Пиратът принц

9

Сякаш мина цяла вечност до следващата сутрин, когато Уилоу очакваше идването на Сафие. Не беше виждала наложницата от предния ден. Дали Сафие не я беше излъгала? Времето изтичаше. Щом пристигнеше известие от Ибрахим, щяха да му я пратят. Тарик не й беше оставил никакъв друг избор, освен да избяга от тази недопустима ситуация.

Вратата се отвори и Сафие се вмъкна вътре с вързоп дрехи в ръцете.

— Време е — каза наложницата, пъхвайки вързопа в ръцете на Уилоу. — Ето кафтана и воала, които обикновено слагам, когато излизам от сарая. Никой няма да те спре, докато ги носиш. А това — добави тя — са гръцки дрехи. Облечи ги под кафтана.

Уилоу разгърна кафтана, остави го настрана и разгледа донесеното от Сафие. Имаше няколко фусти, черна пола, бяла блуза с ширит, който се връзваше на врата, престилка и бяла шапка. Освен това Сафие беше донесла черни чехли и памучни чорапи. Явно беше помислила за всичко.

Уилоу бързо смъкна прозрачните харемски дрехи и надяна селската носия. От дълго време не се беше чувствала така удобно, както в тези дрехи. Сложи бялата шапка в джоба си, докато й дотрябва, после надяна пъстрия кафтан и метна воала на главата си, закрепвайки го с тънка сребърна лента.

— Готова съм — каза тя, поемайки си дъх на пресекулки. Сафие пъхна в ръцете й малка кесия с пари, после отстъпи назад, за да я огледа.

— Да, добре е. Никой няма да те заподозре. Слушай внимателно, докато обяснявам какво трябва да правиш.

Уилоу се наведе напред, за да не пропусне нито дума от инструкциите на Сафие.

— Ще те заведа до градинската вратичка и ще ти покажа пътя до един пуст бряг, където ще намериш рибаря, на когото платих да те откара до Гърция.

— Не знам как да ти благодаря — изрече искрено Уилоу. Хитра усмивка се плъзна по лицето на Сафие и това трябваше да предупреди Уилоу да бъде нащрек.

— Изчезването ти от живота на Тарик ще бъде достатъчна благодарност. — Тя отвори вратата и надникна навън. — Безопасно е, няма никого.

Уилоу изпусна дъх, който осъзна, че беше задържала, когато Сафие й махна. След като се убеди, че маскировката й е безупречна, тя последва наложницата в градината.

Сафие я отведе до вратичката, която и самата Уилоу вече беше открила лично. Наложницата отвори тайния вход и застана настрани, докато Уилоу минаваше покрай нея.

— Пътят към брега започва оттатък овощната градина — посочи Сафие. — Късмет.

— Рибарят говори ли турски?

— Малко, но няма защо да се тревожиш; знае какво трябва да прави.

— Ами ако…

Думите й замряха, когато Сафие хлопна вратичката под носа й. Уилоу нямаше друг избор, освен да тръгне напред и да се моли съдбата да бъде благосклонна към нея.

Дотук добре, помисли тя, докато бързаше към овощната градина и пътеката към свободата. Не видя никого — добър признак, че пътят почти не се използва. Но облекчението и стана още по-осезаемо, когато влезе в градината и се остави на нейната закрила. Земята под дърветата беше изпъстрена със сенки и слънчеви петна, предоставяйки хладно и мирно убежище. Но Уилоу беше прекалено съсредоточена върху намирането на пътя, за да го забележи.

Излезе от сенките под слънчевата светлина и сподави един радостен вик, когато видя тясна утъпкана пътека. Измина кратко разстояние, преди да долови мириса на морето, и разбра, че е близо до целта си. Прегази една ивица крайбрежни треви, която я отделяше от водата, без да обръща внимание на тръните, които се закачаха за кафтана й, докато бързаше напред.

Паника се надигна у нея, когато не намери лодката, която трябваше да я откара до Гърция. Но после я видя, след като заобиколи края на заливчето. Замаха трескаво и закача лодката да стигне до нея. Когато тя спря в пясъчната плитчина, Уилоу нагази през водата към нея и рибарят я изтегли вътре.

