Поколение на зимата

Дванадесета главаЛатерната шарлатанка

На север от грузинската столица в прозрачния въздух се виждаше далечен планински хребет. Още по-впечатляващи планински върхове сияеха на шперплатово табло веднага след входа в градската зоологическа градина. На фона на тази планина бе изобразен много строен, с тънка като на оса талия кавказец с черкезка и с кинжал на пояса. Вместо лице имаше овална дупка. Точно в нея се пъхна кръглата руска физиономия на безпътния „спътник“ Стьопа Калистратов. Воала — той вече е романтичен абрек51. Фотографът с мустаци ала Вилхелм (или ала командващия Първа конна армия Семьон Будьони) вдигна магнезиевата светкавица и се пъхна под покривалото.

— Кажете „стафиди“, батоно!

— Стафиди — викна Степан. Магнезият избухна. Фотографът се показа.

— Браво! Вие сте най-добрият ми модел за цялата година! Къде ще наредите да изпратя снимките? В Москва, Париж, Монте Карло?

— В Соловки52, мосю! Всички прилични хора сега почиват в Соловки, очевидно това ще бъде и моят адрес в близко бъдеще — отговори поетът.

Той явно играеше за пред зрителите, но когато се огледа, беше много разочарован, като не видя наоколо никого, освен своя неизменен Отари, рицаря на печалния образ. Зрителите пък, заради които се вършеше всичко това — група буйно смеещи се хора, а сред тях и жена му Нина, бяха наблизо, но не обръщаха никакво внимание на Стъопа.

Цялата компания — Нина, братовчед й Нугзар, младият поет Мимино, танцьорката Шалико и художникът Сандро Певзнер — подскачаха пред една клетка, от която, вдигнал се на задните си лапи, ги гледаше огромен кафяв мечок. Кой беше зрителят и кой изпълнителят — не беше лесно да се разбере. Всички, включително май и мечокът, бяха преизпълнени с някаква фалшива ирония и евтина театралност, каквито понякога се появяваха в младежките компании след голям нощен пир и сутрешен хаш53 с водка.

Особено се стараеше Нина, тя протягаше ръце и говореше на мечока:

— Скъпи ми руски мечоко! Земляко! Съотечественико! Спътнико в живота! Бедничък мой, какво си изпитал, когато си се събудил след сладкия си зимен сън и си се видял в тази гнусна клетка? Дете мое! Ти си моят Лермонтов, захвърлен в Кавказ! Как искам да те целуна!

Тя като че ли не забелязваше никого наоколо, но с периферното си зрение все пак виждаше мъжа си с неговия Отари и през махмурлука и раздърпания й вид в нея се надигаше някаква злобица. Изведнъж, без сама да си дава сметка, прескочи оградата, изтича до клетката и дръпна вратата. Оказа се, че катинарът не е заключен, той излетя и вратата се отвори. Нина влезе вътре. Мечокът, сякаш Собакевич в театрална интерпретация на великата поема, бавно се обърна към нея. Без да се замисля, Нина застана на пръсти и му лепна великолепна целувка по муцуната. Пак с периферното си зрение забеляза, че Степан с всички сили тича към мястото на действието, а зад него, кършейки ръце, бърза Отари. Мъжът й викаше:

— Нинка, съвсем си откачила!

До клетката Нугзар хвана Степан, затисна му устата и изкомандва с железен глас:

— Престани да крещиш!

Мечокът сложи лапи на раменете на Нина и пристъпваше около нея, пак като Собакевич в гостната, сякаш страхувайки се да не я настъпи. Устата му бе полуотворена, оттам се носеше воня на застояло. Всички отдавна бяха престанали да се смеят. Кой можеше да предвиди следващата крачка на скучаещия мечок? Единствено Нина все още се правеше на храбра и се стараеше да поддържа тона:

— Бедни ми мечоко! Лермонтов мой! Детето ми!

Всъщност се страхуваше да помръдне под лапите на звяра. Дори й се мярна мисълта: какъв нелеп край! Мечокът явно нямаше намерение да изпусне такава безпрецедентна възможност да се позабавлява.

