По-студената война

38.

След пет минути Кел вече беше в таксито. Шофьорът му разреши да запали цигара - „Само свалете прозореца“ - и докато пътуваха, той изпрати есемес на Мосин, който в отговор потвърди, че Клекнър е в Бурса на конференция, организирана от Червения кръст, за кризата със сирийските бежанци. С това поддържаше легендата си, като вероятно щеше да използва случая, за да извърши някоя вербовка. С други думи - нямаше опасност да се натъкнат на него да се разхожда с файтон из Бююкада.

Половин час по-късно двамата седяха в откритото кафене до фериботния терминал на западния бряг на Босфора. Кел бе пристигнал пръв и бе поръчал две чаши чай, за да убият времето, докато чакаха следващия кораб. На тротоара възрастен турчин продаваше печени кестени от количка; вятърът разнасяше миризма на жар от дървени въглища. Кел беше гладен. Над бара в кафенето имаше осветени цветни реклами като в „Макдоналдс“, изобразяващи бъргъри и клуб-сандвичи с различна степен на ядливост. Кел за малко да си поръча нещо, но в този момент по пращящата уредба обявиха пристигането на кораба.

Двамата станаха, Кел допи остатъка от чая си като шотче уиски, горещата течност ощави небцето му, оставяйки вкус на захарен сироп в устата. Тръгнаха към билетните каси, загърбвайки оживения булевард с потоците автомобили, рева на клаксони и жалния вой на спирачки.

Фериботът не беше препълнен. Кел преброи деветнайсет пътници, които се насочваха по кея към рампата за качване. Двама бяха британци - акцентът им беше някъде от западните графства, а останалите - смесица от местни и туристи от други националности. Той се качи на палубата и последва Мосин към една от седалките на предната палуба. Някой от предишните пътници беше повърнал - във въздуха вонеше на стомашен сок, примесен с дезинфектант. Още щом корабът се откъсна от кея, заваля дъжд; тъмни облаци бяха покрили Босфора, водата изглеждаше сива и ледено-студена.

- Ето, някъде тук беше седнал - промърмори Мосин, като се настани на седалката до Кел. - Може дори да е същият кораб. - Наблизо семейство турци ядяха хляб и сирене от кошница с провизии. Мосин, който по къси панталони и футболна фланелка на „Галатасарай“ се сливаше перфектно с тълпата, започна да си припомня подробностите по операцията. - Стив го следеше най-отблизо. Бяха с Агата, правеха се на гаджета. Прия беше горе, забулена с хиджаб. Аз бях седнал ей там - той посочи с пръст телевизионния екран в края на палубата - и гледах мач.

- Какво носеше Абакус?

- Кожена чанта, преметната през рамо. Същата, с която обикновено ходи на работа. Носи я навсякъде със себе си. Държи в нея книгите си, вестници и списания, дезодорант, ако ще излиза някъде вечерта и няма време да си вземе душ в консулството.

И продукт, помисли си Кел. Разузнавателни доклади за водещия си офицер. Флашки. Твърди дискове. Ако Абакус бе оставил нещо в тайник, Кел трябваше да прихване материала, да изпревари водещия офицер.

- Чантата изглеждаше ли с нещо различна от обикновено? По-издута? По-лека?

- Определено беше по-лека. Беше купил бутилка вино, понеже беше канен на вечеря у Ричардс.

- У тях?

-Да.

- И къде се намира това на острова?

- Спокойно, всичко ще ви покажа.

По пътя за острова фериботът спря на четири места. На азиатския бряг останаха десет минути на котва, докато се качи голяма група китайски туристи, които задръстиха средната палуба, с памучните си шапчици и слънчеви очила, посърнали заради лошото време.

Крановете, които разтоварваха контейнери на пристанището, се очертаваха едва-едва в ръмящия дъжд; Кел различи цяла редица чисто нови лилави автобуси, строени на кея. Старата железопътна гара на „Кадикьой“ си беше още там. На Кел гледката му напомняше крайбрежния булевард „Бунд“ в Шанхай, където преди много години бе участвал в операция за изпържване на някакъв африкански търговец на оръжие, дошъл в Китай от Найроби.

Дъждът падаше на талази и плющеше по палубите, когато корабът стигна до устието на Босфора и пое в открито море за двайсетминутното плаване до Киналиада - първия от Принцовите острови. Там дъждът спря и Кел отново излезе навън, на палубата, и запали цигара. В небето над далечните минарета на „Света София“ се изви дъга.

Половин час по-късно, докато навлизаха в залива на Бююкада, Мосин се качи при него на горната палуба и продължи да му разказва стъпка по стъпка за посещението на Абакус на острова.

- Ричардс го чакаше на кея. Децата му ходят всеки ден на училище в града. Той чакаше и ферибота от Картал, който трябваше да ги докара.

- А междувременно?

На път за Кабаташ Мосин очевидно бе назубрил наизуст доклада от въпросния ден и сега беше готов с всяка подробност.