— Благодаря — изрече Уилоу.

Рибарят изсумтя, но без да отговори. Уилоу седна на дървената скамейка и свали воала и кафтана, скривайки ги отдолу. Ако всичко се развиеше добре, нямаше да има нужда от тях.

Рибарят, чието лице беше скрито от широкополата му шапка, подкара лодката към открито море.

Тръпка на възбуда пробяга през Уилоу. Най-после свободна! Никога повече нямаше да види красивото лице на Тарик и мъжественото му тяло, нямаше да си пожелава греховни неща. Щом се върнеше у дома, щеше да се оттегли в провинцията и да заживее като стара мома, залъгваща се с мечти за единствения път, когато я беше любил принц.

Опитваше се да мрази Тарик, но не можеше да призове това чувство. Единственото, което изпитваше, щом помислеше за него, беше… Не, нямаше да си позволи да мисли на Тарик като за нещо друго освен като за безсърдечен пират.

— Колко време трябва, за да стигнем до Гърция? — запита тя на турски, а после на английски, когато рибарят не отговори.

Той дори не я погледна. Беше чувала, че рибарите са мълчаливи, но това беше нелепо. Не искаше да си бъбри с него. Достатъчно беше да знае, че е поела пътя към свободата.

Сладка свобода; почти усещаше вкуса й.

С озадачено изражение на лицето Али Хара се обърна към Сафие, когато тя се върна от градината.

— Мислех, че си на разходка. Видях те да излизаш от градинската вратичка.

Сафие му се усмихна подкупващо. Беше сигурна, че никой не е видял Уилоу да излиза през вратичката, и мълчаливо се поздрави как умно се е отървала от жената, която беше привлякла вниманието на Тарик. Сафие не беше глупава. Въпреки че отричаше, нейният принц беше се увлякъл по бледата англичанка, а Сафие беше уредила да се отърве от Уилоу по такъв начин, че никой никога да не я намери.

— Въобразяваш си, Али Хара. Както можеш да видиш, тук съм.

Али Хара не й повярва. Познаваше я твърде добре и усещаше кога лъже. Сграбчи раменете й с дебелите си пръсти и я разтърси предупредително.

— Лъжеш, жено. Не излизай от харема. Отивам да доведа господаря.

— Недей! — замоли се Сафие.

Плановете й започваха да се объркват и не й оставаше нищо друго, освен да продължи да плете паяжина от лъжи.

Али Хара й хвърли поглед през рамо, който не предвещаваше нищо добро, и бързо се отдалечи.

Сафие прокле лошия си късмет. С нетърпение беше очаквала отново да се събере с принц Тарик, но сега нямаше друг избор, освен да отрича, че знае нещо за отсъствието на Уилоу. Ако можеше да направи каквото си знае, принцът нямаше дълго да оплаква загубата си. Щом само се върнеше в леглото му, щеше да се погрижи той да забрави бледата англичанка.

В този момент Тарик нахлу в харема, следван плътно от Али Хара.

— Какво си направила, Сафие?

Тя трепна, но не отстъпи пред гнева на Тарик.

— Нищо не съм направила, господарю.

— Али Хара ми каза друго. Къде е Уилоу?

Тя вдигна рамене.

— Не знам, господарю.

— Претърси харема, Али Хара. Намери Бейба и виж дали Уилоу е с нея.

Тарик фиксира Сафие с пронизителен поглед, предназначен да я сплаши.

— Кой е излязъл от харема с твоите дрехи?

— Не знам. — Тя му се усмихна. — Али Хара лъже. Какво ти е казал? В какво ме обвиняваш, господарю?

Али Хара се върна с Бейба.

— Господарката Уилоу не е в харема — съобщи евнухът. — Страхувам се, че я няма, господарю. Можеш да ми вземеш главата, ако искаш, защото я изпуснах.

— Ако трябва някой да бъде да е наказан, това е Сафие. Тя е научила Уилоу как да избяга.

— Милост, господарю — замоли се Сафие. — Нямам нищо общо с изчезването на господарката Уилоу. Може би е откраднала кафтана и воала ми и…

— Стига! — изръмжа Тарик. — Истината, Сафие. Ще ми я кажеш. Ако ме излъжеш, ще те набия.

