Петдесет нюанса освободени

5.

Размърдах се и инстинктивно заопипвах около себе си, за да се хвана за Крисчън. Исках само да почувствам присъствието му. Нямаше го! Скочих и панически се заоглеждах. Крисчън ме гледаше от малкия фотьойл до леглото. Остави нещо на пода, стана и дойде да легне до мен. Беше с отрязаните джинси и сива тениска.

- Успокой се. Всичко е наред - каза нежно, гальовно, успокоително, все едно говореше на приклещено в ъгъла диво животно. Много внимателно прибра косата от лицето ми и я приглади назад. Успокоих се. Виждах как се бори със себе си да прикрие собствената си тревога, но не успяваше.

- Толкова си притеснена напоследък - каза много сериозно. Очите му бяха широко отворени.

- Добре съм, Крисчън. - Усмихнах се широко. Не исках дори да подозира колко се тревожа заради палежа. Не спираше да ме преследва и ужасният спомен, когато саботираха Чарли Танго и когато Крисчън изчезна, не исках да си спомням празнотата и поразяващата болка. Споменът буквално ядеше съзнанието и сърцето ми. Опитах се да го потисна.

- Гледаше ме как спя ли?

- Да - каза той и ме изгледа, без да мигне, изучаваше ме. - Говореше насън.

- Нима? - „Мамка му! Какво ли съм бръщолевила?“

- Знам, че се тревожиш - добави той, очите му бяха загрижени. Нищо ли не можех да скрия от него?

Той се наведе и ме целуна между веждите.

- Когато се мръщиш, точно тук се образува едно малко V. Не се плаши, бебчо. Ще се грижа за теб.

- Не се тревожа за себе си, а за теб - възроптах. - Кой ще се погрижи за теб?

Той се засмя снизходително.

- Аз съм достатъчно голям и достатъчно силен, за да се грижа сам за себе си. Хайде, ставай. Искам да направим нещо, преди да тръгнем за дома. - Усмихна ми се с хлапашката си усмивка аз-съм-само-на-двайсет-и-осем и ме плесна по дупето. Сепнах се от пляскането, но най-вече от мисълта, че си тръгваме. Меланхоличното ми настроение се върна и избуя като плевел. Не исках да си тръгваме. Бях прекарала с него всеки миг от последните седмици и никак не бях готова да го деля с фирмата му, със семейството му... Беше божествен меден месец. Е, с някоя и друга кавга тук-там, но това е нормално за всички младоженци, нали?

Но Крисчън не споделяше безпокойството ми. Беше развълнуван като момче, а това беше заразително и независимо от мрачните ми мисли, когато той стана, аз го последвах с любопитство. Какво ли беше наумил?

Крисчън завърза ключа около кръста ми.

- Искаш ли да караш?

- Да - казах и той се засмя.

- Не е много стегнато, нали?

- Добре е. За това ли си със спасителна жилетка? - попитах обидено.

-Да.

Не можах да не се засмея.

- Да не ви се начуди човек, господин Грей! Така уверен в уменията на съпругата си!

- Както винаги, госпожо Грей.

- Хайде сега не почвай да ми изнасяш речи.

Крисчън вдигна ръце в своя защита, но не спираше да се смее.

- Дали бих посмял да направя такова нещо?

- Да, би посмял, и го правиш често, а тук няма как да отбием и да спорим на тротоара.

- Имате право, госпожо Грей. Сега, цял ден ли ще седим тука да обсъждаме можеш ли, или не можеш да караш? Предлагам да се позабавляваме.

- Имате право, господин Грей. - Хванах дръжките на джета и се качих. Крисчън ме последва и избута джета от яхтата. Тейлър и двама души по поддръжката ни гледаха развеселени. Крисчън се плъзна плътно зад мен и ме обви с ръце, бедрата му бяха плът-но до моите. „Ето това му харесвам на този вид транспорт!“ Пъхнах ключа и натиснах бутона. Двигателят изръмжа.

- Готов ли си? - опитах се да надвикам шума.

- Готов съм и винаги ще бъда готов - каза той, залепил уста до ухото ми.

Натиснах леко и джетът бавно се отдалечи от „Феър Лейди“. Прекалено бавно за вкуса ми. Крисчън ме стисна още по-здраво. Подадох още малко газ, стрелнахме се напред и с радост установих, че този път го подкарах, без да спирам няколко пъти.

- Уау! - изкрещя ентусиазирано Крисчън зад мен, но усетих в гласа му и лека тревога. Изстрелях се покрай яхтата право в открито море. Бяхме хвърлили котва в Сен Лоран дю Вар. В далечината виждах летището на Ница, построено в самото море - или поне така изглеждаше. Откакто пристигнахме предната вечер, постоянно чувах как самолетите се приземяват и излитат. Реших да разгледаме отблизо.

Стрелнахме се към него. Подскачахме по вълните. Бях толкова щастлива, че Крисчън ми разрешава да карам. Цялата ми тревога от последните няколко дни започна да се топи.

- Следващия път ще взема два джета - викна той.

Усмихнах се. Мисълта да се състезавам с Крисчън беше вълнуваща!

Плъзгахме се по хладните сини води към края на някакъв път или писта. Изведнъж - оглушителен шум над главата ми, някакъв реактивен самолет се приземяваше, но така ме стресна, беше толкова страшно и шумно, че се паникьосах и вместо да натисна спирачката, натиснах ускорителя.

- Ана! - викна Крисчън, но беше късно. Излетях от джета, размахала ръце и крака из въздуха, и повлякох и Крисчън. Си-гурно е било страхотно зрелище. С писък потънах в кристалните води и се нагълтах със солена вода.

Бяхме далеч от брега, но моментално изплувах благодарение на спасителната жилетка. Кашлях, плюех вода и тревожно се оглеждах за Крисчън. Той вече плуваше към мен. Джетът тихо се клатушкаше на няколко метра от нас, двигателят му бе загаснал.

- Добре ли си? - Погледът му беше уплашен, очите му - ужасени.

- Да - изграчих, но не можах да прикрия самодоволството си. „Видя ли? Това е най-лошото, което може да ти се случи на джет. Нищо работа“. Той ме прегърна и внимателно заоглежда лицето ми.

- Видя ли, не беше чак толкова зле - засмях се.

Мина доста време преди той да се усмихне облекчено.

- Да, не беше зле. Само дето съм мокър. - Престори се на разсърден.

- И аз съм мокра.

- Обичам, когато си мокра - засмя се той съблазнително.

- Крисчън! - скарах му се, като се опитвах да наподобя възмутена девственица.

Той ме притегли пак до себе си и ме целуна. Силно. Когато се отдръпна, бях останала без дъх.

- Хайде, да се връщаме. Трябва да се изкъпем. Аз ще карам обаче.

