Пиратът принц

11

Уилоу се събуди късно на следващата сутрин. Слънчевите лъчи, влизащи косо през отворените прозорци, стопляха кожата й, докато освежителният ветрец, идващ откъм морето, дразнеше сетивата й. Тя се протегна, изстенвайки, когато бодящите я мускули протестираха. Стонът й се превърна в тъжна усмивка, щом си припомни еротичната нощ, която беше прекарала в обятията на Тарик.

Но удоволствието, което бяха споделили, не внасяше промяна в затрудненото й положение. Съдбата й беше в ръцете на Тарик, а той все още възнамеряваше да я даде на Ибрахим.

Изумена, Уилоу осъзна, че още е в леглото на Тарик. Посегна и докосна вдлъбнатината, където беше почивала главата му. Сигурно бе излязъл преди часове, защото неговата страна на леглото беше студена. Сякаш призован от мислите й, той влезе в стаята. Уилоу се надигна на лакът и го загледа как приближава към нея.

Представляваше внушителна гледка тази сутрин с развяващата се роба и белите шалвари, напъхани в лъскави черни ботуши. Контрастът между обгарялата му от слънцето кожа и снежнобялата роба караше очите му да блестят като кюлчета сребро. Тази гледка накара дъха й да заседне в гърлото. После тя се изчерви, когато си спомни любовната им игра през дългата, блажена нощ. Тарик не познаваше граници, когато станеше дума за любене; беше я научил на много неща за тялото й и за удоволствието, което беше способна да дава и да получава.

Той й се усмихна, напрегнатият му поглед бродеше по оскъдно облечената й фигура.

— Изглеждаш великолепно, като роза, която отваря листчетата си за утринното слънце. — Въздъхна със съжаление. — Но не мога да се присъединя към тебе в леглото. Гладна ли си, красавице?

Уилоу не си спомняше да е яла преди злощастното си приключение от вчерашния ден.

— Прегладняла съм.

— Мустафа идва насам със закуската ти. Най-добре ще е да облечеш нещо.

Уилоу се огледа какво да облече.

— Дрехите ти ще дойдат скоро. Реших да ти дам свободата да ходиш където пожелаеш в сарая, защото подозирам, че ще се опиташ отново да избягаш. Едва не загуби живота си последния път. Затова реших да ти осигуря дрехи, достойни за английска дама.

Тя го изгледа с неверие.

— Откъде имаш дрехи, достойни за дама?

Той скръсти ръце на гърдите си и застана разкрачен, в поза на типично мъжко самохвалство.

— Аз съм пират, милейди — засмя се той. — Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща съм вземал от корабите. За твое сведение имам сандък, пълен с женски дрехи, както и дрехи, подходящи за джентълмен. Може да си избереш рокли от сандъците, които наредих да ти донесат, и да ги носиш, докато…

Уилоу няма нужда да чуе края на изречението му.

— Защо го правиш?

— Заслужаваш да вкусиш свободата, преди да влезеш в харема на Ибрахим.

— Мога да се обличам както си искам и да ходя където ми харесва?

— В рамките на разумното.

— Трябва ли да нося фередже?

— Ако покриеш главата си с воал, това ще е достатъчно. Жените на Липси се обличат както им харесва. — Поколеба се, преди да продължи. — Ще те отведа днес в пиратското градче. Искам да разпознаеш мъжа, на когото Сафие е платила, за да те хвърли в морето. Предателката отказа да ми даде името му, преди да замине.

Той намери един кафтан в гардероба си и й го метна.

— Облечи това, докато пристигнат дрехите ти. Мустафа скоро ще бъде тук със закуската ти.

Уилоу стана гола от леглото и навлече кафтана през главата си. Той се спусна покрай ханша й и я покри чак до петите.

Тарик наблюдаваше с жаден поглед как голото й тяло потъва в скриващите го гънки.

— Жалко, че нямам време да поостана.

— Ти каза, че Сафие е заминала, така ли? — запита Уилоу, сякаш внезапно си беше спомнила думите на Тарик.

