По-студената война

32.

След като господин Лакост се скри от погледа му, Кел излезе от магазинчето и закуцука по крайбрежната алея до едно бистро, където си поръча кока-кола и печен сандвич с шунка и сирене. Бяха минали десет минути, но той все още беше без сили и това му подсказа да си обещае, за кой ли път, че при първа възможност ще се запише на фитнес. След като си плати сметката, той продължи пътя си, накуцвайки старателно покрай "Чентонове", в случай че Цецилия го мернеше отнякъде. Тя самата не се виждаше никаква, само плешивият сервитьор обикаляше около шумна група туристи на терасата.

Кел продължи нататък по алеята. Няколко хлапета се плискаха в морето, надзиравани от шишкав мъжага по оранжев бански и с фланелка на хърватския национален отбор по футбол, а жена му, по цял бански и с обилно наплескано със слънцезащитен крем лице, дремеше до него. Във въздуха се носеше аромат на борови иглички и машинно масло, цареше лятно безгрижие, никой не бързаше за никъде.

Когато се прибра в стаята си, Кел се насочи право към сейфа. Искаше да изпрати на Елза номера на Лакост като есемес. С обичайната си скорост Елза вероятно щеше да открие самоличността му до двайсет и четири часа, да проследи айпи адреса му, да получи разбивка от разговорите му за последните три месеца и да си осигури достъп до всичките му профили за електронна поща. Ако Лакост имаше интимна връзка с Цецилия - тоест ако тя бе спала по едно и също време с него и с Уолинджър, - това щеше да проличи по кореспонденцията им като обриви по лице на болен от шарка.

Кел набра четирицифрения код, отвори вратата на сейфа и посегна за мобилния си телефон. Разбира се, беше се появила иконка за пропуснато повикване. Той чукна с пръст по екрана и изпрати на Елза есемес с номера. Прасците му още пулсираха от тичането, когато излезе на плажа да се топне в морето. После се върна в стаята си и се отдаде на съня под съпровода на крякащи чайки и шума на прахосмукачка отвън в коридора.

Събуди го сигналът на лаптопа за получен имейл; беше от Адам Хейдък, адресиран до Амилия. Кел се подразни, като видя името си, вписано като втори получател в качеството му на „заместващ/Истанбул“.

СТРОГО СЕКРЕТНО / ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ:

Ш / замИСТАН / АТ4

Относно: Я. Христидис

1. Открито от съпругата предсмъртно писмо. (Потвърден почерк/стил на писане.) Описва финансови затруднения, страх от разоряване; съжаление и лична вина за катастрофата на Уолинджър; лоши отношения с дъщерята. (Ориг. (гръцки) изпратен/ВоксКр + замИСТАН.)

2. Колеги го описват като „симпатичен", „прям", „честен". Не пиел, но в кръвта при аутопсията е открит алкохол. Няма данни за алкохолизъм.

3. Източноправославен, непрактикуващ.

4. Сред местната общност са изненадани от самоубийството на Христидис, но мотивите му изглеждат правдоподобни сред онези, които са го познавали. Докладът на съдебния лекар е видян от АХ - заключение самоубийство. Семейството не оспорва заключението.

5. Според Ком (PRISM) ел. поща е била ползвана рядко. Редовно е разговарял по моб. и стац. телефон със съпругата си и с приятели (колеги). Не е теглил порно. Не е вземал дрога. Няма любовница/любовник. Не е ходил на психиатър/не е вземал лекарства за псих. разстройство.

6. Дълг по кредитна карта -17 698,23 евро. Домът му е негова собственост, изцяло изплатен. Намалени работни часове на летището, доходите му са спаднали с 10% (спрямо 2010). Съпругата - безработна. Брат му е починал 2012 (на 61). Самоубийство от скръб?

7. На Хиос не са установени интереси на трети страни (Братовчеди и др.). От полицията оказват съдействие (срещу еднократно заплащане от 500 евро). Христидис няма полицейско досие.