Бяхме в салона за първа класа на „Бритиш Еъруейс“ в Хийт-роу. Трябваше да се прехвърлим на самолета за Сиатъл. Крисчън разлистваше „Файнаншъл Таймс“. Извадих апарата. Исках да му направя няколко снимки. Изглеждаше токова секси - бяла скъпа риза, джинси, слънчевите му очила висяха окачени на копчето на ризата. Светкавицата го стресна, той примига и се усмихна.

- Как сте, госпожо Грей?

- Тъжна съм. Не искам да се прибираме - отвърнах. - Искам да те имам само за себе си.

Той хвана ръката ми, вдигна я до устните си и сладко целуна пръстите ми.

-И аз.

- Но? - Не го каза това „но“, но можех да го чуя в двете кратки думички.

- Какво „но“? - намръщи се той. Очевидно се правеше, че не разбира. Наклоних глава на една страна и цялото ми тяло и лицето ми казваха: ,Дакам, кажи ми“. Бях усъвършенствала това изражение много добре през последните няколко дни. Той въздъхна, свали вестника и каза:

- Искам този подпалвач да бъде хванат и изритан от живота ни.

Това вече звучеше доста резонно, но като цяло се изненадах от откровението му.

- Ще обеся Уелч за топките, ако допусне това да се случи отново.

Потръпнах от заканителния му тон. Той ме изгледа така, че се зачудих дали ме предизвика да му възразя или... какво? И за да разведря атмосферата, направих единственото, за което успях да се сетя - вдигнах апарата и го снимах.

- Сънчо, у дома сме - шепнеше Крисчън в ухото ми.

- М? - Не исках да излизам от красивия си сън - Крисчън и аз на пикник, легнали на одеяло в Кю Гардънс. Бях много уморена. Пътуването беше изсмукало всичките ми сили. Макар и в първа класа, не бяхме лягали от осемнайсет часа. Бях загубила представа за време, за място... Той разкопча колана ми и ме понесе на ръце. Това вече ме разбуди.

- Мога да ходя - изроптах сънено.

- Трябва да те пренеса през прага.

Увих ръце около врата му.

- Трийсет етажа нагоре? - Погледнах го и се усмихнах предизвикателно.

- Госпожо Грей, мога със задоволство да отбележа, че сте качили малко кила.

- Какво?

- Така че, ако нямате нищо против, ще използваме асансьора.

- Той присви очи, но знаех, че се шегува.

Тейлър отвори вратата на лобито на „Ескала“ и се усмихна.

- Добре дошли, господин Грей, госпожо Грей.

- Благодаря, Тейлър - каза Крисчън.

Тейлър кимна и тръгна към аудито, където Сойър чакаше, седнал зад волана.

- Какво значи това? Как така съм качила кила? - Изгледах го възмутено.

Крисчън се усмихна, стисна ме по силно до гърдите си и ме пренесе през лобито.

- Не много - увери ме, но сякаш мислеше за друго.

- Какво има? - Опитах се да контролирам тревогата в гласа ми.

- Просто си си върнала теглото, което загуби, след като ме напусна - каза той тихо и натисна копчето на асансьора.

Внезапната му тревога за мен, за нещо, което вече беше зад нас нещо, останало в миналото, ме трогна. Прокарах пръсти по лицето му, зарових ги в косата му и го придърпах към себе си.

- Ако не си бях тръгнала тогава, щеше ли да си сега тук, с мен, такъв?

Погледът му се разтопи. Очите му имаха цвят на сив облак. Усмихна се с онази усмивка, срамежливата, която ми бе станала любима.

- Не - отвърна и ме внесе в асансьора. - Не, госпожо Грей, не бих. Но щях да знам, че мога да те пазя, защото никога нямаше да ме предизвикваш и да ми се противопоставяш.

Каза го така, сякаш съжаляваше... По дяволите!

- Обичам да те предизвиквам - опипах почвата.

- Знам. И това ме прави невероятно щастлив! - Очите му грейнаха, но лицето му остана някак замислено.

„О, слава богу!“

- Въпреки че съм дебела? - прошепнах.

- Да, въпреки че си дебела - засмя се той и ме целуна страстта. Впих пръсти в косата му, езиците ни бавно и нежно се галеха и танцуваха еротичен танц. Когато асансьорът спря пред апартамента, и двамата бяхме останали без дъх.

- Невероятно щастлив - повтори той. А после усмивката му потъмня, очите му се промениха - бяха полупритворени и изпълнени с обещание за нещо сладко и еротично. Той тръсна глава и ме понесе през фоайето.

- Добре дошла у дома, госпожо Грей. - Целуна ме отново, този път по-кратко, и ми се усмихна с патентованата си гигаватова усмивка „Крисчън Грей“, а очите му танцуваха от радост.

- Добре дошъл у дома, господин Грей. - Сърцето ми грейна в очите, по моя си начин, с моята радост.

Мислех, че ще ме пусне, но той ме пренесе през фоайето, по коридора, в голямата стая и към кухнята, където ме остави на плота. Краката ми увиснаха във въздуха. Той извади две чаши от шкафа в кухнята и бутилка охладено шампанско от хладилника

- любимото ми „Болеже“. Отвори ловко бутилката, наля бледорозовото шампанско в чашите и ми подаде едната. Взе другата, леко разтвори краката ми и се настани право между тях.

- За нас, госпожо Грей.

- За нас, господин Грей - прошепнах и се усмихнах срамежливо. Чукнахме се и отпихме.

- Знам, че си изморена - каза той тихо и потърка носа си в моя, - но наистина ми се ще да те заведа до леглото и да... не спим. - Целуна ъгълчето на устата ми и продължи: - Това е първата ни нощ у дома и ти си вече само моя. - Гласът му заглъхна, докато целувките му бавно се спуснаха по шията ми.

Беше късен следобед, почти вечер, и бях уморена като куче и... Желанието пламна в тялото ми, лумна дълбоко в слабините ми.

Крисчън спеше тихо и спокойно до мен. Загледах се в розовите лентички на хоризонта, в плахото злато на пукащата се зора и се опитах да заспя отново. Поех ритъма на неговото дишане, но нямаше смисъл. Бях съвсем будна. Целият ми организъм бе настроен на времето по Гринуич. Цялото ми съзнание и подсъзнание беше ококорило очи.

Толкова много неща се бяха случили през последните три седмици. Чакай, кого заблуждавам - три месеца! И през цялото време нозете ми не бяха докоснали земята. И ето ме сега - госпожа Крисчън Грей, омъжена за най-апетитния, сексапилен, абсурдно богат филантроп. Как стана толкова бързо?