Сафие тръпна. Не трябваше да става така. Тя не беше планирала нещата да се развият по този начин. Всичко, което искаше, беше да се освободи от Уилоу… завинаги.

— Донеси пръчките, Бейба — заповяда Тарик. — Бастонада!

Сафие затрепери. Беше чувала, че болката е непоносима, а тези, които бяха наказвани по този начин, не можеха да ходят седмици наред. Тя осъзна, че не би могла да издържи такава болка.

Падна на колене пред Тарик, сграбчвайки полите на робата му.

— Моля те, господарю, не ме бий. Ще ти кажа всичко. — Думите й напираха. — Господарката Уилоу беше нещастна тук, ето защо предложих да й помогна да замине. Дадох й дрехи и пари, показах й вратичката в градината и я упътих към брега. Един рибар трябваше да я посрещне там и да я откара в Гърция с лодката си.

— Предполагам, ти си уредила лодката — изфуча Тарик.

— Да, но само защото съжалявах господарката Уилоу. Султан Ибрахим не е добър човек. Тя нямаше да бъде добре в харема му.

— Къде трябваше да я вземе лодката?

— На северния бряг. Никой не ходи там.

Тарик се вгледа в Сафие. Наистина ли беше загрижена за благополучието на Уилоу? Състрадание ли бе чувството, което я беше подтикнало да не му се подчини? Най-вероятно ревност, реши той. Като единствена обитателка на харема Сафие беше станала разглезена и капризна. Но още по-обезпокояваща беше мисълта, че тя е способна и на убийство, за да получи каквото желае. Той трябваше да намери Уилоу, преди… преди какво? Посоката на мислите му беше твърде ужасяваща, за да продължи.

— Не изпускай Сафие от очи, Али Хара — заповяда той, запътвайки се към вратата. — Бях прекалено мек.

— Къде отиваш? — извика Сафие.

— Да намеря Уилоу, а ти започни да се молиш тя да е жива и здрава.

Петнадесет минути по-късно Тарик и Мустафа отплаваха от залива в лодката на принца. Тарик взе курс към северния бряг, молейки се да стигне навреме, за да прихване лодката, която трябваше да откара Уилоу надалече, може би към смъртта й.

Островът ставаше все по-малък, докато лодката летеше напред с вятъра. Уилоу започна да се отпуска и да обръща повече внимание на рибаря. Макар че беше облечен като рибар, нещо у него я притесняваше. Внимаваше да не я гледа в очите, което не беше добър знак.

— Колко време трябва, за да стигнем сушата? — запита тя на турски.

Рибарят изсумтя.

— Разбираш ли какво ти казвам? Още едно изсумтяване.

Разочарована, Уилоу се върна към безмълвните си размишления. Смущаваше се, че не може да говори гръцки, защото се беше запътила към Гърция. Нямаше представа как ще се справи, щом стигне крайната си цел, но благодарение на Сафие поне имаше пари. Лениво се вгледа назад в отдалечаващия се бряг и ахна на глас, когато забеляза друга лодка да се приближава бързо към тях.

— Виж! — извика тя, показвайки платното на рибаря.

Очевидно той я разбра достатъчно добре, защото погледна в посоката, където тя му сочеше. После изригна проклятие на език, който Уилоу разпозна като турски. Какво ставаше тук? Защо рибарят се преструваше, че не я разбира?

Той извади отнякъде далекоглед и го вдигна към окото си. Този път изригна цял низ ругатни.

— Какво има? — извика Уилоу.

— Лодката на принца — каза рибарят на съвършен турски, стряскайки Уилоу.

— Кой си ти?

Той не отговори. Тя загледа в ужас как той оставя лодката без управление и посяга към нея. Гласът й се издигна панически.

— Какво правиш?

— Надявах се да бъде по-далече от брега, но няма време. Ако принцът ме познае, мъртъв съм.

Когато накрая успя да види лицето му, Уилоу разбра, че е била предадена. Очите му бяха потъмнели от отчаяние под дебели, гъсти вежди, и тя разбра, че е турчин. Рибарят не беше никакъв рибар, а пират, подкупен да… какво? Да я убие?

