По-студената война

70.

Нямаше встъпителни любезности. Минасян уточни, че се обажда от руското консулство в Одеса. Знаел, че понастоящем Клекнър се намира „в ръцете на американското правителство“. Каза също, че предлага сделка.

- Сделка? - повтори Кел.

- В наши ръце е една жена. В Истанбул. Рейчъл Уолинджър. Мисля, че се познавате.

Кел усети как всичко в него внезапно се преобърна; болката беше толкова всеобхватна, че отначало мозъкът му отказваше да отговори.

- Познавам я - каза накрая той.

Минасян не продължи веднага. Явно беше очаквал по-бурна реакция.

- Тя се намира на определен адрес в Истанбул. Ако през следващите шест часа господин Клекнър бъде откаран до нашето посолство в Киев и предаден на руски дипломатически представители, ние ще откараме Рейчъл до вашето посолство в Истанбул. Може да ме откриете на същия този номер, за да ме информирате за решението си. Имате шест часа.

Линията прекъсна.

Кел постави телефона на седалката до себе си и остана известно време загледан в черната нощ навън. В зоната на летището се виждаха сякаш по-малко светлини, пистата беше притихнала. Той вдигна телефона и набра номера на Рейчъл. Не успя да се свърже. Нямаше и гласова поща. Не успя да чуе гласа й, дори на запис.

- Том?

Беше Амилия. Без да я усети, бе влязла в пилотската кабина и бе затворила вратата след себе си. Кел се извърна и тогава тя видя изражението му.

- Какво има? - попита тя.

- Казах ти, че Рейчъл не е в безопасност. Казах ти, че има нужда от охрана.

- Но какво се е случило?

Кел посочи телефона.

- Беше Минасян. Отвлекли са я. И искат да я разменят срещу Клекнър.

Увереността напусна Амилия, както въздух изтича от пробит балон.

- О, господи! Толкова съжалявам.

Сякаш в един миг цялата й жизнена сила, целият й професионален опит бяха издухани в небитието от думите на Кел. Той си представи положението, в което се намираше Рейчъл. Ужаса в душата й, пълната й изолираност от света. В този момент той изпитваше към Минасян същата ярост, която и към Клекнър, когато го бе видял с Рейчъл в онази хотелска стая. Но Кел не можеше да знае дали Амилия изобщо би се съгласила да обсъждат идеята за евентуална размяна на Клекнър срещу Рейчъл.

- Къде са я хванали?

- Не знам - отвърна той.

- От Службата обаждали ли са се?

- Ти ми кажи.

Амилия извади телефон и започна да търси номера в указателя.

- Кога за последен път си се чувала с Рейчъл? - попита я Кел.

Амилия сякаш не чу въпроса му.

- Какво?

- Откога имаш последно потвърждение, че Рейчъл е жива и в безопасност?

- От неделя - отвърна неуверено тя. - Мисля, че беше неделя.

Оттогава бяха минали повече от трийсет и шест часа. През това време Амилия Левин се бе тревожила повече как да не развали отношенията си с Джим Чейтър, отколкото да осигури безопасността на дъщерята на Пол.

- Ще позвъня в Истанбул - каза тя. - Ще разбера какво се е случило.

Кел гледаше навън през прозореца. Шофьорът на мерцедеса беше застанал под носа на самолета и безгрижно пушеше цигара. Кел знаеше, че е въпрос на време Амилия да съобщи на американците. След това животът на Рейчъл щеше да бъде в ръцете на Джим Чейтър.

- Остави това на мен - каза Амилия, като посочи с очи пътническия салон. - Продължавай да говориш с Клекнър. Опитай се да разбереш каквото можеш за други операции. - Кел с раздразнение установи, че дори сега Амилия не беше изцяло концентрирана върху безопасността на Рейчъл, макар да разбираше, че възможностите на Службата да разпита Клекнър се бяха стеснили още повече. - Дай ми пет минути - каза тя.

Кел прибра телефона си, отвори вратата на пилотската кабина и се върна в салона. Чейтър тъкмо излизаше от тоалетната в задния край на самолета, като оправяше вратовръзката си. Клекнър повдигна иронично вежди.

