Пиратът принц

14

Ясно време и безоблачни дни и нощи обгръщаха „Отмъщение“ по пътя към Истанбул. Корабът летеше пред вятъра, като че ли имаше крила. Уилоу си пожелаваше ураган, който да отложи неизбежното, но не излезе нищо подобно. Въпреки компанията на Али Хара настроението й съвсем не беше весело. Тарик й липсваше.

Той беше пожелал да умре заради нея.

Какво повече можеше да иска една жена от любимия си?

Уилоу стоеше до перилата, взирайки се мрачно в синьозелените вълни, които се разбиваха под кораба, когато Али Хара дойде при нея.

— Споделям мъката ти, господарке.

Уилоу въздъхна.

— Едва ли знаеш как се чувствам, но ти благодаря за съчувствието. Скоро ли ще стигнем Истанбул?

— Липси е много близо до южния бряг на Турция, но е доста далече от Истанбул. Поне седем дни трябва да пътуваме дотам.

— Мислиш ли, че принц Тарик може да настигне „Отмъщение“, ако реши да ни последва?

— Малко вероятно е, господарке. Няма по-бърз кораб от „Отмъщение“. Мустафа се надява принцът да разбере, че ще бъде безполезно, и да не се опитва да предприема това пътуване.

— И аз се надявам — прошепна Уилоу.

Ако Тарик я последваше в Истанбул, всичките им жертви за него щяха да бъдат безсмислени. Той щеше да бъде хванат и екзекутиран още със слизането на брега.

Сякаш прочел мислите й, Али Хара изрече:

— Няма да бъде толкова глупав, че да слезе в града, щом ти бъдеш предадена на Ибрахим. Ще бъде безсмислено, защото майка му вече ще бъде на борда на „Отмъщение“. Вероятно ще пресрещне „Отмъщение“ по обратния му път и ще се види с майка си в открито море.

— Ще ме забрави — прошепна Уилоу, обръщайки глава, за да не види Али Хара сълзите й.

— Не мога да чета в сърцето на господаря си, но не вярвам да те забрави.

Уилоу се вкопчи в тези думи. Уплаши се, че те може да бъдат всичко, което ще й остане до края на живота й.

Тарик проклинаше отлива, задето беше още много слаб, за да може „Осман“, преименуван на „Ловец“, да излезе от пристанището. По-късно проклинаше въжетата, които се заплетоха, когато корабът вдигна котва, и се кълнеше, че боговете са против него. После започна да ругае вятъра, че не тласка платната достатъчно бързо. Как да се надява да догони „Отмъщение“, ако вятърът и отливът не му съдействат?

Тарик даде знак на Ахмед да поеме кормилото, докато той помагаше да се разплетат въжетата. Беше благодарен, че Ахмед е с него. Вярваше му почти толкова, колкото и на Мустафа. Не, не беше вярно. Вече не вярваше на Мустафа. Вече не знаеше на кого да вярва. Беше пожелал да спаси Уилоу от ужасна съдба, но неговите приятели го бяха предали.

Не му се щеше да мисли, че тя не е била принудена да се качи на борда на „Отмъщение“. Ако е тръгнала доброволно, то е било, защото Мустафа я е убедил, че животът на Тарик си струва тази жертва.

Обичам те. Моля те, прости ми. Това бяха последните й думи към него. Бяха ли искрени? Тя наистина ли го обичаше? Имаше нужда да я чуе отново да казва тези думи, без мозъкът му да е замъглен от някакви отвари. Но вятърът и отливът бяха срещу него. Току-що поправеният „Ловец“ не беше способен да развие такава скорост, каквато искаше Тарик. Уилоу щеше да бъде в леглото на Ибрахим, преди Тарик да стигне Истанбул.

Уилоу стоеше на обичайното си място до перилата на кораба, когато Мустафа й каза, че ще влязат в Босфора на следващия ден и ще стигнат Истанбул след още един ден. Дотук пътуването беше скучно. Всеки ден тя оглеждаше хоризонта, за да зърне някой кораб да ги следва, но не видя нищо.

Макар да нямаше особено основание да вярва, че Тарик се интересува достатъчно много от нея, за да се опита да настигне „Отмъщение“, тя все пак се страхуваше, че той може да го направи — въпреки факта, че Мустафа й беше казал, че няма по-бърз кораб от „Отмъщение“. Уилоу тайно си фантазираше, че Тарик ще настигне флагманския си кораб, но по-практичната част от ума й се молеше да не стане така. Би било не просто глупаво, но и катастрофално Тарик да влезе в Истанбул.

