Петдесет нюанса освободени

21.

Ту препрочитах съобщението, ту гледах проснатия на леглото Крисчън. „До един и половина да седи навън да се напива, и то с нея?“ Спеше спокойно, невинно, непробудно и леко похъркваше. Както спи всеки препил.

Не, не, не, не! Коленете ми омекнаха. Бавно потънах в стола до леглото. Отказвах да повярвам. Сурово, горчиво чувство на унижение и предателство. „Как е могъл? Как е могъл да отиде при нея?“ Ядни сълзи изгаряха лицето ми като киселина. Можех да разбера гнева му, страха му, дори можех да се насиля и да му простя за думите... може би. Но това!? Тази измама!? Не, това беше неразбираемо и непростимо. Свих колене до брадичката си, обвих ги с ръце като да отбранявам себе си и Малката точица. Клатех се на стола напред-назад и тихо плачех.

Какво бях очаквала? Омъжих се набързо, твърде рано. „Знаех си, знаех си, че ще се стигне дотук. Защо. Защо, ЗАЩО? Как можа да ми причини това?“ Много добре знаеше какво изпитвам към тази жена! Как бе могъл да се обърне към нея? Как? Ножът бавно се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцето ми, въртеше се като свредел, раната зееше все по-голяма и по-грозна. „Винаги ли ще е така?“

Погледнах го през сълзи. Образът му трепереше като мираж, блещукаше през отразената светлина в сълзите ми. „О, Крисчън!“ Омъжих се, защото го обичах, защото знаех, че ме обича, дори сега дълбоко в себе си знаех, че ме обича. И се сетих за подаръка му за рождения ми ден и ме заболя още повече.

„Не, не. Не е възможно да е винаги така. Две стъпки напред и три назад“. Но в крайна сметка с него винаги беше така. Падаме надолу, после полека, сантиметър по сантиметър, се катерим нагоре. Той щеше да дойде на себе си, да се опомни, да разбере, но дали аз вече щях да го разбера, щях ли да простя? Щях ли някога да се възстановя от това... от това... предателство? Сетих се за прекрасния ни уикенд. Ужасен и в същото време прекрасен уикенд. Силата, опората, която тихичко ми даваше, докато вторият ми баща лежеше в кома в интензивното... моето парти изненада, как бе събрал всички мои най-близки и обичани хора... как ме целуна пред очите на всички пред „Хийтман“. „О, Крисчън, пре-кършваш вярата ми, доверието ми в теб... а аз те обичам!“

Но сега не бях само аз. Сложих ръка на корема си. Не, нямаше да му позволя да направи това с мен и моята Точица! Доктор Флин бе казал, че трябва да му вярвам и да приемам истината му дори тогава, когато се съмнявам, че е прав. „Е, тоя път няма да я бъде!“ Избърсах си сълзите и после и носа.

Крисчън се размърда, обърна се и се сви под завивката. Протегна ръка, като че търсеше нещо, изръмжа, после заспа с изпъната на леглото ръка.

„О, Петдесет! Какво ще правя? И какво си правил с Кучката? Това искам да знам!“

Прочетох пак съобщението и измислих план. Поех дълбоко дъх и препратих съобщението на моя телефон. Край на стъпка номер едно. Проверих и всички останали съобщения. Нищо от нея. Имаше от Елиът, Андреа, Тейлър, Рос и от мен. Това беше добре. Значи не й беше пращал никакви съобщения. Затворих телефона и вяло погледнах екрана. Сърцето ми скочи в гърлото. Господи! Снимка до снимка до снимка, цял екран снимки на Анастейжа. Десетки Анастейжи. Анастейжи в различни пози -на меден месец, на плаване, на безмоторно летене и няколко от снимките на Хосе. Кога ги беше направил?

Забелязах иконката за имейли и ми хрумна, че мога да прочета и мейлите му. Само да видя дали е говорил с нея. „Дали е редно да го правя?“ Облечена в нефритенозелена коприна, вътрешната ми богиня кимна категорично с нацупени устни. Преди да се опитам дори да се спра, вече бях прекрачила прага на личното му пространство.

Имаше стотици, стотици имейли. Всички изглеждаха скучни, еднообразни. Предимно от Рос, Андреа и от мен и от разни директори от компанията му. Нито едно от Кучката. Така и така ровех, гледах и за мейли от Лийла. Нямаше нищо.

