По-студената война

27.

На другия ден винаги беше едно и също. Той крачеше по същата тиха уличка. Усещаше погледите на непознати. Колко бързо възторгът му отстъпи място на срам. Мъжете в чайните, жената, която търкаше с парцал плочките на площадката пред къщата си - всички го гледаха. Сякаш всички знаеха точно какво е извършил.

Дъглас Тремейн се качи на трамвая. Беше претъпкан. Отвсякъде го подпираха тела, повечето мъжки. Той се бе измил впоследствие и усещаше кожата си мека, женствена. Знаеше, че ухае на сапун, косата му беше още влажна при яката на ризата. Хората го зяпаха. Непознати. Турци. Един англичанин с кафяви кожени обувки и панталон от мораво рипсено кадифе. И с туидено сако, насред Истанбул. Тремейн обичаше да ходи добре облечен, но сега му се струваше, че пътниците в трамвая го преценяват с критичен поглед.

Той преповтори наум събитията от изминалата нощ. Същата схема. Разговорите бяха започнали да се сливат в съзнанието му, вече не ги различаваше един от друг. Понякога не си спомняше дори къде е бил, какво точно се е случило, дори в кой град. Той познаваше цяла Турция.

Винаги изпитваше усещането, че е загубил контрол, че доброто в него е изпаднало в състояние на безпомощност. Беше нещо, което просто бе длъжен да направи, и докато не го стореше, не бе в състояние да възвърне чувството си за равновесие и самообладание. Душата му не намираше покой. Тремейн възприемаше това като пристрастеност и бе възприел към нея съответното отношение, макар никога да не бе споделял с никого. Никога не бе потърсил помощ, нито бе прибягнал до малодушна изповед.

Откъде идваха у него тези пориви? Защо бе станал такъв? Защо винаги вземаше едни и същи отвратителни решения?

Трамваят спря. В далечината се виждаше минаре. В Истанбул, където и да се намираш, виждаш по някое минаре. Качиха се още пътници, блъсканицата стана непоносима. Непознати. Вонята на сутрешна пот се смесваше с аромата на парфюмираната му кожа. Коктейл. Тремейн се попипа по тила, усети мокротата на косата си, запита се дали най-после не го бяха засекли. Дали го наблюдаваха. Фотографираха. Заснемаха на филм.

Може би точно това искаше всъщност. Да се избави от своя таен живот. От чувството за вина. От срама.