Обърнах се да го погледам. Знаех, че той ме гледа, когато спя, но много рядко имах възможността да му върна комплимента. В съня си изглеждаше толкова млад и безгрижен. Дишаше дълбоко и спокойно. Исках да го целуна, да плъзна език между устните му, да погаля наболата му брада. Преборих се с импулса. Не исках да го будя. Хм... дали пък да не засмуча ухото му и само леко да го ухапя? Подсъзнанието ми ме изгледа над очилата си - онези с полумесеците, пусна книгата си - ,Дарлз Дикенс, Събрани съчинения“, и ми се скара: „Остави горкия мъж на мира, Ана!“

В понеделник трябваше да съм на работа и се опитвах да приема реалността, че се връщам в офиса. Трябваше да подновим нормалния си ритъм на живот. Щеше да е много странно да не виждам Крисчън цял ден, след като бях прекарала почти всяка минута от последните три седмици с него. Човек би си помислил, че да си с някой друг толкова дълго, без да се отделяш от него и за минута, е потискащо, но всъщност не беше така. Всяка минутка с него беше безценна, дори когато спорехме или се карахме. Всяка една, освен онази в колата, когато му съобщиха за пожара в Грей Хаус.

Кръвта ми замръзна. Кой би искал да му навреди? Отново започнах да дълбая във вероятностите. Някой от конкуренцията му? Някоя негова бивша? Някой недоволен или уволнен служител? Нямах представа, а и Крисчън не обелваше и дума по въпроса. Подаваше ми информацията на трохички, колкото да каже нещо. Знаех, че го прави само за да ме предпази. Въздъхнах. Моят бляскав черно-бял рицар. Винаги готов да ме брани. Как да го накарам да се отвори пред мен?

Той се размърда. Застинах. Не исках да го будя, но ефектът беше точно обратният. Две блеснали очи се впиха в моите.

- Какво има?

- Нищо. Заспивай - казах убедително. Той се протегна, потри лицето си и се усмихна.

- Не можеш да свикнеш с часовата разлика, нали?

- Не мога да заспя.

- Имам универсална панацея, само за теб, бебчо. Ето тук, виж!

- И се засмя като ученик. Засмях се и аз и после се направих на обидена целомъдрена дама. Поне черните ми мисли бяха пометени от настроението ми и вече можех да впия зъби в ухото му.

Пътувахме на север по 1-5 към мост 520. Бяхме в аудито К8. Щяхме да обядваме у родителите му. Официален неделен обяд за „добре дошли“. Цялата фамилия щеше да е там, а Елиът щеше да доведе и Кейт. Щеше да е странно да сме в компанията на други хора след толкова време, през което се бяхме наслаждавали само на нашата си компания. Не бях разговаряла с Крисчън почти цяла сутрин. Той беше в кабинета си, а аз разопаковах багажа. Беше ми казал, че не е нужно да го правя, че госпожа Джоунс щяла да оправи всичко. Но ето, това също не можех да приема, а и щеше да е трудно да свикна - да имам някой да ми върши домакинската работа.

Не ми беше спокойно. Дали от часовата разлика, дали заради пожара?

- Ще ми даваш ли да карам тази кола? - попитах. Направо не беше за вярване, че го казах на глас.

- Разбира се - отвърна той. - Всичко, което е мое, е и твое. Но ако я одраскаш някъде, те водя директно в Червената стая на болката! - Погледна ме и се изкиска зловещо.

Това шега ли беше?

- Шегуваш се. Ще ме накажеш, ако ударя колата ти? Обичаш колата си повече от мен, така ли? - подразних го.

- Горе-долу - каза той, сложи ръка на коляното ми и го стисна нежно. - Но колата не ме топли през нощта.

- Е, това може да се уреди. Можеш да спиш в нея - озъбих му се.

- Браво! Няма и ден, откакто се върнахме, и вече ме изритваш на улицата?

Изглеждаше щастлив. Погледнах го сърдито, а той ми се усмихна с онази усмивка, която можеше да разцепи лицето му на две, а с него и и сърцето ми. И колкото и да исках да му се сърдя, не можех да му устоя, когато бе в такова страхотно настроение. Всъщност настроението му се беше подобрило след като сутринта излезе от кабинета си. И сега разбрах защо се чувствам така. Трябваше да се върнем в реалността, а не бях сигурна дали той няма да се затвори пак, да се преобрази в онзи Крисчън отпреди медения месец. А можеше и да успея да съхраня новата, подобрена версия.

- Защо си толкова доволен? - попитах.

- Защото този разговор е толкова... нормален. - Усмихна ми се пак.

- Нормален? Не и след три седмици брак, не! Със сигурност не е така - изсумтях.

Усмивката му се стопи.

- Шегувам се, Крисчън - добавих светкавично. Не исках да съсипвам настроението му. Порази ме колко несигурен в себе си е понякога.

Може би винаги е бил такъв, но бе крил умело тази несигурност зад черупката си, и то каква черупка. Толкова беше лесно да се закачаш с него. Вероятно не беше свикнал някой да го дразни на шега. Удивих се колко много имаме да учим един за друг, да се откриваме.

- Не се тревожи, ще карам сааба - казах и се загледах през прозореца. Отчаяно тласках лошото си настроение назад.

- Какво има, Анастейжа?

- Нищо.

- Някой ден ще ме побъркаш, Ана. Кажи ми!

Обърнах се и го погледнах.

- Кажи ми, Крисчън.

- Опитвам се - каза нежно.

- Знам. И аз. - И с това настроението ми отскочи с... милиметри.

Карик изглеждаше направо смешен с готварска шапка и нелепа престилка с надпис „Лицензиран майстор на грила“. Всеки път, когато го погледнех, ме напушваше истеричен смях. Всъщност настроението ми се беше оправило почти до нормалното. Бяхме седнали около масата на терасата пред къщата на Грей и се наслаждавахме на топлото лятно слънце. Грейс и Мия редяха салата след салата, Елиът и Крисчън си разменяха шеги и обсъждаха плановете на новата къща, а Итън и Кейт ме въртяха на шиш за подробности около медения месец. Крисчън не пускаше ръката ми. Пръстите му си играеха с годежния ми пръстен.

- Така че ако успееш да финализираш плановете с Гиа, имам прозорец от септември до средата на ноември и ще пратя всичките си хора - каза Елиът, протегна се и плъзна ръка около рамото на Кейт. Тя грейна.

- Гиа трябва да дойде да обсъдим плановете утре вечер - отвърна Крисчън. - Надявам се да приключим бързо. - Обърна се и ме погледна изпитателно.

О, това беше новина.

- Разбира се. - Усмихнах се, предимно защото всички ни гледаха, но пак се ядосах. Защо трябваше да прави тези уговорки, без да ми казва? Или всъщност беше заради Гиа - сластното бедро, едрата цица, скъпите дизайнерски дрехи и парфюми и твърде провокативна усмивка. И всичко това - заради моя съпруг. Подсъзнанието ми ме погледна укорително. „Не ти е дал никакъв повод да го ревнуваш!“

Какво ми ставаше днес? Ту отскачах нагоре, ту се забивах надолу. Какво ми ставаше?

- Ана! - обади се Кейт. - Къде си? В Южна Франция ли?

- Да - отвърнах с усмивка.

- Изглеждаш страхотно - добави тя, макар да се намръщи, докато го казваше.

- И двамата изглеждате прекрасно - усмихна се Грейс, а Елиът отново напълни чашите.