Един от имейлите привлече вниманието ми. Беше от Барни Съливан, неговия 1Т специалист. Относно Джак Хайд. Погледнах гузно Крисчън. Спеше и похъркваше. Никога не го бях чувала да хърка. Отворих мейла.

Подател: Барни Съливан

Относно: Джак Хайд

Дата: 13 септември 2011, 14:09

До: Крисчън Грей

Охранителните камери в Сиатъл са засекли белия ван в района на Саут Ървинг Стрийт. Преди това няма никаква следа от него. Вероятно Хайд е из този район.

Както ви е казал Уелч, колата на НО е била наета с фалшива книжка от жена, за която не се знае нищо, и не можем да направим връзката между нея и Саут Ървинг Стрийт.

Всички подробности за служители в Грей Ентърпрайзис и СИП, които живеят в този район, са в приложения файл. Препратил съм го и на Уелч.

В компютъра на Хайд няма нищо за предишните му асистентки.

Прилагам списък с всичко, което намерихме в компютъра на Хайд, който е ползвал в СИП.

Домашни адреси на Грей:

пет имота в Сиатъл и два в Детройт.

Подробна информация за

Карик Грей, Елиът Грей, Крисчън Грей, д-р Грейс Тревелиан-Грей, Анастейжа Стийл, Мия Грей Информация от интернет и вестници за:

Карик Грей, д-р Грейс Тревелиан-Грей, Крисчън Грей, Елиът Грей Снимки на:

Карик Грей, д-р Грейс Тревелиан-Грей, Крисчън Грей, Елиът Грей, Мия Грей

Ще продължа да работя по случая. Вероятно ще изникнат още неща.

Б. Съливан

Този странен мейл на секундата ме извади от кошмара на всичко случило се тази нощ. Опитах се да видя приложението, но обемът му беше прекалено голям, за да се отвори в телефона.

„Какво правя, по дяволите? Късно е“. Денят беше уморителен. Нямаше имейли от Кучката и от Лийла и това донякъде ме успокои. Погледнах часовника. Беше два. И беше апокалиптичен ден. Откровението на Йоан в нов вариант, с нови подробности. Щях да ставам майка, а съпругът ми - с врага, и то зад гърба ми! „Е, да си сърба попарата тогава. Нека се мъчи. Няма да спя с него тази вечер. Нека една сутрин да се събуди сам!“ Оставих телефона му на шкафчето до леглото, взех си чантата, хвърлих един поглед към ангелското лице на спящия Юда и излязох от спалнята.

Резервният ключ от Стаята с играчките беше на обичайното си място в шкафчето в мокрото помещение. Взех го и бързо се качих на горния етаж. Измъкнах възглавница, завивка и чаршаф от килера със спалното бельо. Отключих и запалих осветлението. Странно колко успокоително ми действаше атмосферата в тази стая, а последния път бях го молила да спре и дори ползвах ключова дума. Заключих вратата и оставих ключа в ключалката. Знаех, че на сутринта ще ме търси като обезумял, а тук нямаше да ме намери, даже нямаше да се сети да ме потърси точно тук, особено ако вратата е заключена. „Е, така му се пада!“

Свих се в стола „Честърфийлд“, завих се и извадих телефона си от чантата. Намерих съобщението, което бях прехвърлила от неговия телефон. Натиснах „препрати“ и добавих:

*ИСКАШ ЛИ ГОСПОЖА ЛИНКЪАН ДА ПРИСЪСТВА НА ДИСКУСИЯТА ПО ПОВОД СЪОБЩЕНИЕТО, КОЕТО ТИ Е ПРАТИЛА? ЩЕ Е ПО-ЛЕСНО. НЯМА ДА СЕ НАЛАГА ДА ТЪРЧИШ ПРИ НЕЯ СЛЕД ТОВА. ЖЕНА ТИ.*

Изпратих го и изключих звука на телефона. Свих се под завивката. Колкото и да се правех на смела, истината беше една -предателството на Крисчън бе като ледена вода, в която се давех. А това трябваше да е щастлив ден. Предстоеше ни да ставаме родители. Представих си как казвам на Крисчън, че съм бременна, как той пада на колене пред мен от щастие, как протяга ръце, нежно ме придърпва в прегръдката си и ми казва колко ме обича и колко обича нашата Малка точица.