През празните дни в морето Уилоу имаше прекалено много време да мисли за новия си живот. Беше ли Ибрахим толкова жесток, колкото го описваше Тарик? Как щеше да живее в харема, обитаван от неговите съпруги и наложници? Щяха ли да го ревнуват от нея?

Али Хара се беше заклел, че ще я защитава, но щеше ли да може? Тя вече се беше сблъскала със злобните машинации на ревнива наложница. Срещата й със Сафие я беше научила да не се доверява на никого.

Когато мислите й се обръщаха към Ибрахим, бяха придружени от неизменна тръпка на страх. Ако имаше начин да стои далече от леглото му, тя се закле да го открие.

След два дни „Отмъщение“ влезе в залива на Истанбул и хвърли котва близо брега. Мустафа отиде при Уилоу на перилата и я осведоми, че няма да пристанат на някой от каменните кейове, защото можеше да се наложи да тръгнат бързо.

— Смятам да сляза на сушата утре сутрин и да поискам среща с Ибрахим — обясни Мустафа. — Ще му кажа, че „Отмъщение“ е пристигнал с неговото съкровище. Той ще разбере за какво говоря.

Уилоу кимна, но не отговори нищо. Мустафа се поклони отсечено и излезе. Уилоу оценяваше кратката отсрочка, макар че това й докара една безсънна нощ.

Сутринта дойде твърде бързо. Скоро след изгрев слънце тя видя как една лодка се спуска от борда към водата. Мустафа, придружен от няколко човека, се прехвърли през борда и слезе по въжената стълба в лодката. Двама мъже хванаха греблата и загребаха към брега. Уилоу се запита колко ли време трябва да чака, преди Мустафа да се върне. Надяваше се да е дълго.

Върна се в каютата си, след като лодката отплава, искаше да бъде сама, да се стегне и да намери смелост да се изправи пред султана. Не беше толкова смела, колкото претендираше, че е. Страхът от неизвестното я разкъсваше. Единствената й утеха беше, че жертвата й ще позволи на Тарик и майка му да останат живи. Въпреки това тя знаеше, че коленете й ще треперят, когато се изправи пред Ибрахим за първи път.

Денят се влачеше бавно. Смени го нощта, а от Мустафа нямаше никакъв знак. Дали не беше успял да убеди Ибрахим да размени Салиха султан за Уилоу? Да не би да са го арестували? Или нещо по-лошо? Напрежението я убиваше.

В късният следобед на следващия ден Уилоу лежеше на леглото си полузаспала, когато Али Хара нахлу в каютата.

— Мустафа се върна! Скоро ще дойде при тебе.

Уилоу се изтръгна от летаргията.

— О, Али Хара, толкова ме е страх. Ти си единственият човек, пред когото мога да призная това.

Али Хара хвана ръцете й и ги стисна.

— Ще бъда при тебе, господарке. Няма да допусна някой да ти навреди.

Уилоу преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Можеш ли да ми помогнеш да стоя далече от леглото на Ибрахим?

Тъмните очи на Али Хара се изпълниха със състрадание.

— Ако такова нещо е възможно, ще направя всичко, доколкото ми стигат силите.

Уилоу изтри една сълза.

— Благодаря.

На вратата се почука и Мустафа влезе в каютата. Свирепото му изражение се успокои, когато погледна към Уилоу.

— Свършено е, господарке. Уговорих размяната с Ибрахим.

— Още ли ме иска? — прошепна Уилоу.

— Със сигурност, господарке. Но настоява да те види, преди да пусне Салиха султан. Трябва да го посетиш в личните му покои тази вечер. Али Хара ще донесе дрехите, които трябва да носиш, и ще ти помогне да се приготвиш за аудиенцията. Умолявам те, не казвай нищо, което да накара Ибрахим да промени решението си.

Не можейки да намери думи, Уилоу само кимна.

— Ще ти донеса дрехите — каза Али Хара, след като Мустафа излезе. — Натоварих ги на кораба, преди да заминем от Липси. Докато ме няма, използвай крема, който ти даде Бейба, за да премахнеш космите от тялото си. Ако кожата ти не е гладка и обезкосмена, когато се представиш пред султана, той ще се отврати. Когато се върна, ще ти направя хубава прическа.