- За щастливата двойка - вдигна чаша Карик и всички около масата заповтаряха след него.

- И поздравления за Итън, за приемането му в магистърската програма на Сиатъл - изчурулика гордо Мия и се обърна към Итън с прелестната си усмивка. Той също й се усмихна, но беше трудно да се разбере дали са стигнали донякъде.

Надавах по едно ухо на разговорите. Крисчън беше навлязъл в подробности за медения месец. Говореше спокойно, подредено, и не спомена за палежа, все едно беше забравен. Аз обаче не можех да се отърся от лошото настроение. Захванах се с храната. Беше ми казал, че съм дебела. По дяволите! Та той само се шегуваше! Подсъзнанието ми ме гледаше тревожно. Елиът бутна някаква чаша с вино и докато подсушат, настана лека суматоха.

- Ще те заведа в къщата при лодките и ще те напердаша, ако не се отпуснеш и не се отървеш от това настроение - прошепна ми Крисчън.

Ахнах шокирана. Моля? Не, само се шегуваше!

- Няма да посмееш - изръмжах, но някъде дълбоко в мен се надигна познатото сладко привличане. Той ме погледна, повдигна вежда и наклони глава настрани. Разбира се, че би посмял! Погледнах Кейт. Тя седеше срещу нас и ни гледаше с интерес. Обърнах се към Крисчън и присвих очи.

- Първо трябва да ме хванеш. В момента съм с обувки без токчета.

- Ще е много забавно да опитам - прошепна съблазнително в ухото ми той.

Изчервих се, но се почувствах по-добре.

Тъкмо свършихме с десерта - ягоди и сметана, и заваля пороен дъжд. Всички скочихме да прибираме чиниите и чашите от масата и ги скупчихме в кухнята.

- Добре, че времето беше милостиво да си довършим обяда -каза доволно Грейс.

Крисчън седна зад лъскавото черно пиано, натисна педала и започна да свири мелодия, която познавах, но пак не се сещах къде съм я чувала.

Грейс ме попита за впечатленията ми от Сен Пол дьо Ванс. Беше ходила там с Карик преди много години, на медения им месец. Стори ми се добра поличба. Все още бяха щастливи заедно. Кейт и Елиът се бяха гушнали на един от диваните, а Карик, Мия и Итън се бяха задълбали в сериозен разговор. Нещо относно психология вероятно.

Изведнъж всички като по сигнал спряха да говорят и погледнаха Крисчън с отворени от почуда усти и очи.

Какво ставаше, за бога?

Той свиреше и си пееше. Всички млъкнахме, заслушани в мекия му мелодичен глас. „Където и да отидеш, ще те последвам“. Та аз го бях чувала да пее. Нима никой от тях не го беше чувал? И изведнъж той спря, осъзнал, че всички са млъкнали и го гледат. Кейт ме погледна въпросително, аз вдигнах рамене, той се завъртя на столчето и се намръщи, очевидно смутен, че е станал център на вниманието.

- Не спирай - окуражи го Грейс. - Никога не съм те чувала да пееш, Крисчън. Никога. - Гледаше го с почуда и възхищение. Той я погледна разсеяно, после просто... вдигна рамене. Очите му скачаха нервно от мен към френските прозорци и обратно. И тогава всички започнаха някакви шумни импровизирани разговори. А аз гледах моя мил, моя тъй скъп съпруг.

Грейс хвана импулсивно ръцете ми и ме прегърна.

- О, мое мило дете! Благодаря ти! Благодаря ти! - шепнеше така, че само аз да мога да я чуя. В гърлото ми заседна бучка.

- Ами... - Не разбирах за какво ми благодари.

Грейс се усмихваше, очите й блестяха. Целуна ме по бузите. Какво бях направила?

- Ще направя чай - каза тя. Гласът й бе пресипнал, натежал от стотиците удавени в гърлото й сълзи.

Отидох при Крисчън, който седеше и гледаше през френските прозорци.

Той уви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си. Пъхнах ръка в задния джоб на джинсите му. Загледахме дъжда.

- По-добре ли си?

Кимнах.

- Хубаво.

- Определено знаеш как да накараш хората да млъкнат.

- Че аз го правя през цялото време - каза той и се усмихна.

- На работа е едно, тук е друго.

- Права си, не го правя тук.

- И никой никога не те е чувал да пееш?

- Очевидно - каза сухо той. - Ще си тръгваме ли?

Опитах се да преценя настроението му. Очите му бяха меки, топли и някак замислени. Реших да сменя темата.

- Ще ме пердашиш ли? - прошепнах и изведнъж стомахът ми се сви от притеснение, а може би от очаквай^... Може би имах нужда точно от това, може би това ми беше липсвало. Той ме погледна, очите му потъмняха.

- Не искам да ти причинявам болка, но определено ще съм много щастлив да си поиграем.

Огледах се. Около нас нямаше никой и не можеха да ни чуят.

- Само ако се държите непослушно, госпожо Грей - прошу-шна той в ухото ми.

Само седем думи, но с толкова много сексуален заряд! Толкова обещания!

- Ще видя какво мога да направя по въпроса - засмях се.

Взехме си довиждане с всички и тръгнахме към аудито.

- Дръж! - подвикна ми той и ми подхвърли ключовете. - И внимавай да не я удариш - добави сериозно. - Това наистина ще ме ядоса.

Устата ми пресъхна. Даваше ми да карам аудито? Неговата кола? Моето друго аз веднага нахлузи кожени шофьорски ръкавици и смени токчетата с обувки с плоска подметка.

- Сигурен ли си? - попитах смаяно.

- Да. И хайде да тръгваме по-бързо, преди да съм си променил решението.

Не мисля, че някога се бях усмихвала толкова озъбено и ма-лоумно. Той врътна очи и ми отвори шофьорската врата. Още не беше седнал, даже не беше отворил вратата, а аз вече бяха запалила двигателя.

- Нетърпелива ли сте, госпожо Грей? - попита той малко тревожно.

- Много.

Дадох на заден и обърнах на алеята пред къщата. Удивително! Не загасна. Оле, педалите бяха много чувствителни. Внимателно подкарах по алеята и погледнах в огледалото за обратно виждане. Сойър и Райън се качваха в другото ауди 81Ж Нямах представа, че охраната е тук. Намалих, преди да изляза на улицата.

- Притесни ли се?

- Не - каза той сухо, с което всъщност ми съобщаваше, че е страшно притеснен. Горкичкият ми Петдесет! Искаше ми се да се смея на себе си, че съм така нервна и развълнувана, и на него, че е така притеснен. Едно зловещо палаво гласче ми подшушна да избягаме на охраната, ей така, за майтап. Огледах се. Предницата на колата вече беше стъпила на асфалта. Нямаше никакви коли и аз... не се сдържах. Натиснах газта и се стрелнахме напред.

- Ана! Намали, ще ни убиеш!

Отпуснах газта. Леле, тая кола направо летеше!

