Пиратът принц

ПРОЛОГ

Истанбул, Турция, 1562 г.

Смъртта крачеше из мраморните покои на султан Ибрахим.

Принц Тарик, вторият син на Мурад, неотдавна починалия владетел на Османската империя, спеше тихо до наложницата си, тялото му беше задоволено, а умът спокоен. Тъй като потъналите му в кадифе покои се разполагаха далече от основната част на двореца, принцът се намираше в блажено неведение за подлия план на по-големия си брат Ибрахим да избие братята си. Щом убиеше всички друга наследници, със сигурност никой нямаше да оспори претенциите му към трона.

Изведнъж една тайна врата, извеждаща в спалнята на Тарик, се отвори и пропусна една жена. Тя издърпа наложницата от ръцете му.

— Върви, Фатима — прошепна Салиха, побутвайки смаяната девойка към тайния ходник. — Връщай се веднага в харема.

Събуден от шума, принц Тарик се надигна на лакът. Когато видя майка си да избутва наложницата към тайната врата, разбра, че става нещо лошо. Майка му рядко напускаше харема и никога не влизаше в покоите му посред нощ.

— Побързай, синко — подкани го Салиха султан. — Обличай се. Трябва да се махнеш веднага оттук. Ибрахим изби братята си. Сега верните му еничари идват насам, за да те убият.

Ужас затъмни сивите очи на Тарик.

— Братята ми са мъртви? Всички ли?

— Да, синко, дори малкият Акбар.

Тарик навлече шалварите и ризата, напъха краката си в ботушите и посегна към ятагана.

— Ще отмъстя за смъртта им, майко.

— Не ставай глупав, Тарик — укори го Салиха султан. — Ще те посекат в мига, в който излезеш от стаята си. Трябва да бягаш. Знам, че корабът ти се готвеше да отплава. Иди на пристанището и замини надалече, където Ибрахим няма да те намери.

Още докато тя произнасяше тези думи, Тарик чу стъпки, отекващи в празните коридори. Идваха за него.

— Ето — каза майка му, като му подаваше тежка торба.

— Вземи. Това са златото и скъпоценностите, които баща ти ми подари, докато беше жив. Не мога да те пусна да тръгнеш без нищо.

— Не мога да ги взема, майко. Те са си твои.

— Вече не ми трябват, синко.

Вратата се отвори. Тарик сграбчи ятагана си, готов да убие колкото може повече от еничарите на Ибрахим, преди да падне убит. Мустафа, капитанът на личната му охрана, гигант с очи, черни като огромната му брада, влезе в стаята.

— Верните ти стражи стоят пред вратата, принце — докладва Мустафа. — Ще задържим еничарите, докато избягаш.

Салиха султан пъхна торбата със злато в ръцете на Тарик.

— Не оставяй нищо ценно — посъветва го тя, хвърляйки поглед към изящно обзаведената стая.

Грабна златната чиния и сребърни купи, инкрустирани със скъпоценни камъни, както и всичко друго ценно, което зърна, и ги пусна в един сатенен калъф за възглавница. Бутна го в ръцете на Тарик и го насочи към вратата, която водеше към един тесен балкон.

— Можеш да избягаш през покривите и по задните улички чак до пристанището. Бог с теб, синко.

Красивото лице на Тарик се стегна в маска на упорство.

— Няма да тръгна без тебе, майко.

Салиха султан погледна строго сина си.

— Ще направиш каквато ти казвам. Не ме е страх от Ибрахим. Той има нужда от мене, за да държа харема спокоен. В момента наложниците на баща ти оплакват убитите си синове. Трябва да бъда при тях.

— Не, майко, трябва да дойдеш…

— Послушай майка си — намеси се Мустафа. — Кемал ще се погрижи да не й се случи нищо лошо. Той е най-влиятелният евнух в сарая. Има доверието на Селим паша, великия везир. Довери му се, той ще опази живота на господарката Салиха. Ти трябва да останеш жив, за да отмъстиш за убитите си братя.

Тропотът от стъпки и дрънкането на оръжия се чуваха все по-силно, заедно със сърцераздирателни викове, долитащи откъм харема, където майките оплакваха децата си.

— Колко хора още са ми верни? — запита Тарик.

— Никой от дванадесетте ти лични стражи не те изостави — каза Мустафа. — Ще задържат еничарите, докато могат. Животът им е нищо в сравнение с твоя, принце.

— Не! — извика Тарик. — Никаква смърт повече. Повикай ги да влязат. Искам да говоря с тях.