Но... ето ме, сама в света на садо-мазо фантазиите, и изведнъж се почувствах остаряла с години. Връзката с Крисчън винаги бе представлявала предизвикателство, но този път наистина бе надминала всички очаквания. „За какъв се мисли? Ако иска да се караме, ще се караме, ако иска да воюваме, ще воюваме!“ Нямаше начин да му позволя да търчи при онова чудовище всеки път, когато имаме проблем. Щеше да се наложи да избира - тя или аз и Точицата! Под-смръкнах тъжно, но се усетих смазващо изтощена и скоро заспах.

Събудих се, скочих и се огледах, пак без никаква ориентация къде съм, и чак тогава се сетих, че съм в Стаята с играчките. Понеже нямаше прозорци, не можех да се ориентирам колко е часът. Някой блъскаше по вратата и натискаше дръжката.

- Ана!

Крисчън. Крещеше. Замръзнах. Но той дори не опита да отключи, както бях предположила. Чух приглушени гласове, но скоро всичко утихна. Отдъхнах си и погледнах часовника на телефона. Осем без десет. Имах четири пропуснати повиквания и две съобщения на гласовата поща. Пропуснатите повикания бяха от Крисчън, но имаше и едно от Кейт. „О, не, обаждал се е на Кейт! Не мога да се занимавам да ги слушам! Не искам да закъснявам за работа!“

Заметнах се със завивката, взех чантата и тръгнах към вратата. Отключих и се огледах. Нямаше никого. Цялата тази работа придобиваше силен мелодраматичен привкус. Врътнах очи, поех дълбоко дъх и тръгнах по стълбите надолу.

Тейлър, Сойър, Райън, госпожа Джоунс и Крисчън стояха на входа на голямата стая. Крисчън даваше бързи кратки инструкции. И тогава всички се обърнаха и ме видяха... и застинаха. Крисчън все още беше с дрехите, с които бе легнал да спи. Изглеждаше раздърпан, бял като платно и мамка му... сърцето ми спря... божествено красив. Сивите му очи бяха широко отворени, но не знам дали от страх, или от гняв.

- Сойър, ще тръгна след двайсет минути - казах и придърпах завивката по-плътно до тялото си, като да се защитя.

Той кимна и всички очи се обърнаха към Крисчън, който продължаваше да ме гледа все така напрегнато.

- Искате ли нещо за закуска, госпожо Грей? - попита госпожа Джоунс.

Поклатих глава.

- Не съм гладна, благодаря.

Тя сви устни, но не каза нищо.

- Къде беше? - попита той. Гласът му беше дрезгав, тих. Всички като по команда се разпръснаха и се скриха - кой в офиса на Тейлър, кой във фоайето, кой в кухнята. Като плъхове.

Не му обърнах никакво внимание и с бодра крачка продължих към спалнята.

- Ана, отговори ми! - извика той след мен.

Чувах стъпките му зад себе си. Забързах, профучах през спалнята, влязох в банята и заключих вратата.

- Ана! - крещеше той пред вратата.

Пуснах си душа. Той не спираше да блъска и да се опитва да отвори.

- Ана, отвори!

- Махай се!

- Ана, моля те!

Влязох под душа. Водата беше като лек за изтощеното ми тяло. Падащи каскади спокойствие и чистота. С тях всичко натрупано в тялото ми през нощта започна полека да се отмива и за секунди дори успях да си представя, че нещата са наред. Измих си косата. След душа се чувствах много по-силна, по-здрава и готова да посрещна товарния влак Крисчън. Увих косата си с кърпа, а тялото подсуших с друга, с която после се загърнах.

Отключих вратата. Крисчън стоеше облегнат на вратата отсреща, с ръце зад гърба. Гледаше като преследван хищник. Минах покрай него и отворих гардеробната си стая.

- Опитваш се да ме игнорираш? - попита той недоверчиво и застана на прага.

- Далновиден и умен - казах разсеяно и започнах да ровя из дрехите и да си търся тоалет. „А, да, роклята с цвят на слива“. Свалих я от закачалката, реших да обуя и черните ботушки. Тръгнах към спалнята. Спрях и изчаках да се махне от прага, за да мина. Почаках доста, докато доброто възпитание накрая не надделя и той отстъпи настрани да ми направи път. Усещах очите му върху тялото си, докато вървях към тоалетката. Погледнах скришом в огледалото. Той стоеше неподвижно на прага. Време да раздадем Оскарите. Като истинска актриса, при това с номинация за главна роля, оставих кърпата да падне уж случайно и се направих на разсеяна, все едно не забелязвах, че съм гола. Чух как рязко пое дъх, но се направих и на глуха.

