Петдесет нюанса освободени

18.

Отворих очи. Беше слънчево септемврийско утро. Лежах в мекото удобно легло на свежите изгладени чаршафи. Връхлетя ме дежа ву. След секунди разбрах, че не е никакво дежа ву. „Разбира се, че съм в „Хийтман“!“

- По дяволите! Татко! - извиках с ужас. В мига, в който си спомних защо съм в Портланд, всички събития от предния ден ме събориха, стомахът ми се сви на топка, сърцето ми се сгърчи.

- Спокойно! - Крисчън беше седнал на ръба на леглото. Погали ме по бузата. - Обадих се в реанимацията рано сутринта. Всичко е било наред през нощта. Рей е добре - каза окуражително. Присъствието му, гласът му бяха така успокоителни.

- О, благодаря ти.

Седнах в леглото, той се наведе към мен и ме целуна по челото.

- Добро утро, Ана.

- Здрасти.

Кога беше станал? И вече беше облечен! Сини джинси и черна тениска. Очите му бяха топли и меки.

- Искам да ти пожелая честит рожден ден. Може ли да го направя сега?

Усмихнах се и го погалих по бузата.

- Разбира се! Благодаря ти! За всичко!

- За всичко?

- Да, за всичко.

За секунди той се обърка, но веднага след това очите му се разшириха от вълнение.

- Заповядай. - И ми подаде малка изящно опакована кутийка с мъничка картичка. Колкото и да бях притеснена за Рей, вълнението му беше така заразително, че надделя над всички останали чувства. Прочетох картичката.

За всички неща, които направихме за първи път, и в чест на първия ти рожден ден като моя обична съпруга.

Обичам те.

К

О, колко мило и нежно!

- И аз те обичам.

- Отвори си подаръка.

Започнах да разопаковам кутийката. Внимавах да не скъсам нещо. Красива червена кожена кутийка. „Картие“. В подобни кутийки бяха часовникът ми и обиците, които ми беше подарил, когато му дадох втори шанс. Много бавно я отворих. Там лежеше деликатна гривна от сребро, или платина, или бяло злато. Не мога да ги различа. Но беше изумителна! На нея бяха закачени Айфеловата кула, лондонско черно такси, хеликоптер Чарли Танго, безмоторен самолет, катамаранът „Грейс“, легло, фунийка за сладолед... Погледнах го удивена.

- Ванила. - Той сви извинително рамене и аз се засмях с глас. Разбира се!

- Прекрасна е, Крисчън! Благодаря ти! Убиец е!

Той се засмя.

Имаше и едно малко сърчице. То веднага ми стана любимо.

- Можеш да сложиш снимка вътре, или каквото си пожелаеш.

- Твоя снимка! Винаги в сърцето ми!

Той ми подари една от срамежливите си усмивки, с които винаги спираше дъха ми.

Погледнах последните две. Буквата К— о, да, бях първата му приятелка, която го наричаше Крисчън. И ключ.

- Към сърцето и душата ми - прошепна той.

Очите ми се напълниха със сълзи. Хвърлих се на врата му и седнах в скута му.

- Вълшебен подарък! Толкова ми харесва! Благодаря ти! -прошепнах в ухото му.

О, как божествено миришеше! На чисти дрехи, на неговия шампоан, на... Крисчън. Миризмата, с която се чувствах у дома. И сълзите, които досега само потрепваха в очите ми, рукнаха.

- Не знам какво щях да правя без теб... - Гласът ми пресекна. Едва успявах да сдържам урагана от емоции.

Той ме притисна по-здраво, преглътна и каза умолително:

- Моля те, не плачи.

Подсмръкнах като невъзпитано дете.

- Толкова съжалявам! Толкова съм щастлива... и тьжна, и притеснена. Като коктейл с битер лимон.

- Не се тревожи. Разбирам как се чувстваш. - Гласът му беше като нежно перце до ухото ми.

- Знам - прошепнах и той пак ме дари с неговата срамежлива усмивка.

- Ще ми се всичко да е по-нормално и да сме си у дома. Но сме тук. - Пак сви рамене извинително. - Хайде, ставай. Ще закусим и ще идем да видим Рей.

Облякох новите си джинси и тениска и усетих как неусетно апетитът ми се връща. Крисчън беше поръчал корнфлейкс и гръцко кисело мляко и се радваше на охотата, с която излапах всичко.

- Благодаря, че си поръчал любимата ми закуска.

- Имаш рожден ден! - каза нежно той. - И спри да ми благодариш!

- Искам да знаеш, че оценявам всичко, което правиш за мен.