С тежко сърце Уилоу последва инструкциите на Али Хара. Изглеждаше смешно да премахва космите от тялото си, но го направи, защото не искаше да предизвиква неприятности… все още. Тъкмо беше свършила тоалета си, когато Али Хара пристигна с дрехите, които тя трябваше да облече за първата си среща с Ибрахим.

Той излезе отново, за да намери фередже, докато тя обличаше късото елече, украсено със скъпоценни камъни, и многослойните поли, достатъчно прозрачни, за да разкриват очертанията на краката й. Широк колан, обсипан също със скъпоценни камъни, и меки чехли довършваха тоалета. След като се облече, Уилоу направи гримаса. Приличаше на робиня от „Хиляда и една нощ“, каквато наистина щеше да бъде, след като влезеше в сарая на султана.

Разтърси я тръпка. Сексуална робиня.

Али Хара се върна, остави фереджето на леглото и взе една четка за коса.

— Седни, господарке, за да ти среша косата. Ибрахим няма да може да устои на красотата ти. Косата ти е като злато, а кожата — гладка като порцелан. Ако му харесаш, султанът може да те направи своя съпруга.

Уилоу ахна отвратена.

— Господ да ми е на помощ, защото само Той знае, че не се стремя към тази титла. Ще бъда щастлива, ако ме оставят в харема, без никой да ми обръща внимание и без султанът да ме пожелае.

— Това няма да се случи, господарке — увери я Али Хара. — Никой мъж няма да те пренебрегне, щом те види.

Обезсърчена, Уилоу позволи на Али Хара да й среше косата. Затваряйки очи, тя изпразни ума си от всичко с изключение на Тарик и техните еротични нощи. Спомни си как се бяха любили в хамама и игриво се бяха хранили един друг след това. Преживя отново деня, когато се бяха любили на пода сред купчина възглавници, а после в леглото му.

— Трябва да носиш косата си пусната. Изглежда най-добре, когато се спуска по раменете до кръста ти — реши Али Хара, оставяйки настрана четката. — Не мога да направя нищо, за да увелича естествената й красота. Готова си, господарке.

Уилоу преглътна мъчително. Никога нямаше да бъде готова. Но се беше съгласила с плана на Мустафа и щеше да го изпълни. Не че не беше изобретателна. Докато умът й работеше, щеше да крои планове и може би дори да избяга.

— Готова ли си, господарке? — извика Мустафа зад вратата.

Дъхът й излезе със свистене от гърлото.

— Да, готова съм.

Али Хара й помогна да облече фереджето и отвори вратата. Следобедното слънце преливаше в златист здрач, когато Уилоу излезе на палубата. Мустафа я хвана за лакътя и я придружи до перилата.

— Можеш ли да слезеш по въжената стълба в лодката, господарке? Не е голямо разстояние. Ще ти помогна.

Уилоу погледна надолу. Изглеждаше й като истинска пропаст, но щеше да направи каквото трябва заради Тарик. Мустафа тръгна напред, за да й помага при слизането. Али Хара я прехвърли над перилата. Уилоу постави крак на първото стъпало и полека започна да слиза, проклинайки фереджето, което я спъваше. Полека стигна най-долу, където я чакаше Мустафа. Той я настани в люлеещата се лодка, докато Али Хара слизаше по стълбата.

Двамата моряци вдигнаха греблата и загребаха към брега. Стигнаха до пристанището прекалено скоро, реши Уилоу.

Моряците задържаха лодката, за да могат Мустафа и Али Хара да слязат и да помогнат на Уилоу да излезе.

— Ето я каретата на султана — каза Мустафа, посочвайки към изящен екипаж със златни украси и впряг от два черни коня. — Побързай, не бива да караме Ибрахим да чака.

Ако зависеше от Уилоу, султанът можеше да си чака до безкрайност. Но тя беше заминала от Липси, знаейки каква съдба я очаква, и беше решена да я посрещне смело. Изправяйки рамене, тя се отправи към каретата. Един лакей в черно-златна ливрея отвори и задържа вратата, докато Мустафа я настаняваше вътре. После двамата с Али Хара се качиха при нея. Лакеят затвори вратата и каретата потегли.

