дори докато го казвах, ми се струваше, че всичко е само лош сън.

Сестрата погледна компютъра.

- Да, тук е от два часа. Ще съобщя на екипа, че сте тук. Чакалнята е ето там. - И посочи една бяла врата, надлежно обозначена с големи сини букви „Чакалня“.

- Той... как е? - Опитах се да накарам гласа си да спре да трепери.

- Ще се наложи да изчакате някой от екипа да ви даде информация.

- Благодаря - казах, но цялото ми съзнание пищеше: „Искам да знам сега!“

Отворих вратата на подредената чиста чакалня. Господин Родригес и Хосе бяха там.

- Ана - каза с пресипнал глас господин Родригес. Ръката му беше гипсирана, бузата му охлузена. Беше в количка. Единият му крак също беше гипсиран. Опитах се да го прегърна.

- О, господин Родригес! - проплаках.

- Ана, миличка! - Той ме потупа по гърба с гипсираната си ръка. - Толкова съжалявам...

О, не!

- Недей, татко - каза му Хосе и ме прегърна силно.

- Хосе! - И се предадох. Сълзите, които бях сдържала, страхът, напрежението, болката в сърцето ми... всичко ме заля и избликна.

- Не плачи, Ана. - Хосе нежно погали косата ми. Обвих ръце около врата му и заплаках. Дълго останахме така. Бях толкова благодарна, че е тук. Господин Родригес ми подаде кърпичка.

- Това е господин Сойър. Охраната ми - представих Люк, щом дойде. Той кимна вежливо на Хосе и господин Родригес и седна в ъгъла.

- Седни, Ана - каза Хосе и ме поведе към един от пластмасовите столове.

- Какво стана? Как е той? Какво му правят?

Хосе вдигна ръка да спре пороя от въпроси и седна до мен.

- Още нямаме никаква информация. Тримата отидохме на риба до Астория. И някакъв шибан пиян задник ни удари.

Господин Родригес се опита да се намеси, започна да се извинява.

- Спокойно, татко! - каза рязко Хосе. - На мен ми няма нищо, две охлузени ребра и малко си ударих главата. Татко... татко е със счупена китка и крак. Но колата се вряза откъм страната на Рей.

„О, не. Не...“ Краката ми се парализираха. Побиха ме тръпки само като си представих какво ли става в операционната.

- Първо ни заведоха в държавната болница в Астория, но решиха, че Рей трябва да бъде докаран тук. Не знаем какво става. Чакаме да ни кажат.

Разтреперих се.

- Студено ли ти е, Ана?

Кимнах. Нито блузата ми без ръкави, нито лекото ми лятно сако топлеха. Хосе бързо свали коженото си яке и ме наметна.

- Да ви донеса ли чай, госпожо? - попита Сойър. Кимнах с благодарност и той излезе от чакалнята..

- Защо сте отишли за риба чак в Астория? - попитах.

Хосе сви извинително рамене.

- Там е хубаво за риболов. Исках да прекарам малко време с татко, преди да ми започнат лекциите. А и нали ми е последната година в университета...

- И ти можеше да пострадаш. А господин Родригес да е още по-зле. - Треперех. Хосе хвана ръката ми.

- По дяволите, Ана, замръзнала си.

Господин Родригес се придвижи бавно със стола и ме хвана със здравата си ръка.

- Токова съжалявам, Ана.

- Господин Родригес, било е злополука, вие нямате вина. -Гласът ми падна до шепот.

- Наричай ме Хосе - поправи ме той.

Направих опит да се усмихна, но нямах сили за повече.

- Полицията арестува оня задник. Седем и половина сутринта и вече фиркан до козирката - изсъска Хосе с отвращение.

Сойър се върна с пластмасова чашка, пълна с гореща вода. Носеше чая отделно. Помнеше как пия чая си! Хосе и баща му ме пуснаха и взех чашата от ръцете му.

- А вие, господа, имате ли нужда от нещо? - попита Сойър.