- Анастейжа, правя това, което умея. - Беше сериозен, хладнокръвен, контролираше положението. Как можах да забравя, че е и такъв? И... дали бих го обичала, ако беше различен?

Усмихнах се.

- Да, умееш да го правиш.

Той ме погледна учудено, поклати глава и попита:

- Ще вървим ли?

- Само да си измия зъбите.

- Добре - засмя се той.

„Какво му е смешното?“ И тогава се сетих как си измих зъбите с неговата четка първата нощ, когато останах тук. Усмихнах се и грабнах четката му в чест на онова паметно миене на зъби. Погледнах се в огледалото с четката в уста. Бях твърде бледа. „Но нима не съм винаги бледа? Последния път, когато бях тук, бях неомъжено момиче, а сега съм вече омъжена и на двайсет и две. Остарявам“. Изплакнах си устата.

Вдигнах ръката си и закачените символи на любовта ни звъннаха напевно. Моят Петдесет винаги знаеше какво ще ме направи щастлива! Поех дълбоко дъх, за потисна сълзите, и пак погледнах гривната. „Господи! Това струва цяло състояние! Е, какво пък! Той може да си го позволи“.

Докато вървяхме към асансьорите, Крисчън хвана ръката ми и целуна пръстите ми, а палецът му мина над Чарли Танго, който се поклащаше на гривната.

- Харесва ли ти?

- Великолепна е, Крисчън. Като теб.

Той се усмихна и пак целуна ръката ми. Чувствах се малко по-добре от вчера, беше ми мъничко по-леко. Може би защото беше утро, а нещата винаги изглеждат по-добре сутрин, отколкото в черната бездна на нощта. Или заради начина, по който ме събуди моят мил съпруг? А и заради новината, че състоянието на Рей е сравнително добро.

Влязохме в празния асансьор и го погледнах. Вратите се затвориха. Той бързо обърна поглед към мен, засмя се и прошепна:

- Не прави това.

-Кое?

- Не ме гледай така.

И се засмя с глас, по хлапашки, безгрижно.

- Някой ден ще наема този асансьор за цял следобед.

- Само един следобед?

- Алчна сте, госпожо Грей.

- Когато става дума за теб, никога нямам насищане.

- Безкрайно съм щастлив да го чуя. - Целуна ме нежно.

Не знам дали поради факта, че бяхме точно в този асансьор, или защото не ме беше докосвал повече от двайсет и четири часа, или просто защото това беше моят опияняващ като сладка отрова съпруг... но желанието започна бавно да се развива от топчето, на което бе лежало свито досега, опъна се мързеливо под стомаха ми, а аз прокарах пръсти през косата му и го целунах страстно и настоятелно, притиснах го с тялото си в ъгъла на асансьора. Той изстена, хвана брадичката ми и ме улови в ръце като в люлка, и се целувахме, искам да кажа истински се целувахме, езиците ни се търсеха и като че откривахме толкова много нови неща сред това, което и двамата познавахме повече от добре. Моето друго аз почти загуби съзнание от екстаз и най-сетне пусна на свобода либидото ми. Погалих милото му красиво лице.

- Ана! - каза задъхано той.

- Обичам те, Крисчън Грей! Никога не го забравяй! - прошепнах, без да откъсвам поглед от сивите му потъмняващи очи.

Асансьорът спря меко и вратите се отвориха.

- Да вървим да видим баща ти, преди да съм хукнал да наемам асансьора за днес. - Целуна ме кратичко и тръгнахме през лобито.

Когато минахме покрай портиера, Крисчън се обърна и дискретно кимна към мъжа зад рецепцията. Той също му кимна и вдигна мобилния си телефон. Погледнах Крисчън въпросително, а той само се усмихна с онази имам-една-малка-тайна усмивка. Намръщих се и за секунда ми се стори, че е притеснен.

- Къде е Тейлър? - попитах.

- Ще дойде след малко.

Разбира се. Вероятно изкарваше колата.

- А Сойър?

- По задачи.

„Какви задачи?“

Крисчън не мина през въртящите се врати и вече знаех, че го прави, за да не пуска ръката ми. Стана ми така мило и топло. Беше късно лято, денят беше мек, но вече се усещаше дъхът на приближаващата есен. Огледах се за Тейлър и аудито. Никой. Ръката на Крисчън ме стисна по-здраво. Погледнах го и пак ми се стори, че е притеснен.

- Какво има?

Той сви рамене. Чух шум от приближаваща се кола. Познат, гърлен звук на двигател. Обърнах се и колата спря. Лъскава бяла спортна кола. Тейлър слезе от нея.

