Усетих как целият свят се разпада. „Бебе! Бебе! Не искам бебе! Не сега! Мамка му!“ Освен това дълбоко в себе си изпитвах панически ужас от реакцията на Крисчън. Щеше да откачи!
- Госпожо Грей, много сте бледа. Искате ли вода?
- Да. - Не чувах гласа си. Въпросите се блъскаха хаотично в главата ми. „Бременна? Кога?“
- От реакцията ви мога заключа, че сте доста изненадана.
Кимнах като няма. Тя стоеше до мен и ми подаваше чаша вода.
- Шокирана - прошепнах.
- Можем да направим ултразвук, за да видим колко е напреднала бременността. Предполагам, че сте в четвърти или пети месец. И предполагам, все още нямате никакви симптоми на бременност, ако съдя по реакцията ви.
Поклатих глава. „Симптоми? Какви симптоми? Не, никакви...“
-Мислех, че... Мислех, че... това е надеждно средство за предпазване от бременност.
Доктор Грийн ме погледна удивено.
- Да, обикновено и в повечето случаи е, стига да се сещате да дойдете за инжекцията си навреме.
- Загубих представа за времето. Защото... - „Крисчън ще откачи“.
- Имали ли сте някакво кървене?
-Не.
- Това е нормално за депо-инжекциите. И така, ще направим ли ултразвук? Имаме време.
Кимнах и тя ми посочи черното кожено легло за прегледи зад паравана.
- Свалете полата и бельото си, използвайте чаршафа на леглото, ако искате да се покриете.
„Да си махам бельото? Няма ли да ми прави ултразвук на корема? Защо иска да си махам гащите?“ Свих рамене и се примирих. Легнах и се прикрих с чаршафа.
- Така е добре - каза доктор Грийн, застана до леглото и придърпа машината за ултразвук към себе си. Седна, нагласи монитора така, че да можем и двете да виждаме, и го включи.
- Свийте краката в коленете и ги отворете широко.
Намръщих се и дори я погледнах агресивно.
- Това е трансвагинален ултразвук. Ако сте в начална бременност, ще можем да открием бебето с това. - Държеше дълга бяла сонда.
„О, тая няма да я бъде! Шегува ли се?“
- Добре - казах ужасена, разкрачих се, а тя сложи върху сондата презерватив и го намаза с прозрачен гел.
- Отпуснете се, госпожо Грей.
„Да се отпусна? Как да се отпусна! Бременна съм!“ Изчервих се и се опитах да намеря някакво щастливо кътче, в което се да се заровя и да не мисля за нищо. Но моето щастливо кътче се беше преместило. Някъде в изчезналата Атлантида.
Тя бавно и много внимателно вкара сондата.
Това, което се виждаше на монитора, беше визуалният еквивалент на нещо като бял шум, макар че цветът беше червеникаво-кафяв. Доктор Грийн започна да движи сондата. Усещането беше крайно неприятно и смущаващо.
- Ето го - каза. Натисна някакво копче, екранът застина и тя посочи една малка точица сред бурното червеникавокафяво море.
В корема ми имаше някаква малка точка. Много малка. Забравих чувството на притеснение и неудобство и започнах да я изучавам втрещена, удивена, шокирана.
- Рано е да се види как бие сърцето, но да, няма нищо по-си-гурно от това, че сте бременна. Четвърта или пета седмица. - Тя се намръщи. - Вероятно инжекцията не е действала ефективно до края на срока. Е, случва се цонякога.
Бях прекалено втрещена, за да кажа нещо. Това малко нещо беше бебе. Съвсем истинско бебе. Бебето на Крисчън. Моето бебе. Бебе!
- Искате ли да разпечатам снимката?
Кимнах, все така неспособна да произнеса звук, дума, нещо, каквото и да е. Тя натисна някакво копче, после внимателно извади сондата и ми подаде мокра кърпичка да се почистя.
- Поздравления, госпожо Грей. Трябва да назначим следващия преглед. След четири седмици според мен. Тогава ще можем да определим термина ви по-точно и ще е по-ясно на каква възраст е плодът. Може да се облечете.
- Добре - казах със свито гърло и се облякох набързо. „Имам точица, една малка точица“. Когато се облякох и излязох иззад паравана, тя седеше зад бюрото си.