И двамата поклатиха отрицателно глава и Сойър се върна на

мястото си в ъгъла. Пуснах чая в горещата вода, изправих се и изхвърлих използваната торбичка чай в кошчето за боклук.

- Защо се бавят толкова много? - Говорех по-скоро на себе си, отколкото на другите. Отпих от чая.

„Татко... Моля те, Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

- Скоро ще разберем, Ана - каза нежно Хосе. Кимнах, отпих отново и пак седнах.

Зачакахме... безкрайно. Господин Родригес седеше със затворени очи. Мисля, че се молеше. Хосе държеше ръката ми и от време на време я стискаше леко. Бавно отпивах от чая. Не беше „Туинингс“, а някакъв евтин боклук и имаше отвратителен вкус.

Спомних си последния път, когато чаках подобни новини. Пак така. Последния път, когато мислех, че всичко е загубено. Когато Чарли Танго изчезна. Затворих очи и се помолих Крисчън да пристигне жив и здрав. Погледнах си часовника. „Два и петнайсет. Трябва да дойде скоро“. Чаят беше изстинал.

„Защо нито един лекар не излезе да каже? Моля те, Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

Времето пълзеше.

Изведнъж вратата се отвори и всички погледнахме натам, а стомахът ми се усука на възел. „Това е! Край“.

Крисчън влезе с бързи крачки. Изражението му помръкна, когато видя ръката ми в ръката на Хосе.

- Крисчън! - Скокнах и след секунда бях в прегръдката му, благодарих на господ, че е тук жив и здрав; той зарови нос в косата ми, а аз вдишвах аромата му, поглъщах с изстиналото си тяло топлината и любовта му. Изведнъж се почувствах мъничко по-спокойна, по-силна, с повече вяра. О, колко различно изглеждаше всичко само защото той беше с мен?

- Има ли новини?

Поклатих глава. Не можех да говоря.

- Здравей, Хосе. - Крисчън му кимна вежливо.

- Крисчън, това е баща ми, Хосе-старши.

- Здравейте, господин Родригес. Запознахме се на сватбата. И вие ли пострадахте в катастрофата?

Хосе набързо му разказа всичко.

- А вие двамата наистина ли сте добре? Редно ли е да стоите тук? - попита Крисчън.

- Тук е мястото, където трябва да бъдем и където искаме да бъдем - каза господин Родригес с достойнство и болка. Крисчън кимна, сложи ме на стола и седна до мен.

- Яла ли си?

Поклатих отрицателно глава.

- Гладна ли си?

Отново поклатих глава.

- Измръзнала си. - И кимна към якето на Хосе.

Вратата се отвори отново и влезе някакъв млад лекар. Изглеждаше уморен и измъчен.

Изправих се и ми причерня.

- Рей Стийл - прошепнах.

Крисчън стана с мен и сложи ръка около кръста ми.

- Роднина ли ви е? - попита лекарят. Очите му бяха сини, почти с цвета на престилката. При други обстоятелства може би щеше да ми се стори привлекателен.

- Аз съм дъщеря му, Ана.

- Госпожице Стийл...

- Госпожа Грей - прекъсна го Крисчън.

- Извинете ме - каза лекарят и в този момент ми се прииска да сритам Крисчън по кокалчетата. - Аз съм доктор Кроу. Баща ви е стабилизиран, но състоянието му е критично.

Какво значеше това? Коленете ми се огънаха, разтрепериха се и единствено ръката на Крисчън около кръста ми ме задържа да не се строполя.

- Има тежки вътрешни кръвоизливи и разкъсвания - обясни лекарят. - Предимно около диафрагмата, но успяхме да се справим с тях и да спасим далака му. За нещастие сърцето му спря по време на операцията вследствие загубата на кръв, но успяхме да се справим и сега е добре, макар че това остава сериозен проблем. Но най-много ни притеснява ударът в главата. Получил е силно мозъчно сътресение и магнитният резонанс показа, че има възпаление на мозъка. Предизвикахме изкуствена кома, за да го държим спокоен, докато наблюдаваме как се развива възпалението.