- Извинявай. - Опитвах се да съм сериозна, но не успявах. Крисчън се усмихна, но май по-скоро с облекчение, отколкото на извинението ми.

- Е, това може да се зачете като палаво поведение - каза някак между другото.

Веднага намалих.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Нямаше следа от аудито на охраната. Само някаква тъмна кола с матирани стъкла. Точно зад нас. Представих си как Сойър и Райън се напъват да ни стигнат. Беше си тръпка. Но не исках да причинявам сърдечен удар на милия си съпруг и реших да се държа прилично и да карам разумно. Чувствах се доста по-сигурна зад волана. Наближавахме мост 520.

И тогава Крисчън започна да псува и да бърка по джобовете си за блакберито. Измъкна го от джинсите.

- Какво? - развика се на който и да беше отсреща. - Не! - И погледна зад нас. - Да, тя е.

Погледнах в огледалото, но не видях нищо странно. Аудито 8ЦУ беше някъде четвърта кола зад нас. Всички караха с еднаква скорост.

- Разбирам. - Той въздъхна тежко и разтърка челото си. Целият излъчваше убийствено напрежение. Нещо не беше наред.

- Да... Не знам... - Погледна ме и намали звука в слушалката.

- Добре сме. Карай - каза спокойно, усмихна ми се, но усмивката не стигна до очите му. Какво ставаше? Адреналинът ми беше стигнал нечувани висоти. Той пак заговори по телефона:

- Добре, на 520. Веднага щом влезем. Да... Точно това ще направя.

Включи телефона към колоните и превключи на хендсфри.

- Какво става, Крисчън?

- Нищо. Гледай пътя, бебчо.

Карах към рампата на мост 520 към Сиатъл. Крисчън не откъсваше очи от шосето пред нас.

- Не искам да изпадаш в паника - каза съвсем спокойно, - но веднага щом стъпим на моста искам да натиснеш яко газта. Следят ни.

Следят ни? Сърцето ми скочи в гърлото, мозъкът ми завря, гърлото ми се сви от паника. Следят ни? Кой ни следи? Очите ми се стрелнаха към огледалото и разбира се, колата, която бях видяла преди малко, беше все още там. Опитах се да видя кой кара, но не беше възможно през матираните стъкла.

- Гледай пътя, бебчо - каза нежно Крисчън. Тонът му беше съвсем различен от обичайния начин, по който коментираше карането ми. Мислено си ударих шамар, за да се освестя. Ами ако тоя, дето ни следеше, имаше оръжие? Въоръжен да преследва Крисчън!? Усетих силен спазъм в стомаха. Доповръща ми се.

- Как можем да сме сигурни, че преследват нас? - Гласът ми беше задъхан, много тих и въпреки това истерично писклив.

- Доджът зад нас е с фалшив номер.

„Как е разбрал?“

Наближавахме рампата. Беше късен следобед и въпреки че дъждът беше спрял, шосето беше мокро и хлъзгаво. За щастие имаше сравнително малко коли.

Сетих се какво ми беше казал Рей при една от многобройните му лекции за самоотбрана. „Страхът и паниката могат да те убият или да ти причинят сериозна вреда, Ани“. Поех дълбоко въздух, за да успокоя дишането си. Който и да беше този зад нас, той не желаеше доброто на Крисчън. Поех си дъх още веднъж и усетих как стомахът ми се отпуска и усещането за гадене намалява. Трябваше да го предпазя. Исках да карам тази кола, и исках да я карам бързо. Е, ето ти възможност. Хванах здраво волана и погледнах в огледалото за обратно виждане. Доджьт приближаваше. Рязко намалих скоростта, без да обръщам внимание на стреснатия и уплашен поглед на Крисчън. Доджьт също трябваше да намали и да спре, за да изчака да се отвори пролука в трафика. Минах една скорост надолу и настъпих газта. Скоростта ни залепи на седалките. Стрелката скочи на сто и двайсет километра в час.

- Спокойно, бебчо - каза спокойно Крисчън, но знаех, че е всичко друго, само не и спокоен.

Лавирах между двете платна, подминавах всички коли и камиони. Бяхме съвсем близо до езерото и имах усещането, че карам по водата. Не обръщах никакво внимание на ядосаните клаксони на шофьорите. Крисчън беше стиснал ръце в скута си и се опитваше да не мърда. За миг ми мина през ум, че го прави, за да не ме разсейва.

- Браво - каза след малко. Погледна назад. - Не го виждам.

- Точно зад НО сме, господин Грей - чух гласа на Сойър през колоните.

„НО? Какво е НО?“

- Добре. Госпожа Грей се справя много добре. Засега. Ако движението е все така спокойно, а ми се струва, че и пред нас няма много коли, ще слезем от моста след няколко минути.

- Добре, сър.

Прелетяхме край контролната кула на моста и вече знаех, че сме на средата на езеро Вашингтон. Погледнах стрелката на ско-ростомера. Все още беше на 120.

- Справяш се страхотно, Ана - каза Крисчън и пак се обърна да види какво става зад нас. За секунди тонът му ми напомни за пър-

вата ни... среща в стаята с играчките, когато спокойно и търпеливо ме напътстваше. Мисълта ме разсея, но я туширах на секундата.

- Накъде да карам? - попитах уж спокойно. Усещах колата, чувствах се комфортно в нея. Беше истинско удоволствие да се кара. Тиха, лесна за управление. Не можех да повярвам, че карам толкова бързо. Скоростта не се усещаше, но пък да караш тази кола с такава скорост беше повече от лесно.

- Госпожо Грей, отправете се към 1-5 и после на юг. Трябва да разберем дали доджьт ще ви преследва през целия път - каза Сойър. Светофарът в края на моста светеше зелено. Слава богу! Профучах като ураган.

Погледнах Крисчън нервно. Той ми се усмихна окуражително, но в следващата секунда лицето му застина.

- Мамка му!

Пред нас имаше задръстване. Трябваше да намаля. Погледнах тревожно в огледалото и видях доджа.

- На десетина коли зад нас е.

- Виждам - каза той и погледна в малкото странично огледало. - Кой е тоя задник, по дяволите?

- Задник? - попитах. - Сигурен ли си, че е мъж?

- Може да е мъж, но може и да е жена - чу се гласът на Сойър.

- Стъклата са прекалено тъмни.

- Жена? - попита Крисчън.

- Ами например твоята госпожа Робинсън - подметнах, без да откъсвам очи от пътя.

Крисчън изключи телефона от хендсфрито и изръмжа:

- Тя не е моя. И не съм говорил с нея от рождения ми ден. Освен това Елена няма да направи такова нещо. Не е в нейния стил.

- Лийла?

- Нали ти казах, че е в Кънектикът с родителите си.

- Сигурен ли си?

- Не. Но ако е духнала оттам, родителите й щяха да кажат на Флин. Нека обсъждаме тези неща у дома. Съсредоточи се върху пътя.

- Може да е просто случайна кола.