Степан блъсна Нугзар и закрещя истерично:

— Повикайте пазача! С противопожарния маркуч!

Сандро Певзнер, бледен, превъзмогвайки виенето на свят, понечи да прескочи оградата, без да знае защо. Какво можеше да стори? Ако изплаши звяра, любимата Наша девойка, звездата на Тифлис ще бъде осакатена. Нугзар с желязна ръка го смъкна долу, а сетне, демонстрирайки страхотно хладнокръвие, повтори пътя на Нина. В този момент мечокът беше със задник към него. Отвори вратата и му нанесе силен шут. Слисаният звяр падна на четирите си лапи. Нугзар мигновено измъкна Нина и хлопна вратата. Мечокът диво изрева от разочарование. Към мястото на действието тичаха служители на зоологическата градина.

— Безобразие! — викаше отговорникът. — Хулиганство! Всички сте арестувани! — Хвана Сандро за гърдите. — Кой си ти, тунеядецо?

— Сандро Певзнер, художник.

Пиянска мътилка и срам изпълваха авангардиста, на когото наскоро определени другари строго бяха препоръчали да се прехвърли в реалистичното пролетарско изкуство.

— Той е подстрекателят! — разкрещя се един пазач. — Певзнер е подбудителят!

Всички бяха спасени от същия този Нугзар. Изключително авторитетно дръпна отговорника на пазачите настрани, незабелязано от останалите му показа червената книжка на НКВД и твърдо каза:

— Спокойно, спокойно, скъпи другарю! Никой не е пострадал, питомецът ви е цял и невредим. Момичето се пошегува, батоно. Лека поетична волност. Но клетките трябва да се заключват, батоно, за да не се стигне до вражеска проява…

Служителят мигновено притихна и забрави всичките си претенции. Бохемската компания тръгна към изхода. Опиянението се бе изпарило. Всички с изключение на Нугзар се чувстваха отвратително, че не са проявили достатъчно мъжество. Нина се проклинаше заради неуместното перчене и лигавене. Нугзар погледна часовника си:

— Пардон, пардон, време ми е да се изпарявам. Ще се видим довечера при татко Нико.

Целуна по роднински Нина по бузата и се отдалечи със стремителната си походка, изчезна зад най-близкия ъгъл. Скоро и цялата компания се пръсна.

В ранната вечер на същия ден Нина и Степан бавно вървяха по гърбавата уличка на стария град към малкия ресторант, върху чиято стара табела „Духанът54 на татко Нико“ като в примитивистко-кубистка картина беше намацано с бяла боя „Стол № 7 на Горнарпит“55.

Степан от време на време изоставаше на няколко крачки от жена си. Тя се обърна веднъж и видя, че смърка от дланта си бял прах. Презрително повдигна рамо:

— Спри с това, Степан! Вече и крачка не можеш да направиш без него! Кажи ми, най-после опакова ли си нещата? Или си забравил, че утре пътуваме за Москва?

Степан й хвърли странен поглед и измърмори:

— Чакай, Нинка, трябва да поговорим. Нека най-напред да влезем при татко Нико.

В духана, независимо от сталинската петилетка, все още цареше особената тифлиска атмосфера. Ресторантчето беше любимо място на кочияшите и на бохемите. На стените висяха ярки примитивистки картини в стила на Пиросмани. Самият татко Нико, „кралят на всички духани“, както го наричаха в града, не беше весел. Вместо както обикновено да посреща гостите и да разтваря обятията си за всички, седеше на тезгяха със своя приятел художник и му се оплакваше, че вече не си е сам стопанин, а е заместник-директор.

— Всичко ми взеха, национализираха тенджерите, всичко освен твоите картини. Сега съм никой. Изпратиха ми партиец. Приятелю, приключи цяла епоха!

Художникът утешаваше кръчмаря с присъщото на това племе лекомислие:

— Чакай, Нико, скъпи. Ще дойде време и ще ти дадат милиони за моите картини.

Нина и Степан се настаниха в ъгъла и поръчаха бутилка вино.

— Голяма — подхвърли Степан след сервитьора.