О, Боже! К.8? Завъртях се към Крисчън с намерение да питам, но...

„Можеш да ми купиш една такава за рождения ден. Бяла“.

- Честит рожден ден - каза той притеснено и докато внимателно наблюдаваше реакцията ми, сложи в ръката ми ключа. Гледах го като втрещена.

- Ти си невероятен - прошепнах. „Купил ме е колата! Господи! Точно както си пожелах!“ Заподскачах като дете, затанцувах. Кой иска да крие щастието си? Прегърнах го и той ме завъртя във въздуха.

- Парите ти са повече от акъла! - викнах. - Страхотна е! Благодаря!

Той спря да ме върти и ме вдигна на ръце.

- Бих направил всичко за вас, госпожо Грей. - Усмихна ми се. Десетки очи бяха свидетели на любовта ни, но какво от това! Той се наведе и ме целуна.

- Хайде, да вървим да видим баща ти.

- Да. А мога ли аз да карам?

- Разбира се. Тя си е твоя. - Пусна ме и аз хукнах към колата.

Тейлър ми отвори предната врата и се усмихна.

- Честит рожден ден, госпожо Грей.

- Благодаря, Тейлър. - И го прегърнах, което го стъписа, но се наложи да отвърне на прегръдката ми. Смути се и се изчерви.

Седнах зад волана.

- Карайте разумно, госпожо Грей - каза той поучително. Усмихнах му се. Тялото ми не можеше да побере толкова много вълнение. Щях да гръмна.

- Разбира се - обещах и пъхнах ключа, докато Крисчън се настаняваше на седалката до мен.

- И леко. Днес никой не ни преследва! - предупреди ме той.

Врътнах ключа и моторът запя. Погледнах в огледалото за обратно виждане, рроверих в двете странични, после направих перфектен широк обратен завой и се стрелнах към болницата.

- Хей! - извика Крисчън паникьосано.

- Какво?

- Не искам да те видя в интензивното до баща ти. Намали! -каза с тон, на който не можеше да се възрази.

Намалих и му се усмихнах.

- Така по-добре ли е?

- Много по-добре. - Полагаше огромни усилия да изглежда строг, но никак не му се получаваше.

Състоянието на Рей беше без промяна. В мига, в който го видях, буквално се сринах. Цялото щастие, емоциите от сутринта, адреналинът от карането, всичко се оттече през краката ми. „Наистина трябва да карам по-внимателно!“ Не можеш да предвидиш колко пияници ще седнат зад волана и дали няма да се натресеш на някой от тях. Трябваше да попитам Крисчън какво е станало с този, дето е ударил Рей. Сигурна бях, че знае.

Рей лежеше все така омотан в тръби и системи. Но изглеждаше спокоен и дори ми се стори, че по лицето му има малко цвят. Докато му разказвах за изненадите сутринта, Крисчън крачеше из коридора и говореше по телефона.

Сестра Кели се суетеше край леглото, проверяваше мониторите и вписваше данните в картона му.

- Всички показатели са добри, госпожо Грей.

- Дано!

След малко се появи и доктор Кроу с две асистентки и каза:

- Госпожо Грей, трябва да го закараме в рентгенологията. Ще му правим скенер, за да проверим как се възстановява мозъкът.

- Ще се бавите ли много?

- Около час.

- Ще изчакам. Искам да знам какво става.

- Разбира се, госпожо Грей.

Слава богу, чакалнята беше празна - само Крисчън, а той все още говореше по телефона и крачеше напред-назад. От време на време спираше пред прозореца, от който се откриваше панорам-на гледка към града. Усети ме и веднага се обърна към мен. Беше ядосан.

- Колко над ограничението?... Ясно... Всички обвинения, всички разходи, всичко. Бащата на Ана е в реанимация. Направо му хвърли целия закон в лицето, татко... Добре. И ме дръж в течение.

Затвори.

- За онзи шофьор ли говорехте?

- Да. Някакъв мръсен пиян боклук - изръмжа той с омраза. - Свършихме ли тук? - Погледът му омекна. - Искаш ли да тръгваме?

- Ами... Още не. - Погледнах го плахо, все още стресната от откритата омраза в гласа му.

- Влошил ли се е?

- Не. Но го закараха за скенер на мозъка да видят как се развива възпалението. Искам да изчакаме резултатите.

- Добре, ще изчакаме. - Той седна и аз се сгуших в него. Бяхме сами.

- Изобщо не си представях днешния ден така - тихичко каза Крисчън в ухото ми.

- И аз. Но сега имам малко повече надежда. Майка ти ме успокои. Беше много мило, че дойде.