— Тарик, не се бави — замоли се Салиха султан. — Няма време.

Мустафа отвори вратата и даде знак на въоръжените стражи да влязат в покоите.

— Вие доказахте верността си към мене — започна Тарик, — но не искам да изгубите живота си, за да спасите моя. Бягайте, докато още има време.

Салиха султан видя решимостта на лицето на Тарик и разбра, че той смята да се бие сам срещу еничарите на Ибрахим. Добре познаваше сина си. Според него бягството беше избор на страхливец. Погледна към Мустафа и разбра по изражението му, че и той е стигнал до същото заключение. Лекото й кимване беше всичко, от което Мустафа имаше нужда, за да действа.

Тарик още подканваше стражите си да бягат, когато Мустафа вдигна ятагана си и стовари дръжката му по главата на своя принц. Подхвана го, преди да се свлече на пода, и го вдигна на мощните си рамене.

— Побързай — подкани го Салиха султан. — Вземи сина ми и онези, които искат да се присъединят към него в изгнанието, и бягайте на кораба му. Вярвам, че ще го опазиш, Мустафа.

— Да, господарке. Не се страхувай, ще опазя живота на принц Тарик.

Всички стражи на принца се съгласиха да го придружат, където и да ги отведе, дори на край света. Силно чукане разтърси вратата.

— Тук са, Мустафа — изшептя Салиха султан. — Братовчедът на Кемал, Хасан, има дюкян за килими на пазара. Кажи на Тарик да се обади на Хасан, когато може. Той ще предаде вестта на Кемал и Кемал ще ми каже.

Изхлипа, отдръпна се и изчезна зад тайната врата, затваряйки я след себе си.

— Заключете и препречете вратата — нареди Мустафа, излизайки на балкона, за да скочи на съседния покрив, преметнал изпадналия в безсъзнание Тарик през широкото си рамо, — и донесете калъфката от възглавницата.

Един от стражите грабна калъфката, натъпкана със скъпоценности, докато другият запречваше вратата; след това стражите тръгнаха по покривите след Мустафа.

Прескачайки от покрив на покрив, Мустафа и стражите стигнаха до високата стена, обграждаща сарая. Един по един се спуснаха по керемидения покрив, надвиснал над стената, и скочиха на земята, намираща се на няколко стъпки под него. Мустафа предаде Тарик на един от стражите, стъпили вече на земята, после сам скочи и пак метна принца на рамо. Еничарите не бяха далече; виковете им караха хората на Тарик едва ли не да летят, докато тичаха към спасителната си цел — пристанището.

Мустафа ги водеше уверено през града и в лабиринта от сокаци, пресичащи пазара. Но още не бяха в безопасност. Ако можеше да се съди по шума от преобръщани сергии, високите викове и тропота на тичащи стъпки, цялата турска армия ги следваше плътно по петите. Докато Тарик беше жив, щеше да представлява заплаха за султана. Само смъртта му вършеше работа на Ибрахим.

Докато тичаха през спящия град, Тарик се свести.

— Пусни ме! — изрева той.

Мустафа го остави да стъпи на земята.

— Опазих ти живота, господарю. Трябва да побързаме; еничарите не са далече.

Разбирайки, че няма друг избор, освен да бяга, Тарик последва верните си стражи до пристанището. Корабът му „Султан хатун“ трябваше да отплава с полунощния прилив. Тарик нямаше представа дали е вече полунощ, затова се замоли дано корабът още да не е отплавал. Без „Султан хатун“ той и неговите хора никога повече нямаше да видят светлината на деня.

Когато стигнаха до пристанището, Тарик нададе радостен вик. „Султан хатун“ още беше закотвен там, макар че се готвеше трескаво за предстоящото отплаване. Принцът се затича към дългия каменен кей точно когато вдигаха дъската. Завика, докато на борда не го чуха. Заповяда да спуснат дъската. Нищо не се случи, докато капитанът не се появи на перилата.

— Кой е? — запита той гръмогласно.

— Принц Тарик. Спуснете дъската. Ние с хората ми трябва да се качим на борда. И побързайте. Еничарите на брат ми не са далече.

Дъската беше спусната незабавно; Тарик и хората му се качиха на борда.

— Издърпайте дъската! Бързо — заповяда Тарик. Котвата беше вдигната и платната се изпълниха с вятър, когато еничарите нахлуха на кея. Тарик пое кормилото, отдели кораба от вълнолома и го насочи към Мраморно море. Отвъд Босфора и Егейско море го очакваше нов живот.