- През това време искам да започнете да приемате фолиева киселина и пренатални витамини. Ето, в тази брошура ще намерите всичко, което не е препоръчително да правите, и всичко, което може да правите.
Подаде ми таблетките и листовките и продължи да говори, а аз бях тотално изключила и нито приемах, нито предавах. Бях, много меко казано, шокирана. Това беше повече, отколкото изобщо можех да асимилирам и понеса. „Би трябвало да съм щастлива. Но трябваше да съм поне на трийсет. Много е рано, прекалено рано!“ Опитах се озаптя паниката.
Вежливо й пожелах приятен ден и тръгнах към изхода, към хладния есенен следобед. И тогава съвсем внезапно ме втресе, тялото ми се скова от смразяващ студ и ужасяващо предчувствие. Крисчън щеше да побеснее, но до каква степен щеше да е този път можех само да гадая. „Не съм готов все още да те деля“. Думите му не излизаха от главата ми. Загърнах сакото си, за да се отърва от смразяващото чувство.
Сойър изскочи от колата и ми отвори вратата. Погледна ме разтревожено, очевидно притеснен от изражението ми. Не му обърнах никакво внимание.
- Накъде, госпожо Грей?
- В СИП - казах, свих се на задната седалка и затворих очи. Не трябваше ли да съм щастлива? Разбира се, че трябваше да съм щастлива. Но не бях. Беше рано. Прекалено рано за това. „Ами какво ще стане с работата ми? Ами със СИП? Ами с Крисчън и мен? Не. Не. Не. НЕ! Всичко ще е наред. Ще се оправим. Той ще се справи. Той е обичал Мия като бебе, нали Карик ми каза“.
И сега я боготвореше. Помислих, че няма да е зле да кажа на Флин. Да го предупредя. Или пък да кажа на Крисчън. Или пък трябваше да сложа край на... този живот. Шокирана от ужасяващата посока, в която бяха хукнали мислите ми, притиснах корема си с ръце, за да се предпазя сама от себе си. „Не, това е моята малка точица! - Очите ми се напълниха със сълзи. - Какво да правя, Господи!?“
И тогава онова видение... малко момченце с коса като тъмна мед, с блестящи очи, бягащо щастливо по моравата пред новата ни къща... И видението ме успокои, заля съзнанието ми с перспективата за толкова много прекрасни неща и нови възможности. То се смее щастливо, безгрижно, а ние с Крисчън го гоним. Крисчън го хваща, носи го на конче и влизаме в къщата ръка за ръка.
И изведнъж видението изчезна. Представих си погнусата, с която Крисчън можеше да ме загърби. Дебела, тежка, с бебе в корема. Той се обръща, стъпките му отекват към входа на Салона с огледалата, и ме оставя сама. Огледалата отразяват ехото от една отиваща си сянка. Подът и стените кънтят празно. Крисчън...
Подскочих като ужилена. „Не, това е само видение. Какво ти видение? Ще откачи, ще е бесен!“
Сойър спря пред СИП и аз влязох в сградата почти тичешком.
- Ана, така се радвам да те видя. Как е баща ти? - попита Хана.
Погледнах я хладно.
- По-добре, благодаря. Мога ли да те видя за малко в офиса?
- Разбира се. - Изгледаше неприятно изненадана. - Наред ли е всичко?
- Искам да знам дали си местила или отлагала посещенията ми при доктор Грийн.
- При доктор Грийн? Да, разбира се. Два или три пъти. Винаги беше заета или закъсняваше. Защо?
„Защото съм бременна, мамка ти!“ Цялото ми съзнание крещеше срещу нея. Поех дъх, за да успокоя тона, доколкото мога:
- Ако се наложи да преместиш някоя от срещите ми отсега нататък, искам да знам. Не проверявам графика си редовно.
- Разбира се. Какво нередно съм направила?
Поклатих глава и въздъхнах.
- Ще ми направиш ли чай? После можем да обсъдим какво е положението и какво е станало, докато ме нямаше.
- Разбира се. Веднага - каза ведро тя и излезе от офиса.
