По-студената война

43.

Райън Клекнър зае мястото си в самолета за полет ТК 1986 на Търкиш Еърлайнс от истанбулското летище „Кемал Ататюрк“ в 17:30 ч. във вторник, 30 април. На петнайсет реда зад него Джавед Мосин вече се бе настанил до прозореца, прибрал бе пакистанския си паспорт във вътрешния джоб на сакото, надул бе възглавницата зад врата си и се унасяше в сън. Пет часа по-късно, след кратко удължаване на полета поради атмосферните условия, Мосин видя Абакус да показва дипломатическия си паспорт на гишето на трети терминал, изпреварвайки виещата се опашка, която щеше да го забави поне с четирийсет и пет минути. Мосин звънна на следващия от екипа, заел позиция в зоната за получаване на багаж, и му описа облеклото на Клекнър: бели маратонки, сини джинси, бяла риза с копчета на яката, черен пуловер с шпиц деколте; както и ръчния му багаж: твърд куфар от черна пластмаса на колелца, с полуобелен стикер на „Ролинг Стоунс“ върху капака, и кожената чанта за през рамо, с която никога не се разделяше. Абакус не бе чекирал друг багаж и щеше да премине транзит през салона за пристигащи за по-малко от три минути.

Вторият агент - млада жена, известна сред колегите си от екипа като Каръл - засече Абакус, докато преминаваше покрай багажните ленти, и позвъни на Ридан Плейс, когато го видя да си купува СИМ карта от автомата в южния край на салона.

- На коя фирма? - попита Кел, който седеше в най-малката от шестте стаи - онази, която сам си беше избрал за кабинет.

Ходът на Клекнър беше предвидим, но щеше да създаде известни главоболия на Елза и ГУС.

- Трудно е да се каже. Отдалече приличаше на „Лебара“, предплатена.

- Сложи ли я вече на блекбърито?

- Още не.

Каръл последва Абакус през автоматичните врати към митническия салон и срещна погледа на третия агент - Джез, който се беше смесил с шофьорите на минитаксита, струпани при изхода на „Пристигащи“. Джез се беше издокарал с евтин черен костюм и държеше лист с надпис „Керин 0’Конър“, надраскан със зелен маркер. Когато Абакус мина покрай него, той смачка листа и го последва на пет метра разстояние, докато Каръл изтича напред, за да заеме позиция на перона на Хийтроу Експрес, в случай че Клекнър предпочетеше да пътува с влак до центъра на града.

Клекнър обаче взе такси. Джез изпрати есемес с номера му до екипа на МИ6, заел позиция с работещ двигател малко преди кръстовището на Паркуей и М4; после, следвайки го със своята кола, видя как колегите прихванаха Абакус на светофара и от там двете коли го съпроводиха чак до хотела в „Найтсбридж“.

Междувременно Каръл се върна с Хийтроу Експрес до „Падингтън“, откъдето се насочи към един ресторант, недалече от хотела, и зачака по-нататъшни инструкции от Кел. Джез паркира колата в една уличка с преустроени в самостоятелни къщи някогашни конюшни зад „Рембранд“ с надеждата да поспи няколко часа, докато шофьорът на другия автомобил бе изпратен някъде по работа. Джавед Мосин се прибра при жена си, която не бе виждал повече от шест седмици.

Всяка подробност от пристигането на Клекнър се предаваше в реално време до Ридан Плейс. Още щом Абакус се качи в таксито си, Кел позвъни на Дани Олдрич в стаята му в „Рембранд“. Харолд бе свързал охранителните камери на хотела с лаптопа на Олдрич, за да държи под око коридора пред стаята на Клекнър, централното фоайе, предния и страничните входове. Ако американецът решеше да излезе на разходка след настаняването си, Олдрич щеше да се присъедини към мобилния екип, натоварен със следенето му. Ако си поръчаше румсървис или легнеше да спи, повечето агенти щяха да са свободни да се приберат рано по домовете си.

Амилия се оказа права - Клекнър смени стаята си. След като се настани в №316 - бе отнело цели четири часа, за да я оборудват за електронно наблюдение, - американецът я огледа набързо, после слезе на рецепцията и поиска по-висока категория. Една агентка, командирована от бюрото в Австралия, беше дегизирана като рецепционистка в „Рембранд“ - със знанието на управителя, разбира се - и реагира невъзмутимо на молбата му, като дори му пусна примамката за „прекрасен изглед към „Найтсбридж“. Абакус начаса получи стая на последния етаж, която също беше подобаващо натъпкана с микрофони и камери.