— Да, отплава със сутрешния отлив на борда на един от моите кораби. Ще отиде на робския пазар в Алжир.

— О!

Познавайки нежното сърце на Уилоу, той изрече:

— Не се тревожи за бъдещето й, скъпа. Сафие винаги пада на краката си. Готов съм да се обзаложа, че ще намери нов господар, достоен за нейните таланти.

На вратата се почука.

— А, това ще да е Мустафа. Влез.

Мустафа влезе в стаята, носейки поднос, натоварен с купи и блюда. Уилоу ахна, оценявайки възхитителните аромати.

Мустафа остави подноса на една ниска масичка, заобиколена от възглавници.

— Сандъците ще пристигнат скоро. — Отправи преценяваш поглед към Уилоу, преди да се обърне към Тарик. — Мислиш ли, че е разумно, господарю, да позволяваш на жената да се движи свободно, където пожелае?

Тарик не се обиди от думите на Мустафа; той знаеше, че неговият приятел не иска да го оскърби.

— Каква вреда може да причини това? Мислех, че на Уилоу ще й харесат няколко седмици или дни — колкото и време да е необходимо на Ахмед, за да се върне, — да бъде свободна да се облича както иска или да ходи където й харесва, в рамките на разумното, разбира се. Съмнявам се, че ще бъде толкова глупава да предприеме още един неразумен опит за бягство.

Мустафа изгледа продължително Уилоу, после излезе.

— Той не ме харесва — отбеляза тя.

— Трябва да му простиш. Най-важното за него е да пази мене и майка ми. Иска да я види благополучно избавена от опасност също толкова силно, колкото и аз.

Привлечена от храната, Уилоу се отпусна на една дебела възглавница, докато Тарик вдигаше похлупаците от различните блюда. Тя си взе плодове, малко сладко руло, от което капеше мед, и порция гореща каша от някакви ядки, които не успя да разпознае.

Задъвка замислено парче от рулото.

— Мустафа ме вижда като пречка за плановете ти.

Тарик знаеше, че Мустафа се страхува от нарастващото му привързване към Уилоу, но неговият приятел знаеше и че Тарик е заложил прекалено много, за да остави емоциите да вземат връх над него. Макар че много се беше привързал към Уилоу — прекалено много, може би, както беше осъзнал Мустафа, — не можеше да се отклони от първоначалния си план да спаси живота на майка си. Мъгла се спусна пред очите на Тарик. Как да прецени животът на коя от двете жени му е по-скъп, когато и двете бяха еднакво ценни за него? Откъде ми хрумна тази мисъл, запита се Тарик.

Като любовница Уилоу нямаше равна, но той се страхуваше, че тя е нещо повече за него, не само това. Нямаше нито времето, нито енергията да се посвети на каквото и да било друго чувство освен на омразата и отмъщението. Да накаже Ибрахим заради жестоките убийства на братята им и да осигури безопасността на майка си — това беше на първо място. Той нямаше право да се отдава на никакво нежно чувство, особено към Уилоу. Тя беше тук само поради една причина, и тя не беше да става негова любима и обожавана жена. Ако забравеше тази причина, би могъл да загуби майка си.

— Нямаш ли какво да кажеш? — запита Уилоу, без да вдигне поглед.

Тарик сви рамене.

— Какво мога да кажа? Мустафа се страхува, че съм си загубил ума по тебе.

Тя вдигна поглед, очите й блестяха.

— А така ли е?

Тарик преглътна мъчително. Какво можеше да й каже? Че наистина си е загубил ума по нея? Че обичаше да се люби с нея, че му харесваше да я учи как да дарява и да получава удоволствие? Да откриват заедно съвършената хармония на телата си? Да, можеше да й каже тези неща, но те нямаше да имат значение, защото тя беше обречена да отиде в леглото на Ибрахим.

— Харесваш ми — изрече той след дълга пауза. — Бих те задържал за себе си, ако беше възможно.

Уилоу го погледна мрачно.