Крисчън ме погали по гърба и опря брадичка на главата ми.

- Майка ми е невероятна жена.

- Така е. Щастливец си, че я имаш. Трябва да се обадя на мама. Да й кажа за Рей - казах и тялото му изведнъж се скова. - Чудя се защо още не ми се е обадила. - И чак когато го казах, разбрах, че цяла сутрин това ми е припарвало и че се чувствам истински наранена. Все пак имах рожден ден, а тя беше присъствала на раждането ми, нали? „Защо не се обажда?“

- Може би се е опитвала да се обади - каза той.

Измъкнах телефона от джоба си. Никакви пропуснати повиквания, но доста съобщения за честит рожден ден. От Кейт, от Мия, от Хосе, от Итън... но не и от майка ми.

Поклатих разочаровано глава.

- Обади й се - каза Крисчън. Набрах номера, но никой не вдигна. Телефонният секретар се включи, но не оставих съобщение. Как беше възможно родната ми майка да забрави за рождения ми ден?

- Няма я. Ще се обадя после, след като разбера резултатите от скенера.

Крисчън ме прегърна по-силно, сложи ме в скута си, завря нос в косата ми и разумно реши да не прави никакви коментари относно липсата на каквато и да е загриженост от страна на майка ми. Телефонът му започна да вибрира в джоба и той отговори веднага.

- Да, Андреа - каза рязко, делово. Опитах се да стана, но той ме спря, дори ме стисна по-силно. Сгуших се в него и се заслушах в разговора.

- Добре... В колко се очаква да пристигнат?... А другите... доставки?... - Погледна си часовника. - В „Хийтман“ имат ли такава информация?... Добре... Да, може да изчака до понеделник сутринта, но ми го прати на пощата за всеки случай. Ще го изпечатам, ще го подпиша и ще ти го върна сканирано... Ще изчакат. Вече можеш да си тръгваш... Не, няма проблеми, Андреа. Благодаря. - И затвори.

- Наред ли е всичко?

-Да.

- За тая сделка в Тайван ли?

- Да. - Размърда се под мен.

- Много ли ти тежа?

- Не, бебчо.

- Тревожиш ли се за тази сделка в Тайван?

-Не.

- Мислех, че е важна.

- Важна е. Корабостроителният завод тук зависи от нея. Много работни места зависят от това.

- Трябва да го продадем на синдикатите. Това е работа на Сам и Рос. Но както се объркаха нещата с икономиката напоследък, никой няма голям избор.

Прозях се.

- Отегчавам ли ви, госпожо Грей? - попита той шеговито и вдъхна аромата на косата ми.

- Не, никога не можеш да ме отегчиш. Просто ми е така удоб-но свита в скута ти. И обичам да слушам за бизнеса ти.

- Сериозно? - Беше наистина удивен.

- Разбира се. Обичам да чувам всичко, което решиш, че трябва да споделиш с мен. Трошичка по трошичка - засмях се, а той ме изгледа развеселено и поклати глава.

- Винаги всичко да знае! Гладна сте за информация както винаги, госпожо Грей!

- Кажи ми - настоях аз и пак се свих в скута му.

- Какво да ти кажа?

- Защо го правиш?

-Кое?

- Защо работиш по този начин? Така упорито.

- Един мъж трябва да изкарва прехраната на семейството си.

- Странно защо въпросът му се стори забавен.

- Крисчън, ти изкарваш много повече от прехрана! - казах с ирония. Той се намръщи и замълча. Не очаквах да ми разкрива кой знае какви тайни, дори не очаквах да ми отговори. Но той ме изненада.

- Не искам да съм беден - каза тихо. - Бил съм беден и знам какво е. Освен това... това е игра. Или печелиш, или губиш. А за мен тази игра се оказа доста лесна и умея да печеля.

„Не и в реалния живот“ - помислих си и веднага се усетих, че съм го казала на глас.

- Може би си права. Но с теб е по-лесно.

„По-лесно с мен?“ Прегърнах го силно.

- Не е само игра, Крисчън. Ти помагаш на толкова много хора.

Той сви рамене и усетих, че не се чувства удобно: разговорът го притесняваше.

- За някои неща може би да - отвърна тихо.

- Обичам Крисчън Филантропа.

- Само него ли?

- О, не. И Крисчън Мегаломана и Контрольора, и Секс експерта, и Крисчън Перверзния, и Крисчън Романтичния, и Крисчън Срамежливия... списъкът е дълъг.

- Доста мъже с едно и също име обичаш.

- Около петдесет.