Гледах я как се отдалечава и после казах тихичко на Малката
точица: „Виждаш ли тая жена? Тя е причината да си тук“. Потупах се по корема, после се почувствах като кръгла идиотка, защото не говорех на нищо повече от едно петно На монитора, една точка информация. Моята Малка точка. Поклатих глава, ядосана на себе си и на Хана, макар че напълно съзнавах, че нямам право да й се сърдя. Пуснах компютъра с крайно нежелание. Всяка надежда си отиваше.
Имаше мейл от Крисчън.
Подател: Крисчън Грей
Относно: Липсваш ми
Дата: 13 септември 2011, 13:58
До: Анастейжа Грей
Госпожо Грей,
От три часа съм офиса си и вече ми липсвате.
Надявам се, че Рей се чувства добре в новата си стая. Мама ще иде да го види следобед.
Ще те взема около шест и можем да отидем да го видим, преди да се приберем у дома.
Съгласна ли си?
Твой любящ съпруг
Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“
Отговорих веднага.
Подател: Анастейжа Грей Относно: Липсваш ми Дата: 13 септември 2011, 14:10 До: Крисчън Грей
Няма проблем, х
Анастейжа Грей, главен редактор на СИП
Подател: Крисчън Грей Относно: Липсваш ми Дата: 13 септември 2011, 14:14 До: Анастейжа Грей
Добре ли си?
Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“
„Не, Крисчън, не съм. Откачам от притеснение, че ти ще откачиш от бяс. Не знам какво да правя. Но няма да ти кажа с мейл“.
Подател: Анастейжа Грей Относно: Липсваш ми Дата: 13 септември 2011, 14:17 До: Крисчън Грей
Добре съм. Малко съм заета.
Ще се видим в шест. х
Анастейжа Грей, главен редактор на СИП
„Кога да му кажа? Тази вечер? Може би след шест? Може би докато правим секс? Но това е опасно. И за двама ни. Да му кажа, докато спи? Какво да правя, по дяволите?“
- Здрасти - каза Крисчън, докато се качвах в колата. Не се усмихна.
- Здрасти.
- Какво има? - намръщи се той.
Поклатих глава. Тейлър подкара към болницата.
- Нищо.
Може би сега? Можех да му кажа сега. Тейлър беше в колата и ми се стори, че идеята не е лоша и е почти безопасна.
- Всичко наред ли е в работата? - продължи да подпитва той.
- Да. Наред е. Благодаря.
- Ана, какво има? Колко пъти трябва да те попитам? - Гласът му беше настоятелен.
- Просто ми липсваше цял ден, а и се тревожа за Рей.
Крисчън видимо си отдъхна.
- Рей е добре. Говорих с мама следобед. Каза, че е силно впечатлена от бързото му възстановяване.
Хвана ръката ми и се сепна.
- Господи, толкова си студена! Яла ли си днес?
Изчервих се.
- Ана! - каза той ядно и с раздразнение.
„Е, не съм яла, защото знам, че ще гръмнеш, като ти кажа, че съм бременна“.
- Ще ям довечера. Наистина не ми остана време.
Той тръсна ядно глава.
- Искаш ли да добавя към списъка със задължения на охраната и това да те хранят насила?
- Съжалявам. Ще ям. Просто беше малко странен ден. Всичко ми дойде в повече. И местенето на татко, и всичко.
Устните му се свиха в твърда черта, но той не каза нищо. Загледах се през прозореца. „Кажи му! Сега“ - изсъска подсъзнанието ми. „Не, аз съм една пъзла“.
- Може да се наложи да замина за Тайван - каза той и прекъсна мислите ми.
- Така ли? Кога?
- Към края на седмицата. Или може би в началото на другата.
- Добре.
- Искам да дойдеш с мен.
- Моля те, Крисчън... - Преглътнах. - Трябва да ходя на работа. Нека не започваме този спор отначало.
Той въздъхна и се нацупи като капризен тийнейджър.
- Все пак си помислих, че няма да ми откажеш - каза троснато
- За колко време ще заминеш?
- Не повече от два дни. И наистина искам да ми кажеш какво те притеснява.
Как ме беше надушил? Как знаеше?
- Е, сега вече и фактът, че съпругът ми, когото толкова много обичам, се налага да замине...
Крисчън целуна пръстите ми.
