Пиратът принц

13

Тарик започна да се стяга за път. Подготви два кораба — своя „Отмъщение“, който щеше да отплава за Истанбул, и друг, който да откара Уилоу у дома й. Мустафа категорично отказваше да му помага; двамата непрекъснато се караха заради решението на Тарик да се пожертва за една жена.

Тарик знаеше, че Мустафа ще поеме командването на братството, щом той замине, макар и без особено желание, а капитан Фауд ще стане неговият лейтенант. Вече беше говорил с Фауд за това и беше получил неговото неохотно съгласие. Братството щеше да просъществува, независимо кой го командва.

Колкото до Уилоу, тя щеше да се върне при баща си и да живее живота си без него. Може би щеше да се омъжи за годеника си или за друг, когото хареса. Но преди да се разделят, тя беше негова и двамата правеха любов всяка нощ. И всяка нощ Тарик отхвърляше молбите й да промени плановете си с дълбоки целувки и огнени ласки.

Макар да не се беше отказал от надеждата, Тарик нямаше представа как точно ще избегне смъртта. Дори не можеше да измисли как ще оцелее, докато майка му се озове в безопасност на борда на „Отмъщение“ на път за Липси. Твърде вероятно беше Ибрахим да заповяда той незабавно да бъде екзекутиран.

Уилоу не знаеше какво да прави. Всеки път, когато се опиташе да втълпи малко здрав разум в главата на Тарик, той отказваше да слуша. После се любеше с нея така, сякаш им беше за последно, което може би беше самата истина, ако той не спреше да плете все така упорито мрежата на собствената си смърт.

Уилоу беше сигурна, че има повече шансове да оцелее в харема на Ибрахим, отколкото Тарик в затвора на султана. Ибрахим можеше да желае тялото й, но жадуваше за смъртта на Тарик. Тя направи отвратена гримаса, когато помисли за ръцете на Ибрахим по себе си, но беше решена да стори всичко необходимо, за да запази живота на Тарик. Даже ако това означаваше да стане наложница на султана.

Уилоу беше стигнала до заключението, че обича Тарик. Как можеше да не го обича? Който и да било мъж, готов да даде живота си за нея, заслужаваше да го обича; тялото й вече беше негово.

Тарик намери Уилоу в градината, когато отиде да я потърси един следобед. Седна до нея с мрачно изражение.

— Корабът на Ахмед пристигна.

Уилоу замря.

— Толкова скоро?

Той кимна мрачно.

— Смятам да тръгна със сутрешния отлив.

— Няма ли нищо, което да мога да направя, за да променя намеренията ти? Изпрати ме при Ибрахим, както планираше от самото начало. Кълна се, че той няма да ме убие. Ще го накарам да ме направи своя фаворитка.

Явно не трябваше да казва точно това. Ниско ръмжене се изтръгна от гърдите на Тарик.

— Ибрахим няма да те докосне. — Той стана внезапно. — Чака ме работа. Ще се върна навреме, за да вечерям с тебе. — Изражението му се смекчи. — След това ще се любим до зори, когато трябва да се разделим.

Сълзи потекоха по бузите на Уилоу, докато наблюдаваше как Тарик се отдалечава. Трябваше да направи нещо, но какво?

Беше потънала в мисли, когато чу стъпки по плочките на пода. Обърна глава, изненадана да види Мустафа и Бейба да се приближават.

Мустафа се поклони.

— Прости ни, че нахлуваме, господарке. Почуках, но ти не ме чу.

— Знам за какво сте дошли. Корабът на Ахмед се е върнал.

Мустафа сведе глава.

— Не мога да позволя принцът да тръгне на смърт. И ще спазя обещанието, което дадох на майка му.

— Съгласна съм — каза Уилоу. — Ако има начин, бих заела мястото му.

Бейба, която дотогава беше мълчала, излезе напред.

— Има начин, господарке, но може да не ти хареса.

— Кажи ми го! Ще направя каквото и да било, само и само да попреча на Тарик да погуби живота си.

— Склонна ли си да отидеш при Ибрахим?

Уилоу я разбра правилно. Кимна полека.

— Предложих го на Тарик, но той отказа да ме послуша. Той… закле се, че няма да стана наложница на Ибрахим.