- Не поемам никакви рискове, не и когато ти си в опасност - каза рязко той и включи хендсфрито. Отново имахме връзка с охраната.

Реших да си държа устата затворена. За щастие колите пред нас оредяха. Успях да увелича скоростта и скоро стигнахме до отбивката за 1-5.

- Ами ако ни спре полиция? — попитах.

- Ще е идеално.

- Ще ми вземат книжката.

- Не мисли за това сега. - Усетих хумора в гласа му.

Натиснах педала и заковах на 120. Леле, тая кола вървеше наистина яко. Вдигнах почти до 140. Никога не бях карала толкова бързо. Костенурката едва вдигаше сто, и то ако имах късмет.

- Успя да мине през трафика и увеличи скоростта - каза Сойър. Гласът му беше спокоен, информативен. - Кара с около 150.

„Мамка му! По-бързо!“ Натиснах педала и колата полетя със 160. Наближавахме отбивката за 1-5.

- Задръж тази скорост - каза Крисчън. Намалих, щом се вляхме в 1-5. Движението беше доста рехаво. За секунда успях да стъпя на скоростното платно. Натиснах педала и великолепната кола се плъзна бясно напред. Колите намаляваха или отбиваха, за да ни направят път. Ако не бях толкова уплашена, щеше да ми хареса.

- Вдигна до сто и шейсет, сър.

- Не го изпускай, Люк - викна Крисчън.

„Люк?“

Някакъв камион се изнесе пред над в скоростното. По дяволите! Трябваше да натисна спирачката.

- Шибан малоумник! - викна Крисчън. Телата ни се стрелнаха напред от рязкото забавяне. Слава богу, че бяхме с колани.

- Заобиколи го отдясно, бебчо! - каза Крисчън през зъби.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и пресякох три платна вдясно. Подминахме по-бавните автомобили и после се качих за секунди на скоростното платно.

- Браво, госпожо Грей - каза одобрително Крисчън. - Къде обаче са ченгетата, когато ни трябват?

- Не искам да ме глобят - казах и се съсредоточих върху пътя.

- Глобявали ли са те за превишена скорост?

- Не - отвърна той, но когато го погледнах, видях, че се усмихва.

- А спирали ли са те за превишена скорост?

-Да.

-О! И?

- Чар. Всичко опира до чара. Гледай пътя. Къде е доджьт, Сойър?

- Вече кара със сто и осемдесет, сър - каза Сойър.

Леле! Дали можех да карам по-бързо? Натиснах газта.

- Дай му знак с фаровете на тоя нещастник - заповяда ми Крисчън. Пред нас имаше някакъв „Мустанг“, който едва се влачеше.

- Няма ли да е прекалено нахално?

- Бъди нахална! - викна той.

„Господи! Добре!“

- Къде са фаровете?

- Виж индикатора. Дръпни го към себе си.

Примигнах с фаровете и мустангът се отмести, но не и без шофьорът да ми покаже среден пръст. Подминах го.

- Гъз! - измърмори Крисчън, после заповяда: - Слез към Стюарт!

„Да, господине!“

- Слизаме на изхода към Стюарт Стрийт - каза Крисчън на Сойър.

- Тръгнете направо към „Ескала“, сър.

Намалих, погледнах в огледалото, подадох сигнал, пресякох с удивителна лекота четирите ленти и се пуснах в отбивката. Подкарах по Стюарт Стрийт. Нямаше много коли. Къде, по дяволите, се бяха дянали всички?

- Имахме късмет с трафика. Но не само ние. Доджът също. Не намалявай скоростта, Ана, прибери ни у дома.

- Не помня пътя. - Паникьосах се. Доджът беше по петите ни.

- Карай направо. Ще ти кажа къде да завиеш.

Минах с бясна скорост през първите три пресечки, но на Йейл Авеню светофарът всеки момент щеше да светне червено.

- Давай, Ана! - викна Крисчън. Скочих на педала и буквално усетих как се забива в пода. Залепени на седалките, профучахме през светофара.

- Тръгва по Стюарт - каза Сойър.

- Не го изпускай Люк!

-Люк?

- Така се казва.

Погледнах го бързо. Той ме гледаше все едно съм луда.

- Гледай пътя! - викна.

Не обърнах внимание на тона му.

- Люк Сойър?

- Да! - каза раздразнено Крисчън.

Ама и аз съм една! Човекът ме охраняваше до работа и обратно от месец и половина, а аз дори не бях попитала за малкото му име.

- Да, мадам. Люк. Така се казвам - чух спокойния глас на Сойър. - НО кара по Стюарт Стрийт, сър. И кара наистина много бързо.

- Давай, Ана! Стига приказки! - изрева Крисчън.

- Спря на първия светофар - обади се Сойър.

- Ана, тук! Бързо! - викна Крисчън и посочи паркинг от юж-ната страна на Борен Авеню. Завих, гумите изсвистяха, и вкарах колата в препълнения паркинг.

- Мини отзад! - изкомандва Крисчън и аз с бясна скорост минах в най-отдалечената част на паркинга. Колата едва ли се виждаше от пътя.

- Тук! - Той посочи едно място за паркиране. „Мамка му! Иска да паркирам! О, не!“

- По-бързо!

И за първи път в живота си успях да паркирам. И то перфектно. Едва ли някога щях да успея да го направя пак.

- Скрихме се в паркинга между Стюарт и Борен. Най-отзад сме - каза Крисчън по блакберито.

- Добре, сър. - Сойър явно беше изнервен. - Останете там. Ние ще го проследим.

Крисчън ме погледна.

- Добре ли си?

- Разбира се - прошепнах съвсем тихо.

- Който и да кара онзи додж, не може да ни чуе, знаеш, нали? - засмя се той.

И аз се засмях с него.

- Минаваме покрай паркинга между Стюарт и Борен. Подмина ви. Не ви е забелязал, сър - докладва Сойър.

Двамата облекчено се отпуснахме.

- Страхотно, госпожо Грей! Много добре шофирате - каза Крисчън и ме погали по бузата с връхчетата на пръстите си. Сепнах се и си поех въздух. Не бях забелязала, че съм спряла да дишам.

- Това означава ли, че ще спреш да мърмориш за начина, по който карам? - попитах.

Той се засмя - гърлен пречистващ смях. Като катарзис.

- Не бих стигнал чак толкова далеч.

- Благодаря ти, че ми позволи да карам колата ти. И то при такива обстоятелства. - Отчаяно се мъчех да запазя бодростта в гласа си.

- Може би сега ще карам аз.

- Честно казано, не мисля, че мога да сляза и да ти отстъпя волана. Краката ми са като от желе. - И започнах да треперя цялата.

- От адреналина е, бебчо. Справи се страхотно. Както винаги. Направо ми взе акъла, Ана. Никога не ме разочароваш. - Погали ме, очите му бяха пълни с любов, страх, съжаление, но не към мен, а за случилото се. Толкова много емоции в един поглед.