Малкото, което Уилоу можа да види от екзотичния град през прозореца, беше очарователно. Нищо от видяното не й изглеждаше познато. Звуците, гледките, смесените аромати на подправки и цветя бяха празник за сетивата. Мъжете изглеждаха много по-високи и по-едри от обикновените англичани, а жените, както видя, носеха фереджета, закриващи всичко освен лицето.

— Сараят не е далече — каза Мустафа.

Уилоу подаде глава от прозореца, докато изящната порта се отваряше пред тях. Конете влязоха в двора и спряха. Вратичката на каретата се отвори и Уилоу се озова във вътрешен двор, застлан с бял мрамор, обточен със злато. Мраморни стъпала водеха към двойна бронзова врата, също обрамчена със злато. Уилоу реши, че султанът е много богат мъж и не се спира пред никакви разходи за собственото си удобство.

Мустафа я поведе към предния вход, където еничарят, застанал пред вратата, почука силно по нея с дръжката на ятагана си. Вратата се отвори незабавно. Уилоу влезе вътре с диво разтуптяно сърце. Тогава вратата се затвори зад нея. Тя беше като хваната в капан. Някога щеше ли да види отново външния свят?

— Последвайте ме — заповяда стражът. — Султанът ви чака в личните си покои.

Краката на Уилоу отказаха да помръднат, докато Али Хара не я побутна полека напред. Тя беше прекалено уплашена, за да забележи великолепието на сарая; всичко се размиваше пред очите й Едно нещо обаче не можа да не забележи — богатството, златото, украсяващо всичко, върху което попаднеше погледът й, от пискюлите на драперията през статуите, ръбовете на масите от оникс до тавана над главата й.

Вървяха по дълги мраморни коридори, минавайки покрай затворени врати, както и край изящно мебелирани стаи, отворени, за да се виждат. Тя преглътна страха си, когато стигнаха до края на един дълъг коридор и спряха пред една двукрила златна врата, по-красива от всичко, което беше видяла досега. Вратата се отвори.

Погледът на Уилоу беше привлечен от един мъж, седнал на кресло, което не беше изящно като трон, но въпреки всичко внушително. Султанът, защото не можеше да бъде никой друг, беше великолепен в червено-златистата си туника над белите шалвари. Беше обут в меки чехли със златни токи, бяла чалма увенчаваше гъстата му черна коса. Две абаносовочерни деца стояха от двете му страни и вееха с ветрила от пера над главата му, докато няколко въоръжени стражи стояха около него. Ибрахим махна на Уилоу и придружаващите я да се приближат. Заедно с Мустафа и Али Хара, който едва ли не я крепеше, тя се приближи към султана.

Ибрахим се обърна направо към Мустафа:

— На какъв език да говоря с жената, Мустафа? Тя говори ли френски?

— Говоря френски и турски — рече Уилоу, преди Мустафа да отговори.

Тъмният поглед на султана се спря на Уилоу. Ибрахим не беше грозен, реши тя, но имаше някаква студена пустота в очите му, която я плашеше. Гъстите му черни вежди и спретнатата брада бяха тъмни като нощта, но очите му бяха твърде блестящи, прекалено коварни. Той явно се беше стреснал от това, че тя му говори, без да иска позволение.

— Как се казваш, жено?

— Аз съм лейди Уилоу Фоксбърн и настоявам да ме върнете на баща ми.

Веждите на Ибрахим подскочиха рязко нагоре.

— Не можеш да искаш нищо от мене, жено. Платих за тебе с чисто злато. Ти си моя и мога да правя с тебе каквото си поискам. Следователно ще говориш само когато ти заговорят.

— Жената не е твоя, докато не изпълниш твоята част от сделката — напомни му Мустафа.

Ибрахим се намръщи.

— Не ти вярвам, Мустафа. Ако не беше ти и Салиха султан, брат ми щеше да срещне съдбата, която му бях отредил. Искам да огледам жената, за да се уверя, че не съм бил измамен. Свали си фереджето, жено.

Нямаше нищо, което Уилоу да може да направи, за да прикрие оскъдно облечената си фигура от султана. С огромно нежелание тя смъкна фереджето и го пусна на пода. Чу как Ибрахим остро си поема дъх и срещна пронизителния му поглед, без да трепне, отказвайки да бъде сплашена.