Острият поглед на Мустафа направо пронизваше Уилоу, сякаш търсеше истината. Вероятно я намери, защото се усмихна — първата усмивка, която Уилоу беше видяла от него.

— Ето моя план, господарке. Бейба знае как да използва билки. Ще приготви силно успокоително за принц Тарик. То ще го накара да заспи много, след като корабът му отплава, за да те откара в Истанбул.

— Тези билки няма да му навредят, нали? — запита тревожно Уилоу.

— Не — увери я Бейба. — Ние обичаме нашия господар; тук никой не му желае злото.

Уилоу запита любопитно:

— Как ще дадете на Тарик успокоителното, без да събудите подозрението му?

— Няма да бъде трудно — обясни Мустафа. — Бейба ще го сипе в чая му. Тази вечер трябва да не пиеш чай на вечеря, а да поискаш сок.

— Ами ако Тарик не пожелае чай?

— Няма. Добре познавам навиците на принца. Ще спи дълбоко и много дълго. Щом заспи, ще го вържа за леглото. Когато се събуди, ще разбере какво е станало, но ще бъде твърде късно да спре „Отмъщение“. — Погледна плахо към Уилоу. — Смятам да държа принца вързан за леглото два дни. Фауд и Бейба ще се грижат за него. „Отмъщение“ е най-бързият кораб в неговата флота. Принцът няма да успее да го настигне.

— А аз ще бъда на борда на „Отмъщение“ — каза тихо Уилоу. — Размяната ще се състои, както е било планирано.

— Да, господарке. Но успехът зависи от твоята добра воля. Няма да те карам насила да се качваш на кораба.

— Когато се събуди, Тарик ще излее гнева си върху всички, които имат пръст в това.

— Няма друг начин. Салиха султан веднъж спаси живота му, за да си го отнеме сега сам. Аз ще бъда на борда на „Отмъщение“, когато той бъде освободен от въжетата, слава на Аллаха, но ще се изправя пред гнева му, щом се върна заедно с майка му. От тебе зависи, господарке, да ни кажеш дали искаш да ни помогнеш.

Уилоу потръпна. Ако не се съгласеше с плана на Мустафа, Тарик щеше да умре. Ако отидеше в Истанбул, щеше да прекара живота си зад стени, завинаги подчинена на волята на Ибрахим. Изборът беше ужасен, но Уилоу не се поколеба. Не беше се отказала от надеждата, че баща и ще я търси и в крайна сметка ще я спаси. Не беше от хората, които се отказват.

— Кажи ми какво трябва да направя.

Само няколко минути трябваха на Мустафа, за да й обясни плана си. После двамата с Бейба я оставиха да мисли над съдбата си. Тя седеше в градината, където я бяха оставили, взряна в ръцете си, питайки се дали Тарик ще я последва в Истанбул, след като го отвържат. Вероятно няма, реши тя. Щом майка му се върне при него, той ще забрави за Уилоу и за това, което е направила за него.

Свободата можеше да не означава нещо особено в страната на Тарик, но за нея беше всичко. Английското общество налагаше много ограничения на младите жени, но поне не бяха затворени зад стени и използвани като сексуални робини.

Потънала в размисли, Уилоу остана толкова време в градината, че не забеляза как сенките са се удължили и слънцето се е скрило под хоризонта. Не разбра и че не е сама, докато едни силни ръце не я прегърнаха изотзад.

Тя се усмихна и се облегна на гърдите на Тарик, дишайки дълбоко. Той ухаеше на екзотични подправки и на неповторимия си аромат.

— Вечерята ще ни бъде поднесена скоро — прошепна той срещу ухото й. Протегна ръка. — Ела. Имаме достатъчно време да се насладим на една баня. Бейба е приготвила специален парфюм, който да сложим във водата. Мисля, че ще ти хареса.

Значи това е началото на края, помисли Уилоу, докато хващаше ръката на Тарик и му позволяваше да я изправи на крака. Уловени за ръка, двамата влязоха в хамама. Малката стая беше топла и влажна, предразполагаше към леност с аромата си на цветя. Подуши го одобрително.

