По-студената война

12.

Ако използваше приливната вълна, Кел би могъл да стигне с плуване до Турция за два-три часа. Разстоянието от Карфас до Чешме нямаше и десетина километра; с ферибота от пристанището на Хиос би го изминал за четирийсет и пет минути. Вместо това, придържайки се стриктно към маршрута, който си бе определил още в Лондон, той отлетя обратно за Атина, откъдето се друса няколко часа в следобедния полет за Анкара, пристигайки малко след пет часа, след което близо час си чака чантата в привечерния хаос на претъпканото турско летище.

Дъглас Тремейн, заместникът на Уолинджър в Анкара и временно заемащ длъжността на шефа, го очакваше в салона за пристигащи. Кел не можа да реши за себе си дали присъствието му на летището бе индикация за сериозността, с която приемаше разследването на случая с Уолинджър, или просто признак на отегчение и нужда от компания. Беше облечен с изгладен ленен костюм и скъпа на вид риза, като си бе сложил достатъчно афтършейв, за да предизвика сълзи в очите на всички присъстващи в радиус от 6-7 метра. Косата му беше грижливо сресана назад, черните му обувки с декоративни дупчици лъснати до блясък.

- Не трябваше ли да се видим за вечеря? - попита го Кел, преметнал пътната си чанта през рамо, докато крачеха към паркинга.

Тремейн беше бивш офицер от армията, колоритен, но безхарактерен; двамата с Кел бяха работили заедно за кратко в края на 90-те в Лондон. Заедно с неколцина колеги Кел си бе съставил мнение, че Тремейн все още не е събрал кураж да признае пред себе си, какво остава пред някой друг, че е гей. Приветлив и общителен до лепкавост, умиращ от желание да се хареса, той можеше да бъде изтърпян единствено на малки дози с големи интервали между тях. Мисълта, че ще прекара следващите няколко часа в компанията му, да не говорим за цели два дни в посолството, заровил нос в папките на Уолинджър, изпълваше Кел с униние, граничещо с покруса.

- Ами имах малко свободно време, а и като знам какви са тук шофьорите на таксита, реших да те изненадам, пък може още по пътя да те поставя в течение на нещата.

С оглед на обстоятелството, че Тремейн беше обявен пред турските власти като МИ6, имаше вероятност всяка дума, разменена помежду им в колата, да бъде записана и предадена на турското разузнаване.

- Кога за последен път си проверявал за бръмбари? - попита Кел, като метна със замах чантата си в багажника. В задния десен калник на колата имаше вдлъбнатина, незараснал белег от шофирането в Анкара.

- Не се бой, Том. Не се бой. - Тремейн му задържа вратата като шофьор на лимузина, очакващ бакшиш. -Вчера следобед я взех от инспекция. - Той потупа колата собственически по покрива. - Като нова е.

- Но те следят, нали?

Тремейн седна зад волана и запали двигателя, преди да отговори.

- Да. Иранци. Руснаци. Турци. Но то си ми влиза в длъжностната характеристика, нали? Да влача опашки след себе си, за да може такива като теб да си вършат спокойно работата.

Ако тази участ го измъчваше, Тремейн с нищо не издаваше нещастието си. Той беше от кротките шпиони, с годините се беше измързеливил и определено нямаше нищо против да изслужи до пенсия в сянката на по-динамичните си колеги. Уолинджър беше звездата в Турция, той бе организирал под личното ръководство на Амилия преструктурирането на цялостната дейност на МИ6 в Близкия изток. Бе оглавил един екип от амбициозни млади разузнавачи, готови да вербуват агенти и да провеждат операции срещу безброй цели, каквито не липсваха в Анкара и отвъд нея. На Тремейн никога не би му хрумнало да се кандидатира за Анкара/1.

След минути волвото на Тремейн вече пълзеше по безличното шосе към безличната турска столица, както Кел бе запомнил Анкара - един с нищо незабележим град, побрал с нищо незабележими сгради, струпани сякаш наслуки насред степта, на неопределена възраст и в неопределен стил, разхвърляни хаотично тук-там, без план, без градоустройствена мисъл. Беше идвал тук два пъти, единствено за срещи с колеги от турското разузнаване, но не си спомняше нищо от пътуванията си, ако не се броеше януарската снежна буря, в която британското посолство бе заприличало на алпийска хижа.