Тишината пулсираше, докато Ибрахим я гледаше втренчено.

— Да — пое си дъх той, — тя е прелестна. По-блестяща от луната и звездите.

Издигна се с целия си ръст от креслото и се приближи към нея. Едва тогава Уилоу трепна.

Беше висок като Тарик, но по-страшен, макар и не толкова едър или мускулест като брат си. Спря пред нея и вдигна един кичур от косата й, навивайки го около пръста си. Когато пусна къдрицата, тя възстанови първоначалната си форма, сякаш имаше самостоятелен живот.

— Косата ти е чисто злато. Никога не съм виждал такава. Винаги ще я носиш пусната за мене, когато идваш в леглото ми.

Тя премига, сякаш картината, изобразена от думите му, беше твърде болезнена.

— Очите ти — продължи Ибрахим — са като светли изумруди. Ти си наистина съкровище и си струваш цената.

— Сега, след като видя господарката Уилоу и я одобри, трябва да освободиш Салиха султан — настоя Мустафа.

Ибрахим премести очи от Уилоу към Мустафа с видимо нежелание.

— Още не. Отдръпнете се, за да поговоря насаме с жената.

Мустафа и Али Хара отстъпиха назад към вратата. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да го чуват, Ибрахим плъзна жадните си, изпълнени със страст очи по оскъдно облеченото тяло на Уилоу.

— Ти си била дълго време с брат ми, жено.

Думите му не изискваха отговор, затова Уилоу не каза нищо. Знаеше за какво намеква той.

Погледът му стана още по-напрегнат, изражението му се вкамени.

— Той взе ли твоята девственост? Притежаваше ли те?

Уилоу знаеше, че лъжата няма да й помогне. Липсата на девственост беше осезаемо доказателство, че не е недокосната. Поглеждайки право в очите на Ибрахим, тя изрече:

— Да.

Не беше необходимо да казва нищо друго.

Ибрахим се извърна и се приближи към креслото си. Изглеждаше гневен. Раменете му бяха стегнати, ръцете свити в юмруци. Но не седна. Извърна се и тръгна отново към Уилоу.

— Очаквах такова нещо. Знаех, че брат ми няма да ти устои. И така да е, той те е взел, за да ми се подиграе. Ако ме беше излъгала, щях да разбера. Брат ми е страхливец. Не дойде с тебе в Истанбул, защото знае, че ще го убия, задето е взел това, което е мое.

— Щеше да го убиеш така и така — възрази Уилоу.

Той вплете пръсти в косата й и те се забиха в скалпа й. Уилоу ахна, когато силната болка я преряза. Обуздавайки гнева си, тя отпъди с премигване сълзите, избили в очите и, и се втренчи яростно в него.

— Ако не ме искаш, върни ме на принц Тарик.

Хващайки я за раменете, Ибрахим изръмжа:

— Никога! Ти си моя. Тарик не може да те има. Мислиш ли, че не знам, че иска да ме убие и да вземе властта ми?

— Тарик не иска да ти вземе властта — възрази Уилоу.

Ръцете на Ибрахим стиснаха раменете й. Тя премигна.

— Не я наранявай, моля те — обади се Али Хара, втурвайки се да защити Уилоу.

Ибрахим погледна покрай нея към него.

— Кой си ти, че говориш от името на моята наложница? — Очите му се присвиха. — Сега си спомням. Ти си Али Хара, евнухът, който изчезна от харема скоро след като брат ми избяга.

— Да, господарю — призна Али Хара. — Сега служа на господарката Уилоу. Възнамерявам да остана при нея, ако позволиш.

Ибрахим се засмя. Уилоу помисли, че звукът е доста грозен.

— Можеш да останеш, ако искаш, но думата на Кемал е закон в харема.

— Разбирам, господарю — отвърна Али Хара. — Само искам да пазя господарката Уилоу от твоите наложници. Ще се появи ревност, а ти знаеш колко лошо може да стане.

Ибрахим обърна твърдия си поглед към Уилоу.

— Бременна ли си?

Тя пребледня и отстъпи назад.

— Не знам.

Ибрахим тропна с крак като разглезено дете.

— Ще убия брат си, задето те съсипа! Няма да се успокоя, докато главата му не се отдели от раменете му, нито пък ще те взема в леглото си, докато не получа доказателство, че не носиш дете от брат ми.