— Харесва ли ти тази миризма? — запита Тарик. — Сипах парфюма във водата.

— Много. Замайващо е — призна Уилоу.

Тарик я обърна към себе си, очите му бяха потъмнели от желание.

— Намирам я за възбуждаща. Ще ти помогна да се съблечеш.

Уилоу не възрази, когато той свали дрехите й, а после и своите. Отстъпи назад, за да я погледне.

— Ти си най-прекрасната на света.

Тя се усмихна, пълнейки очите си с него, докато той не преставаше да я гледа. Краката му бяха дълги и мускулести; жилите под златистата кожа пулсираха с едва сдържано напрежение.

— Ти също си прекрасен.

Той отметна глава и се засмя.

— Мъжете не са красиви, сладка моя.

— Е, добре, тогава си великолепен.

Усмихвайки се така нежно, че дъхът на Уилоу спря, той я поведе по стъпалата към водата. Когато тя се потопи до кръста, той посегна към гърненцето с ароматен сапун, което стоеше на ръба на басейнчето, и гребна от него. Ръцете му се плъзнаха предизвикателно по гърдите, корема и ханша й; после той я обърна, за да разстеле сапун по гърба и седалището й.

Изненада я, когато я вдигна, постави я на ръба на ваната и посегна към левия й крак. Извади го от водата, насапуниса го догоре и ръката му се отклони към бедрата й. Тя изстена и се изви под ласките му. Тогава той отдаде същото внимание и на другия й крак. Когато я потопи обратно във водата, кожата й се беше зачервила и тя вече трепереше.

— Сега е твой ред — измърка тя, потапяйки пръсти в гърненцето със сапун.

Харесваше й да усеща кожата му под пръстите си; беше гладка и кадифена, но мускулите под повърхността бяха твърди. Всеки път, щом докоснеше чувствително място, сухожилията му трепваха в отговор. Когато накрая насочи вниманието си към мъжествеността му, не се изненада да го намери напълно готов за нея.

Взе го нежно в ръцете си и тя полека започна да го гали нагоре-надолу. Загледа лицето му, докато удоволствието се разливаше по него; главата му беше отметната, зъбите оголени, очите затворени. И тя ли изглеждаше така изпаднала в транс, когато той я галеше?

Внезапно очите му се отвориха и той отмести ръцете й; сребристите му очи бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни. Плъзна се във водата, за да отмие сапуна, после я грабна и я изнесе от хамама.

— Искам да бъда в тебе, заедно да изживеем края — прошепна той дрезгаво.

Изсуши я с мека кърпа. Когато свърши, тя беше възбудена колкото него. Храната ги очакваше на ниска масичка, обградена от купчина възглавници, когато двамата се върнаха в спалнята. Тарик я настани и седна до нея. Уилоу видя чайника и се опита да не мисли за упойката, която беше в него. Колко време, след като го изпие, тя ще прояви въздействието си?

Искаше да се наслади докрай на тази последна вечер с него и можеше да се сети само за един начин да го постигне. Погали лицето му, обръщайки го към себе си, далече от храната.

— Не ми се яде. Искам да се любим, преди да вечеряме.

Бавна усмивка озари лицето на Тарик.

— Намерил съм си половинката. Да, страстна моя красавице, храната може и да почака.

Положи я на възглавниците и я зацелува хищно, всички други мисли бяха изчезнали, забравени под напора на страстта. Започна да я възбужда полека, обсипвайки я с нежни, въздушни целувки, използвайки ръцете и устата си, за да накара тялото й да пее. Тя отвръщаше пламенно на целувките му, докато той не се втвърди като камък и двамата не затрепериха от жажда. Но не беше достатъчно.

Уилоу искаше още от него. Искаше да го вкуси, както той я беше вкусвал. Стисна здраво хълбоците му, сведе глава и започна да облизва цялата дължина на члена му, от основата до главичката. После облиза перлената капчица, избила на кадифеното връхче. Той реагира силно на допира на езика й, изви се и изкрещя.

Тя замря.

— Заболя ли те?

— Убиваш ме, но ми харесва. Не спирай.