- Петдесет нюанса - каза той и се засмя в косата ми.

- Моят Петдесет нюанса.

Той ме целуна и каза:

- Е, госпожо Нюанс, хайде да видим как е баща ви.

- Хайде да се разходим с колата.

Бяхме се върнали в осмицата и аз сияех. Мозъкът на Рей се беше възстановил. Възпалението беше изчезнало. Доктор Сладър каза, че утре ще го събудят и че показателите били повод за истинска радост.

- Разбира се. Днес е рожденият ти ден. Можем да правим всичко, което пожелаеш.

О! Този тон! Погледнах го. Очите му бяха тъмни.

- Всичко?

- Всичко.

Една дума - и колко много обещания. Само той можеше да го прави този номер.

- Искам да карам.

- Карай, бебчо.

Колата беше мечта! Толкова лесна за управление! Щом стъпихме на 1-5, натиснах леко педала и се залепихме на седалките.

- Внимавай, бебчо! - предупреди ме Крисчън.

Когато влязохме обратно в Портланд, ми хрумна нещо.

- Планирал ли си да обядваме някъде?

- Не. Гладна ли си? - попита той с надежда.

-Да.

- Къде ти се ходи? Днес е твоят ден, Ана!

- Знам точното място.

Спрях близо до галерията, в която бяха организирали изложбата на Хосе, точно пред ресторант „Льо Пикотен“, където отидохме след изложбата.

- Мина ми през ума, че искаш да ме заведеш в оня ужасен бар, откъдето ми се обади пияна - засмя се Крисчън.

- Защо реши, че искам да ида там?

- Да провериш дали азалиите са все още живи. - Погледна ме саркастично.

Изчервих се.

- Не ми напомняй, ако обичаш. Освен това... ти въпреки всичко ме заведе в хотела си. - Засмях се.

- Може би най-мъдрото решение в живота ми.

- Така е. - Наведох се към седалката му и го целунах.

- Мислиш ли, че оня надут задник, сервитьорът, все още работи тук? - попита Крисчън.

- Надут ли? На мен ми се стори много готин.

- Опитваше се да те впечатли.

- Е, успя да го направи.

Устата му се изви в престорено отвращение.

- Да проверим, ако искаш - предложих.

- След вас, госпожо Грей.

След като се наобядвахме, минахме набързо през хотела да вземем лаптопа на Крисчън и се върнахме в болницата. Седнах до Рей и му зачетох от ръкописа, който ми бяха пратили. Единственият друг звук в помещението освен моя шас беше този на оборудването, което го поддържаше жив и благодарение на което беше с мен. Сега вече, след новините за бързото му възстановяване, можех да дишам по-леко, имах надежда. Просто трябваше да мине време и щеше да е съвсем добре. А аз имах време да чакам. И исках да му дам това време. Мина ми през ума дали да не се обадя на мама, но реших да го оставя за после. Държах ръката на Рей и му четях. От време на време я стисках окуражително, за да му напомня, че трябва да се оправи, да е добре. Пръстите му бяха топли и меки. На безименния имаше следа от халката. Той така и не я бе свалил - продължи да си я носи през всичките тези години. Бяха му я свалили лекарите.

След час или два, не зная точно, Крисчън влезе с лаптопа в ръка, а сестра Кели застана до него.

- Време е да тръгваме, Ана.

„О, не искам да го оставям“. Стиснах ръката на Рей по-силно.

- Трябва да хапнеш нещо. Хайде, късно е. - Гласът му беше много настоятелен.

- А и аз трябва да го почистя, госпожице Стийл - каза сестра Кели.

- Добре - съгласих се. - Ще дойде утре сутринта.

Целунах Рей по бузата, усетих наболата му брада, нещо необичайно за него. Не ми хареса. „Дръж се, татко, обичам те!“

- Мислех да вечеряме долу, в отделна стая - каза Крисчън.

- Сериозно? Да довършиш това, което започна преди месеци?

- Ако извадиш късмет, може и това да стане - засмя се той.

- Крисчън, нямам нищо официално за ресторант!

Той се усмихна, протегна ръка и ме поведе към спалнята. Отвори гардероба - а там висеше рокля в бяла опаковка.

- Тейлър? - попитах.

- Не Тейлър. Крисчън.

Усетих яда в гласа му. Не зная защо, но това ме разсмя. Разкопчах ципа на опаковката. Морскосиня сатенена рокля. Извадих я внимателно. Беше повече от превъзходна. С тънки презрамчи-ци, деликатна.

- Много е хубава. Благодаря. Дано да ми стане.

- Разбира се, че ще ти стане - каза той уверено. - И това.