- Проблем? - попита той.

Кел беше обхванат от безсилната ярост на човек, останал без избор. Съдбата на Рейчъл вече беше извън неговите ръце. Всичките му усилия - да се съвземе от измяната й, да издири и залови Клекнър - бяха обезсмислени от изнудването на Минасян.

- Разправи ми за Ебру Елдем - каза той.

Искаше да затвори устата на Клекнър, да изтрие наглата, тържествуваща усмивчица от физиономията му, да го разобличи в безкрайното му лицемерие. Чейтър улови погледа му, докато се връщаше към предната част на самолета.

- Какво за Ебру Елдем? - отвърна Клекнър.

Кел направи крачка към него.

- Искам просто да чуя историята й. Какво означаваше тя за теб?

- Какво означаваше за мен?

- Не е ли вярно, че тя е споделяла някои от политическите ти възгледи, както току-що ги изрази? За ударите с дронове? За Абу Граиб, а също и за Ирак? Не е ли вярно, че двамата сте имали много общо помежду си?

Чейтър седна и се наведе напред, гледайки в упор Кел, питайки се накъде насочва разговора. Кел си даваше сметка, че Клекнър се страхува от капан. Американецът изглеждаше твърдо решен да не отговаря.

- Доколкото имам представа за личността на госпожица Елдем, придобита от четене на нейни статии, на блога й, на седмичната й колонка, аз мога да заключа, че тя се е възмущавала от тормоза срещу Брадли Манинг, от целенасоченото убийство на Осама бин Лaден, от инвазията в Ирак. - Докато говореше, Кел гледаше Клекнър, но си мислеше за Рейчъл. Той се спря за миг, като се опитваше да овладее тревогата си, и после попита: - Какво мислиш ти по всички тези въпроси?

- Не сме говорили за такива неща - отвърна Клекнър.

Това бе лъжа. Чейтър също го усещаше. Клекнър все повече се оплиташе в собственото си лицемерие.

- Аха, само дето това не е истина, нали, Райън? -Мозъкът на Кел работеше трескаво, формулирайки и отхвърляйки идеи как би било най-добре да се постъпи с Чейтър, когато моментът настъпеше. Дали Лангли щеше да приеме размяната? Дали Чейтър щеше да се опита да печели време? Кел искаше в този момент да се намира в друг самолет, на път за Истанбул, да помага при издирването на Рейчъл. Клекнър с неговия фалшив идеализъм само му пречеше, отвличаше вниманието му, докато Амилия провеждаше телефонните си разговори. - В деня, когато бе убит Бин Ладен, двамата сте разменили имейли. - Кел вече усещаше колко лесно Клекнър ще капитулира. - И двамата сте били на мнение, че е трябвало да бъде заловен и изправен пред съд. Ти вярваше ли искрено в това, или просто се прикриваше?

- Да, вярвах го.

Чейтър поклати глава и само промърмори „Божичко“. В този момент Амилия излезе от пилотската кабина. Кел се извърна към нея, опитвайки се да прикрие отчаянието, с което чакаше новини. Тя му подаде бележка, на която пишеше: „Не е ясно къде и кога е отвлечена Р. Лондон разследва случая. Истанбул отива във вилата“. Раздразнен, че двамата имат тайни от него, Чейтър я изгледа намръщено. Кел, който бе сигурен, че Рейчъл е отвлечена в Истанбул, запази мълчание; той за нищо на света не искаше да дава надежди на Клекнър, че може да си възвърне свободата. Вместо това се обърна към него и каза:

- Ебру не е знаела, че работиш за американското правителство.

- Това въпрос ли е или констатация?-заяде се Клекнър.

- Просто факт.

Клекнър изглеждаше в шок от отговора на Кел. Сякаш вече разбираше, че е притиснат в ъгъла. Понечи да каже нещо, но млъкна; от гърлото му излезе само задавен звук.

- Моля? - каза Кел. - Би ли говорил по-силно, не те чувам.