„В мозъка? Не!“

- Това е стандартна процедура в такива случаи. Засега можем само да чакаме.

- Каква е прогнозата? - попита хладнокръвно Крисчън.

- Трудно ми е да направя прогноза в момента, господин Грей. Възможно е да се възстанови напълно, но наистина отсега нататък това е в божиите ръце.

- Колко време ще го държите в кома?

- Зависи как ще реагира мозъкът. Обикновено седемдесет и два до деветдесет и шест часа.

„О, толкова дълго!“

- Мога ли да го видя? - прошепнах.

- Да, след около половин час. Преместват го в интензивното отделение на шестия етаж

- Благодаря ви, докторе.

Той се обърна и ни остави.

- Е, поне е жив - прошепнах и сълзите ми пак потекоха.

- Седни - каза нежно Крисчън.

- Татко, мисля, че трябва да тръгваме. Трябва да почиваш. Няма да разберем нищо повече в близките часове - каза Хосе на баща си, който го гледаше с празен поглед. - Може да се върнем довечера, след като си починеш. Може ли, Ана? - И ме погледна умоляващо.

- Разбира се.

- В Портланд ли ще останете? - попита Крисчън и Хосе кимна.

- Имате ли нужда от транспорт?

- Ще вземем такси.

- Люк ще ви закара.

Сойър се изправи. Хосе изглеждаше объркан.

- Люк Сойър - поясних аз.

- О... разбира се. Да, много мило. Благодаря, Крисчън.

Станах и прегърнах господин Родригес и Хосе.

- Трябва да си силна, Ана - каза Хосе в ухото ми. - Той има здрав и силен организъм. Има всички шансове да се оправи.

- Надявам се. - Прегърнах го силно, свалих якето му от раменете си и му го подадох.

- Задръж го, ако ти е студено.

- Не, вече съм добре. Благодаря. - Погледнах притеснено Крисчън.

- Ако има промяна или нещо ново, ще ви се обадим веднага - казах, докато Хосе буташе инвалидната количка към изхода. Сойър му отвори вратата.

Господин Родригес вдигна ръка да спрат на прага и каза:

- Ще се моля за него, Ана. - Гласът му трепереше. - Беше толкова хубаво да го видя отново след всичките тези години. Той е верен приятел.

- Знам.

И тръгнаха. С Крисчън останахме сами. Той ме погали по бузата.

- Много си бледа. Ела! - Седна и ме сложи да седна в скута му. Свих се в него, потисната и нещастна заради случилото се с Рей, и в същото време благодарна, че съпругът ми е до мен да ме утеши. Той нежно ме погали по косата.

- Как е Чарли Танго след ремонта? - попитах.

Той се усмихна и каза гордо:

- Убиец!

И това „убиец“ ме накара да се усмихна нормално за първи път от векове. Изгледах го удивена.

- Убиец?

- В един филм го чух този израз. Грейс го харесва. Мисля, че го имам на блурей у дома. Можем да го гледаме и да се опипваме.

- Целуна ме и пак се усмихнах.

- Сега мога ли да те убедя да хапнеш нещо? - попита Крисчън.

Усмивката ми изчезна.

- Не сега. Първо искам да видя Рей.

Той се напрегна, но не каза нищо.

- Как са тайванците? - опитах да сменя темата.

- Доста сговорчиви.

- В смисъл?

- Бяха така добри да ми продадат корабостроителния си завод на половината от цената, която бях склонен да платя.

„Купил е корабостроителен завод?“

- Това е хубаво.

- Да, хубаво е.

- Но аз мислех, че имаш корабостроителен завод тук.

- Имам. Ще използваме онзи за монтажни дейности. Ще правим корпусите там. Ще излиза по-евтино.

- Ами хората, които работят тук? Много ще останат без работа.

- Ще ги прехвърлим там. Ще се постараем да не останат без работа. - Целуна косата ми и добави: - Ела сега да видим Рей.