— Защо искаш да ме убиеш?

— Платиха ми много пари и… още. Не се бори. Трябва да стане бързо, преди принцът да ни настигне.

Притискайки я към борда на лодката, пиратът извади нож от пояса си. Уилоу нямаше намерение да умира без борба. Хвърли изпълнен с надежда поглед към лодката на Тарик и сърцето й падна в петите. Нямаше начин той да стигне до нея навреме. Тя нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Когато пиратът замахна с ножа си, Уилоу успя да помисли само за едно. Правилно или не, но тя се метна през борда, тупвайки с плясък в ледената вода.

Дърпана от тежките си поли, тя потъна под водата. Последното нещо, което чу, беше смехът на пирата.

Тарик вдигна далекогледа към окото си и сърцето му едва не спря, когато видя борбата на борда на лодката.

— Какво, по дяволите, става там? — запита се той на глас.

— Какво става? — запита Мустафа.

— Някакъв вързоп дрехи тъкмо падна зад борда — отвърна Тарик.

Хладно осъзнаване се плъзна по гръбнака му, докато наблюдаваше как вързопът полека потъва под водата.

— Божичко! — извика той, призовавайки християнския бог на майка си. — Това копеле хвърли Уилоу във водата и я остави да се удави! Аллах, разпъни платната ни — замоли се той. — Трябва да стигнем до нея, преди да се е удавила, Мустафа.

— Може би вече е твърде късно.

Тарик гневно се нахвърли върху него.

— Не говори така! Не мога да я загубя!

Уилоу беше отлична плувкиня. Беше се учила в езерото край провинциалното имение на баща си. Но водата беше толкова студена, че тя едва можеше да движи ръцете си, за да се изтласка на повърхността. Усещайки, че дробовете й ще се пръснат, тя зарита с крака и се поиздигна, но тежките й поли я теглеха надолу.

По някакъв начин отчаянието и силното желание за живот й дадоха силата да отхлаби фустите и да ги изрита. Нуждата от въздух беше толкова силна, че тя трябваше да мобилизира всяка частица воля. Но силата на волята не беше достатъчна; трябваше да диша. Пое си дъх, очаквайки водата да нахлуе в измъчените й дробове. Вместо това пое дълбоки глътки остър солен въздух. Беше стигнала повърхността.

Незатруднявана вече от фустите, тя заплува към приближаващата се лодка, молейки се да стигне навреме, преди да е замръзнала до смърт или да се е уморила толкова, че да не може да продължи.

Продължи да плува, докато ръцете й не натежаха и краката й не започнаха да тежат като олово. Една вълна я блъсна. Тя се нагълта с вода и се задави. Но продължи да плува, докато вече не усещаше тялото си, а дробовете й пламнаха.

Беше уморена, толкова уморена. Колко още можеше да продължи, преди ръцете да откажат да й служат и краката да се превърнат в мъртва тежест? Недостатъчно дълго, осъзна тя, усещайки как започва да потъва под водата.

— Виждаш ли я? — запита тревожно Мустафа.

— Не. — Напрегната тишина запулсира между тях. — Ето я, тук е, плува до левия борд! — извика Тарик. Наведе се и протегна ръка. — Уилоу, хвани се за ръката ми!

— Не те чува, принце.

— Потъва! Не мога да я оставя да умре, Мустафа. Свий платното, скачам.

Даде далекогледа на Мустафа, свали ризата си, изрита ботушите и се гмурна във водата. Когато вълните започнаха да отнасят Уилоу далече от него и тя потъна, той заплува с уверени движения към мястото, където я беше видял за последно. Видя главата й да се подава на повърхността и отново да потъва. Страхът, че тя ще се удави, накара адреналина да забушува в тялото му. Поемайки си дъх, той се гмурна под развълнуваната водна повърхност и заплува надолу… надолу… надолу…

Не виждаше друго освен риби и мътна вода. Продължи да плува наоколо, докато въздухът му свърши, после се издигна към повърхността, пое си още един дълбок дъх и отново се гмурна. Нямаше да се предаде. Тогава я видя. Тя се носеше към него, русата й коса се гънеше призрачно около лицето и раменете й. Хващайки един дълъг кичур, той го уви около китката си и я задърпа нагоре… нагоре… нагоре…

Излязоха заедно на повърхността. Задъхан, той полека я задърпа към лодката. Мустафа му помогна да я качи вътре. Щом тя се озова на борда, Тарик също се прехвърли в лодката.