При представяне на секретен доклад нормалната практика беше агентът на терена в максимална степен да се въздържа от собствено тълкуване на съдържащите се в него констатации. Това беше работа на специалистите и анализаторите в Лондон, които подаваха разузнавателната информация нагоре по веригата, докато някой от висшето ръководство на Службата или член на кабинета вземеше политическото решение по нея. Независимо от това смисълът на доклада, съставен от Хейдък, едва ли би могъл да бъде по-недвусмислен: от негова гледна точка нямаше следи за американска намеса на острова, никакви намеци, че случаят „Христидис“ е бил компрометиран или манипулиран. Хейдък знаеше, че Шефката си има своите съмнения относно обстоятелствата около катастрофата на Уолинджър, а също и че Кел отделно подозира ЦРУ в намеса по случая. Въпреки това той ясно бе посочил, че не подозира зъл умисъл или елемент на принуда в смъртта на Янис Христидис. Беше си самоубийство и нищо повече.

Всичко това остави у Кел усещането, че никога няма да научи истината за случилото се. Ако никой не бе повредил умишлено самолета на Уолинджър, защо се бе разбил? Помисли си за Рейчъл, за гнева, който изпитваше към баща си, за писмото на Пол до Цецилия, за силата на любовта му към една жена, която едва ли бе отговорила искрено на любовта му. Една жена, която, докато си даваше вид, че скърби за смъртта му, бе позволила на друг мъж да я опипва, прекъсвайки ласката едва когато бе станала твърде интимна, твърде публична. Дали Пол бе посегнал на живота си, след като бе открил, че Цецилия му изневерява? Не, разбира се.

Може би в крайна сметка щеше да се окаже, че няма загадка, няма престъпление, няма заговор. Просто случаен инцидент с повреда на двигателя, удар с птица, пилотска грешка. Това беше един от уроците, които Кел бе научил още преди години: в хода на оперативното разследване винаги ще има въпроси, които ще останат без отговор. Въпроси, свързани с мотива, с фактите и обстоятелствата. Въпреки всички ресурси, с които разполагаше МИ6, въпреки целия професионализъм и настойчивост на служителите човешкото поведение си оставаше нещо твърде непредвидимо, а човешката склонност към притворство и лицемерие -безкрайна.

„Пътечката от трохи не ме убеждава“ - бе му казала Амилия. Може би и тя търсеше конспирация там, където такава нямаше. Това беше един дефект на характера, който засягаше всички тях в един или друг момент от кариерата им. Желанието на Амилия да обясни, да придаде смисъл на внезапната смърт на мъжа, когото бе обичала, бе замъглило неудобната истина: Пол Уолинджър се бе качил на погрешния самолет в погрешния следобед, а съдбата се бе погрижила за останалото.

Кел се изправи, прасците го боляха. Извади половинлитрова бутилка минерална вода от минибара и я пресуши на един дъх. До вечерята оставаше един час и той си каза, че трябва да формулира някаква стратегия за срещата си с Шандор. Преди това обаче реши да провери за постъпили имейли. Рейчъл не се бе обаждала цял следобед.

Той отвори личната си поща и видя, че бе отговорила на предишното му съобщение; пишеше, че има резервация за Лондон след два дни.

Ще се видим ли отново, преди да замина? Мама вече се прибра в Лондон и съм сама в цялата къща...

Перспективата да бъде отново с нея, да прекарат нощта заедно в онази вила, беше опияняваща. За миг той напълно сериозно се замисли дали да не хване последния ферибот за сушата, да се метне на някой чартърен полет от Дубровник и да остави Лакост и Шандор на съдбата им. Но вместо това й отговори, че ще се прибере до двайсет и четири часа, след което се преоблече с джинси и риза и превърза глезена си със снежнобял бинт, който си изпроси от портиера на хотела. Ако отново се натъкнеше на Лакост, трябваше да представи някакво що-годе убедително доказателство за нараняването си.

Кел слезе долу, изпи чаша вино в бара и се запъти по алеята към "Чентонове“, докато в главата му настойчиво се оформяше донякъде налудничавата идея да се представи пред Шандор за приятел на Уолинджър, след което просто да се облегне назад и да наблюдава фойерверките.