Интензивното на шестия етаж беше голо, стерилно, чуваха се тихи шепнещи гласове и пиукането на десетки уреди. Имаше четирима пациенти, всеки в отделно помещение с много техника и апаратура. Рей беше в дъното на коридора.

Изглеждаше така малък в огромното легло, с цялата тази техника наоколо. Беше шокиращо. Моят баща никога е бил така безпомощен, така малък. В устата му имаше тръбичка. В ръцете му бяха забити системи. На пръста му беше сложена някаква щипка. Вяло се зачудих за какво е. Кракът му беше над чаршафа, в гипс. Един от мониторите показваше сърдечната му дейност. Бип...бип.. бип... Сърцето му биеше стабилно, здраво. Това поне можех да разбера. Бавно се приближих. Гърдите му бяха увити в бинт, чак до кръста. Надолу беше покрит с чаршаф.

Видях, че тръбичката в десния край на устата му води до нещо като вентилатор. Вкарваше въздух, изсмукваше го, пак вкарваше, пак засмукваше с всяко бип... бип... бип... Четирите линии на монитора се движеха равномерно. Рей все още беше с нас! „О, татко!“

Макар че устата му беше изкривена от тръбичката, той изглеждаше спокоен, дълбоко заспал.

Дребничка медицинска сестра застана до леглото и провери показателите на монитора.

- Мога ли да го докосна? - попитах и внимателно протегнах ръка към неговата.

-Да - отвърна тя и ми се усмихна мило. На идентификационната й карта пишеше: „Кели - медицинска сестра, реанимация“. Беше руса, с много тъмни очи. Крисчън стоеше до леглото и ме гледаше внимателно как докосвам ръката на Рей. Беше толкова топъл, приятно топъл.

И тогава се сринах. Свлякох се в стола до леглото, опрях чело в ръката му и заплаках с глас:

- О, татко! Моля те, моля те, обещай ми, че ще се оправиш.

Крисчън сложи ръка на рамото ми и ме стисна окуражително.

- Всички показатели са добри - каза тихо сестра Кели.

- Благодаря - отвърна Крисчън. Погледнах нагоре и я улових как зяпа мъжа ми. Очевидно го беше огледала добре. „Не ми дреме! Може да го гледа колкото си иска, стига да помогне на баща ми“.

- Може ли да ме чуе? - попитах.

- Спи доста дълбоко, но... кой знае?

- Може ли да поседя тук за малко?

- Разбира се - отвърна тя, все така изчервена от вида на Крисчън; през цялото време не можех да се отърва от натрапчивата, леко злорада мисъл, че не е естествена блондинка.

Крисчън ме погледна, без да й обръща никакво внимание.

- Трябва да се обадя по телефона. Ще съм отпред. Ти постой с него..

Кимнах. Той ме целуна по косата и излезе. Хванах ръката на Рей и се замислих... Каква ирония! Едва сега, когато беше в безсъзнание и не можеше да ме чуе, исках да му кажа колко много го обичам. Той беше... постоянната величина в живота ми. Моята опора. И чак сега ш осъзнах. Не бях негова плът и кръв, но го обичах безкрайно. Сълзите ми потекоха пак. „Моля те, обещай ми, че ще се оправиш!“

И тогава, съвсем тихо, за да не притеснявам никого, му разказах за уикенда в Аспен, и за предния уикенд, когато плавахме и летяхме на безмоторен самолет. Самолетът се казваше „Грейс“. Разказвах му за новата къща, за плановете ни, как искаме да я направим екологично съобразена, обещах му да го заведем в Аспен и да иде на риба с Крисчън и го уверих, че Хосе и господин Родригес са повече от добре дошли. „Моля те, остани с мен, за да направим всички тези неща заедно! Моля те!“

Рей не помръдна, помпата все така вкарваше въздух в дробовете му. Единственият, който можеше да ми отговори, беше мониторът с монотонното си бип... бип... бип...