— Диша ли? — запита той с тракащи зъби.

— Не, принце.

Тарик коленичи над нея, по-уплашен от когато и да било досега в живота си. Нямаше да я остави да умре. Не заслужаваше да умира. Беше невинен залог в неговата игра с Ибрахим.

— Изкарай водата от дробовете й — подкани го Мустафа. — После й вдъхни живот. Виждал съм го веднъж. Отвори устата й и й дай от дъха си.

Отчаян, Тарик направи това, което му каза Мустафа. Най-напред обърна Уилоу по корем и нежно притисна длани върху гърба й няколко пъти, докато от устата й не потече вода. Тогава я обърна, повдигна главата й и започна да вкарва въздух в устата й.

Леко изпъшкване. Почти неуловим дъх, после още един и още един, докато гърдите й не започнаха да се вдигат и да спадат на равни интервали и тя започна сама да си поема дъх на малки глътки. Но беше толкова бледа и неподвижна, че Тарик се уплаши за живота й.

— Трябва да я върнем в сарая — каза той.

Загърна я със сухата си риза и я прегърна, за да сподели с нея малкото си телесна топлина, останала му след плуването в студеното море.

Мустафа обърна лодката и я насочи към пристанището. Завиха около издадения бряг и скоро стигнаха кея пред селището на пиратите.

Тарик не обръщаше внимание на любопитните зрители, докато Мустафа привързваше лодката към кея. В мига, когато тя беше здраво завързана, той скочи на брега с Уилоу на ръце и се затича към сарая, като не преставаше да следи и за най-малкия измъчен дъх, който излизаше от дробовете й. Ако тя умреше, щеше да прати Сафие в най-мрачното ъгълче на ада.

Влезе тичешком в сарая с Уилоу на ръце и Мустафа плътно по петите му. Понесе я направо в своята стая.

— Доведи Бейба! — викна на Мустафа през рамо.

Едрият турчин побърза да изпълни нареждането на господаря си.

Един прислужник отвори вратата на стаята и Тарик мина като вихър покрай него. Уилоу трепереше толкова силно, че цялото й тяло се разтърсваше. С едно сръчно движение той я освободи от мокрите и дрехи, дръпна завивките и я напъха под тях. Миг по-късно Бейба се втурна в стаята и изражението й стана мрачно, когато видя бледото лице на Уилоу. Един прислужник влезе заедно с нея, носейки някакво сандъче.

— Какво е станало? — запита старата жена.

— Извадих я от морето — обясни Тарик.

Зачервените очи на Бейба се разшириха.

— Али Хара каза, че Сафие е виновна, господарката Уилоу да излезе от харема.

Изражението на Тарик стана мрачно.

— Сафие каза, че просто помогнала на Уилоу да избяга, но се страхувам, че намеренията й са били лоши. Можеш ли да помогнеш на Уилоу?

— Помести се, господарю — каза Бейба, избутвайки Тарик.

Прислужникът остави сандъчето на масичката до леглото и излезе, но Тарик не се отдели от Бейба, докато тя преглеждаше Уилоу. Почука я по гърдите, после я обърна по корем и направи същото на гърба й.

— Няма вода в дробовете — обяви Бейба с умерено оптимистичен глас.

— Изкарах водата. Мустафа е виждал как се прави и ми обясни какво да направя. Повече се тревожа да няма възпаление на дробовете. Водата беше студена, а нямах с какво да я увия, след като я извадих.

— Ще направя каквото мога, господарю. Ще приготвя билкови лекарства, за да облекча възпалението, и други, за да я предпазя от треска. Запали мангала и после повикай Али Хара. Той ще помага.

— Но…

— Моля те, принце, върви. Няма да позволя твоята жена да умре. Заклевам се.