- Тъй че ние тук чакаме да отмине бурята, да се уталожат нещата - чу той глас до себе си; беше оставил съзнанието си да блуждае и не можеше да каже със сигурност колко време бе продължил монологът на Тремейн. - Аз не можах да отида на погребението, както знаеш; трябваше да пазя крепостта. Е, как беше?

Кел открехна прозореца, за да запали цигара - четвъртата след кацането на самолета.

- Трудно. Потискащо. Пълно с познати лица. И с въпроси без отговор.

- Смяташ ли, че може нарочно да е разбил самолета?

Тремейн бе съобразил, макар и за един кратък миг, да го погледне в очите, преди да зададе въпроса си, но въпреки това моментът не беше подходящ и Кел усети как го обзема раздразнение.

- Ти ми кажи. Смяташ ли, че Пол може да е бил склонен към самоубийство?

- В никакъв случай - отговори Тремейн, без да се поколебае. Но побърза да добави, като шофьор, който коригира волана по време на завой: - В интерес на истината обаче, ние не общувахме много помежду си. Не сме се сприятелявали. Пол прекарваше повечето време в Истанбул.

- Имаше ли конкретна причина за това?

Тремейн се поколеба, преди да отговори:

- Ние сме изнесен пост.

- Много добре знам, Дъг. Затова казах „конкретна причина“.

Кел отново хвърляше мрежата наслуки, на принципа „каквото се хване“: източниците на Уолинджър, съзнателно вербувани и неподозиращи; жените му; хората, с които се срещаше. Папките и телеграмите, в които щеше да се рови през следващите четирийсет и осем часа, съставляваха официалната версия за интересите и поведението на Уолинджър, но нищо не можеше да замени суровите данни, клюки и слухове.

- Ами, на първо място, Уолинджър беше влюбен в този град. Познаваше го като петте си пръста, умееше да извлече от него онази наслада, каквато само Истанбул може да достави. Анкара е казионен град, тук се ражда държавната политика. Но, както знаеш, повечето важни дискусии за Иран, Сирия, за Мюсюлманското братство и така нататък се провеждат в Истанбул. Пол имаше прекрасна къща в „Еникьой“. Живееше, заобиколен от книги и картини. Там ходеше и Джоузефин. Тя ненавиждаше Анкара. Децата също.

- Рейчъл идвала ли е тук?

Тремейн кимна.

- Веднъж, доколкото знам.

Кел извади айфона си и погледна екрана. Имаше само едно получено съобщение, което се оказа от доставчика му на мобилни услуги, и три имейла, два от които бяха спам. Това беше един лош, прилепчив навик, който бе придобил в резултат от многото самотни дни и нощи в Лондон без достатъчно стимули за интелекта - жажда за новини, за малките опияняващи дози контакт с външния свят. Повечето пъти се надяваше на някой дружелюбен есемес от Клеър, колкото да се убеди, че не е напълно изчезнала от живота му.

- Това новата ли е? - попита Тремейн.

- Нямам представа. - Кел пъхна телефона обратно в джоба си. - Кажи ми, върху какво работеше Пол? Амилия ме увери, че ще можеш да ме поставиш в течение.

Тремейн превключи на по-ниска скорост и остави колата да пълзи бавно към червения светофар.

- Предполагам, чувал си за арменското фиаско?

Това напомни на Кел колко отдавна беше извън играта. За каквато и провалена операция да намекваше Тремейн, Амилия дори не му я бе споменала при срещата им в Картмел.

- Нищо не съм чувал, Дъг. Приеми, че започвам от нула. Решението да бъда изпратен тук бе взето само преди два дни.

Светофарът започна да мига. Тремейн продължи напред със сгъстяващата се колона от автомобили, която в този момент преминаваше под лика на Жосе Моуриньо върху огромен билборд на застрахователна компания.

- Разбирам - каза той, видимо изненадан от неподготвеността на Кел. - Е, тази история може най-добре да се опише като фарс. Осеммесечна съвместна операция между нас и Братовчедите за изкарване на високопоставен ирански военен от страната. Всичко върви като по часовник от Техеран до границата, където човекът стига заедно с куриера, нает да го изведе. Пол и колегата му от ЦРУ вече се готвят да отворят шампанското и изведнъж - бум!

- Бум?!

- Колата гръмва. Агентът и куриерът загиват на място. Изглежда, вече са били толкова близо, че Пол е виждал бялото на очите му, а Братовчедът направо му е махал с ръка, дявол да го вземе! Всичко го има в доклада, който ще прочетеш утре. - Тремейн задмина някакъв камион, който бълваше черен дим в сгъстяващия се полумрак, и смени скоростта. - Амилия не ти ли разказа?