— И за да облекчиш съвестта си, ми позволяваш да вкуся малко свобода. Колко любезно от твоя страна. Трябваше да се сетя, че няма защо да очаквам милост от един пират.

Тя стана и се отдалечи. Тарик я хвана за ръката.

— Къде отиваш?

— В харема, където ми е мястото. Нека донесат сандъците там, когато пристигнат.

— Оставаш тук. Ще се храним заедно, ще се любим и ще спим заедно, докато си под моя закрила.

— Предпочитам да бъда твоя затворничка. Ако искаш жена в леглото си, намери си друга наложница. Мислех… о, как съм могла да бъда толкова глупава? След снощи предположих… надявах се… Ти си дори още по-безсърдечен, отколкото мислех. Пусни ме!

Изтръгна ръката си от неговата и му хвърли яростен поглед. Той поклати глава.

— Ти не си моя затворничка! Ти си ми гостенка.

— Гостите не се третират като стока. — И тя му обърна гръб.

Тарик я обърна с лице към себе си.

— Погледни ме и ми кажи, че не ти харесва да бъдеш в леглото ми. Кажи ми, че мразиш това, което правихме с тебе.

Тя отказа да вдигне очи към него.

— Погледни ме, Уилоу.

Тонът му не търпеше никакви възражения. Тя вдигна брадичка. Погледите им се срещнаха и се сблъскаха.

— Целуни ме, красавице.

— Не мисля.

— От какво се страхуваш? Че може прекалено много да ти хареса? Че ще си припомниш ръцете и устата ми по тялото си и ще закопнееш за още от това, което изпитахме снощи?

— Не искам от тебе нищо освен свободата си.

Той въздъхна със съжаление.

— Мога да ти дам всичко, само не и това.

Спорът свърши, когато прислужниците дойдоха с обещаните сандъци.

— Избери каквото желаеш. Ще се върна след час, за да те придружа до пиратското градче. — Той спря пред вратата. — Използвай моя хамам, ако искаш.

Стиснала плътно устни, Уилоу кипеше в безсилен гняв. Глупаво беше да се остави да се влюби в… Боже господи, какви бяха тези мисли? Това не можеше да бъде истина! Тя не обичаше Тарик! Той беше пират, мъж без съвест, без сърце, мъж без душа. Тя означаваше за него не повече, отколкото Сафие или която и да било друга жена. Мъжете като него третираха жените като притежания; купуваха ги и ги продаваха на пазара, все едно са животни.

Все още ядосана на неспособността си да се противопостави на чувствената съблазън на Тарик, тя започна да рови в сандъците, за да намери нещо прилично, което да облече. Тарик искаше тя да участва в плановете му и беше използвал съблазняването, за да я накара да му се подчинява. Но тя не искаше да се подчинява. Нито пък щеше да приеме съдбата си, без да се бори.

Реши да не използва неговия хамам. Там имаше прекалено много спомени. Вместо това се изми в леген с хладка вода и се облече бързо. Не искаше Тарик да я завари гола, когато се върнеше. Никога повече не възнамеряваше да бъде гола в негово присъствие.

Когато той дойде, Уилоу беше целомъдрено облечена в синя рокля, закопчана чак до врата, която обгръщаше гърдите и кръста й, падайки на меки гънки от ханша чак до върховете на чехлите й.

— Виждам, че си готова — каза той, оглеждайки я от глава до пети. — Намери ли шал в някой от сандъците?

— Да, ето го.

Тарик взе шала от ръката й и го метна на главата й, връзвайки краищата около врата й така, че да падат на гърба.

Сега си готова да ме придружиш до пиратското градче. Ако късметът ни се усмихне, ще намерим онзи, който се опита да те удави.

— Защо? Тебе не те е грижа за мене. Освен като средство за пазарлък, аз нямам никаква стойност за тебе.

Той я спря с поглед, очите му бяха тъмни от чувства, които й беше трудно да разтълкува.