- Пиха кафе във второто кафене ей там. - Той посочи на юг, по протежение на вълнолома, зад билетните каси, откъдето започваха уличките на градчето. - После минаха на бира, изиграха една табла и отидоха да вземат децата.

- Табла, а?

- Ъхъ.

За Кел всяко нещо вече беше улика, знак, сигнал -или поредната задънена улица. Целият му професионален опит на шпионин му казваше, че изборът на острова е грешка. За какво би й притрябвало на една къртица от ЦРУ да се изолира чак на Бююкада, да използва тайници на място, където лесно можеха да я спипат натясно, да й отрежат пътя за бягство? Дали това не бе още един двоен блъф на СВР, като близостта на „Арада“ до руското консулство? Или може би Кел си въобразяваше улики и схеми, където такива просто липсваха?

Изведнъж, без сам да знае защо, без всякакъв повод, той си припомни един разговор с Рейчъл на вилата отпреди няколко седмици. Двамата си бяха поделили една цигара горе на терасата, загледани към Босфора. Амилия бе извела Джоузефин на разходка. Как бе могъл да го забрави?!

Баща ми имаше приятел, който живееше на Бююкада. Американски журналист.

Дали бе имала предвид Ричардс? И ако бе така, защо му бе казала, че е американец? Кел извади айфона си и написа есемес до Лондон.

Здрасти. Правилно ли съм запомнил, че на Бююкада баща ти имал приятел журналист? Ако не полудявам, би ли се опитала да си спомниш името му? Ричардс ли се казваше? А ако полудявам, би ли забравила този есемес? Разстоянието помежду ни ме кара да си въобразявам разни работи... Т. ххх

Кел последва Мосин по широкия кей под палещото слънце, разпръснало остатъците от дъждовните облаци. Влязоха в тесен безистен с магазинчета, предлагащи пощенски картички и лосион против изгаряне, обиколки с екскурзовод из острова, слънчеви очила и фалшиви моряшки шапки с надпис „Капитан“, извезан със сърма над козирката. Мосин го заведе в кафенето на главната улица и посочи масата, на която бяха седели Абакус и Ричардс за партията си табла, което го подсети, че „обектът“ отишъл до тоалетната и се забавил вътре „поне пет минути“. Това беше достатъчно. Кел се запъти към мъжката тоалетна и започна да се оглежда за тайник - кухина или процеп, където биха могли да се пъхнат свитък документи. Може би някъде наоколо имаше коридор или складче, където Клекнър да се вижда за миг с водещия си офицер или с посредника, колкото да му предаде „продукта“. Но мястото беше крайно неподходящо - оживено, тясно, биещо на очи. Той повдигна капака на казанчето в мъжката кабинка, но само колкото да не се обвинява после, че го е домързяло. По-вероятно бе Клекнър да използваше Ричардс за посредник, а приятелството помежду им - като прикритие за дейността си като къртица.

- Сега накъде? - попита той Мосин. - Покажи ми откъде минахте.

Мосин послушно спря файтон и разведе Кел из острова, следвайки точно маршрута на Абакус при едно от по-ранните му посещения на Бююкада. Кел се почувства леко неловко, притиснат на тясната седалка хълбок до хълбок с начумерения агент, докато ухиленият кочияш подкарваше застарелите си коне, като ги шибаше по хълбоците с тънка пръчка.

Островът беше пренаселен край морето, но почти пуст във вътрешността. Добре поддържани къщи с дворове оформяха карета между широки улици, осеяни със засъхнали конски фъшкии. След половин час на Кел започна да му писва от люлеенето на файтона, от скърцането на ресорите и ритмичното тракане на конските копита. Беше му горещо, а и не научаваше нищо полезно за Клекнър. Той нареди на кочияша да ги върне в центъра на градчето и скочи от файтона пред „Сплендид“ - хотел от времето на Отоманската империя, който се славеше с изгледа си през пролива чак до Истанбул. Мосин се беше уморил и двамата влязоха в бара, за да се разхладят с по една лимонада под вездесъщия портрет на Кемал Ататюрк.

Рейчъл не му бе отговорила. Дали я бе засегнал, споменавайки баща й, или в Лондон ставаше нещо? Кел вече втори ден не беше получавал съобщение от нея и започваше да се презира за бързината, с която бе завладяла изцяло мислите и сърцето му; в живота му на самотник имаше все пак някакво достойнство, което тя е един замах му бе отнела. След като приключеше претърсването на острова, щеше да й позвъни от ферибота за Кабаташ; надяваше се да я предума да се върне в Истанбул за един дълъг уикенд.

- Покажи ми къщата - каза той на Мосин.

- Коя?

- Онази, която се продавала. Която Абакус идвал уж да оглежда.

Беше на десет минути от хотела. Кел плати сметката и двамата отново излязоха навън под късното следобедно слънце, като се насочиха обратно към тихите улички в покрайнините, западно от града - почти сами, ако не се брояха преминаващите рядко велосипедисти и пешеходци.