— Може направо две — добави Нина. — Какво става, Стьопка? — попита и сложи ръката си с двата пръстена, подарени й от Паоло и Тициан, върху неговото треперещо юмруче.

Степан като че ли се отнесе някъде, застена като от зъбобол, показвайки й — виждаш ли колко страдам, после се отърси, с две ръце оправи косата си назад и отсече:

— Няма да дойда в Москва.

В центъра на града в този час царяха шум и суетня. От всички страни се носеха препълнени трамваи. Свиреха автомобили. Подвикваха си кочияши. Нугзар пореше тълпата като торпеден катер. Приближи се до продавач на лимонада. Заедно с чашата търговецът му подаде тежък пакет. Нугзар го сложи в джоба си и с наслада изпразни чашата. После изчезна под арката на един жилищен вход.

Нина и Степан пиеха вино, без да се гледат.

— Нещо се спука в нашите отношения, Нинка — констатира тъжно Степан.

— Добре казано, „спука се“ — рече още по-тъжно Нина. — Но за надут балон…

— Ти имаш успех, а аз потъвам в утайката.

— За какво говориш, какъв успех? — с досада попита тя.

Степан изненадващо пламна за миг:

— Този проклет мечок, след него всичко ми стана ясно! Това беше някакъв тест, който съдбата ми подхвърли, а аз се оказах пълно говно!

— Що за глупости — съкрушено и раздразнено провлече тя.

По същото време председателят на Централната контролна комисия Ладо Кахабидзе седеше в просторния си кабинет под картина, на която любимият му вожд четеше вестник „Правда“. Забелязваше се, дори биеше на очи липсата на портрет на Йосиф Сталин. На влизащия сякаш предлагаха да се настрои в тон със сериозността и деловата партийна чистота, защото какво можеше да е по-чисто и сериозно на света от Ленин, четящ „Правда“? След цял ден съвещания и срещи Ладо Кахабидзе седеше сам, четеше документи и си водеше бележки.

Някъде в сградата скръцна врата. Чуха се бързи леки стъпки. Те приближаваха. Вратата на кабинета се отвори. Кахабидзе вдигна глава. Влезлият се целеше в него с пистолет. Кахабидзе отвори уста и в миг бе убит на място.

Междувременно в „Духанът на татко Нико“ се появи известният на целия град латернаджия с папагалите. Цялата троица и старата машина бяха във форма, звучеше позната мелодия, латернаджията припяваше, птиците пърхаха над масите. В Тифлис често спореха защо папагалите не отлитат от него, може би им привързваше крачетата с някакви невидими нишки? Само някои пияници осъзнаваха, че за папагалите латернаджията символизира понятието „родина“.

Степан разпалено говореше на жена си:

— Обичам те както преди, Нинка, но не мога да се върна с теб. Започнах да се страхувам от Севера. Той ще ме изяде, както някога мамонтите са изяли козите.

— Мамонтите са били тревопасни, невежа такъв — с досада му възрази Нина. — Какво ще правиш тук сам, Степане? Дори прехраната си не можеш да си осигуриш.

Разпалеността му стигна за една фраза. Пак неочаквано омекна и вяло замърмори:

— Е, ще измисля нещо… Виното е евтино… Сирене… Зеленище… Пък и не забравяй, че верният ми Отари е винаги с мен.

Ето за кого Нина постоянно забравяше, както не помнят сянката на човека, а той наистина като сянка следваше мъжа й. Обърна се натам, накъдето сочеше с брадичката си Степан. Сам на маса седеше тъжният като лебед Отари. Явно изчакваше края на разговора им. Нина внезапно бе осенена, най-после се досети каква е причината за тази магнетична неразделност на двамата. „Ах, ето каква била работата! А пък аз, глупачката, не схващах!“ Разсмя се и не можеше да спре, дори от смях главата й тупна върху ръцете.

От вътрешната врата на духана излезе пълен мъж, препасан с военен колан — току-що назначеният директор на „стола на Горнарпит“. Мина с решителна крачка между клиентите и с две ръце побутна латернаджията към изхода:

— Вън, нещастнико! Частната практика е забранена!