- Защо правиш така? - попита тихо той.

- Ти как мислиш? - попитах на свой ред с кадифено мек глас и извадих черни дантелени бикини „Ла Перла“.

- Ана... - започна и не довърши, защото намъкнах бикините с бясна скорост.

- Ходи да питаш твоята Робинсън. Сигурна съм, че ще има някакво обяснение като за теб! - казах, докато ровех за сутиена.

- Ана, казвал съм ти и преди. Тя не ми е...

- Не искам да слушам нищо, Крисчън. - Махнах като да го отпратя. - Вчера беше времето за разговори. Но вместо да останеш да говорим, ти реши да крещиш и да излезеш да се напиеш, и то с жена, която те е унижавала с години. Обади й се. Сигурна съм, че тя ще прояви огромно желание да те изслуша.

Сложих си бавно сутиена и го закопчах.

Крисчън се приближи с ръце на кръста.

- Защо си ми ровила в телефона?

И въпреки твърдостта и смелостта ми се изчервих.

- Това изобщо не е темата на разговор, Крисчън. Проблемът е, че като стане напечено, бягаш при нея. Факт.

- Не стана така. - Устата му се сви в тънка черта.

- Не ме интересува. - Взех черни копринени чорапи с дантела и седнах на леглото, внимателно вкарах пръстите на краката си и още по-внимателно опънах нежната материя нагоре по бедрото си.

- Къде беше? - попита той; очите му следваха движенията на ръцете ми по краката. Не му обърнах никакво внимание и се захванах с другия чорап. Станах, наведох глава и започнах да бърша косата си с кърпата. През разтворените си бедра виждах босите му крака и усещах напрегнатия му поглед. Когато свърших, отидох до тоалетката и взех сешоара.

- Отговори ми. - Гласът му беше пресипнал, тих.

Включих сешоара, за да заглуша гласа му, и започнах да наблюдавам скришом реакцията му в огледалото. Той ме гледаше с присвити очи, студено. Погледнах встрани, за да се съсредоточа върху косата си и да потисна студените тръпки, които минаваха през тялото ми. Преглъщах все по-често и фокусирах цялото си внимание върху движенията на сешоара. Той още беше бесен, като снощи. „Излиза с онази проклета жена и е ядосан на МЕН? Що за наглост?“ Когато косата ми беше достатъчно разбъркана и дива, такава, каквато си я харесвах, изключих сешоара.

- Къде беше? - пак попита той. Гласът му беше около 100 градуса под нулата.

- Теб какво те интересува?

- Ана...

Свих рамене. Той бързо тръгна към мен. Обърнах се и когато посегна да ме докосне, отстъпих крачка назад.

- Не ме пипай!

Той замръзна.

- Къде беше? - попита по-настоятелно. Ръцете му бяха свити в юмруци и долепени до тялото.

- Не бях навън да се запивам с бивш любовник педофил - изсъсках. - Спа ли с нея?

Той ме изгледа с отворена от удивление уста.

- Какво?! Не! - И на всичкото отгоре имаше наглостта да изглежда наранен. И ядосан в същото време. Подсъзнанието ми въздъхна облекчено.

- Мислиш, че бих ти изневерил? - Сега вече го удари и на морал!

- Не мисля, а знам, че точно това си направил! - Ръмжах като пума. - Отишъл си и си й казал какво безгръбначно мекотело си и докъде ти стига смелостта.

- Безгръбначно мекотело? Това ли мислиш за мен? - Очите му лумнаха.

- Крисчън, видях съобщението. Това знам.

- Това съобщение за теб ли беше? - сопна се той.

- Истината е, че го видях, когато телефонът ти падна от сакото, докато те събличах, понеже беше прекалено пиян да се съблечеш сам. Имаш ли представа колко много ме нарани? Това, че си отишъл да се видиш с тази жена!

Той пребледня, но аз вече не можех да се спра. Кучката в мен не спираше да лае.

- Помниш ли снощи? Помниш ли какво каза, когато се прибра?

Той ме гледаше с празни очи, лицето му бе застинало.