- Вдигна една кутия за обувки и ми се усмихна дяволито. - То върви с роклята.

- Помислил си за всичко! Благодаря! - Повдигнах се на пръсти и го целунах.

- Винаги мисля за всичко. - И ми подаде още един пакет.

Погледнах го въпросително. В него имаше черно боди без презрамки, с черна дантела върху гърдите и корема. Той погали лицето ми, повдигна брадичката ми и ме целуна.

- Нямам търпение да ги сваля от теб. После.

Взех си вана, избръснах си краката и седнах на леглото да си суша косата със сешоара. Чувствах се като дете, на което му се угажда за всичко. Крисчън влезе в спалнята. Май беше работил.

- Остави на мен — каза и ми посочи стола пред тоалетката.

- Ще ми сушиш косата ли?

Той кимна. Гледах го и не можех да повярвам.

- Хайде - каза той и ме изгледа напрегнато. Познавах добре това изражение. Не беше добре да се рискува с неподчинение в такива случаи.

Той започна бавно и внимателно да суши косата ми, кичур по кичур. Всичко му се удаваше, всичко правеше с умение!

- Май не ти е за първи път - казах. Видях усмивката му в огледалото, но той не каза нищо. Просто продължи да разресва косата ми с четката и да я суши. Беше така успокоително.

Този път не бяхме сами в асансьора. Крисчън изглеждаше меко казано апетитно с бялата си ленена риза и черни джинси, със сако, но без вратовръзка. Двете жени, които пътуваха с нас, го гледаха алчно, а на мен хвърлиха по един презрителен поглед. „Да, скъпи дами, той е мой!“ Той ме притисна към себе си и така пътувахме в тишина до мецанина.

Имаше много хора, всички напудрени за вечерта, седяха, приказваха, смееха се, пиеха. Събота вечер. И тепърва започваше. Бях така благодарна, че се вписвам в атмосферата. Роклята прилепваше много добре, като мъжка прегръдка около извивките на ханша ми. Трябва да призная, че с тази рокля се чувствах... красива. И знаех, че Крисчън я харесва.

Бях останала с впечатлението, че ще вечеряме сами, в отделната зала, там където обсъждахме договора. Но минахме покрай нея и той ме поведе към другия край и отвори друга врата.

- Изненада!

Господи! Кейт, Елиът, Мия, Итън, Карик и Грейс, господин Родригес и Хосе, мама и Боб - всички бяха станали с чаши в ръка. Стоях като гръмната, никакъв шанс да обеля дума. Как? Кога? Бавно се обърнах към Крисчън. Той стисна ръката ми. Мама се приближи и ме стисна в прегръдката си. „О, мамо!“

- Прекрасна си, детето ми. Честит рожден ден!

- Мамо! - проплаках и я прегърнах. „О, мамо!“ Сълзите ми закапаха. „Какво като ме гледат всички!“ Зарових лице в шията й.

- Не плачи, слънце. Рей ще се оправи. Той има много силен организъм и още по-силен дух. Не плачи! Не и на рождения си ден. - Гласът й трепна, но тя успя да запази самообладание и изтри сълзите ми с пръсти.

- Помислих, че си ме забравила.

- О, Ана! Как може да помислиш такова нещо! Седемнайсет часа раждане не се забравят лесно.

Засмях се през сълзи.

- Избърши сълзите, слънце. Толкова много хора са дошли, за да празнуват с теб!

Подсмръкнах. Чувствах се ужасно неловко, че всички тези хора са пътували толкова дълго, за да са с мен.

- Как дойдохте? Кога?

- Съпругът ти ни изпрати самолета си, мила. - Усмихна се и разбрах, че е била силно впечатлена.

- Благодаря ти, че дойде, мамо! - Засмях се, а тя избърса пак очите ми и ми издуха носа.

Колко типично за майките!

- Мамо! - скарах й се.

- Ето, така е по-добре. Честит рожден ден! - И мина встрани да отстъпи място на следващия в оформилата се зад нея опашка.

- Ана, той вече е доста по-добре. Доктор Сладър е един от най-добрите специалисти в страната. Честит рожден ден, ангелче! - Грейс ме прегърна.

- Ана, поплачи си колкото ти се иска! Това се е твоето парти!

- Хосе също ме прегърна.

- Честит рожден ден, мило момиче! - Карик хвана лицето ми в ръце и се усмихна широко.

- К’во става маце? Старчето ти ще се оправи! - Прегърна ме и Елиът. - Честит рожден ден!

Крисчън ме хвана за ръка и ме издърпа от преградката му.