- Казах: тя знаеше, че работя във фармацевтичния бизнес. Всички така знаеха.

- „Всички“ означава жените, с които си спал? Приятелките ти? И Рейчъл ли мислеше така?

- Да, и тя - отвърна Клекнър, доволен, че Кел най-после я бе споменал.

- И въпреки това ти предаде Ебру - каза Кел, като се молеше вътрешно Рейчъл да не е уплашена до смърт. Да не са й сторили зло. Лондон вече да преговаря с Москва за скорошното й освобождаване. Искаше Клекнър да го няма в самолета, да го натоварят в една кола и да го махнат от очите му. - Отказа се от нея. Допусна турското правителство да разбере, че е наш източник. Защо го направи, Райън? Защо човек като теб, вярващ в това, в което твърдиш, че вярваш, би обрекъл някого, който споделя политическите му възгледи, някой, когото уважава и от когото се възхищава, на репресии и затвор?

- Не съм я предал. Това е лъжа.

- Имаме доказателства - тихо каза Амилия. - Говорихме с турските власти.

Кел й беше благодарен за прекъсването, но не се изненада, че Амилия толкова лесно се досети какво се опитваше да постигне. Нейната реакция разпръсна и последните останки от двуличието на Клекнър.

- Беше ми писнало от нея. Окей? - буйно извика Клекнър, който вече не се прикриваше; цялата му арогантна безскрупулност изведнъж лъсна на показ. - Само искаше. Не спираше да ми повтаря колко била влюбена в мен. Обиждаше се от най-малкото нещо, досаждаше ми. Освен това работеше за теб! - Той погледна косо Чейтър. Гласът му звучеше като на разглезено дете. - Ето в какво положение се бях озовал. Имах поети ангажименти към Москва. Носех отговорност за поддържане на баланса на силите.

- Пълни глупости - изсумтя Чейтър и стана от мястото си, като клатеше глава.

Амилия знаеше същото, което и Кел: че един изключително способен млад човек се бе оставил да го поквари не системата, не събитията, а собственото му „аз“. Усещайки настроението им, Клекнър се опита да настоява, сякаш все още хранеше някакви надежди да спечели спора.

- Аз вярвах, че върша нещо важно, което все още може да...

Кел реши, че е чул достатъчно. Време беше да говори за Рейчъл директно с Чейтър. Разпитът на Клекнър можеше да почака.

- Остави, Райън - каза той. - Разговаряш с хора, за които си напълно прозрачен. Всичко си вършил за удоволствие. Удоволствието да манипулираш. Удоволствието да се плезиш на държавата. Садистичното удоволствие да се разпореждаш със съдбите на хора, които смяташ за по-нисши от теб. Ти унижаваш човешкото страдание, гавриш се със сериозните проблеми, за които твърдиш, че си загрижен, свеждайки ги до оправдание за собственото си мерзавство. Спал си с Ебру Елдем, после си я изпратил в затвора. Това е всичко, което е нужно да се знае за теб.

- Качете го в колата - каза Амилия, давайки да се разбере, че МИ6 не се интересуваше повече от Клекнър.

Чейтър я погледна учудено.

Кел изпита мощен прилив на благодарност към нея. Той отвори вратата на самолета, спусна стълбата, слезе няколко стъпала надолу и направи знак на Олдрич. После се върна в салона.

- Дани ще дойде да го прибере - каза той на Чейтър.

Американецът, който в този момент си обличаше сакото, бе усетил, че нещо не е наред. Сега мълчаливо кимна. Лицето на Клекнър си оставаше все така безизразно. В салона нахлу порив на вятъра, но летището беше почти напълно утихнало. Дани се появи на вратата с чифт пластмасови белезници в ръка.

- Остави на мен - каза Чейтър. Той пое белезниците от Дани и се обърна към Клекнър. - Стани!

Клекнър се подчини, като му подаде ръцете си със събрани китки. Чейтър му постави белезниците и ги притегна с рязко движение; Клекнър примижа от болка. В това време Кел си мислеше за Рейчъл. Прилошаваше му от страх, че може да я загуби. Запита се колко ли време е нужно на хората им в Истанбул да стигнат до вилата. Десет минути? Петнайсет?