- Е, оказа се прав. Определено избирам беззащитното си бебе пред теб. Това правят родителите. Това е трябвало да направи майка ти за теб. И съжалявам, че не го е направила, защото ако беше така, сега нямаше да водим този разговор. Но ти си голям мъж. Време ти е да влезеш в шибаната реалност и да спреш да се държиш като неуравновесен разлигавен пубер. Може и да не си щастлив от факта, че чакам дете, аз самата не съм в екстаз, като се има предвид, че идва доста рано и че ти му даваш една много яка и топла бащинска прегръдка за добре дошъл. Това е твоята плът, твоята кръв. Но или ще го направиш с мен, или ще аз ще го направя сама. Решението е твое. И докато седиш и се самосъжа-ляваш и самопрезираш, аз отивам на работа. И когато се върна, ще си взема нещата и ще се преместя на горния етаж.

Това го шокира.

- Сега, ако ме извиниш, бих желала да се облека. - Едва дишах.

Той бавно отстъпи крачка назад и прошепна:

- Това ли наистина искаш?

- Вече не знам какво искам. - Гласът ми прозвуча като неговия. Трябваше да положа огромни усилия, да събера цялата си воля, за да се престоря на напълно незаинтересована, да потопя пръст в овлажнителя за кожа и да го втрия в лицето си. Погледнах се в огледалото. Сини очи, бледо лице, пламнали бузи. „Страхотно се справяш! Не се огъвай! Не се огъвай!“

- Казваш ми, че не ме искаш повече? - прошепна той.

„О, не, Грей, ти не ме искаш“.

- Тук съм все още, нали? - изджавках, извадих спиралата и започнах да гримирам дясното си око.

- Мислила си да ме напуснеш? - Думите му излязоха почти беззвучни.

- Когато един съпруг предпочита компанията на бившата си метреса, това обикновено не е много добър знак. - Естествено, че избрах тази форма на защита - с омраза, на нужното високо ниво, срещу въпроса, на който не исках да отговарям. „Сега гланцът за устни“. Поставих го внимателно и нацупих устни срещу огледалото. „Точно така, Стийл... хм... Грей. Мамка му, не си помня името!“ Взех си ботушите и закрачих към леглото. Седнах, обух ги и ги опънах над коляното. „Да. Изглеждам секси само по бельо и ботуши!“ Станах и го погледнах без грам интерес. Той мигна няколко пъти, очите му тръгнаха по тялото ми. Алчни и жадни.

- Знам какво се опитваш да направиш - каза някак меко и съблазнително.

- Така ли? - И гласът ми се пречупи. „Не, Ана! Дръж се!“

Той преглътна и направи крачка напред. Отстъпих и вдигнах

ръце пред мен.

- Дори не си помисляй, Грей! - изсъсках злобно.

- Ти си ми съпруга - каза той заканително, но меко.

- Аз съм бременната жена, която изостави вчера, и ако се опиташ да ме докоснеш, ще съборя сградата с писъци.

- Ще пищиш? - Погледна ме с недоверие.

- Като заклана. - Присвих очи.

- Никой няма да те чуе - каза той напрегнато и за секунда си спомних утрото в Аспен. „Не, не, не!“

- Опитваш се да ме заплашиш ли? - казах задъхано в опит да го изкарам от посоката, в която бяха тръгнали нещата.

Проработи. Той застина и преглътна.

- Не, не съм се опитвал да направя нищо подобно.

Започнах да се задушавам. Знаех, че ако ме докосне, ще се предам. Знаех каква сила има допирът му върху мен и че тялото ми ще ме предаде. Нямаше нищо по-сигурно от това. Хванах се със зъби и нокти за яда си.

- Пил съм с човек, който ми е бил близък. С нея нещата са изяснени и няма да я видя никога повече.

- Тръгнал си да я търсиш?

- Не. Опитах се да се видя с Флин. Но се озовах в салона.

- И очакваш да ти повярвам, че няма да я виждаш повече? - Не можех, а и не се стараех и да сдържам яростта си и съсках срещу него като змия. - И следващия път, когато престъпя някаква въображаема, съществуваща само в съзнанието ти граница? Тогава какво? Колко пъти сме спорили за това? Ако допусна грешка, ще хукнеш при нея, нали?

- Няма да се видя с нея никога повече - каза той категорично и от хладния му тон ми стана ясно, че това е окончателно взето решение. - Най-накрая тя проумя какви са чувствата ми.

- Какво означава това? - Замигах.

Той прокара ръка през косата си. Изнервен, уморен и безмълвен. Опитах да подходя от друг ъгъл.

- Защо отиде да говориш с нея, а с мен не можа?

- Защото ти бях ядосан. И съм ти ядосан и сега.