- Ще е само за два дни.
- Добре. - Едва успях да се насиля и да се усмихна.
Рей беше в много по-добро настроение и почти беше спрял да мърмори. Начинът, по който някак мълчаливо, както само той си знаеше, се опитваше да се отблагодари на Крисчън, ме развълнува така, че забравих за огромния си проблем и предстоящите последици от него. Седях и слушах как си говорят за риболов и за „Маринърс“. Но все още се изморяваше бързо.
- Татко, май ще е по-добре да те оставим да поспиш.
- Благодаря, Ана. Винаги ме радвате, като минавате да се видим. Видях се с майка ти днес, Крисчън. Даде ми много надежда и кураж. Освен това е и фен на „Маринърс“.
- Така е. Само дето не си пада по риболов - каза с престорено недоволство Крисчън и стана.
- Почти не познавам такива жени - засмя се Рей.
- Ще се видим утре. - Целунах го. Подсъзнанието ми сви устни.
„Това в случай, че Крисчън не те е заключил някъде или по-лошо. Аз лично изчезвам“.
- Хайде. - Крисчън ми подаде ръка и ме изгледа все така питащо и недоволно. Хванах ръката му и излязохме от болницата.
Едва докосвах храната, подбутвах я из чинията и от време на време кълвях по малко. Госпожа Джоунс беше сготвила чудесно пиле, но не бях гладна. Стомахът ми беше свит на топка от притеснение.
- По дяволите, Ана! Ще ми кажеш ли какво не е наред? -Крисчън рязко бутна празната си чиния настрани. - Моля те, не ме побърквай!
Преглътнах с надеждата да преглътна и паниката, поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам ритъма си на дишане. „Сега или никога“.
- Бременна съм.
Той застина и после много бавно пребледня. Стана пепелявосив.
- Какво? - прошепна потресено.
- Бременна съм.
- Как? - Веждите му се събраха и ме погледна; напълно отказваше да проумее и да си обясни.
„Как... как? Що за тъп въпрос?“ Изчервих се и се опитах да го попитам с поглед „Как според теб стават тези неща?“
Изведнъж проумя. И очите му се превърнаха в малки топчета сив кремък.
- Инжекцията ти? - изрева.
„По дяволите!“
- Забравила си, нали?
Седях и го гледах напълно неспособна да говоря. „Мамка му, полудя!“
- За бога, Ана! - Удари по масата с юмрук. Подскочих от уплаха. Той скочи и едва не обърна стола. - Едно нещо, едно-един-ствено нещо имаш да помниш. Мамка му, Ана, не мога да повярвам! Как може да си толкова тъпа!?
Тъпа!? Гледах го с отворена уста. Исках да му кажа, че инжекцията не е била ефективна, но не намирах думи.
- Съжалявам - прошепнах.
- Съжаляваш? Друг път! Мама му стара!
- Знам, че сега не му е времето.
- Не му е времето ли? - Крещеше като обезумял. - Пет шибани минути! От толкова се познаваме! И исках да ти покажа шибания свят, а сега... Мамка му! Памперси, повръщане и лайна.
Той затвори очи. Като че ли се опитваше да сдържи гнева си, но губеше битката.
- Забрави ли? Кажи ми! Или го направи нарочно? - Очите му горяха, а цялото му тяло излъчваше гняв, като щит, като магнит-но поле, което го бранеше.
- Не - прошепнах. Не можех да му кажа за Хана, щеше да я уволни.
- Мисля, че се разбрахме по въпроса!
- Знам, разбрахме се. Съжалявам.
- Ето. Точно затова обичам да контролирам всичко. За да не стават такива неща и всичко да иде по дяволите.
„Не... Малката ми точица“.
- Крисчън, моля те, не ми крещи. - Разплаках се.
- Не ми започвай със сополивите мелодрами - кресна той. -Мамка му, мамка му! - Прокара ръка през косата си и започна да я скубе. - Ти мислиш ли, че съм готов да бъда баща? - продължи да крещи с гняв, но вече и със силен пристъп на паника.
И всичко ми стана ясно. Страхът, самоомразата не можеха да се поберат в широко отворените му очи. Гневът му беше като бунта на безпомощен тийнейджър. „О, Петдесет, така съжалявам. И за мен не е лесно, и за мен е шок“.