Вдигнах поглед и видях Крисчън. Беше застанал до леглото. Не знам колко време е бил там. Очите му грееха със състрадание, съпричастност и загриженост.

-Значи ще ходя на риба с баща ти, Хосе и господин Родригес?

Кимнах.

- Добре. Да вървим да хапнем и да го оставим да спи.

Не исках да го оставям.

- Ана, той е в кома. Оставил съм номерата на мобилните телефони. Ако има някаква промяна, ще ни се обадят. Ще се нахраним, ще идем в хотела, ще починем малко и ще се върнем довечера.

Апартаментът в „Хийтман“ изглеждаше точно така, както ш помнех. Колко често бях мислила за онази първа нощ и онази първа сутрин, когато се събудих тук, при Крисчън Грей. Стоях до вратата като парализирана. Тук, тук започна всичко.

- У дома, но далеч от дома - каза нежно Крисчън и се наведе да остави куфарчето ми на едно от отрупаните с възглавнички канапета. - Искаш ли да вземеш душ? Или вана? От какво имаш нужда?

Гледаше ме объркано, сякаш не знаеше какво да прави. Моето изгубено момче, изправено пред ситуация извън негов контрол! Беше някак отдалечен, свит, замислен през целия следобед. Това беше ситуация, която не бе предвидил и не можеше да контролира или води по своя си начин. Това беше реалният живот, суровата действителност, а той така старателно се бе старал да страни от нея.. Сега беше като изложен на показ, безпомощен, на мушката на живота. Моят Петдесет нюанса!

- Вана, ще взема вана - казах само защото знаех, че ще приготви ваната ми, а така щеше се почувства по-добре, дори полезен. „О, Крисчън, сетивата ми не работят, студено ми е, страх ме е, но съм така щастлива, че си тук!“

- Вана. Да. Добре - каза той и тръгна с бързи крачки към банята. След секунди вече пълнеше ваната и приятният шум на течаща вода отекна в стаята.

Най-сетне успях да събера сили да се сетя как се поставя един крак пред друг и тръгнах към спалнята. На леглото имаше няколко пакета с покупки от „Нордсторм“. Крисчън се подаде от банята с навити ръкави. Беше махнал вратовръзката и сакото си.

- Пратих Тейлър да купя някои неща. За спане... такива работи - каза и ме изгледа притеснено.

„Разбира се, че го е пратил“. Кимнах, за да го накарам да се почувства по-добре. Къде беше Тейлър всъщност?

- О, Ана - каза Крисчън. - Никога не съм те виждал такава. Ти си винаги толкова смела и силна.

Не знаех какво да му кажа. Просто стоях и го гледах с широко отворени очи. Не можех да му дам нищо, не и сега. Мисля, че бях в шок. Увих тялото си с ръце, за да се предпазя от хладния въздух, но нямаше никакъв смисъл. Студът идваше отвътре. Крисчън ме прегърна.

- Той е жив, бебчо. Жизнените показатели са добри, трябва само малко търпение. Хайде, ела. - И ме поведе към банята. Свали сакото ми, остави го на стола, после ми разкопча ризата.

Водата беше приятно топла и уханна. Натежалата пара разнасяше аромат на лотос. Лежах между краката на Крисчън, облегнала гръб на гърдите му. И двамата мълчахме замислени. Започвах да се стоплям. Той целуваше косата ми, а аз разсеяно пуках балончетата пяна. Ръката му беше увита около раменете ми.

- Не си влизал във ваната с Лийла, нали? Тогава, когато си я къпал - попитах.

Той застина и изсумтя. Ръката му стисна рамото ми по-силно.

- А... не. - Каза го много изненадано.

- Така и предполагах. Добре.

Той леко дръпна прибраната ми на кок коса, а аз извих глава така, че да виждам лицето му.

- Защо питаш?

- Патологично любопитство. Не знам... След като я видях тази седмица...

Лицето му стана по-сурово.

- По-малко патология, ако може - каза укорително.

- Колко време мислиш да я издържаш?

- Докато си стъпи на краката. Не знам. Защо?