- Да чака в колата - каза Чейтър.

Телефонът на Амилия иззвъня. Тя кимна на Кел, натоварвайки го с отговорността да води предварителните преговори с Чейтър. Малко по-късно Дани вече бе извел Клекнър от самолета и Кел отново бе затворил плътно вратата. Гласът на Амилия се чуваше от пилотската кабина, но не се разбираше какво казва.

- Е? - попита Чейтър. - Казвай, какво става?

После седна на мястото на Клекнър, скръсти ръце на гърдите си и се усмихна по начин, който напомни на Кел за срещата им в Анкара. Чейтър напълно бе възвърнал естествената си арогантност.

- Хората на Минасян са отвлекли наша служителка в Истанбул. Предлага ни да я замени за Клекнър.

Чейтър погледна невярващо нагоре.

- Мамка му, как е станало пък това? - попита той тавана. - И коя е тази служителка?

- Има ли значение? - попита Кел.

- Коя е, Том?

Кел не искаше да му съобщава името на Рейчъл. Нямаше доверие на Чейтър, че ще я опази жива. Накрая каза:

- Дъщерята на Пол Уолинджър, Рейчъл.

Реакцията на американеца го изненада. Чейтър го погледна и се усмихна одобрително.

- Господи! Привлекли сте я да работи за вас? Рейчъл е ваш човек? - Той сякаш беше по-впечатлен от находчивостта на МИ6, отколкото разтревожен от отвличането на Рейчъл. - И как стана това?

- Дълга история - отвърна Кел, който вече усещаше как постепенно отвътре го изпълва дълго потискана ярост.

Обаждането на Минасян го бе изкарало от равновесие. Той запали цигара и прибра пакета в джоба си, без да предложи на Чейтър. Гласът на Амилия още се чуваше откъм пилотската кабина. Спокойствието на Чейтър не му харесваше.

- Знаеш ли къде е отведена? - попита американецът. Кел поклати глава. - А откъде сте сигурни, че Минасян не блъфира?

- Не сме - отвърна Кел.

- Значи така, само преди няколко часа тоя се мотае из Одеса. А сега се оказва, че е организирал отвличането на агент на МИ6 на хиляда километра от там?

- Така изглежда. - Кел не желаеше да допусне, че Минасян би могъл да го лъже; рискът бе твърде голям. Надпреварваха се с часовника. Той продължи: - Да речем, че Рейчъл е била отвлечена през последните трийсет и шест часа. Като застраховка, в случай че Райън не успее да се измъкне.

- Да речем - отвърна Чейтър, сякаш Кел нарочно се правеше на наивник. - А имате ли доказателство, че е жива?

Въпросът беше ужасяващ в своята простота. По тона на Чейтър не личеше да го е грижа особено много какъв би могъл да бъде отговорът.

- Амилия се опитва да научи повече.

Доказателство, че е жива. Дали Чейтър знаеше нещо повече, отколкото показваше? Кел дръпна от цигарата, вдишвайки дима дълбоко в дробовете си. Той не изпитваше никаква лоялност към Службата, изобщо не го бе грижа, че от Лангли биха могли да се оставят на СВР да им измъкнат Абакус под носа. Интересуваше го единствено безопасността на Рейчъл. Всичко останало бяха игрички на шпионаж.

- Разполагаме с по-малко от шест часа - каза той. -Ако ще правим размяната, трябва да отведем Клекнър до руското посолство в Киев, а те ще отведат Рейчъл до...

Чейтър не го остави да довърши.

-Ако ще правим размяна - каза многозначително той.

Кел вече с мъка удържаше яростта си. Той съзнаваше, че сега е особено важно да не се конфронтира с Чейтър, да не го кара да се чувства, сякаш друг е взел решението вместо него. Същевременно не искаше да оставя у ЦРУ впечатлението, че животът на Рейчъл подлежеше на договаряне.