- Знам, че и двамата не сме готови за това, но мисля, че ти ще си прекрасен баща... - Давех се в думите си. - Ще се справим.
- Откъде по дяволите ти хрумна такова нещо? - крещеше той все по-силно. - Кажи ми, как можеш да си помислиш такова нещо?
- По лицето му минаваха безброй емоции, но най-явен бе страхът.
- О, майната му на всичко! - извика, вдигна ръце, все едно се предава, обърна се, тръгна към фоайето, грабна сакото си, излезе и затръшна вратата.
Останах сама с тишината. Неподвижната, студена, празна тишина на голямата стая. Гледах като в безтегловност затръшнатите врати. „Той си тръгна. Остави ме“. Реакцията му беше много по-лоша, отколкото бях очаквала. Бутнах чинията напред и се разревах.
- Ана, мила - чух гласа на госпожа Джоунс зад гърба си.
Бързо избърсах сълзите.
- Чух. Съжалявам - каза нежно тя. - Искате ли билков чай или нещо друго?
- Чаша бяло вино.
Госпожа Джоунс се поколеба за миг и се сетих за Малката точица. „Сега не мога ли да пия алкохол? Или мога? Трябва да прочета брошурите, които ми даде доктор Грийн, и да видя какво може и какво не може“.
- Ще ви донеса.
- Не, нека бъде чай. - Избърсах си носа.
Тя ми се усмихна и каза:
- Веднага.
Разчисти чиниите от масата и тръгна към кухнята. Тръгнах след нея, седнах на един от високите столове и започнах вяло да наблюдавам как приготвя чая.
След малко тя постави пред мен голяма чаша и попита:
- Мога ли да направя нещо друго, Ана?
- Не, благодаря, това е достатъчно.
- Сигурна ли сте? Не се нахранихте.
- Не съм гладна.
- Ана, трябва да се храните. Вече не бива да мислите само за себе си. Нека ви приготвя нещичко. Какво ви се хапва?
Гледаше ме с толкова надежда, но истината беше, че не можех да погледна храна.
Съпругът ми току-що ме бе зарязал, защото съм бременна, баща ми едва бе оживял след тежка катастрофа, Джак Хайд отка-чалката излизаше пред полицията с версия, че съм го подлагала на сексуален тормоз. И изведнъж, не знам как, но всичко това ми се стори адски смешно. „Виж какво направи с мен, Малка точи-це“. Погалих корема си.
- Знаете ли колко е напреднала бременността? - попита госпожа Джоунс. Гледаше ме нежно и ми се радваше.
- Четири или пет седмици. Лекарката не е съвсем сигурна.
- Ако не сте гладна, поне трябва да почивате.
Кимнах, взех чая и тръгнах към библиотеката. Там беше моето скривалище, моето убежище. Извадих телефона от чантата си и се зачудих дали да му се обадя. Знаех какъв удар е за него. Но той наистина беше прекалил. ,Че кога ли не е прекалявал?“ - подсъзнанието ми ме погледна учудено и повдигна въпросително перфектно оскубаната си вежда. Въздъхнах. 50 нюанса преебано.
- Да, такъв е баща ти, Малка точице. Да се надяваме, че ще му мине и ще се върне... скоро.
Извадих листовките и се зачетох.
Не можех да се съсредоточа. Никога не ме беше оставял, никога не си беше тръгвал така. Беше мил и съобразителен и правеше всичко за мен с толкова много обич през последните дни, а сега... „Ами ако не се върне? Мамка му! Все пак може би е добре да се обадя на Флин“. Не знаех какво да правя. Бях в небрано лозе. Беше така чувствителен и податлив! Знаех, че ще реагира зле. А беше така мил през уикенда! Всичко, което ни се случи през миналата седмица, беше извън контрола му, но той се справи много добре. Но тази новина му дойде в повече.
От мига, в който го срещнах, целият ми живот беше така объркан и сложен. Дали беше само заради него? Или може би и двамата бъркахме някъде? Ами да предположим, че не успее да се справи с тази криза? Ами ако поиска развод? Повдигна ми се. „Не, не бива да мисля така. Ще се върне. Знам, че ще се върне. Знам, че въпреки грубите думи и всичките кошмарни викове той ме обича... да. И аз те обичам, моя Малка точице“.