— Само отчасти си права, красавице. Не знам защо е така, но се привързах към теб повече, отколкото би трябвало. Повече, отколкото ми е позволено. Бих те задържал за себе си, ако не беше една необходимост, по-голяма от желанието ми.

Уилоу го изгледа невярващо. Той да се интересува от нея? Колко леко излизаше лъжата от устата му. Казваше го само за да успокои настръхналата й перушина; тя знаеше, че плановете му за нейното бъдеще остават непроменени.

Тарик осъзна, че думите му не съдържат особено много смисъл, дори за самия него. Макар да казваше на Уилоу, че не му е безразлична, все пак възнамеряваше да я даде на Ибрахим. Беше се борил с желанието си за нея и беше изгубил битката. Беше се любил с нея, а трябваше да я избягва. Беше влязъл в свирепа битка между любовта към неговата майка и засилващата се привързаност към Уилоу.

— Красиви думи, но лъжливи — изсъска Уилоу.

— Това лъжа ли е? — запита Тарик, привличайки я към себе си, за да почувства възбудата му.

После я целуна, дълбоко, жадно, опитвайки се да й докаже, че не му е безразлична, като я обсипваше с парещи целувки. Отдели я от себе си и се вгледа в лицето й, търсейки да види какво изпитва тя. Затвореното й изражение му казваше, че тя не вярва на нищо от кова, което току-що й беше казал. Изправи рамене. Ако продължеше да подхранва слабостта си, би могъл да направи нещо, за което ще съжалява до края на дните си. Майка му имаше нужда от него. Не можеше да се остави да бъде отклонен от пътя си от русата хурия, която беше пробила защитните стени около сърцето му.

— Трябва да тръгваме — каза Тарик. — Ако продължа да те целувам, това ще доведе само до едно нещо, а нямаме време за това точно сега. Трябва да намеря мъжа, когото Сафие е наела да те убие. Ще отидем на пазара в пиратското градче. Всичките ми кораби, без един, сега са в пристанището и повечето моряци ще бъдат на пазара, за да продават плячката, от която нямат нужда. Кажи ми веднага щом разпознаеш мъжа, който се опита да те убие. — Изгледа я остро. — Ще го познаеш, нали?

Тя се разтрепери.

— Никога няма да забравя лицето му.

Тарик беше доволен от нейния отговор.

— Възможно е убиецът да не е пират. Ще имаш и възможност да видиш и някои от местните селяни. Те често посещават пазара, за да разглеждат стоките. Ние сме в добри отношения с хората от острова; те се движат сред нас без страх.

Той я накара да го хване под ръка и я поведе през сарая. Уилоу отново бе поразена от разкоша в дома на Тарик. Стъпваше по мраморни подове покрай колони със златни ленти, а статуите изглеждаха така, сякаш са правени от знаменити скулптори.

Мустафа вече ги чакаше пред външната врата и тръгна плътно зад тях. Огромният турчин рядко се отделяше от Тарик.

Уилоу беше изненадана да види една изящна карета и чифт коне да чакат на алеята, застлана с мидени черупки.

— Откъде си намерил тази карета? Изглежда не на място на този отдалечен остров.

Очите на Тарик блеснаха.

— Красива е, нали? Каретата беше в трюма на един кораб, който пленихме. Беше предназначена за Ибрахим, но сега е моя. Купих за нея впряг от два арабски коня в Мароко.

Уилоу чу как Мустафа се изсмива и разбра, че отмъкнатата карета е предмет на шеги между двамата мъже.

Тарик й помогна да се качи вътре. Тя се настани на разкошната кожена седалка, докато Тарик влизаше след нея. Мустафа скочи на мястото на кочияша и пое юздите. Пътят до пиратското градче не беше дълъг, но Уилоу се наслаждаваща на всяка минута от него. Никога не беше пътувала в толкова прекрасна карета и то в компанията на принц.

Пиратското градче гъмжеше от живот. Пазарът се простираше по пялата дължина на улицата, граничеща с пристанището. Тарик й помогна да слезе от каретата и собственически я държеше за ръката, докато я водеше от сергия на сергия.