Уилоу едва не припадна от облекчение. Това беше отсрочката, за която се беше молила. Сведе глава примирено и приемащо, докато умът й започна да крои планове за възможностите, които сега се отваряха пред нея. Имаше най-много един месец, за да планира бягството си. Ако от все сърце си пожелаеше чудо, можеше и да й се случи. Например Ибрахим да забрави, че тя съществува.

Султанът седна на трона си и махна на Али Хара и Мустафа да се приближат.

— Къде е брат ми? — запита той. — На кораба ли е останал, защото е твърде страхлив, за да се изправи пред мене?

— Не, господарю — отговори Мустафа. — Принц Тарик не е страхливец. Той беше… възпрепятстван и ме прати да го заместя.

— Къде е крепостта му? — запита настоятелно Ибрахим. — Знам, че има флота от кораби и цяло братство пирати на свое разположение. Съсипа корабоплаването ми и ми причини големи загуби. Не пуска никой кораб от други пристанища да стигне до Истанбул.

— „Отмъщение“ е нашият дом, господарю. Както добре знаеш, корабът е солиден. Няма друго, което да мога да ти кажа.

Очевидно Ибрахим не хареса този отговор.

— Мога да се занимая с тебе по начин, който няма да ти хареса, ако не ми кажеш каквото искам да знам.

— Принц Тарик изпълни своята част от сделката и очаква ти да изпълниш своята — настоя Мустафа. — Ти си велик султан. Не може ли да се вярва на думата ти? Сделката си е сделка. Ти обеща да пуснеш Салиха султан, ако брат ти ти даде жената. Принц Тарик се съгласи да пуска корабите ти да преминават свободно за период от една година. Господарката Уилоу стои сега пред тебе и ти изглеждаш доволен от нея. Време е да освободиш Салиха султан. Ако не го направиш, вестта, че не може да се вярва на честната дума на султан Ибрахим, ще се разнесе из цялата Османска империя и извън нея.

Това беше дръзка реч и Уилоу се надяваше да не струва главата на Мустафа.

Парещият поглед на Ибрахим се върна към Уилоу, горещата му страст я изгаряше, където и да я докоснеха очите му, а те сякаш бяха навсякъде. Тя потръпна и скръсти ръце на гърдите си, опитвайки се да прикрие колкото може повече от тялото си пред нечестивия му поглед.

— Никога никой няма да каже, че великият султан Ибрахим няма чест. — Погледът му се насочи към един дървен параван вляво от трона му. — Излез, Салиха султан.

Дъхът на Уилоу спря, когато една възрастна жена, облечена в развяващ се копринен кафтан, излезе иззад паравана. Дребна и крехка, с красива посивяла коса и непомръкнала красота въпреки възрастта, тя тръгна с горда походка и се спря пред Уилоу.

— Съжалявам, скъпа — изрече жената на английски. — Ако имах избор, нямаше да бъдете тук. Аз съм стара и съм живяла пълноценно, докато вашите години още предстоят. Синът ми не е мислил с разума си. Не ви е мястото тук.

Сребристите очи на Салиха султан бяха толкова подобни на тези на сина й, че Уилоу би могла цял живот да се взира в тях.

— Какво казваш? — изрева Ибрахим. — Не разбирам езическата ви реч.

— Просто приветствах господарката Уилоу в твоя сарай — отвърна Салиха султан.

— Внимавайте; милейди — продължи Салиха на английски. — Има много интриги в харема. Кемал ще се старае да ви защитава. Доверете му се.

— Тръгвай с Мустафа, Салиха султан — заповяда Ибрахим. — И прав ти път — добави той кисело.

Мустафа хвана лакътя на Салиха султан, за да я изведе. Уилоу хвана ръкава на кафтана й.

— Един момент, милейди — прошепна тя. — Моля ви, грижете се добре за Тарик. Той… аз… просто го пазете от зло.

Проницателният поглед на Салиха султан се впи в лицето на Уилоу.

— О, господи. Вие обичате сина ми! Как можа той да ви причини това?

— Беше мой избор — прошепна Уилоу. — Дойдох доброволно, милейди. Тарик не ме е пращал, никой не ме е докарал насила тук.