Тарик нерешително излезе от стаята. Трябваше да се довери на Бейба, защото нямаше друг избор.

Влезе в харема и извика на Али Хара да го последва. Евнухът се появи веднага в отговор на трескавите викове на своя господар.

— Какво става, господарю? Мустафа не ми каза нищо, когато дойде да вземе Бейба, само каза, че си извадил господарката Уилоу от морето. Слава на Аллаха, че те повиках навреме, за да я спасиш.

— Бейба ми обеща, че Уилоу ще оцелее. Иди при нея, трябва да й помогнеш. Ще я намериш в стаята ми при Уилоу. Къде е Сафие?

— В стаята си е, господарю.

Гневът на Тарик започваше да излиза извън контрол, когато нахлу в стаята на Сафие. Тя беше планирала смъртта на една невинна жена и трябваше да отговаря заради предателството си.

Очевидно Сафие го беше очаквала, защото се беше изтегнала за максимален ефект на кушетката си, а пищното й тяло беше прикрито от минимум дрехи, при това прозрачни. Надигна се на лакът и усмихна умолително на принца.

— Прости ми, господарю, нямах лоши помисли.

Един мускул трепна на челюстта на Тарик.

— За кой от греховете си съжаляваш?

Тя премига.

— Съжалявам за смъртта на господарката Уилоу. Тя е мъртва, нали?

Тарик я изгледа с едва прикривано презрение, но ако си изпуснеше нервите, преди да извлече от нея необходимата му информация, нямаше да постигне целта си.

— Извадих я от морето — каза той, без да дава подробности.

Сафие въздъхна.

— Тъжен край. Доверих се на рибаря, който предложи да откара господарката Уилоу благополучно до Гърция. — Тя разпери пухкавите си ръце в крещяща подкана. — Позволи ми да ти дам утеха, господарю.

Движението накара късото й елече да се смъкне, разкривайки закръглени гърди и коралови зърна.

Тарик остана безразличен. Гласът и изражението му станаха сурови.

— Името на рибаря. Искам го.

Изражението на Сафие стана неразгадаемо.

— Не знам как се казва.

— Платила си му, за да откара Уилоу в Гърция, нали?

Тя преглътна мъчително.

— Да, така е, но той беше просто някакъв рибар, когото срещнах в градчето. Не съм го питала как се казва.

Тя вдигна крак и разтвори бедра, позволявайки на Тарик да зърне разголеното хълмче под воалите.

Тарик хвърли поглед към безспорните й прелести и отмести очи, незаинтересован от това, което тя имаше да му предложи. Искаше само едно нещо от нея.

— Лъжеш, Сафие. Признай си. Уредила си смъртта на Уилоу.

Сафие отказа да срещне погледа му.

— Не, не съм. — Преглътна едва-едва. — Какво значение има? Жената е мъртва, а аз съм жива. Ти си умен. Ще намериш друг начин да спасиш майка си. Позволи ми да ти дам това, което онази жена не може.

Гневът на Тарик избухна. Трябваше му забележителна сила на волята, за да изрече тихо:

— Уилоу е жива. Твоят план не успя. Беше жива, когато я извадих от морето. Кажи ми как се казва рибарят, на когото си платила да я удави. И двамата знаем, че Уилоу не е трябвало да стигне до Гърция. Рибарската лодка не е толкова здрава, че да плава на дълги разстояния в открито море.

Скачайки от кушетката, Сафие се хвърли в краката на Тарик, прегърна коленете му и захленчи сърцераздирателно:

— Не съм искала смъртта на господарката Уилоу, скъпи ми господарю. Какво знам аз за плавателните съдове? Наистина мислех, че тя ще стигне в Гърция. Доверих се на рибаря, не е моя вината, че той не спази споразумението ни.

— Какво беше това споразумение? — запита Тарик с тиха заплаха.

— Платих му цяло състояние, за да откара господарката Уилоу до Гърция, и й дадох пари, за да намери превоз до Англия.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Не вярвам на лъжите ти. Не си очаквала Уилоу да стигне до Гърция.

Сафие се втренчи умоляващо в Тарик.