Думите му ме довършиха. Полузадушеното в свитото ми гърло стенание си проправи път и заплаках.

- Не, бебчо, не плачи. Моля те, не плачи. - Той се пресегна през лоста за скоростите и въпреки че беше тясно за двама ни на една седалка, ме издърпа в скута си. Загали косата ми, приглаж-даше я, събираше я от лицето ми, целуваше очите ми, бузите, а аз увих ръце около врата му и заплаках с лице, опряно във врата му. Той зарови нос в косата ми и ме стисна. И така седяхме, безмълвни, прегърнати.

Гласът на Сойър ни сепна.

- НО намалява покрай „Ескала“. Тръгва нагоре към кръстовището.

- Следвай го! - нареди Крисчън.

Обърсах носа си с ръка и поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

- Обърши се в ризата ми - каза Крисчън и ме целуна по челото.

- Извинявай - казах. Чувствах се неловко, че съм се разревала.

- За какво?

Издухах си пак носа, той повдигна брадичката ми и ме целуна нежно.

- Красивото ми момиче! Устните ти са така меки, когато плачеш - прошепна.

- Целуни ме пак.

Крисчън застина; едната му ръка беше на гърба ми, другата -на дупето ми.

- Целуни ме - казах задъхано. Гледах как устните му се разделят, как поема рязко дъх. Пресегна се напред, измъкна блакбери-то от колоните и го метна на шофьорската седалка до сандалите на изтегнатите ми през лоста крака. И тогава устните му се залепиха върху моите, дясната му ръка се зарови в косата ми, хвана я и закова главата ми на място. Другата му ръка галеше лицето ми. Езикът му нахлу в устата ми - аз го чаках готова. Адреналинът се превръщаше в похот. Желанието пронизваше тялото ми като хиляди иглички. Стиснах лицето му в ръцете си, прокарах пръсти по бакенбардите, поглъщах аромата, вкуса на Крисчън. Той изстена, усетил трескавия ми отговор, и слабините ми светкавично се свиха в болезнено желание. Ръката му се придвижи надолу по тялото ми, през гърдите, кръста, до дупето. Не можех да издържа, без да мърдам.

Изведнъж той ме пусна. Задъхан, объркан, възбуден.

- Какво има? - попитах с устни върху неговите.

- Ана, ние сме в кола, на паркинг в Сиатъл.

- И какво от това?

- Искам да те чукам...

- Ами чукай ме! - Целунах ъгълчето на устата му. Исках го. Сега. Това преследване беше вълнуващо. Прекалено вълнуващо. Ужасяващо... вълнуващо... а страхът бе подпалил либидото ми.

Той ме изгледа. Очите му бяха тъмни и полупритворени.

- Тук? - Гласът му беше дрезгав, груб.

Устата ми пресъхна. Как можеше да ме възбуди само с една дума?

- Да, желая те. Сега.

Той наклони глава на една страна и ме изгледа.

- Госпожо Грей, вие сте много дръзка - прошепна след около... вечност. Ръката му стисна косата ми по-здраво. Не можех да мръдна главата си. Устата му беше върху моята, този път по-дръзко и по-настоятелно. Другата му ръка се плъзна по тялото ми, по дупето и до средата на бедрото ми. Пръстите ми се усука-ха около кичурите му.

- Добре е, че си с пола - каза той, мушна ръка и погали бедрото ми отвътре. Сгърчих се в скута му.

- Не мърдай - изсъска той в ухото ми. Сложи длан между краката ми и аз застинах.

Палецът му се заигра с клитора ми, дъхът ми спря, а желанието и сладостта... дълбоко, дълбоко в мен... като електричество...

- Не мърдай - повтори той шепнешком. Целуна ме отново, палецът му не спираше да гали клитора ми през скъпите бикини. После той бавно мушна два пръста под бикините ми и ги вкара в мен. Простенах и цялото ми тяло, всеки мускул се сви около тези два пръста.

- Моля те - прошепнах.

- Готова си. Съвсем си готова. - Плъзгаше пръстите си много бавно и изтезаващо. - Да не би преследвачите по шосетата да те възбуждат?

- Ти ме възбуждаш.

Той се усмихна. Като вълк. После рязко извади пръстите си и ме остави така - отворена, искаща. Пъхна ръка под коленете ми, вдигна ме бавно и леко ме обърна с лице към прозореца.

- Сложи краката си встрани от моите - заповяда, като прибра своите един до друг. Отворих крака и ги сложих от двете страни на неговите. Той прокара ръцете си към бедрата ми и дръпна полата нагоре

- Сложи ръце върху коленете ми, бебчо. Наведи се напред. И сега си вдигни прекрасния задник. И си пази главата.

По дяволите! Наистина го правехме на обществен паркинг. Огледах се. Доколкото можех да видя, нямаше никого, но тръпката беше неописуема. На паркинг! На обществен паркинг!

Крисчън се размърда под мен. Чук как се разкопчава. После сложи едната си ръка около кръста ми, а с другата дръпна бикините ми встрани и после с едно рязко, бързо движение влезе.

Извиках силно. Влагалището ми се отваряше да го поеме. Дъхът му свистеше през зъбите му. Ръката му се плъзна по врата ми, хвана брадичката ми и той изви главата ми на една страна, така че да може да целува шията ми. Другата му ръка хвана здраво бедрото ми и започнахме да се движим.

Повдигах се на крака, а той повдигаше таза си към мен. Вътре и после навън, и пак вътре, и пак навън. Изстенах. Лявата ми ръка хвана ръчната спирачка, а дясната - дръжката на вратата. Зъбите му хапеха мекото на ухото ми. Силно, дори болезнено.

Издигах се и падах върху него и пак нагоре и пак надолу. Ритъмът беше страхотен. После ръката му се мушна нагоре по бедрото ми и пръстите му заиграха около клитора ми през фината материя на бикините.

- По~... бързо - съскаше той в ухото ми. - Трябва да бързаме, Ана... - Забързаните му пръсти увеличаваха възбудата около влагалището ми.

Усетих как желанието се наслагва, гъсто и тежко, и как се надига в мен.

- Давай, бебчо! - Той захапа ухото ми. - Да те чуя.

Изстенах. Бях само едно голо усещане. Очите ми бяха стиснати здраво. Гласът му - в ухото ми, дъхът му - във врата ми, пръстите му - около клитора ми, пенисът му - в мен. И се изгубих. Тялото ми копнеше за освобождение.

- Да - съскаше той в ухото ми.

Отворих очи и видях тапицерията на тавана на аудито - и пак ги стиснах, защото той дойде. Мощен, пулсиращ оргазъм. Всичко в мен се изля около него.

- О, Ана - каза удивецо Крисчън, стисна ме в прегръдката си и влезе силно, мощно, един последен път, застина и свърши дълбоко в мен.

После прокара носа си по челюстта ми, целуна шията ми, бузата ми и аз отпуснах глава назад върху врата му.

- Изпуснахте ли напрежението, госпожо Грей? - попита той, зъбите му бяха впити в мекото на ухото ми.