— Трябва да тръгваме, Салиха султан — настоя Мустафа. — Ще ти обясня всичко, щом се качим на борда на „Отмъщение“.

С плувнали в сълзи сребристи очи Салиха султан наведе глава и позволи на Мустафа да я отведе.

Али Хара се приближи покровителствено към Уилоу. Тя му отправи трепереща усмивка. Неговото приятелско лице означаваше много за нея в този момент.

Ибрахим се изправи.

— Доведи Кемал! — заповяда той на единия страж. После обърна отново поглед към Уилоу. — Завърти се, жено, но бавно, много бавно.

Тя погледна към Али Хара. Когато той кимна, тя се подчини на заповедта на Ибрахим. Чувстваше се като парче месо, изложено на пазарската сергия, докато горещият му поглед се плъзгаше по нея.

— Приближи се, жено.

Тя пристъпи едва-едва към султана.

— Покажи ми гърдите си.

Главата й се вдигна рязко.

— Не!

Али Хара пристъпи между Ибрахим й Уилоу.

— Господарката ми е изтощена, милостиви султане. Пътуването беше дълго. Тя ще се подчини на желанията ти, след като се изкъпе и си отпочине. Може би, превелики, ще й дадеш малко време да свикне с обкръжението си, преди да искаш нещо от нея.

Ибрахим отправи страшен поглед към Али Хара.

— Твърде дързък си, Али Хара. Нарочно ли се опитваш да ми пречиш? След като брат ми е виждал и докосвал тази жена, защо аз да нямам същото право?

Кемал избра точно този момент, за да се появи в покоите.

— Пратил си да ме повикат, господарю? — Евнухът отправи успокояваща усмивка към Уилоу. — Новата ти наложница е пристигнала, както виждам. Предполагам, че Салиха султан е получила позволение да замине.

— Да, замина си и прав й път — отвърна нацупено Ибрахим. — Иска ми се да можех да се освободя и от сина й толкова лесно. Тарик е отровата на моето съществувание. Доколкото ми е известно, той събира последователите си, за да ми отнеме властта. Турция е голяма страна; невъзможно е да имаш очи навсякъде.

— Тарик не желае да става султан — повтори Уилоу. — Иска правосъдие.

— Млък! — викна Ибрахим. — Изведи жената, Кемал, и я научи да говори само когато й позволят. Не обичам дръзки жени. Тя е тук да ми угажда, не да ме разпитва или да ме съди. Осведоми управителката на харема, че има един месец да подготви новата ми наложница за моето легло. Кажи на Хатидже, че искам да ме осведоми, когато започне лунният цикъл на жената. Ако науча, че носи дете от брат ми, ще я подаря на коняря си. — Той се усмихна зловещо. — Обещавам, че няма да хареса нито новия си господар, нито суровото му отношение.

Махна с ръка, отпращайки Уилоу и двамата евнуси.

Мъка душеше Тарик, докато се взираше в цепнатината, появила се на едно от платната му. Лошият късмет го беше преследвал още от мига, когато се качи на „Ловец“. Никога нямаше да стигне Истанбул навреме, за да попречи да вкарат Уилоу в леглото на Ибрахим. Дори след като платното беше поправено, почти нямаше надежда мисията му да успее. Гняв кипеше в него. Глави щяха да падат заради това предателство. Мъже, на които беше вярвал, нарочно бяха осуетили плановете му. Те нямаха право да решават, че неговият живот е по-важен от живота на Уилоу.

В последните две години Тарик усещаше, че живее като че ли назаем. Трябваше да умре заедно с братята си, когато Ибрахим ги изкла за една нощ.

Въпреки че Мустафа изобретателно спаси живота му в онзи ден преди две години, Тарик не можеше да му прости. Нито на него, нито на останалите си така наречени приятели.

— Кораб пред носа! — извика наблюдателят от „сврачето гнездо“ на върха на гротмачтата. — Приближава бързо откъм север.

— Виждаш ли цветовете? — извика Тарик.

— Да. Твоето знаме е, принце. Това е „Отмъщение“.

Тарик вдигна телескопа; трябваше му само кратък поглед, за да разпознае „Отмъщение“. Телескопът падна, с него и духът му. Неговия флагмански кораб пътуваше на юг само поради една причина.

Бе закарал Уилоу при Ибрахим и се връщаше с майка му.

Уилоу!

Искаше да изреве името й.