Уилоу се наслаждаваше прекалено много, за да престане точно сега. Вдигна глава и го погледна в очите. Бяха присвити и я наблюдаваха. Тя му се усмихна, после плъзна устни около главичката и го засмука дълбоко в устата си. Стоновете му се сляха в един, докато тя облизваше едната страна на члена му, а после другата. Солено-сладкият му вкус я изненада, но не предизвика отвращение.

Той стисна главата й в дланите си и я задържа неподвижна.

— Още — изстена дрезгаво. — По-силно.

Тя на драго сърце му даде това, което той искаше, когато главата й се сниши още повече, увеличавайки натиска върху чувствителния му член с езика и устните й.

Внезапно Тарик я вдигна и я отмести от себе си.

— Стига, малка вещице. — Остана да лежи, без да мърда, няколко минути, борейки се да се овладее. — Обърни се — изпъшка едва чуто.

Тя го изгледа втренчено за миг, преди да се подчини. Тогава той вдигна бедрата й и се настани зад нея. Уилоу зачака със затаен дъх той да направи нещо… каквото и да било. Помръдна подканващо. Когато той накрая навлезе в нея, тя се притисна към него, подтиквайки го с леки, отчаяни охкания.

Той се облегна върху нея, влизайки и излизайки от стегнатото й тяло, докато ръцете му дразнеха зърната й, превръщайки ги в твърди камъчета. Пот изби по кожата му, кръвта пулсираше, тежка и гореща, в члена му. Ароматът на възбудена жена изпълни ноздрите му, тласъците му не преставаха. Беше толкова близо до ръба, че се уплаши да не би да не успее да я изчака. Опита се да се забави, но препускаше отчаяно към кулминацията.

— Побързай, любов моя — изпъшка той.

Не искайки да я изпревари, той плъзна ръка по корема й и полека започна да масажира набъбналото бижу, скрито между бедрата й, с грапавата възглавничка на палеца си. Уилоу изкрещя и затрепери.

— Това е. Хайде с мене, сладка красавице. Полети с мене.

Уилоу вече се рееше. Усети как душата й докосва луната и звездите, а после чу Тарик да изкрещява с пресипнал от мъка глас:

— Моя си, Уилоу, моя си.

И горещото му семе я изпълни.

Няколко дълги минути Тарик лежа задъхан и неподвижен върху нея. После се отмести, гърдите му се вдигаха и спускаха тежко. Отпусна се до нея.

— Никога няма да те дам на Ибрахим — изрече със свиреп глас. — Може вече да носиш дете от мене.

— Това ли е единствената причина, Тарик? — запита Уилоу.

Той погали лицето й.

— Не, сладка моя любов, но останалото е по-добре да си остане неизречено. Сега отиваме в различни посоки, ти при баща си, а аз… — Не довърши изречението.

— Към смъртта си — това ли искаше да кажеш?

— Ако такава е съдбата ми — така да бъде.

Стана, вдигна я на ръце и я отнесе обратно в хамама. Измиха се бързо и се върнаха в спалнята и към вечерята, която ги очакваше.

Тарик наля чай в чашата си и вдигна чайника над нейната.

— Искаш ли?

— По-добре сок — отвърна Уилоу.

Тарик й наля сок от една кана. Между целувките двамата се хранеха един друг с парченца ароматно месо, похапваха крехки зеленчуци и хапки питка. Уилоу следеше как Тарик пие чай и допълва чашата си. Тя отпиваше от сока си със сведени очи и чакаше да подейства упойката, която Бейба беше примесила към чая.

Трудно й беше да се държи безразлично, защото знаеше какъв ще е изходът от тази нощ. Така притихна и се вглъби в себе си, че Тарик запита:

— Нещо не е наред ли?

Тя му отправи треперлива усмивка.

— Добре съм, но не мога да хапна нито хапка повече.

— Нито пък аз — каза той. — Нощта е още млада. Ако ще ни е последната, искам да я използвам максимално.

Протегна ръка към нея.

Уилоу се чувстваше като предателка, полагайки ръка в неговата, за да му позволи да я отведе към леглото. Щом се събудеше, щеше ли да разбере, че тя и верните му приятели са заговорничили срещу него? Щеше ли да я забрави, след като тя си отидеше? Или щеше да я последва в Истанбул, след като бъдеше освободен? Тя се надяваше той да не постъпи така, защото щеше да бъде прекалено късно; тя вече щеше да бъде затворена в султанския харем заедно с другите му наложници.