- Хайде, стига си опипвал жена ми. Върви да опипваш годеницата си.

Елиът му се ухили и намигна на Кейт.

Сервитьорът, когото не бях забелязала досега, подаде на мен и на Крисчън чаши с розово шампанско.

- Този ден щеше да е различен, ако Рей бе тук, сред нас, но той не е далеч - почна Крисчън. - Оправя се бързо и, Ана, знам, че това, което той би искал от теб, е да се забавляваш. Пия за всички вас, които дойдохте да споделите с нас рождения ден на моята прекрасна съпруга. Първият от многото й рождени дни, които ще посрещнем заедно. Честит рожден ден, моя любов!

А аз пак започнах битка с проклетите сълзи, които просто не искаха да се разкарат.

Наблюдавах оживените разговори на масата. Беше ми някак странно. Бях сред най-любимите си хора, семейството ми, а в същото време мислех как мъжът, когото смятах за мой истински баща, лежи на поддържащо дишане в студената бездушна болница. Не следях какво точно става, но им бях благодарна, че са с мен. Гледах как Крисчън и Елиът се шегуват, гледах Хосе, винаги готов да се включи с нещо умно и забавно, Мия с нейните вечни вълнения и ентусиазма, с който се хранеше, Итън, който я гледаше срамежливо. Зачудих се дали я харесва, но беше трудно да се разбере. Господин Родригес изглеждаше отпочинал и много по-добре. Хосе се грижеше за него. Режеше храната му, доливаше чашата му: със сигурност и той бе почувствал какво е родителят ти да е на косъм от смъртта. И беше започнал истински да цени факта, че баща му е до него, жив и здрав. Бях сигурна в това.

Погледнах мама - чаровна, умна, топла, с чувство за хумор. „Толкова я обичам! Да не забравя да й го кажа. Животът е толкова безценен! Научих го вече“.

- Добре ли си? - попита Кейт, нетипично за нея меко и нежно.

- Да. Благодаря, че дойде.

- Мислиш ли, че господин Паричко щеше да успее да ме държи далеч от теб днес? Возихме се в хеликоптера.

- Сериозно?

- Да. Всички дойдохме с него. И като си помислиш, че Крисчън може да управлява това нещо!

Кимнах.

- Много възбуждащо!

- Да, май е така.

- Тук ли ще останете тази вечер? - попитах.

- Да, всички оставаме. А ти нищо не разбра, така ли?

Поклатих отрицателно глава.

- Голям хитрец е, нали?

Кимнах.

- Какво ти купи за рождения ден?

- Това. - Показах гривната.

- О, много е сладка.

-Да.

- Лондон, Париж... сладолед?

- Не питай

- Не питам. Знам.

Изчервих се.

- О, да, и още нещо... Едно ауди К8.

Кейт направо си изплю виното, за да не се задави. То потече по брадичката й и двете се засмяхме с глас.

- Кучият му син! Ама наистина е страхотен! - възкликна Кейт.

Донесоха ми огромна изящно изработена шоколадова торта с двайсет и две свещички. Всички запяха Честит рожден ден!“ Грейс гледаше как Крисчън пее с всички и очите й грейнаха с любов. Изпрати ми въздушна целувка.

- Пожелай си нещо - прошепна Крисчън в ухото ми. Духнах всички свещички наведнъж, без да спирам да си пожелавам наум татко да се оправи. „Татко, моля те, бъди с мен жив и здрав! Толкова те обичам!“

Към полунощ Хосе и господин Родригес решиха да тръгват.

- Много ви благодаря, че дойдохте! - казах на Хосе и го прегърнах.

- Не бих пропуснал такова събитие. Радвам се за Рей.

- С баща ти и с Рей трябва да дойдете в Аспен. Ще идете на риба с Крисчън.

- Ей, това е страхотно! - Той се засмя и отиде да вземе палтото на баща си, а аз клекнах да му кажа довиждане.

- Знаеш ли, Ана, по едно време мислех, че ти и Хосе... - Черните му очи ме гледаха напрегнато, но с обич.

„О, не! Не това!“

- Аз много обичам сина ви, господин Родригес, той ми е като брат.

- От теб щеше да излезе прекрасна снаха. И ти си прекрасна снаха за господин и госпожа Грей - каза той замислено, а аз се изчервих.

- Надявам се да ме приемете като близък приятел.

- Разбира се. Съпругът ти е добър човек. Направила си правилния избор, Ана.

- И аз така мисля - прошепнах и го прегърнах. - Много го обичам.

- Бъди добра с него, Ана.

- Ще бъда. Обещавам.