— Обвиняваш ме несправедливо, господарю. Само исках да помогна на една жена, на която не й е мястото тук.

Хващайки я за ръцете, Тарик я накара да се изправи.

— Не ме лъжи! Страхувала си се, че Уилоу ще те измести в сърцето ми, и си искала да ти се махне от пътя.

С очи, пламнали в ярост, Сафие избухна:

— Ти беше заслепен от нея! Полудял по нея. Признавам, че ревнувах, и исках тя да се махне, но не…

Той я разтърси силно.

— Не си ли? Кажи ми името на рибари, за да се погрижа да бъде наказан.

Сафие поклати глава.

— Не знам как се казва. И двамата предпочетохме да е така.

— Не мога да повярвам, че рибар или който и да било от градчето ще се съгласи да убие моя жена. Със или без твоя помощ аз ще го намеря и ще го накажа.

Сафие прехапа долната си устна, в очите й се четеше ужас.

— Ще бъда ли наказана?

Тарик не успя да отговори, когато Али Хара се втурна в стаята на Сафие.

— Ела бързо, господарю. Господарката Уилоу…

Тарик не дочака да чуе останалото. Извърна се и изхвръкна от стаята.

— Пази добре Сафие — подвикна той през рамо. — Ще се разправям с нея по-късно.

Яростта се оттече от него, заменена от чист ужас. Дали състоянието на Уилоу се е влошило? Дали е…? Не, той отказваше да мисли за такива неща.

Тарик нахлу в стаята си и спря на място, виждайки Уилоу седнала в леглото, все още бледа, но жива.

— Не си мъртва! — извика той. — Представих си най-лошото, когато Али Хара ме повика.

— Вярвай ми, господарю. — изсумтя Бейба. — Не ти ли обещах, че тя ще оцелее?

— Да, но се страхувах… — Той се приближи до леглото. — Наистина ли си добре, красавице?

Тръпка разтърси Уилоу.

— Да, благодарение на тебе. Бейба каза, че си изкарал водата от дробовете ми. — Тя затрепери отново. — Водата беше толкова студена, а дрехите ме теглеха надолу. — Замълча, преди да продължи. — Рибарят се опита да ме убие, но всъщност не беше рибар. Беше турчин.

Тарик даде знак на Бейба да излезе от стаята.

— Сигурна ли си? — запита той след като останаха сами. — Видя ли лицето му?

— Видях го когато се опита да ме убие. Носеше шапка с широка периферия, нахлупена ниско на челото, и не ме гледаше в очите. И не говореше, докато не видя лодката ти. Тогава извади ножа си и се нахвърли върху мене. Беше пират; бих заложила живота си, че е така. Страхуваше се от твоето наказание.

— Би трябвало. Как се озова в морето? Той ли те бутна във водата?

— Не исках да ме намушка, затова скочих във юдата. Това изглеждаше по-малката от двете злини. Знам да плувам, но дрехите ме теглеха надолу. Слава богу, че стигна навреме до мене.

— Слава на Аллах, на Бога и на всички Негови светии — изрече Тарик с благоговение.

— Помолих Бейба да прати да те повикат, защото трябваше да научиш нещо — въздъхна тя. — Турчинът каза, че не трябвало да стигна до Гърция.

Премига, за да отпъди една сълза.

— Мисля, че Сафие е искала смъртта ми. Съжалявам, Тарик.

Той приседна на ръба на леглото.

— Недей да съжаляваш. Трябваше да се досетя, че Сафие ще ревнува и ще опита нещо подобно. Наистина ли си добре?

— Бейба не намери възпаление в гърдите ми и ако не развия треска, ще се възстановя бързо. Тя мисли, че трябва да остана на легло един-два дни, да пия горещи течности и да си почивам.

— Обикновено Бейба има право, послушай я.

Уилоу въздъхна и се сви сред възглавниците.

— Трябва да се върна в харема.

— Още не. Трябва да се заема със Сафие, но всяко нещо с времето си.

Той погали челото й и пръстите му се плъзнаха по бузата й. Погледите им се срещнаха и останаха така; за първи път в живота си Тарик разора какво представлява раят.

Подтикван от отчаяна нежност, той сведе глава и я целуна.