Разнообразието и качеството на стоките я поразиха. Беше очевидно, че пиратството е доходно занимание. Тарик беше прав, когато й бе казал, че жителите на острова често посещават пазара, защото тя видя мъже, жени и деца в традиционни гръцки дрехи да разглеждат стоките.

— Много хубав ден, като че ли всички са излезли навън — каза Тарик. — Ако видиш мъжа, когото търсим, посочи го. Мустафа ще поеме нещата в свои ръце оттам нататък.

Уилоу кимна, вниманието й изведнъж бе привлечено от една огърлица от безупречни изумруди. Тя посегна към нея и я вдигна срещу слънцето, възкликвайки от възхищение пред чистотата на камъните. Тарик я грабна от ръцете й и я върна на сергията.

— Не забравяй защо сме дошли тук — напомни й той. — Върви напред, докато поговоря с Мустафа. Не се тревожи, защото няма да те изпусна от очи.

Уилоу тръгна спокойно, омаяна от ароматите и гледките наоколо. По сергиите имаше всичко, от богати коприни и сатен до скъпоценни бижута и произведения на изкуството. Една сергия предлагаше най-различни оръжия и около нея се буха скупчили много мъже.

Тарик и Мустафа се присъединиха към нея.

— Още ли не си го видяла? — запита Тарик. — Гледай внимателно всички мъже, които се въртят около оръжията.

Уилоу се огледа. Повечето изглеждаха еднакви с рошавите си бради и мустаци, занемарени коси и чалми. И тогава го видя… Никога нямаше да забрави тези очи. Той гледаше право към нея.

Тя усети страха му, когато той заотстъпва. Посочи го.

— Ето го!

Мъжът се обърна и побягна.

Мустафа го подгони. Уилоу никога не беше виждала мъж с неговия ръст да се движи толкова бързо. Макар че виновникът беше бърз и се опитваше да се скрие в тълпата, Мустафа скоро го настигна. Завлече диво протестиращия пират до мястото, където стояха Уилоу и Тарик.

— Пиратът падна на колене пред Тарик.

— Прости ми, господарю. Не съм искал да навредя на твоята жена. Платиха ми да я закарам в Гърция.

— Кой ти плати, Хамид?

— Сафие, господарю.

— Колко ти плати, за да направиш така, че господарката Уилоу да не преживее пътуването?

Хамид пребледня.

— Ще заповядаш да ме убият, ако ти кажа.

— Ще заповядам да те убият, ако не ми кажеш.

Хамид сигурно разбра, че е обречен, каквото и да каже, защото започна да трепери неудържимо.

— Не мога да предам господарката Сафие.

Тарик беше съвсем наясно по какъв начин Сафие е накарала Хамид да изпълни поръчението й и това го накара да се прокълне, задето беше оставил Сафие да се измъкне толкова леко.

— Тя ти предложи тялото си, нали? — Мълчание. — Не отричай, защото отказът ти да говориш те осъжда. Отведи го, Мустафа.

Хамид все още протестираше, че е невинен, когато Мустафа го повлече.

— Свършихме тук — каза Тарик.

— Не можем ли да останем още малко? — замоли се Уилоу. — Никога не съм виждала нещо подобно. О, погледни! Папагал. Не е ли прекрасен?

И тя започна да гали разноцветните пера на птицата.

Тарик не виждаше нищо лошо в това, да позволи на Уилоу да се разходи из пазара, защото мястото наистина беше колоритно, пълно с аромати и гледки, които тя нямаше вероятност да срещне отново. Брат му пазеше ревниво жените си; не им се позволяваше почти никаква свобода. На Липси жените бяха свободни да правят каквото си пожелаят. Сараят на Тарик беше единственото жилище на острова, където имаше харем, и само Сафие го беше обитавала досега. Но дори и тя имаше свободата да ходи където си пожелае.

— Много добре, ще останем, докато се наситиш на врявата и суетнята.

— Какво ще стане с Хамид? — запита Уилоу, докато опипваше една красиво парче коприна.