Облегнах се на стола и задрямах.
Когато се събудих, ми беше студено и бях загубила ориентация къде съм и какво става. Треперех от студ. Погледнах часовника. Единайсет вечерта. „О, да... ти...“ Потупах се по корема. „Къде е Крисчън? Върнал ли се е?“ Измъкнах се от стола и тръгнах да проверявам из апартамента. Погледнах навсякъде. Не се беше прибрал. Започнах да се притеснявам и да се моля да не му се е случило нещо лошо. И пак се сетих за онези мигове на болезнено чакане, когато изчезна с Чарли Танго.
„Не, не, не! Не бива да мислиш така. Вероятно е отишъл... Къде? При кого би отишъл? При Елиът? Или при Флин? Дано е отишъл при Флин“. Върнах се в библиотеката, взех телефона и му написах съобщение.
*Къде си?*
Тръгнах към банята и пуснах ваната да се пълни. Беше ми много студено.
Излязох от ваната, но все още го нямаше.
Сложих една от сатенените си нощници в стил трийсетте на миналия век, навлякох халата си и тръгнах към голямата стая. Докато вървях натам, погледнах в свободната стая. Не знам защо предположих, че може да е в стаята на Малката точица. Тази мисъл ме стресна. Застанах на вратата и се замислих дали ще боядисваме в синьо, или в розово? Сладката мисъл веднага бе подкиселена от факта, че моят изгубен и загубен съпруг не беше никак запален по идеята.
Реших да чакам на дивана, за да го усетя, като си дойде. Взех завивката от резервното легло и се свих да чакам на пост.
Събуди ме шум.
- Мамка му!
Беше Крисчън във фоайето. Масата стържеше по пода. Очевидно това ме бе събудило.
- Мамка му! - изпсува пак, но този път по-тихо и завадено. Седнах бързо. Препъваше се през двойните врати. „Пиян е“.
Мозъкът ми завря. „По дяволите! Крисчън пиян?! Та той мрази пияниците“. Скочих и хукнах към него.
- Крисчън, добре ли си?
Той се облегна на рамката на вратата.
- Госпожо Грей - каза завалено.
„Пиян е, много пиян“. Не знаех какво да направя.
- О, Анастейжа... изглеждаш прелестна.
- Къде беше?
Той сложи пръст на устните си и се усмихна заговорнически.
- Шшшш.
- Мисля, че е най-добре да си легнеш.
- С теб... - изкиска се той.
„Киска се!“ Сложих ръка около кръста му, защото едва стоеше прав, да не говорим за ходене. „Къде е ходил? Как се е прибрал?“
- Ще ти помогна да си легнеш. Облегни се на мен.
- Много си красива, Ана. - Той се облегна на мен и помириса косата ми, като едва не събори и двама ни.
- Хайде, Крисчън, ела да ти помогна да си легнеш.
- Добре.
Тръгнахме бавно по коридора, препъвахме се, клатехме се и накрая стигнахме до спалнята.
- Легло - каза той усмихнато.
- Да, легло. - Успях да го преместя до ръба на леглото, но той не ме пускаше.
- Ела при мен.
- Крисчън, мисля, че трябва да се наспиш.
- Така се започва. Казвали са ми.
- Какво са ти казвали? - Намръщих се.
- Как една жена отказва да прави секс.
- Едва ли е истина. Иначе нямаше да имаме братя и сестри.
- Забавна си.
- Пиян си.
- Да. - Усмихна се, но когато се замисли над думите ми, усмивката му се стопи. Ужас скова лицето му, студ скова костите ми.
- Хайде, Крисчън - казах нежно. Мразех това изражение. Кошмарни, грозни спомени, неща, каквито нито едно дете не бива да види или още по-лошо - да изживее.
- Да си лягаме. - Бутнах го съвсем леко и той се пльосна на матрака, разперил ръце и крака. Ужасът бе изчезнал от лицето му и сега лежеше и ми се смееше.
- Ела при мен - изфъфли.
- Нека първо те съблечем.
Той се засмя точно така, както се смеят пияните.
- Ей т’ва е приказка.
