По-студената война

14.

Следващите два дни, от осем и половина сутринта до десет вечерта, Кел прекара в кабинета на Уолинджър на последния етаж в сградата на британското посолство. До бюрото на МИ6 се стигаше през поредица от електронноохраняеми врати, които се отваряха с магнитна карта и с набиране на петцифрен код. Последната врата, водеща от секретното деловодство, беше дебела близо трийсет сантиметра, тежеше колкото малък автомобил и се наблюдаваше дистанционно с видеокамера от „Воксхол Крос“. От Кел се искаше да зададе комбинацията на секретната ключалка и да завърти едновременно две ръчки, преди да дръпне вратата към себе си върху добре смазаните панти. Докато вършеше това, се пошегува с една от деловодителките, че това е първото физическо упражнение, което извършва от година насам. Жената не се засмя.

В съответствие с правилниците за вътрешния ред на въпросните бюра по света, преди да замине за Гърция, Уолинджър бе свалил твърдия диск от компютъра си и го бе заключил в сейфа. Първата сутрин Кел помоли една от асистентките да го извади от там и да рестартира компютъра, докато той огледа набързо личните вещи в кабинета на Уолинджър. На стените висяха три снимки на Джоузефин. На едната тя бе застанала насред някаква влажна английска нива, прегърнала през раменете Андрю и Рейчъл. И тримата бяха със зимни палта, широко усмихнати под качулките и шапките си - щастлив семеен портрет. На бюрото имаше още един портрет в рамка на Андрю, облечен с редингота си от Итън, но никъде не се виждаше снимка на Рейчъл от ученическите й години. Некрологът от „Дейли Телеграф“ в памет на бащата на Уолинджър, служил във военното разузнаване през Втората световна война, висеше на отсрещната стена на кабинета, до друга голяма снимка на Андрю - като капитан на отбора по гребане в Кеймбридж. И този път липсваше съответната студентска снимка на Рейчъл, дори от дипломирането й в Оксфорд.

Кел не знаеше много за децата на Уолинджър, но подозираше, че Пол се бе радвал на по-топли и не толкова усложнени отношения със своя син, най-вече заради безгрижно мъжкарската жилка в характера си. В стаята не се виждаше почти нищо друго от лично естество, ако не се брояха ръчният часовник „Омега“ в едно чекмедже на бюрото и един порядъчно издраскан колежански пръстен, който Кел не си спомняше да е виждал някога на ръката на Уолинджър. Най-голямото чекмедже на бюрото беше заключено и Кел помоли хората от посолството да му го отворят, но вътре имаше само наполовина празни флакони с обезболяващи и витамини, както и написано на ръка любовно писмо от Джоузефин, датирано малко след сватбата им, което Кел прочете само до средата на втория ред от уважение към неприкосновеността на личната им кореспонденция.

На твърдия диск на компютъра бяха записани всички телеграми от и до централата на МИ6, които Уолинджър бе получил и изпратил през последните тринайсет месеца, копия от които в момента се четяха от един от асистентите на Амилия в Лондон. Вътрешната кореспонденция на Уолинджър с персонала на бюрото и с останалите служители в посолството не се копираше автоматично до централата, но в текстовете на докладните до посланика и първия секретар Кел не откри нищо, което да му се стори необичайно.

Амилия му бе издействала през главата на висшето ръководство на МИ6 допуск до всички нива на класифицирана информация в Анкара, от които би могъл да възстанови действията на Уолинджър през последните няколко седмици преди смъртта му, включително душевното му състояние. Разрешено му бе да чете свръхсекретни телеграми за анализирани информационни масиви от Иран, адресирани само до шефа на подразделението в Истанбул, Амилия, външния министър и министър-председателя. Копие от класифицирания вътрешен доклад за проваленото изтегляне на Садек Мирзаи беше изпратено до Джим Чейтър, който бе добавил свои бележки в очакване на подобен доклад за инцидента от страна на ЦРУ. Кел не откри нищо нито в начина, по който бе протекла вербовката на Мирзаи, нито в планирането и осъществяването на самата операция, което да му се стори погрешно или недооценено. Както бе намекнал Тремейн, иранците сигурно бяха разбрали, че се готви да избяга, най-вероятно поради негова собствена грешка, дължаща се на неопитност. Но само в личен разговор с Чейтър той би могъл да научи истината.