- Някъде тук се принудих да го оставя - призна си Мосин, като обясни, че след като двайсет минути следвал Абакус сам, се притеснил, че американецът ще го надуши.

Той поведе Кел надолу по тясна уличка, която извеждаше на последния ред къщи преди плажа. От двете й страни имаше големи частни градини, от време на време излайваше куче.

- Ричардс живее в една къща стотина метра натам. -Мосин посочи през горичката от пинии в края на уличката, която стигаше до Т-образно кръстовище. - Не можахме да се доближим, защото къщата е изолирана. Обикновено единият от нас прикрива другия. Хваща файтон, прави се на градинар или нещо такова. Но когато Абакус върви пред нас пеша...

Кел го прекъсна; разбираше причините за случилото се и не му се слушаха извиненията на Мосин.

- Всичко е наред - каза той. - Не е нужно да ми обясняваш.

Продължиха да крачат мълчаливо. Кел чуваше шума на морето, което беше само на стотина метра на север. Семейство Ричардс живееха в частично ремонтирана вила на улица, успоредна на плажа. Отвън не можеше да се каже дали в къщата има някой, нито пък Кел имаше намерение да смущава спокойствието на собствениците, като почука изневиделица на вратата им. Според докладите от наблюдението, подкрепени с имейли и разпечатки от телефонни разговори, Клекнър бе посещавал къщата на Ричардс три пъти през последните шест седмици, като при един от случаите бе останал да нощува и на следващата сутрин бе благодарил на домакина си за превъзходната вечеря и „монументалния махмурлук“. Но Кел се интересуваше повече от съседната къща, обявена за продан, която Клекнър бе посетил. Имотите на острова бяха чудовищно скъпи, особено онези, които се намираха по-близо до плажа.

Остров Бююкада беше лятното убежище на истанбулския елит; хиляди заможни жители на близкия метрополис се стичаха тук през юли и август, за да прекарат на вилите си двата най-горещи месеца от лятото. Откъде-накъде един двайсет и девет годишен шпионин - с по-малко от трийсет хиляди долара в спестовната сметка, който при това имаше четиринайсет месеца до края на мандата си в Турция - ще оглежда имот за продан в най-скъпия квартал на най-скъпия от четирите Принцови острова?

След няколко минути Кел получи отговора, който търсеше. Докато се приближаваше към къщата, той забеляза табелата ПРОДАВА СЕ на турски и английски, закована за дънера на едно дърво. За имота се минаваше през разбита дървена портичка. Когато Кел я бутна, миниатюрна треска се заби в пръста му. Озоваха се в гъсталак от бурени и саморасли храсти. През пролуките между листата се виждаше онова, което бе останало от някога луксозната резиденция. Очевидно целият имот бе оставен да се руши.

- Кажи ми точно какво видя - поиска той от Мосин, когато излязоха обратно на улицата. И двамата бяха плувнали в пот, ризата на Кел бе залепнала на гърба му като целофан. Градината се бе оказала непроходима и те се отказаха да се провират по-нататък. - Беше ми споменал, че Абакус влязъл да плува в морето.

Мосин се подпря на дървото с табелата ПРОДАВА СЕ; жегата беше изпила силите му.

- Така е - каза той. - Първо известно време обикаля с файтона, както ви показах. После го спря в центъра на града и се върна пеша до къщата на Ричард. Аз тръгнах подире му по пътя, точно откъдето минахме днес. -Тонът на Мосин беше станал едновременно нетърпелив и сякаш гузен; или му беше писнало да повтаря едно и също, или приемаше въпросите на Кел като изпит за собствените му способности. - Когато прецених, че съм се приближил твърде много, поизостанах. Другите от екипа - въпросния ден бяхме трима - бяха в града. - Той посочи с глава към брега. Кел също беше останал без сили и се ядосваше, че не си бяха взели вода. - Но Абакус си носеше хавлия и малко след това го видях на плажа. Беше ходил да плува. После се облече, изкачи се по скалите и влезе в къщата.

- В тази къща тук?

Мосин кимна.

- И носеше чантата със себе си?

Агентът се поколеба, после си спомни.

- Да. От тази страна дворът не е чак толкова обрасъл.

- И какво те накара да мислиш, че възнамерява да я купи?

- Само това - отвърна Мосин, като почука с пръст по табелата. - Каква друга причина би имал човек да се мотае около къща за продан в горещ следобед, след като е плувал в морето? Помислих си, че Ричардс може да му е казал за къщата. Или случайно да се е натъкнал на нея. Или може би просто обича да гледа стари сгради.

Може би, каза си наум Кел, но в папките нямаше нищо, което да подсказва, че Клекнър е проявявал какъвто и да било интерес към имота. Той се запита защо, по дяволите, Мосин не бе споделил по-рано тази информация.

- Да идем на плажа - каза той.