Пияният Крисчън беше сладък и закачлив. Винаги бих го предпочела пред другия Бесен-съм-та-съм-луд Крисчън.
- Седни да ти сваля сакото.
- Стаята се върти.
„По дяволите... ще повръща ли?“
- Седни, Крисчън!
- Ах, как умеете да се карате, госпожо Грей! - И пак се засмя.
- Да, изпълнявай каквото ти се каже и седни. - Сложих ръце на кръста си и го загледах сърдито, а той се захили, подпря се с мъка на лакти и след много усилия успя непохватно да седне по начин, по който трезвият Крисчън не би седнал никога. Преди да се катурне назад, успях да го хвана за вратовръзката и да се преборя със сакото му. Измъкнах първо единия, после другия ръкав.
- Миришеш така хубаво...
- За разлика от мен, ти миришеш на алкохол.
- Да... Бър-бън. - Така раздели сричките, че едва потиснах смеха си. Пуснах сакото му на пода и се захванах с вратовръзката. Той сложи ръце на ханша ми.
- Харесвам тази материя върху кожата ти Анастей-жа - изфъфли. - Трябва винаги да си облечена в сатен или коприна. - И прокара ръце по ханша ми. После рязко ме наклони към себе си и долепи уста до корема ми.
- А тук си имаме един нашественик.
Дъхът ми секна. Говореше на Малката точица.
- И ще ме държиш буден цяла нощ, нали? - Приказваше на корема ми.
Погледна нагоре към мен през дългите си тъмни мигли. Очите му бяха като плувнали в мъгла сиви облаци. Сърцето ми се сви.
- Ще предпочетеш него пред мен - каза тъжно.
- Крисчън, не се чуваш какво говориш! Не ставай смешен. Не избирам и няма да избера никого пред никого. Освен това той може да е тя.
Той се намръщи.
- Тя... О, боже! - Падна назад и покри лице с длани.
Бях успяла да разхлабя вратовръзката му. Развързах му обувките и ги изхлузих, чорапите също. Когато се изправих, разбрах защо не бях срещнала никаква съпротива. Той беше заспал. Дори хъркаше.
Стоях и го гледах. Пиян, хъркащ и божествено красив. Изваяните му устни леко разделени, едната ръка над челото, косата му рошава, лицето - отпуснато и спокойно. Изглеждаше така млад, моят млад, изплашен, пиян, нещастен съпрут. Сърцето ми натежа.
Е, поне се бе прибрал. Зачудих се къде ли е ходил. Не бях сигурна, че имам сили да го преместя или да го досъблека. Освен това се беше проснал върху завивката. Тръгнах към голямата стая да взема другата, за да го завия.
Когато се върнах, той спеше все така дълбоко. Беше си с вратовръзката и дори с колан. Махнах вратовръзката и разкопчах горните копчета на ризата. Той измрънка нещо нечленоразделно в съня си, но не се събуди. Разкопчах колана и го измуших през гайките. Отне ми време и не беше лесно, но в крайна сметка успях. Ризата му беше излязла от панталона и видях деликатните косъмчета под пъпа му. Не се стърпях. Наведох се и го целунах. Той се надигна към устата ми, но не се събуди.
Седнах и го загледах. „О, Петдесет, Петдесет, Петдесет, какво ще правя с теб?“ Прокарах пръсти през косата му. Беше така мека. Целунах я.
- Обичам те, Крисчън. Дори пиян, дори и след като се прибираш бог знае откъде. Обичам те и винаги ще те обичам.
Той измънка нещо. Целунах пак косата му и го завих. Можех да си легна до него. „Да, така ще направя“.
Реших да оправя дрехите му. Поклатих глава, вдигнах чорапите и вратовръзката и метнах сакото му през ръката си. Телефонът му изпадна от джоба. Вдигнах го и без да искам го отключих. Отвори се прозорецът със съобщенията. Видях моето съобщение, а над него имаше друго. Мозъкът ми закипя.
*Беше хубаво да те видя отново.
Сега вече разбрах. Не се тревожи и не се плаши.
Ще бъдеш прекрасен баща.*
Беше от НЕЯ. От кучката Елена Робинсън.
„Ето къде е бил! Да се види с НЕЯ!“