— Ние, пиратите, наказваме сурово, когато престъплението е сериозно. Той ще бъде съден от трибунал, състоящ се от мене и членовете на братството.

— Може би трибуналът няма да сметне това, което е направил Хамид, за престъпление — каза тя, опипвайки един разноцветен кафтан.

— Има си кодекс на честта в братството. Хамид го е нарушил, когато се е съгласил да убие някого, на когото аз държа. Мога да те уверя, че няма да се изплъзне ненаказан.

Тарик последва Уилоу, когато тя спря до една сергия, за да разгледа един топ плат. После се придвижи към друга, отрупана с прибори. Тарик остана малко назад, за да поговори с продавача на платове.

След това Уилоу се върна към сергията, където беше видяла изумрудената огърлица, и сподави един вик, щом забеляза, че вече я няма.

— Нещо не е наред ли? — запита Тарик.

— Продали са огърлицата.

— Харесваше ли ти?

Уилоу въздъхна натъжено.

— Беше най-красивият предмет, който някога съм виждала. Сигурно струва цяло състояние. Обзалагам се, че е била предназначена за някоя кралица или поне за принцеса.

— Може би — измърмори загадъчно Тарик.

Отведе я при една сергия, където преди малко тя се беше възхищавала на един шал. Взе го и й ги подаде.

— Харесва ли ти този шал?

— Прекрасен е.

— Твой е — каза, той и извади една монета от джоба си, за да го плати.

— Благодаря — прошепна тя.

— Видя ли достатъчно? Започваме да привличаме внимание.

— Но нали никой няма да ми навреди, докато съм тебе?

— Бих искал да мисля, че е така, но пиратите са непредсказуеми. Човек никога не знае какво се върти в ума на подобни мъже, както ти вече научи с почти трагични резултати. Имам известна власт над тях, но не всички плаващи на корабите ми са турци. Идват от много страни и имат различна вяра.

— Ще ми позволиш ли да посетя пазара още някой път?

— Може би — кимна Тарик. Хвана я за лакътя и я поведе през тълпата към каретата.

— Принц Тарик!

Тарик се обърна и се усмихна, когато видя капитан Фауд.

— Кога пристигна, капитане?

— Тъкмо тази сутрин. Трябваше ми повече време, за да постегна кораба. Когато имате време, бих искал да поговорим за правилата, към които трябва да се придържат твоите капитани тук. А и за жилищата на острова — за мене и за моряците ми, докато корабът ми бъде изцяло поправен.

— Мустафа ще намери жилища за твоите хора. Но високият ти ранг изисква нещо по-подходящо. Можеш да отседнеш в сарая ми. След като си вземеш нещата от кораба, Мустафа ще те придружи до дома ми.

— Благодаря. — Погледът на капитана се спря на Уилоу. — Кажете на дамата, че се радвам да я видя в добро здраве.

— Господарката Уилоу вече разбира и говори турски — осведоми го Тарик. — Бързо се учи и овладя доста много от трудния ни език.

Фауд се усмихна на Уилоу.

— Вие сте наистина съкровище, господарке. — Поклони се галантно. — Мир на тебе, принце.

Тарик кимна и поведе Уилоу към каретата. Настани я вътре и влезе при нея. Мустафа вече бе седнал на мястото на кочияша.

— Къде е Хамид? — запита Уилоу. — Къде го е отвел Мустафа?

— Не се тревожи, красавице. Хамид вече никога няма да те обезпокои.

Стискайки шала, който Тарик й беше купил, Уилоу мълча през целия път обратно към сарая. Макар че подаръкът означаваше много за нея, тя щеше да го остави тук, когато замине. Не искаше нищо да й напомня за Тарик. Щеше да бъде прекалено болезнено. Той казваше, че се интересува от нея и тя отчаяно искаше да му повярва. За съжаление, Тарик не се интересуваше достатъчно, за да я върне у дома й или да я задържи за себе си.