Кел поклати глава. Не, Амилия нищо не ми каза. Защо ли? За да си спести неудобството или понеже историята не се изчерпва само с една провалена съвместна операция?

- Бомбата е била заложена от иранците?

- Така предполагаме. Положително с дистанционно задействане. По очевидни причини не бяхме в състояние да огледаме останките от колата. Чувствахме се, сякаш ни бяха задигнали плячката под носа, след като ни бяха дали да я подушим. Доста унизителна демонстрация на сила. В Техеран са знаели за Хичкок през цялото време.

- Хичкок е кодовото име на агента, така ли?

- Истинското му име е Садек Мирзаи.

За пореден път Кел се запита защо Амилия не му бе казала за бомбата. Дали изобщо на погребението бе станало дума за тази операция? Дали в хамбара, без той да разбере, не се бяха провели половин дузина разговори за Хичкок? Кел усети познатия безпомощен гняв на човек, дълго време държан встрани от важната информация.

- Каква е американската версия за случилото се?

Тремейн вдигна рамене. Той беше на мнение, че след 11 септември Братовчедите играеха своя собствена игра, по свои правила и закони, а останалите трябваше да зачитат това, но и да не ги допускат твърде близо до себе си.

- Уредил съм ти среща с тях в понеделник - каза той. Тонът му се беше променил, бе станал някак извинителен. - Том, има нещо, което бих желал да обсъдя с теб.

- Казвай.

- Шефът на бюрото на ЦРУ тук... Предполагам, казали са ти?

- Какво да ми кажат?

Тремейн разкърши мускулите на шията си, изпускайки нов облак афтършейв в тясното пространство на колата.

- Том, в течение съм на ситуацията около теб. Знам от известно време за случилото се. - Имаше предвид Свидетеля X. Каза го така, сякаш очакваше благодарност от Кел за проявената тактичност. - Ако искаш да знаеш мнението ми, мисля, че това си беше линч от тяхна страна.

- Ако ти искаш да знаеш мнението ми, мисля, че си прав.

- Окачиха те на въжето, за да защитят службите на Нейно величество. Превърнаха те в изкупителна жертва заради многобройните грешки на нашите началници.

- И подчинени - добави Кел, докато изхвърляше цигарата си през тясната пролука на прозореца.

В този момент, докато преминаваха покрай група мъже, застанали край пътя, той знаеше точно какво се готви да му каже Тремейн. Припомни си Ясин Гарани в онази стая в Кабул през 2004 г., когато напомпаният мускулест агент на ЦРУ удряше с юмруци в лицето гламавия джихадист с промит мозък.

- Джим Чейтър е в града.

Чейтър беше онзи, чиято репутация и добро име Кел бе опазил с цената на собствената си кариера. Тази негова наивност сама по себе си беше основната причина за гнева му през последните две години, не на последно място защото той така и не дочака подобаваща благодарност, задето бе премълчал онова, което знаеше за делата на Чейтър. Гарани бе бит до безсъзнание. Бе изтезаван, вързан по гръб и давен през кърпа, преметната върху лицето, след което бе закаран до тайна квартира в Кайро, а когато египтяните бяха приключили с него - прехвърлен в Гуантанамо и подлаган на системен тормоз и унижения. И със същия този Чейтър сега Кел трябваше да обсъжда смъртта на Пол Уолинджър.

Кел се извърна с лице към Тремейн, като се питаше защо ли Шефката бе пропуснала да го предупреди. Амилия бе поставила собствените си нужди - желанието си нейната афера с Пол никога да не излезе наяве - над здравия разум, поставяйки Кел в ситуация на неизбежен сблъсък с един от хората, които обвиняваше за провала на собствената си кариера. Може би дори в това бе видяла някаква полза за себе си.

Докато Тремейн получаваше указания от джипиеса на турски език, Кел размишляваше върху факта, че Чейтър беше непредвидим луд, гнояща язва в иначе колегиалните отношения между двете служби. Но пък, от друга страна, Амилия му бе предоставила възможност да поиска и да получи обяснение, да приключи случая за себе си. Кел усети как нещо вътре в него сякаш се размърда, някаква задрямала безпощадност. Сега, в тази неизбежна среща с Джим Чейтър в Турция, бе неговият шанс поне донякъде да си отмъсти.