- Сериозно? Добре, че ми каза! - озъбих се саркастично. - Е, в момента пък аз съм ти ядосана. За това, че беше толкова студен и безчувствен вчера, когато имах нужда от теб. За това, че каза, че съм забременяла нарочно, а това изобщо не е така. За това, че ме предаде! - Едва успях потисна напиращите сълзи.

Гледаше ме, сякаш му бях ударила шамар. Преглътнах. „Успокой се, Анастейжа!“

- Трябваше да следя по-внимателно датите за инжекциите, но не го направих, и не беше нарочно. Тази бременност е шок и за мен. - Говорех така, че да върна поне някаква форма на цивилизован разговор. - Твърде е възможно инжекцията да не е хванала и по принцип да е била неефективна.

Той ме гледаше мълчаливо.

- А вчера ти наистина прекрачи всички граници - прошепнах и пак усетих как гневът ми кипва. - Бездруго ми се бяха струпали доста неща през последните седмици.

- Ти наистина прецака нещата преди три или четири седмици. Или когато там си забравила за инжекцията.

- Опази боже от перфекционисти като теб.

„О, спри, спри, спри!“

- Добро представление, госпожо Грей. Перфектно дори - прошепна той.

- Е, мога само да се радвам, че въпреки бременността си мога да ви забавлявам.

Той ме погледна с празен поглед и каза:

- Трябва да се изкъпя.

- Осигурила съм ти достатъчно място на сцената.

- Да, превъзходно представление - каза тихо той и пристъпи напред, а аз моментално отстъпих назад.

-Не!

- Мразя, когато не ми позволяваш да те докосвам.

- Каква ирония!

- Не разрешихме проблемите, нали? - каза той и присви очи.

- Не. Единственото решено е, че се изнасям от тази спалня.

Очите му пламнаха.

- Тя не означава нищо за мен.

- Освен в случаите, когато имаш нужда от нея.

- Нямам нужда от нея, а от теб!

- Вчера не се нуждаеше от нея! Тази жена е ужасна, Крисчън!

- Тя не е в живота ми.

- Ще ми се да можех да ти вярвам.

- Мамка му, Ана!

- Остави ме да се облека.

Той въздъхна, прокара ръка през косата си и каза с глух глас:

- Е, до довечера.

И за миг ми се прииска да го прегърна, да го успокоя... Но не го направих. Той се обърна и влезе в банята. Стоях като препарирана, докато той затваряше вратата.

Тръшнах се на леглото. Успях да удържа сълзите, да оживея след виковете, не убих никого, не се поддадох на сексапила му - и да, определено заслужавах медал, но истината беше, че се чувствах ужасно зле. Не бяхме стигнали доникъде. Бяхме на ръба, бракът ни беше поставен на карта. Защо? Защо не можеше да проумее, че е постъпил като пълен задник, като е отишъл при онази жена? И какво искаше да каже с това, че никога няма да я види отново? Как по дяволите можеш да повярвам в това? Погледнах часовника - осем и половина. По дяволите! Не исках да закъснявам. Поех дълбоко дъх.

- Втори тур завърши с шах, мат и пат, Точице - прошепнах навела глава към корема си. - Татко ти може и да се окаже изгубена кауза, но се надявам да не се стигне дотам. Защо, защо дойде токова рано, Точице? Нещата тъкмо тръгваха на добре. - Устните ми затрепериха, но поех дълбоко дъх и се опитах да овладея всички бушуващи емоции.

- Хайде да вървим и да сритаме няколко задника в офиса -казах й.

Не му казах довиждане. Все още беше под душа, когато излязохме със Сойър. Докато пътувахме, гледах през затъмнените прозорци; цялото ми самообладание ме напусна. Сивото надвиснало небе отразяваше точно настроението ми и нагнетяваше в мен чувството за обреченост, за нещо по-лошо, което предстои. Не бяхме обелили и дума за бебето. Бяха минали по-малко от двайсет и четири часа, откакто разбрах, и все още не бях асимилирала дори факта, че То-чицата съществува. А той бе имал много по-малко време.

- Той не знае дори името ти. - Погалих корема си и избърсах сълзите си.

- Пристигнахме, госпожо Грей - каза Сойър и ме стресна.

- О, благодаря, Сойър.

- Ще изтичам до деликатесния, госпожо. Искате ли да ви донеса нещо?

- Не, благодаря. Не съм гладна.

Хана беше приготвила латето ми. Помирисах го и ми се догади.

- Мо-може ли чай? - казах сконфузено. Знаех си, че има обяснима причина да не харесвам кафе. „Господи, смърди ужасно!“

Влязох в офиса си. Телефонът ми звънна. Беше Кейт.

