По-студената война

65.

Кел видя как аудито отби и спря встрани и нареди на шофьора на таксито да го остави на ъгъла. Докато подаваше банкнота от десет гривни, той не изпускаше от поглед предната кола. Видя как тялото на Клекнър се изпъна нагоре, после се отпусна безжизнено на задната седалка. В следващия момент шофьорската врата се отвори и Джез слезе от колата. Задачата беше изпълнена.

Кел извади телефона и се обади на Дани.

- На „Садиковская“ сме - каза той, като прочете наименованието на улицата от близката табелка на кирилица. - Вие?

- В задръстване. Харолд също. Какво става? Съжалявам, правим всичко възможно да стигнем до вас.

- Всичко е наред - каза му Кел, докато се наместваше зад волана на аудито. Джез бе отворил задната врата и бе инжектирал дозата кетамин в бедрото на Клекнър. - Наш е. - Кел усещаше дробовете си, сякаш бе вдишал киселина. - Ще се видим на пистата.

„Пистата“ беше на едно изоставено военно летище, на седемдесет и пет километра северозападно от Одеса, където Амилия бе уредила взет под наем Гълфстрийм да ги чака, готов за излитане, за да изведе Абакус от Украйна. Кел не би рискувал да измине с кола цялото разстояние до Киев предвид на това, че Минасян щеше да се събуди след по-малко от час и да вдигне под тревога всички агенти на СВР от Одеса до Архангелск, за да гонят отмъкнатия под носа му трофей. Джез бе пребъркал Клекнър и бе открил СИМ карта в малкото джобче на джинсите му, после му бе свалил часовника. Обезпокоен, че часовникът би могъл да съдържа чип, който да разкрие местоположението на Клекнър пред СВР, Кел го изхвърли през прозореца на колата.

- Това нещо струваше поне три бона! - възкликна Джез, поглеждайки назад към нивата, където бе паднал часовникът.

- Дано да го намери някой фермер - отвърна Кел - и да си купи нов трактор.

Продължиха напред по пусти междуселски пътища, избягвайки оживените артерии и опасността някой подкупен украински полицай да спре аудито, за да се подмаже на Москва. Клекнър лежеше безжизнен на задната седалка след трийсетсекундна напрегната, изпълнена с халюцинации борба с кетамина, който бързо се бе разлял по тялото му. Кел пресмяташе, че американецът ще се събуди приблизително по времето на излитане на самолета. След което щеше да му се наложи да отговаря на доста въпроси.

Насред безкрайната равнина имаше горичка, през която застлан с чакъл път водеше до изоставеното летище. Беше късен следобед, но задухът не намаляваше.

На пистата нямаше жива душа, ако не се брояха двамата пилоти на гълфстрийма, които пушеха в сянката на рушащата се контролна кула. Единият се казваше Боб, другият - Фил. И двамата имаха достатъчно опит с подобни операции, за да не задават излишни въпроси. Полетният план беше подаден до съответните власти, сребърниците-платени на когото трябва. Абакус щеше да бъде изведен от украинското въздушно пространство, гълфстриймът щеше да закачи южния ъгъл на Молдова, да продължи на запад над Румъния и да кацне за презареждане в Унгария, преди да завие на север към Австрия и Германия. Боб очакваше да кацнат в базата „Нортхолт“ на Кралските военновъздушни сили някъде около девет вечерта по Гринуич. Кел щеше да отведе Клекнър в една тайна квартира в Райслип; там екип на МИ6 щеше да се опита да установи вредите, нанесени от Абакус на агенти и операции в региона, след което Клекнър щеше да бъде предаден на американците.

Дани и Харолд пристигнаха пет минути след Кел. Нямаше усмивки и тържествуващи ръкостискания, когато двамата се доближиха до аудито и видяха отпуснатото тяло на Клекнър на задната седалка. Всички знаеха, че ги чака още много работа. Дани потвърди, че останалата част от екипа вече напускаше Одеса -някои с кола, други с влак, трети със самолет през Киев, след което сграбчи Клекнър за краката и го измъкна от колата. Кел беше застанал до задната врата, за да поеме американеца за раменете. Усети напомпаните мускули на атлетичното му тяло. Същото, което Рейчъл бе целувала.

Той не изпитваше никаква радост, никаква еуфория от залавянето на Абакус. Напротив - докато Джез му помагаше да положат Клекнър на една двойна седалка в предната част на самолета, Кел си мислеше само за Истанбул и тихо се молеше на Бог, в когото все още понякога вярваше, всичко с Рейчъл да е наред и тя да е в безопасност.