Крисчън затвори вратата на апартамента и с облекчение се облегна на нея.

- Най-сетне сами! - каза и ме изгледа продължително.

Застанах пред него и прокарах пръсти по реверите на сакото му.

- Благодаря ти за прекрасния рожден ден. Ти наистина си най-щедрият, най-милият, най-предвидливият и най-умен съпруг.

- Удоволствието е изцяло мое.

- Да... твоето удоволствие. Да направим нещо за него - прошепнах. Хванах реверите, дръпнах го към себе си и го целунах.

На другата сутрин всички закусихме заедно, а аз отворих подаръците. После се сбогувахме с всички, които се прибираха в Сиатъл с Чарли Танго. Само мама и Боб щяха да тръгнат за летището малко по-късно. Аз, мама и Крисчън тръгнахме към болницата. Тейлър ни закара с колата на Крисчън, защото нямаше да се съберем в моята. Боб реши да остане и аз тайничко се зарадвах. Щеше да е наистина странно, а съм сигурна, че и Рей нямаше да иска съпругът на бившата му жена да го види в това състояние.

Рей лежеше все така неподвижен. Само брадата му беше пораснала. Мама изпадна в шок и се разплака.

- О, Рей! - Стисна ръката му и го погали по лицето. Беше толкова трогателно да видя любовта й към бившия й съпруг. Намерих кърпички в чантата си. Тя седеше стиснала неговата ръка, а аз - нейната.

- Ана, имаше време, когато този мъж беше центърът на вселената ми, слънцето изгряваше и залязваше с него. Аз винаги ще го обичам. Той се грижеше за теб и те обича.

- Мамо, недей! - изхлипах, а тя ме погали по бузата и прибра палавото кичурче зад ухото ми.

- Знаеш, че винаги ще обичам Рей! Ние просто се... отдалечихме един от друг. - Въздъхна. - И не можех да продължа да живея с него. - Погледна си пръстите и аз се зачудих дали мисли за Стив, Съпруг номер три, за когото не говорехме никога.

- Знам, че го обичащ - прошепнах и обърсах сълзите си. -Днес ще го извадят от комата.

- Това е добре. Сигурна съм, че ще се оправи. Той е такъв инат! Приличаш на него.

- Да не сте си говорили с Крисчън за това?

- А той мисли ли, че си инат?

- Май да.

- Ще му кажа, че е семейна черта. Изглеждате толкова щастливи.

- Та ние сме щастливи. Или поне натам вървим. Обичам го и той е центърът на моята вселена, мамо. Слънцето изгрява и залязва с него.

- За всички е ясно, че той те боготвори.

- И аз го боготворя.

- Не забравяй да му го казваш. Мъжете се нуждаят от словесни уверения. Точно колкото се нуждаем и ние.

Настоях да отидем с мама и Боб до летището. Тейлър караше аудито К8 зад нас, а Крисчън - аудито 811У. Така ми се искаше да бяха останали още мъничко, но трябваше да се върнат в Савана.

- Боб, грижи се за нея, моля те - прошепнах в ухото му, когато ме прегърна.

- Разбира се, Ана. Винаги!

Обърнах се към мама

- Довиждане, мамо. Благодаря, че дойдохте! - Гласът ми беше задавен от сълзите. - Толкова те обичам!

- Милото ми момиче! И аз те обичам. Рей ще се оправи. Не му е време да се предава сега. Сто на сто има някой мач на „Мари-нърс“, който не бива да пропусне.

Засмях се. Права беше. Реших тази вечер да му прочета спортните страници от неделния вестник.

Гледах ги как се качват в самолета на „Грей Ентърпрайзис“. Тя ми махна със сълзи в очите и изчезна. Крисчън уви ръка около кръста ми.

- Да се връщаме, бебчо.

- Ти ще караш, нали?

- Разбира се.

Върнахме се в болницата привечер. Рей изглеждаше някак различно. Чак след секунди разбрах, че помпата и тръбичката ги няма. Дишаше си сам. Такова облекчение! Погалих брадясалото му лице и извадих кърпичка да забърша около устата му.

Крисчън тръгна да търси доктор Сладър или Кроу да ни кажат какво става, а аз си седнах на столчето до него като на пост.

Отворих вестника на спортната страница и започнах де чета на глас репортажа за мача между „Солт Лейк“ и „Саундъре", „Саундърс“ бяха загубили. Кейн Келър вкарал победния гол за „Солт Лейк“. Стисках здраво ръката на Рей и прочетох цялата статия.

- Ани, загубили сме! Не! - Ръката на Рей стисна моята.

„Татко!“