- Защо Крисчън те търси при мен? - Няма заобикалки, няма добро утро.

- Добро утро, Кейт. Как си?

- Зарежи простотиите, Стийл. Какво става? - Инквизитор Ка-трин Кавана в действие.

- Скарахме се.

- Той те обиди, така ли?

- Да. Но не по начина, по който си представяш.

Нямах нерви да се занимавам с нея сега. Щях да се разплача, а точно в момента бях така горда със себе си, че успях цяла сутрин да удържа фронта.

- Кейт, имам среща. Ще ти се обадя после.

- Добре. И всичко е наред?

-Да.

„НЕ!“

- Ще ти се обадя после, става ли?

- Добре, Ана, както прецениш. Аз съм винаги насреща.

- Знам - прошепнах и запретнах ръкави да се боря със сълзите, провокирани от милите й думи. „Няма да плача. Няма да плача.“

- Рей добре ли е?

- Да - прошепнах.

- О, Ана!

- Недей, не питай.

- Добре, ще говорим после.

-Да.

През цялата сутрин проверявах пощата си с надежда да има нещо от Крисчън. Нищо. И колкото повече време минаваше, толкова повече ми се изясняваше, че той няма да ми се обади и че е много ядосан. „Е, добре, и аз съм ядосана“. Хвърлих се с такъв плам да работя, че спрях чак на обяд да хапна един сандвич със сьомга и сирене. Почувствах се удивително по-добре.

В пет часа със Сойър тръгнахме към болницата, за да видя Рей. Сойър беше прекалено внимателен и това ме дразнеше. Когато наближихме болницата, пак почна да ме пита дали искам чай или нещо друго.

Рей седеше в леглото и четеше списание. Беше обръснат и изглеждаше съвсем нормално.

- Здрасти Ани!

- О, татко... - Хукнах към него и съвсем не в негов стил той разпери ръце и ме прегърна.

- Ани? - прошепна. - Какво има? - Държеше ме здраво в прегръдката си.

Осъзнах колко рядко се бе случвало това. Защо така? Може би затова обичах да се катеря в скута на Крисчън и да се гуша там.

След малко седнах на стола до леглото му, а той се намръщи и каза:

- Кажи на старчето си.

Поклатих глава. Не биваше да го обременявам точно сега.

- Няма нищо, татко. Изглеждаш много добре. - Хванах ръката му.

- И не само изглеждам. - И се усмихна.

- Татко, така се радвам, че се оправяш!

- И аз се радвам, Ани. Още повече, че искам съвсем скоро да имам поне няколко внучета.

Погледнах го с недоумение. „Мамка му! Да не би да е узнал?“ И пак започнах да преглъщам сълзите.

- Разбирате ли се с Крисчън?

- Скарахме се - прошепнах. Опитах се да изцедя гласа през буцата в гърлото си. - Но ще се разберем. Всичко ще е наред.

Той кимна и каза уверено:

- Той е добър човек.

- Да, знам. Какво казаха лекарите? - Изобщо не исках да говорим за мъжа ми. Той беше... болна тема.

Когато се прибрах в „Ескала“, Крисчън го нямаше.

- Господин Грей се обади и каза да ви предам, че ще работи до късно тази вечер - каза госпожа Джоунс някак извинително.

- Благодаря.

„Защо не ми го каза той?“ Господи, това цупене ставаше вече нелепо. Тая сръдня стигна до небесата. Сетих се за скандала по повод клетвите за сватбата и кошмарната му криза. Но в случая не бях ли аз засегнатата страна?

- Какво да ви приготвя за вечеря? - попита госпожа Джоунс, без да ме пита искам ли, не искам ли: очите й ме гледаха непоколебимо.

- Паста. С твоя сос болонезе.

- Ей сега ще го приготвя. И, Ана... трябва да знаете, че господин Грей беше откачил тази сутрин. Помисли, че сте си тръгнали, и си беше изгубил ума.

В девет все още го нямаше. Седях на бюрото си в библиотеката и се чудех къде е. Обадих се.

- Да? - Гласът му беше хладен.

- Здрасти.

Усетих как си пое дъх.

- Здрасти - каза по-тихо.

- Ще се прибираш ли?

- По-късно.

- В офиса ли си?

- Да. Къде да съм?

„С нея?“

- Ще те оставя да работиш тогава.