- Има ли и други?

- Какви „и други“?

- Други бивши, които издържаш?

- Имаше една, да, но вече не й помагам. Учеше медицина. Сега се квалифицира и си има някой.

- Друг доминант?

-Да.

- Лийла каза, че имаш две от нейните картини - прошепнах.

- Имах. Всъщност не ги исках. Не бяха зле откъм техника, но цветовете бяха прекалено ярки. Мисля, че са у Елиът, а както всички знаем, той няма никакъв вкус.

Засмях се и той ме обгърна и с другата си ръка. Водата плисна по пода.

- Ето, сега е по-добре - прошепна и целуна косата ми.

- Той ще се жени за най-добрата ми приятелка.

- В такъв случай най-добре да си затварям устата.

След банята се почувствах доста по-добре. Стоях увита в мекия хотелски халат и гледах многобройните пакети по леглото. Това определено беше повече от нещо за спане. Леко надзърнах в единия. Джинси и суичър с качулка, мой размер, светлосин. Господи! Тейлър беше пръснал за дрехи толкова пари, колкото хората изкарват за цяла седмица, но определено знаеше какво харесвам. Усмихнах се, като се сетих за предишния път когато бяхме тук и пак му се наложи да ми купува дрехи.

- Освен онзи път, когато дойде в „Клейтън“ да ми досаждаш като конска муха, всъщност влизал ли си в магазин, ей така - да си купиш нещо сам?

- Като какво да ти досаждам?

- Като конска муха.

- Беше доста развълнувана, ако не ме лъже паметта. И онзи младеж, как му беше името, беше конската муха.

- Пол.

- Един от многото ти обожатели.

Врътнах очи и той се усмихна с облекчение. Откровена, истинска усмивка.

- Това е моето момиче - прошепна и ме целуна - Обличай се, не искам пак да измръзнеш.

- Готова съм - казах.

Крисчън работеше на лаптопа си на бюрото в стаята. Беше с черни джинси, суичър с качулка и бяла тениска.

- Изгледаш така млада - каза нежно той и очите му грейнаха.

- И като си помислиш, че утре ще си с цяла година по-голяма!

Усмихнах се тъжно.

- Май не ми е много до празнуване. Може ли вече да тръгваме да видим Рей?

- Разбира се. Искаше ми се да хапнеш. Почти не докосна яденето.

- Моля те, Крисчън, наистина не съм гладна. Може би след като видим Рей. Искам да му пожелая лека нощ.

Когато пристигнахме в отделението, Хосе тъкмо си тръгваше.

- Здравейте!

- Къде е баща ти?

- Беше прекалено уморен и реших да не го водя с мен. - Пък и лекарствата започнаха да действат. Спеше, когато тръгнах. На всичкото отгоре не искаха да ме пуснат, понеже не съм роднина.

- И? - попитах с очакване.

- Добре е, Ана. Все още спи, но всичко засега е добре.

Липсата на новини е добра новина. Тялото ми се отпусна облекчено.

- Ще се видим утре. Кой има рожден ден утре? - Хосе се усмихна, погледна Крисчън, поколеба се и ме прегърна кратичко

- НазШ тапапа.

- Лека нощ, Хосе.

- Лека нощ, Хосе - каза и Крисчън.

Хосе кимна и тръгна по коридора.

- Той все още те обича - каза тихо Крисчън.

- Дори и да е така... — Свих рамене. В момента това изобщо не ме интересуваше.

Крисчън ми се усмихна някак притеснено. Сърцето ми започна да се топи.

- Благодаря - казах.

Той смръщи лице озадачено.

- Че не направи проблем за това. Поне не ти излизаше пяна от устата от бяс.

Той ме погледна наранено, но в същото време развеселен.

- Никога не ми е излизала пяна от устата. Хайде да видим баща ти. Имам изненада за теб.

- Изненада? - Защо ли ме стисна паника?

- Ела. - Той ме хвана за ръка и бутна двойната вратата на интензивното.