Кел се запита какви ли бяха мотивите му - дали Клекнър просто искаше по-хубава стая, или се боеше, че неговата се подслушва и наблюдава? Ако беше второто, дали го правеше от обикновена предпазливост или от надигаща се параноя?

- Трябва просто да запазим спокойствие - каза той на Амилия в десет вечерта.

- Това и правим, Том. Това и правим - отвърна тя, след което обяви, че си ляга.

Беше дълга нощ. Клекнър взе душ, поръча сандвич от румсървис, преоблече се с джинси и чиста риза и излезе навън в късната лондонска вечер. Джез, който току-що бе заспал в уличката зад хотела, бе събуден по телефона от Кел, който му нареди да кара в широки кръгове около Абакус, докато Олдрич, Каръл и още двама агенти го последваха пеша към „Кензингтън“.

Оказа се, че Клекнър си бе уредил среща с някаква ливанка в „Еклипс“ на Уолтън Стрийт. Най-младата жена от екипа на име Луси влезе в бара след десетина минути, но усилията й да заснеме компаньонката на Абакус бяха временно затруднени от натрапчивото внимание на двама дубайски бизнесмени.

- Изглежда на около двайсет и пет - докладва тя на Кел направо от бара. От шума наоколо Кел едва различаваше думите й. - Чух го да я нарича „Зена“. Държат се доста интимно. Или са се виждали преди, или я е поръчал изрично за секс.

- Защо нищо не знаем за нея? - попита той Елза, докато изпращаше на Дани есемес и указания да не мърда от Уолтън Стрийт. Отдавна не беше чувал думата „поръчал“ в контекста на междучовешки отношения. - Коя е тази Зена?

Елза вдигна рамене.

- Може да е ползвал новата СИМ карта - предположи тя.

Кел бе разпоредил да махнат една от преградните стени в офиса, за да се образува по-голямо общо пространство, където да седят членовете на екипа. Бяха купили и допълнително канапе за целта. Сега Елза лежеше върху него с поглед, вперен в тавана; изглеждаше уморена и раздразнителна.

- Човек винаги може да използва нов имейл адрес, сайт или айпи, за да се свърже с когото си поиска - каза тя.

- Така е - съгласи се Кел. - Което не отменя необходимостта да засечем тази СИМ карта.

Клекнър прекара още час в „Еклипс“, докато затвориха, след което със Зена си тръгнаха заедно. Луси бе разрешила на дубайските бизнесмени да й платят сметката и бе излязла, придружавана от двамата, половин час по-рано, за да накара Клекнър да си мисли, че е с тях. Още щом се озоваха на улицата обаче, тя набързо ги разкара и си отиде у дома - беше „изгоряла“, което на професионален жаргон означаваше, че бе допуснала Клекнър да види лицето й и не биваше повече да му се мярка, за да не я разпознае.

Междувременно Олдрич бе задигнал едно фалшиво такси от гаража на МИ5 и успя да проследи Клекнър и Зена до нощен клуб в източния край на Кензингтън Хай Стрийт. Луси вече беше извън играта и Кел разбираше, че екипът им се бе свил до петима души. Не можеше да рискува да изпрати друг агент на място, за да наблюдава Абакус и дамата му. Нещо обаче му казваше, че Клекнър ще напие момичето, ще я покани на танц, след което ще й предложи да пийнат по едно последно в стаята му в „Рембранд“. Това си беше нормалният му маниер на действие и на Кел му се струваше малко вероятно Клекнър да си развали свалката, за да тръгне посред нощ да се среща с Минасян.

Така се и оказа. Малко след три сутринта Кел получи есемес от рецепционистката, с който потвърждаваше, че Абакус „се прибра в стаята си с жена (с левантински черти, на около двайсет и пет). И двамата са пияни/любовно настроени“.

Когато включиха мониторите от видеокамерите в стаята, на единия се виждаше Зена, която бясно търкаше зъбите си с четка в банята, а на другия - Клекнър, гол до кръста, се беше навел над минибара за бутилка шампанско. Покривката на леглото беше доста смачкана - знак, че двамата вече се бяха целували и натискали.

- Върви му на копелето - промърмори със завист Харолд. - Какво не бих дал да съм отново на двайсет и девет...

- Сигурен съм, че много жени мислят като теб - отвърна Кел. - Да вземем Зена. Ако можеше да избира между теб и Клекнър и ако ти също беше отседнал в хотела...

- Няма база за сравнение, нали така? И тя е човек...

Харолд спря звука от банята. Телевизорът в стаята работеше, включен на музикален канал. Кел не познаваше песента.

- Е, да ги оставим на мира, а? - предложи той, като си спомни първата си нощ с Рейчъл в „Лондр“.

- Става - отвърна Харолд и двамата се преместиха в съседната стая.