Стояхме в двата края на опъната между нас тиха линия, по която минаваше само непоносимото напрежение.

- Лека нощ, Ана - каза най-сетне той.

- Лека нощ, Крисчън.

Той затвори.

„О, по дяволите“. Гледах телефона и не знаех какво да направя. „Какво се очаква от мен? Няма да му позволя да ме прегази този път!“ Да, разбирах, че е ядосан, и с право. Както и аз. Но фактите си бяха факти. Не аз бях хукнала да разправям на не знам кой си какво става в живота ми. Исках Крисчън да признае, че това не е начинът да се държи нито с мен, нито с никого.

Облегнах се, загледана в масата за билярд, и си спомних за онези хубави времена, когато играхме снукър. Сложих ръка на корема си. „Може би е наистина прекалено рано. Може би не му е писано да оцелее“. И докато тази мисъл минаваше през главата ми, цялото ми подсъзнание пищеше: „Не!“ Ако направех аборт, после никога нямаше да си простя, нямаше да простя и на него. „О, Точице, какво направи с нас?“ Не можех да се изправя лице в лице и с Кейт. Всъщност не исках да говоря с никого. Изпратих й съобщение, че скоро ще й се обадя.

В единайсет едва си държах очите отворени. Предадох се и бавно тръгнах към старата си стая. Свих се под завивката, зарових лице във възглавницата и най-сетне изплаках всичко, което бях трупала, цялата печал на света в силни, нечовешки, непристойни за една дама стенания.

Събудих се с натежала глава. Свежото есенно утро надничаше през прозорците. Погледнах часовника. Седем и половина. Първата ми мисъл... „Къде е Крисчън?“ Седнах и се огледах. На пода до леглото лежеше сребристосивата му вратовръзка. Любимата ми. Не беше тук, когато си лягах. Вдигнах я, огледах я и започнах да галя копринената материя. Вдигнах я и я сгуших до лицето си. Бил е тук и ме е гледал как спя. И пламъчето на надеждата -малко, неуверено и слабо - заблещука с поклащаща се светлинка в сърцето ми.

Госпожа Джоунс се занимаваше с нейните си неща в кухнята.

- Добро утро! - каза ми ведро.

- Добро да е. Крисчън?

- Излезе. - Усмивката й се стопи.

- Значи все пак се е прибрал снощи? - Исках да се уверя, макар, че държах вратовръзката му като доказателство.

- Да, прибра се - каза и след малко добави: - Ана, простете ми, че се намесвам, но моля ви, настина ви моля, не се отказвайте от него. Той е просто... упорит.

Кимнах и тя млъкна. От изражението ми сигурно й бе станало ясно, че не искам да обсъждам съпруга си точно в този момент.

На работа проверих имейлите си. Имах мейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Портланд

Дата: 15 септември 2011, 06:45

До: Анастейжа Грей

Ана,

Ще летя до Портланд днес. Имам работа в университета.

Реших, че може би ще искаш да знаеш.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Очите ми пак залютяха от сълзи. „Това ли е всичко?“ Стомахът ми се обърна. „По дяволите! Ще повърна“. Хукнах към малката тоалетна в офиса и едва стигнах навреме. Цялата закуска замина.

Едва ли имаше вероятност някога в живота си да се почувствам по-нещастна и смазана.

След малко някой почука на вратата.

-Ана?

Беше Хана.

- Да?

- Добре ли си?

- Сега излизам.

- Бойс Фокс е тук.

- Заведи го в залата за съвещания. Идвам след минутка.

- Искаш ли чай?

- Да, благодаря.

На обяд хапнах сандвич с аншоа и сирене. Този път успях да ги задържа. Седях и гледах монитора, напълно лишена от каквато и да е енергия и желание за каквото и да било, и се чудех как с Крисчън ще разрешим огромния си проблем.

Телефонът ми звънна. Подскочих. Погледнах екранчето -Мия. „Господи, само тя ми липсва! Нейното гугукане и ентусиазъм“. Зачудих се дали изобщо да й вдигам, но реших да не правя компромис с доброто си възпитание.

- Здравей - казах весело в слушалката.

- Е, Ана, отдавна не сме се чували. - Мъжки глас, при това познат. „Кой е това, по дяволите?!“

И внезапно мозъкът ми завря, цялата настръхнах, адреналинът ми трябва да е бил извън всякакви параметри, познати на науката. Светът спря да се върти, а организмът ми да функционира.

Защото това беше Джак Хайд.