Тялото ми беше като пресушено. Бях адски изтощена и измър-ках. Почувствах усмивката му.

- На мен поне много ми помогна - каза той и ме повдигна. -Защо мълчиш? Изгуби си гласа ли?

- Ммм... - измънках.

- Е, ти искаше. Кой от двама ни е по-перверзен? Нямах представа, че имате склонност към ексхибиционизъм, госпожо Грей.

Подскочих ужасена..

- Никой не ни е видял, нали? - Огледах се в паника.

- Смяташ ли, че е възможно да допусна някой да наблюдава оргазма на съпругата ми? - Той плъзна ръка по гръбнака ми и ме потупа успокоително. Но тонът му ме накара да потръпна. Погледнах го и се усмихнах закачливо.

- Секс в колата! - възкликнах.

Той прибра един кичур зад ухото ми, усмихна ми се и каза;

- Хайде да се прибираме. Аз ще карам.

Отвори вратата и ми помогна да се изправя от скута му и да сляза. Започна да закопчава копчетата на джинсите си. Излезе, задържа вратата, за да се кача, и мина от другата страна. После включи блакберито и се обади.

- Къде е Сойър? - попита рязко. - А доджът? Как така Сойър не е с теб?

Слушаше внимателно. Явно говореше с Райън.

- Не я изпускай! - каза, затвори и ме погледна.

Значи беше жена! Елена? Лийла? Коя?

- Жена е карала доджа, така ли?

- Така излиза - тихо каза той. Устните му се свиха в тънка твърда линия. Беше много ядосан. - Хайде да се прибираме.

- А това НО? Какво значи всъщност?

Крисчън изкара колата от паркинга и я насочи към Стюарт Стрийт.

- Съкращение от „непознат обект“» Райън е служил във ФБР.

- Във ФБР?

-Да.

- И къде е сега непознатият женски обект?

- На 1-5, кара на юг. - Погледна ме, очите му бяха мрачни. Само за няколко минути беше минал през три състояния - страст, спокойствие, тревога. Протегнах ръка и погалих бедрото му. После пъхнах пръсти между копчетата на джинсите му. Надявах се да оправя настроението му. Той свали дясната си ръка от волана и ме спря.

- Не. Не искам да катастрофирам на три пресечки от нас. А и ти едва ли искаш. - Вдигна ръката ми и целуна показалеца ми вероятно за да се извини за грубия си тон. Спокоен, студен, всяващ респект. Моят Петдесет. И за първи път от много време успя да ме накара да се почувствам като палаво и заинатено дете. Махнах ръката си, без да кажа нищо по въпроса.

- Жена значи?

- Очевидно. - Той въздъхна, зави към подземния гараж и набра кода. Вратата се вдигна и той вкара колата и с лекота я паркира на мястото й.

- Страхотна кола - казах.

- Да. И ми хареса как я караш. И най-вече ми хареса, че не я потроши.

- Можеш да ми купиш една за рождения ден.

Ченето му увисна. Докато слизах от колата, добавих:

- Най-добре бяла.

- Анастейжа Грей, никога не спираш да ме изненадваш.

Затворих вратата и застанах до колата да го изчакам. Той слезе и ме погледна с онова изражение... което разбуждаше всичко първично в тялото ми. Познавах този поглед. Крисчън застана пред мен, наведе се и прошушна в ухото ми:

- Ти харесваш колата и аз я харесвам, чуках те в нея... може би е време да те чукам върху нея.

Точно в този момент в гаража влезе едно лъскаво сребристо БМВ. Крисчън го огледа притеснено, после раздразнено.

- Но, както изглежда, си имаме компания. Ела. - Грабна ръката ми, поведе ме към асансьора и натисна копчето. Докато чакахме, шофьорът на БМВ-то се присъедини към нас. Беше млад, облечен спортно-елегантно. Дългата му коса падаше на пластове. Предположих, че работи за някоя медия.

- Здравейте - поздрави топло.

Крисчън сложи ръка на рамото ми и кимна вежливо.

- Наскоро се нанесох. Шестнайсети апартамент.

- Здравейте. - Усмихнах му се. Имаше меки мили кафяви очи.

Качихме се в асансьора. Крисчън ме погледна, но не успях да

разчета изражението му.

- Вие сте Крисчън Грей, нали? - попита младият мъж.

Крисчън му се усмихна доста сковано.

- Ноа Логан. - Младият мъж протегна ръка и Грей неохотно се здрависа.

- За кой етаж сте? - попита Ноа.

- Имам код за етажа.

-О?

- Пентхаусът.

- Естествено. - Ноа се усмихна. Натисна осми етаж и вратите се затвориха.

- Предполагам, вие сте госпожа Грей.

- Да. - Подадох му ръка. Ноа задържа погледа си върху мен секунда повече от... необходимото.

Изчервих се, а Крисчън затегна още по-здраво ръката си около кръста ми.

- Кога се настанихте? - попитах.

- Миналата седмица. Харесва ми тук.

Настана неловко мълчание докато стигнем до етажа на Ноа.

- Много се радвам, че се запознахме - каза той с облекчение, че си е стигнал етажа, и излезе. Вратите тихо се затвориха след него. Крисчън набра кода и асансьорът се стрелна нагоре.

- Изглежда мил човек - казах. - Знаеш ли, не съм се запознавала с никой от съседите досега.

- Така предпочитам. - Той се намръщи.

- Защото живееш като отшелник. На мен ми се стори много симпатичен човек.

- Отшелник?

- Да, отшелник. Затворен в кулата си от слонова кост.

Устните му се извиха в усмивка Изглеждаше развеселен.

- Нашата кула от слонова кост. Освен това мисля, че може да добавите още едно име към безкрайния списък на обожателите ви, госпожо Грей.

- Крисчън, за теб всеки мъж е мой обожател! - Врътнах очи.

- Дали бъркам, или наистина току-що ми врътна очи?

Пулсът ми се ускори.

- Очите никога не ви лъжат - прошепнах. Въздухът не можеше нито да влезе, нито да излезе през свитото ми гърло.

Той ме изгледа с онова опушеносиво арогантно весело изражение.

- И какво предлагаш да направим по въпроса?

- Нещо по-грубо.

Той примига изненадано.

- Грубо?

- Да, грубо.

- Искаш още?

Кимнах срамежливо. Вратите се отвориха и си бяхме у дома.

- Колко грубо? - попита той задъхано. Очите му потъмняха.

Гледах го и не отговарях. Той затвори очи за момент, отвори ги

и буквално ме помъкна към фоайето.

Сойър ни чакаше в салона.

- Искам цялата информация след час - каза му Крисчън.

- Да, сър - отвърна Сойър и тръгна към офиса на Тейлър. Имахме цял час!

Крисчън ме погледна и попита пак с недоверие:

- Грубо?

Кимнах.

- Е, госпожо Грей. Имате късмет. Днес изпълнявам желания.