До леглото на Рей беше застанала Грейс и разговаряше задълбочено с Кроу и още една лекарка, която не бях виждала. Грейс ни видя и се усмихна широко.

„О, слава богу!“

- Здравей, Крисчън. - Целуна ш по бузата, после се обърна към мен и ме стисна в топлата си прегръдка.

- Ана, държиш се, нали?

- Аз съм добре. Тревожа се за татко.

- Той е в добри ръце. Доктор Сладър е експерт в тази област. Учихме заедно в Йейл.

- Здравейте, госпожо Грей - поздрави ме лекарката. Имаше къса коса, лек южняшки акцент и беше много нежна, като фея.

- В качеството си на главен наблюдаващ лекар на баща ви с радост мога да ви съобщя, че всичко е наред. Жизнените му показатели са стабилни и добри. Имаме всички основания да вярваме, че ще се възстанови напълно. Мозъчното възпаление е спряло и започва да намалява. Това е много окуражително за толкова кратък период.

- Това са чудесни новини - казах.

- Така е, госпожо Грей. Тук той наистина е в добри ръце. -Усмихна ми се топло и се обърна към Грейс: - Радвам се да те видя, Грейс.

- И аз се радвам да те видя, Лориана - отвърна й Грейс с усмивка.

- Доктор Кроу, нека ги оставим насаме с господин Стийл. - И Кроу и Сладър излязоха.

Погледнах Рей и за първи път от онова кошмарно телефонно обаждане сутринта започнах да изпитвам надежда. Думите на Грейс и Сладър бяха запалили вярата ми.

Грейс стисна леко ръката ми.

- Ана, седни до него. Говори му. Това ще му помогне. С Крисчън ще те изчакаме навън.

Кимнах. Крисчън ми се усмихна окуражително и ме оставиха насаме с моя скъп татко, спящ спокойно с приспивната песен на вентилатора и пиукащия монитор.

Облякох тениската на Крисчън и легнах.

- Изглеждаш по-весела - каза той предпазливо, докато обуваше пижамата си.

- Да, мисля, че след като поговорих е майка ти и доктор Сладър, наистина се поуспокоих. Ти ли помоли Грейс да дойде?

Той се мушна в леглото, обърна ме с гръб към себе си и се залепи до мен като лъжичка.

- Не, тя искаше да дойде и да го види.

- Откъде е разбрала?

- Обадих й се тази сутрин. Бебчо, уморена еи. Трябва да спиш.

- Мхм - съгласих се. Прав беше. Бях смазана. Беше един много емоционален ден. Обърнах леко глава към него и го изгледах с крайчеца на окото си. „И няма да се любим?“ Тази мисъл ме облекчи. Донякъде. Всъщност целия ден се беше държал много разбиращо, не ме бе карал да ям, да правя нещо, което не желая. Беше ме оставил на мира В един миг се зачудих дали трябва да се тревожа от факта, че няма да правим секс, но след като моето друго аз, вътрешната ми богиня, не се виждаше наоколо и бе задигнала либидото ми със себе си, реших да помисля по въпроса на сутринта. Обърнах се към него.

- Обещай ми нещо - каза нежно той.

- Мм? - Исках да питам какво, но бях прекалено уморена да издам друг звук.

- Обещай ми, че утре ще се храниш. Почти мога да понеса гледката на жена си, облечена в якето на друг мъж, казвам почти, без да ми излиза пяна от устата, но, Ана... трябва да се храниш... Моля те.

- Мхм... - измънках. Той ме целуна по косата.

- Благодаря ти, че си тук. - Целунах гърдите му.

- Къде другаде да бъда, Ана? Искам да съм там, където си ти. И когато съм тук, сега, с теб, разбирам колко много си направила за мен. И нощта, когато остана тук за първи път. Каква нощ само! Седях и те гледах часове наред. Ти беше... убиец!

Усмихнах се с глава на гърдите му.

- Спи сега! - каза и това вече беше команда. Затворих очи и заспах.