Уилоу се надяваше Тарик да приеме това, че тя му подаряваше живота, и да си спомня с нежност за нея. Не можеше да направи по-малко за него, тъй като той беше решен да умре заради нея. Надяваше се и че баща й ще я спаси, и тази крехка надежда й даваше смелостта, от която имаше нужда, за да помогне за плана на Мустафа.

— Ще се любим бавно този път — каза Тарик, нарушавайки мислите й.

Когато се сляха отново, Уилоу се запита дали упойката на Бейба е достатъчно силна, защото той се любеше с нея бавно, много, много бавно. Когато свърши, Уилоу се отпусна омекнала в ръцете му, със затворени очи и тежко повдигащи се гърди.

— След като си почина малко, пак ще се любим — измърмори Тарик.

Думите му бяха провлачени, очите — замъглени. Уилоу му се усмихна. Клепачите му трепнаха, когато отвърна на усмивката й.

— Сигурно остарявам — измърмори той плахо.

Тя го погали по челото.

— Спи, принце. Заслужи си почивката. — Гласът й трепна в ридание. — Прости ми, любов моя; моля те, прости ми.

Очите му се отвориха с усилие.

— Какво си направила?

За един отчаян миг Уилоу помисли, че упойката няма да подейства. Но когато той се опита да се надигне на лакти, ръцете му омекнаха.

— Прости ми — повтори тя. — Обичам те.

Пръстите му се свиха около раменете й, лицето му се озова плътно до нейното. Обвинението в очите му разкри точния момент, когато той осъзна какво става с него.

— Какво… си… направила?

Тогава ръцете му отпуснаха, очите му се вдигнаха нагоре и той целият омекна.

Уилоу се отпусна на дюшека. Край. Беше тъжна, но не изпитваше угризения. Извърши всичко това, за да живее Тарик. Но беше уплашена. Нямаше представа какво да очаква като една от наложниците на султана, нито пък какво й готви бъдещето, но щеше да се моли за чудо.

Чу се тихо почукване на вратата. Бейба я открехна и надникна вътре.

— Готово ли е, господарке? Спи ли принцът?

Уилоу се надигна, държейки чаршафа пред гърдите си.

— Да, готово е. Какво ще стане сега?

Бейба се приближи към леглото, повдигна клепачите на Тарик и се вгледа в очите му. Нямаше видима реакция.

— Ще спи дълго след като корабът ти замине — каза старата жена. — Ще повикам Мустафа, а ти се облечи. Аллах да те пази, господарке.

— Моля те, грижи се добре за Тарик — прошепна Уилоу.

Бейба излезе. Уилоу се изми, облече една от роклите, които Тарик й беше дал, и закрепи косата високо на темето си.

Беше готова, когато Мустафа дойде да я вземе, но донякъде се изненада, виждайки Али Хара с него. И той ли беше дошъл да се сбогува с нея?

— Корабът е готов да отплава със сутрешния отлив — каза Мустафа, след като хвърли кратък поглед към Тарик. — Справи се добре, господарке. Благодарен съм ти. Последвай ме.

Мустафа излезе от стаята. Уилоу се обърна отново към Тарик и притисна устни към неговите. Със стичащи се по лицето й сълзи тя побърза да настигне Мустафа, спирайки пред вратата за един последен поглед към любимия.

Тримата преминаха през притихналия сарай и излязоха навън в нощта. Една карета ги чакаше на двора. Мустафа се качи на мястото на кочияша. Али Хара настани Уилоу вътре и я последва.

— Тръгвам с тебе, господарке — каза евнухът.

— Какво? Мустафа знае ли?

— Аз настоях и той се съгласи. Моят господар би искал да те закрилям. Ние с Кемал ще правим всичко възможно да бъдеш в безопасност.

— Кой е Кемал?

— Той е главният евнух на Ибрахим и отговорник на харема. Бяхме приятели, преди да последвам принц Тарик в изгнанието му. Подозирам, че причината Салиха султан още да е жива се крие в това, че Кемал има голям авторитет.