Каретата спря; Тарик помогна на Уилоу да слезе и я отведе в къщата. Но вместо да я поведе към харема, сви към своите покои.

— Какво правя тук?

— Не го ли казах ясно? Ще останеш при мене. Сега можеш да свалиш шала от главата си. Когато сме сами, си свободна от всякакви ограничения и можеш да се обличаш както ти харесва.

Тя развърза шала и го метна настрана.

— Точно както Сафие е била свободна от ограничения, когато сте били сами?

Той се намръщи.

— Не споменавай името й пред мене. Тя ме предаде по такъв начин, че никога няма да й простя. Само Аллах знае колко мъже са споделяли благосклонността й, когато ме е нямало.

Уилоу отиде към дивана и седна, скръствайки скромно ръце в скута си. Прочисти гърлото си.

— Какво ще направи според тебе Ибрахим, щом научи, че не съм девица?

Тарик седна до нея.

— Красотата ти би трябвало да възмезди липсата на девственост.

— А ако не стане така? Ще ме накаже ли? Каза, че бил жесток човек.

— Жесток, но не и глупав. Ако не бъде доволен от тебе, ще спечели доста като те продаде на някой от пашите, които цени. Дори без девственост цената ти е висока.

Уилоу го изгледа свирепо.

— И това не те притеснява?

Тарик не отговори, защото нямаше лесен отговор. Не само го притесняваше, но и вероятно щеше да съжалява за постъпката си до края на дните си, точно както щеше да съжалява за смъртта на майка си, ако задържеше Уилоу за себе си. Никога не се беше разкъсвал така.

— Гладна ли си? — запита той, умело сменяйки темата. — Можем да хапнем в градината, искаш ли?

Дръпна шнура на звънеца и един прислужник се появи почти веднага.

— Донеси яденето ни в градината.

Слугата кимна и излезе.

Тарик хвана Уилоу за ръката и я изведе през двойния френски прозорец в застлано с плочи дворче, обградено от талази цъфнали цветя.

— Колко е красиво — прошепна тя. — Не съм го виждала преди.

— Това е личната ми градина. Знаех, че ще ти хареса.

Уилоу го изгледа свирепо.

— Защо моите чувства да имат значение за тебе?

Той я привлече в прегръдките си.

— Иска ми се да знаех.

Главата му се приближи към нейната. Уилоу се опита да отбегне целувката му, но решимостта на Тарик надделя. Устата му настоятелно търсеше нейната, намери я и я завладя. Ръцете му я държаха толкова здраво, че тя едва дишаше. Уилоу се изтръгна и се дръпна, прикрила с ръка устата си. Обърна му гръб, ядосана на себе си, че беше реагирала на опита му да я съблазни.

Усети го, че стои зад нея, и цялата се стегна. Ахна, когато усети нещо хладно да ляга на шията й, и погледна надолу. Обърна се и ръката й стисна изумрудената огърлица, която той току-що беше окачил на шията и.

— Ти си купил изумрудите!

— Да, за тебе. Харесват ли ти?

— Знаеш, че ми харесват. Великолепни са. Но…

— Замълчи, сладка Уилоу. Бих ти дал всичко, което желаеш… всичко, което е в моя власт.

— Ще ми дадеш ли свобода?

— Това не мога да ти дам.

Тя отвори уста, поколеба се, после избъбри:

— Ще ми дадеш ли сърцето си?

Тарик замря, отказвайки да срещне погледа й.

— Може би, ако бях свободен да го направя.

— Не казвай нищо повече, Тарик. Не вярвам в чудеса. Не мога да се състезавам с жената, която те е родила.

Сълзи изникнаха в очите на Уилоу, докато пръстите й опипваха изумрудите. Тогава тя откопча огърлицата и я постави в ръката на Тарик.

— Не мога да ги приема. Не искам нищо да ми напомня за тебе, след като ме отпратиш.

След като ме отпратиш.

Тези думи накараха стомаха на Тарик да се свие от неизразима болка.

Как би могъл да я отдели от себе си? Как би могъл да не я отдели?