През третия си следобед в Анкара Кел взе такси до крайградската вила на Уолинджър в Инджек, собственост на Външното министерство и ползвана от шефовете на бюрото на МИ6 в Анкара през последните две десетилетия. Още със завъртането на ключа във входната врата Кел си каза, че през кариерата си бе претърсвал много домове, много хотелски стаи, но само веднъж преди му се бе налагало да ровичка в нещата на свой приятел - преди две години, когато издирваше Амилия. Това беше едно от по-здравословните правила на МИ6 и МИ5 - служителите се задължаваха срещу подпис да не разследват поведението на приятели и роднини, използвайки компютри на Службата. Онези, които биваха заловени да вършат това - да правят справки за ново гадже например или да търсят лична информация за колега, - биваха изритвани незабавно.

Вилата беше обзаведена в изчистения, почти спартански местен модерен стил, като в интериорното оформление не се долавяше почти нищо от личния вкус на Уолинджър. Кел подозираше, че къщата му в Истанбул е била доста по-различна като атмосфера: с повече вещи, по-разхвърляна, изпълнена с интелектуален безпорядък. Докато този имот имаше вид на наскоро почистван, всички кухненски плотове бяха полирани като нови, водата в тоалетните чинии беше синя от почистващи препарати, леглата бяха оправени, килимите с изравнени ъгли, никъде по полиците и масите нямаше и прашинка. В шкафовете Кел откри само онова, което бе очаквал: дрехи, обувки и кутии с вещи; в банята - тоалетни принадлежности, хавлиени кърпи и един халат. На нощното шкафче до леглото на Уолинджър имаше биография на Линдън Джонсън; под телевизора на долния етаж - кутии с дискове на всичките пет сезона на „Наркомрежа“. Вилата - бездушна като всяко служебно поддържано жилище - разкриваше много малко за личността на обитателя си. Дори кабинетът на Уолинджър беше пропит с едно усещане за временно обитаване - една-единствена снимка на Джоузефин на бюрото, друга - на Андрю и Рейчъл като деца - бе закачена на стената. Имаше купчини списания, на турски и английски, лавица с криминалета с меки подвързии, плакат от Зимните олимпийски игри в Инсбрук през 1974 г.

Кел прегледа надрасканите с молив бележки на бюрото, в едно от чекмеджетата намери стар дневник от отдавна минала година, но никакви скрити документи, никакви писма, пъхнати в рамките на картини, никакви фалшиви паспорти и предсмъртни послания. В килера под стълбището Уолинджър бе държал ракетата си за тенис и комплект стикове за голф. Чувствайки се като глупак, Кел провери за скрита кухина в дръжката на ракетата и за двойно дъно в чантата със стиковете. Не откри нищо освен няколко стойки за топчета за голф и пакетче стара, изсъхнала дъвка. На горния етаж беше същото. Кел бъркаше зад чекмеджета, сваляше абажури от лампите, надничаше под шкафове -в къщата на Уолинджър нямаше нищо скрито. Преминавайки от стая в стая, заслушан в песента на птиците и шума на преминаващите по улицата отвън автомобили, той постепенно стигна до извода, че в къщата няма нищо за намиране. Тремейн щеше да се окаже прав - сърцето на Уолинджър беше останало в Истанбул.

Кел беше в банята до по-малката от двете спални за гости, когато чу входната врата да се отваря и отново да се затръшва. Последва издрънкването на връзка ключове върху стъклената масичка. Не беше крадец с взлом, а някой, който имаше легитимно право на достъп до вилата. Може би чистачката? Или хазяинът?

Кел излезе от банята и се провикна от стълбищната площадка:

- Merhaba?

Никой не отговори. Кел заслиза надолу по стълбите, като отново извика:

- Merhaba? Ехо?

Отгоре се виждаше антрето на първия етаж. Някаква сянка се плъзгаше по полирания под. Който и да бе влязъл, се намираше в кабинета на Уолинджър. Когато стигна до средата на стълбището, Кел чу отговора -напевен женски глас, който позна мигновено.

- Ехо? Някой има там, моля?

От кабинета излезе жена. Косата й беше пораснала и вързана на опашка, облечена беше със син прилепнал клин и черно кожено яке. Кел не я бе виждал от операцията за спасяването на Франсоа Мало, в която бе изиграла толкова решаваща роля. Когато го видя, устата й се разтегна в широка усмивка и тя изруга цветисто на италиански:

- Minchia!

- Елза! - каза Кел. - Чудех се кога най-после ще се срещнем.