Уилоу беше изпълнена с благодарност. Да знае, че ще има някоя приятелска душа в султанския сарай, това повдигна духа й.

— Благодаря ти, Али Хара, много се радвам, че ще дойдеш с мене.

„Отмъщение“ се извисяваше като огромен силует на пристана. Екипажът подготвяше кораба за отплаване, когато Уилоу, Мустафа и Али Хара се качиха на борда му. Уилоу беше придружена до каютата на капитана — същата, която беше заемала последния път на борда на „Отмъщение“ като пленница на Тарик.

Въпреки чувството й, че постъпва правилно, тя започна да се съмнява. Дали не беше действала безразсъдно? Имаше толкова много неща, които можеха да се объркат, че тя започна да се пита дали е било разумно да се остави Мустафа да я уговори да предаде Тарик. Да, тя спасяваше живота му, но знаеше, че той ще побеснее от гняв. И не само срещу нея. Мустафа и всички останали щяха да изпитат гнева му; не им завиждаше.

Изтощена след безсънната нощ, Уилоу се примъкна до леглото и седна. Погледна през прозореца и зърна първите пурпурни ивици зора. Тогава усети как корабът се плъзва от мястото си и полека започва да се измъква от залива.

Ръката й се вдигна към устата, сякаш внезапно беше осъзнала къде отива и защо. Изтича към вратата и спря с ръка на резето. После се обърна. Беше твърде късно за връщане. Всичко беше свършено. С радост щеше да понесе последиците заради Тарик. Той щеше да живее. А тя — да оцелява.

Тарик се събуди полека, изненадан, че стаята е залята от слънчева светлина и болезнено осъзнавайки мъчителното главоболие. Отвори и двете си очи и обърна глава, борейки се с болката, причинена от движението. Беше в леглото си… сам. Нужен му бе един миг съсредоточаване, за да разбере, че нещо не е наред.

Трябваше да е някъде, но не можеше да си спомни къде. Изпъшка и се опита да вдигне ръка към челото си, но с досада установи, че не може да помръдне нито ръка, нито някоя част от тялото си. Какво, по дяволите, не беше наред с него? Погледна надолу и изригна куп проклятия, когато разбра, че ръцете и краката му са вързани за леглото.

— Буден си.

Тарик вдигна очи и видя Бейба на един стол до леглото.

— Какво, в името на Аллах, става тук?

Внезапно облаците в мислите му се пръснаха и той си спомни, че трябваше да бъде на борда на „Отмъщение“ още преди няколко часа.

— Какво си направила? Пусни ме и повикай Мустафа!

Бейба се приближи към леглото.

— Не мога, господарю.

— Можеш и ще го направиш! — изрева Тарик. — Доведи Мустафа!

— Няма го, господарю.

Ужасна мисъл последва думите на Бейба.

— Къде е Уилоу?

Старата жена се дръпна от леглото.

— Няма я, господарю.

Тарик напъна въжетата. Те не поддадоха. Главата му туптеше от болка и той направи гримаса, опитвайки се да осмисли кошмара, в който се беше събудил.

Мустафа го нямаше, Уилоу я нямаше.

— Боли ли те главата, господарю? — запита Бейба. — Ще ти донеса нещо за успокояване.

— Не, не ти искам дяволските отвари. Упоила си ме — обвини я той. — Мустафа го е замислил, нали? След като съм заспал от упойката, е накарал Уилоу да се качи на борда на „Отмъщение“. И нея ли упои?

Бейба поклати глава, застанала на безопасно разстояние.

— Господарката Уилоу отиде охотно на кораба. Тя се съгласи с Мустафа, че животът ти трябва да бъде запазен.

— Проклети да сте, дано се провалите в най-тъмните дупки на ада! Кой командва тук?

— Капитан Фауд. Ще го доведа и ще ти забъркам нещо да облекча болката ти.

И тя побърза да излезе.

Ярост се надигна като ураган в душата на Тарик. Мустафа нямаше право да отменя заповедите му! Глави щяха да падат заради това предателство! Уилоу не би се съгласила доброволно да иде при Ибрахим, нали? Не, тя щеше да се бори със зъби и нокти да остане свободна. Внезапно той си спомни нещо, което тя беше изрекла, преди той да се поддаде на упойката. Беше казала, че го обича, и беше го помолила да й прости.