-След като получим доказателства, че Рейчъл е жива - каза той, - аз бих ти предложил да подготвиш съобщение за печата по случая с Райън, за да контрираш всякакви твърдения на Москва относно естеството на работата му за СВР, да ги изпревариш в пропагандната война, преди...

Чейтър отново го прекъсна, като клатеше глава и мърмореше:

- Том, Том, Том. - Сякаш Том Кел беше някакъв наивник. - Нека да не изпреварваме събитията. Нямам намерение да предприемам каквото и да било, докато не разполагаме с всички факти за момичето.

Кел бе допуснал грешка, като му каза, че Минасян им бе дал шестчасов срок. Чейтър щеше да се опита да протака, докато времето изтече. Той очевидно не се интересуваше от Рейчъл. Пет пари не даваше за живота на един британски агент. Единственото му желание бе да изобличи Клекнър като изменник, да го разпита и след това да го предаде на правосъдието. И младокът да прекара остатъка от живота си зад решетките. Чейтър си даваше сметка, че Лангли едва ли щеше да преживее още един шпионски скандал. Москва бе успяла да отбележи твърде много точки срещу Америка в областта на шпионажа.

- Всички факти - повтори Кел, влагайки в забележката си толкова презрение, колкото му се стори уместно да рискува. - Ето ти фактите, Джим. Рейчъл работи за нас. Животът й е в опасност. Ако не предадем Клекнър на Минасян, ще я убият. Толкова е просто.

За негово изумление, Чейтър отвърна:

- Разбирам.

Отначало Кел си помисли, че не е чул добре, но американецът го погледна и кимна, сякаш го уверяваше, че последното нещо, което би направил, бе да рискува живота на Рейчъл.

Известно време Кел не знаеше какво да прави. Толкова дълго време бе смятал Джим Чейтър за най-обикновен гангстер, олицетворяващ определен тип американско безразсъдство, което го караше да обикаля от държава в държава, за да раздава мъст и да държи нещата под контрол. Ала се бе оказало, че под цялото това перчене и благочестив гняв се крие остър интелект на образован човек, дори здрав разум. Неспособен да се отърси от спомена за Кабул, убеден, че Чейтър с готовност би рискувал живота на Рейчъл в преследване на целите си, Кел си бе позволил да забрави това.

- Какво искаш да кажеш? - попита той.

- Казвам само че очевидно нямаме избор. Трябва да ти върнем момичето, нали така? Но не обичам да бъда пришпорван. Не искам да предприемаме каквото и да било, докато не разберем какво е намислил Минасян. Той казва, че имаме шест часа. Майната му! Той знае, че ако нещо се случи с Рейчъл, ще откарам Клекнър обратно във Вирджиния и... край с кариерата на Минасян.

Кел изпита огромно чувство на облекчение, като едновременно с това си даде сметка, че вече не чуваше гласа на Амилия от пилотската кабина. Редно беше да я включат в разговора колкото се може по-отрано, да изработят заедно стратегия, приемлива и за двете страни, после да се свържат с Минасян, независимо дали все още беше в Одеса или на път за Киев.

Сякаш прочел мислите му, Чейтър каза:

- Трябва да посветим Шефката в нашия план.

Кел кимна и пусна цигарата си в празна бутилка от минерална вода.

В този момент вратата на пилотската кабина се отвори. Амилия пристъпи с наведена глава в салона; когато вдигна лице и го погледна, Кел усети, че се е случило нещо ужасно. В очите й имаше сълзи.

- Какво има? - попита той.

Но знаеше отговора. Онзи, от който се беше страхувал. Амилия го гледаше покрусена.

- Том...

Той искаше да я прекъсне, да не й позволи да го каже. Готов бе да пожертва живота си, за да не чуе думите й.

- Толкова съжалявам. - Очите й го молеха за прошка. Тя пристъпи към Кел и го хвана за ръцете, ноктите й се впиха в китките му, точно както на погребението на Пол. - Било е блъф. Минасян е блъфирал. Не е била при тях. От Службата са отишли в къщата. Там е било пълно с полиция. Нямаше да има размяна. Рейчъл е убита.