Вратата се отвори и капитан Фауд влезе в стаята.

— Викал си ме, господарю?

— Да — отсече Тарик. — Отвържи ме.

— Не мога, господарю. Чак утре.

— По чия заповед?

— На Мустафа. Той не можеше да позволи да отидеш на смърт и аз се съгласих с него. Всичко ще бъде наред — продължи той. — Мустафа ще доведе Салиха султан, а ти няма да загубиш живота си.

— Ами Уилоу? Нейният живот нищо ли не означава за вас?

— Ибрахим няма да я убие. Тя е твърде красива и той дълго я е чакал. Бейба не ти ли каза, че тя се качи доброволно на борда на „Отмъщение“?

— Да, каза ми, макар че какво значение има. Защо мислиш, че смятах да разменя живота си срещу този на майка ми? Не мога да понеса Уилоу да отиде в леглото на Ибрахим. Развържи ме и може би ще успея да догоня „Отмъщение“. Трябва да има поне един кораб от моята флота на котва в пристанището.

— Ще те пусна утре — обеща Фауд, — но не храни илюзии, че можеш да настигнеш „Отмъщение“. Няма кораб, който да е по-бърз от твоя флагман. Докато стигнеш Истанбул, ще бъде твърде късно.

— Защо го правиш? Можех да потопя кораба ти и да убия тебе и екипажа ти, но ви подарих живота.

— Сега аз решавам да те оставя да живееш, принце. Никоя жена не е ценна колкото твоя живот, дори прелестната Уилоу.

— Ако няма да ме освободиш, махай се от очите ми! — изрева Тарик през зъби.

— Много добре.

Капитанът въздъхна и се обърна, за да излезе.

— Чакай, Фауд — спря го Тарик. — Ако искаш да опазиш главата на раменете си, погрижи се утре да има готов кораб, който да ме чака.

Лицето на Фауд доби смъртен зеленикав оттенък, докато излизаше от стаята.

Тарик кипеше в безсилен гняв, неспособен да мисли ясно поради болката в главата. Не можеше да повярва, че Уилоу се е качила доброволно на борда на „Отмъщение“.

Вик се изтръгна от гърлото му, когато помраченият му ум осъзна значението на постъпката й. Ако Уилоу е отишла доброволно при Ибрахим, сигурно го е сторила от любов. Обича него, Тарик, толкова много, че се хвърли доброволно в най-големия си кошмар — робството.

Смазан от мъка, той затвори очи, за да мисли по-ясно. Веднага щом бъдеше свободен, щеше да отплава за Истанбул. Ако не успееше да настигне „Отмъщение“, щеше да намери друг начин да спаси Уилоу.

Заспа и след известно време се събуди от шум в стаята. Обърна глава към вратата, благодарен, че болката в главата му е отслабнала и може пак да мисли ясно.

— Донесох ти храна, господарю — каза Бейба, приближавайки се към леглото. Постави подноса на нощната масичка и придърпа един стол. — Донесох и чай. Ще те ободри. Още ли те боли?

Тарик се намръщи, вгледан в димящата чаша, която Бейба му подаваше, и отвърна глава.

— Не ти искам гнусните отвари.

— Сигурно си жаден — заувещава го старата жена. — Уверявам те, няма нищо в чая.

— Ако лъжеш, ще си изпатиш.

— Не те лъжа, господарю. Моля те, пийни.

Тя поднесе чашата към устните му. Тарик отпи предпазливо, после пак. След това и позволи да го нахрани. Имаше нужда от всичките си сили, щом бъдеше отново свободен.

Развързаха го по пладне на другия ден. Веднага щом се видя свободен, мина през сарая в пристъп на убийствен гняв и в това настроение стигна на пристанището. Капитан Фауд го чакаше.

— Готов ли е корабът? — запита Тарик с треперещ от гняв глас.

— Да, принце. Вземи моя кораб; поправен е и е снабден с всичко необходимо. Аллах да е с тебе.

Да, щеше да е нужна силата на самия Аллах, за да изтръгне Уилоу от ноктите на Ибрахим.