Двата папагала едновременно кацнаха на раменете му с розови билетчета в човките. Директорът инстинктивно се хвана за кръста, където до неотдавна висеше пистолет на вохровец56. Татко Нико горчиво въздъхна: епохата умря, да живее епохата! И това ще приключи с частната Божия практика, въздъхна гоненият философ.

Пълно безредие и смут царяха тази нощ в дома на фармацевта Галактион Гудиашвили. Притичваха и изхвърчаха жени с викове: „О, мъка! О, ужас!“. Стопанинът лежеше на дивана почти в безсъзнание и само повтаряше: „Не, не, не вярвам, моят Ладо е жив…“ Любимият му племенник Нугзар с трагично-каменно лице седеше на страничната облегалка на дивана и държеше за китката ръката на чичо си. В този момент в къщата влетя Нина и се хвърли към вуйчо си:

— Какво се е случило, вуйчо Галактионе?

Той закри с длан очите си и каза:

— Нугзар донесе страшна вест. Ладо е убит от упор в къщата си… Дойдоха и съседите, потвърдиха го, целият град вече… Не, не, не вярвам, моят Ладо е жив…

Нина се хвана за главата, после закърши ръце нагоре, както правят всички грузински жени в такъв момент. Нугзар се приближи и я дръпна настрани:

— Нина, дръж се мъжки…

— Кой е могъл да го направи? — неясно защо шепнешком попита тя.

Нугзар отвърна също с шепот, но много висок:

— Чух, че троцкистите са си разчистили сметките с него за стари дългове.

Тя махна с ръка:

— Това са глупости, троцкистите не прибягват до личен терор!

Той надникна в лицето й и както й се стори, не без лукавост:

— Откъде знаеш, Нина?

Тя удари с юмрук дланта си, грабна цигара от отворената на масата кутия и я хвърли.

— Сякаш са отворили кутията на Пандора! — възкликна тя.

— Какво още се е случило? — живо попита Нугзар.

— Нищо не се е случило, но утре ми е влакът… разбираш ли?… Сутринта пътувам за Москва… не съм си събрала багажа… пълен хаос… тези новини — тя направо се хвърляше от едно към друго.

— Багажът не е проблем — солидно каза Нугзар. — Да вървим, ще ти помогна да се приготвиш. Довери се на братовчед си.

Като че ли уловена от тази фраза, Нина спря с гръб към него и бавно погледна през рамо. Вълна на дива радост премина през тялото на Нугзар. Днес е моят ден. Без дума повече, тя тръгна нагоре. Той я последва.

В стаята й всичко бе разхвърляно, празните куфари зееха отворени. Нина още с влизането си започна да хвърля всичко, което й попаднеше под ръка — бельо, обувки, книги, — на дъното на куфарите. Нугзар се приближи до нея отзад, хвана я за раменете и я обърна към себе си. Днес не можеше да му се съпротивява. Напротив, тя изведнъж неудържимо пожела да признае на някого нещо докрай, до някакъв незнаен край, по-нататък от края, тоест окончателно. Той го усети и изрече с пресекващ глас:

— Ти си смело момиче, не се страхуваш от мечки…

— Не се страхувам и от по-страшни нехранимайковци — с тъмна усмивка прошепна тя и започна да разкопчава ризата му. Той дръпна жакета от раменете й. Движенията им бяха бавни като че ли се стараеха нито една секунда от тази гръцка трагедия да не отлети незабелязано.

Когато влакът на тези секунди все пак отмина, Нина още дълго не можеше да се успокои. Със затворени очи целуваше раменете и шията на мъжа до нея. Неочаквано до нея долетя безкрайно подлият му глас:

— Виждам, че абрекът ти хареса.

Всичко свърши. Тя отвори очи:

— Ти ли си абрекът?

Нугзар се разсмя:

— Разбира се, аз съм абрек, смел разбойник!

Нина се отдръпна от него. Голотата им изведнъж й се стори срамна.

— Абреците не са шантажирали жените — каза тя, макар чудесно да разбираше, че започва — и то след толкова бурни откровения и признания — да хитрува, да си се представя на самата себе си като наплашена жертва. Внезапно я порази една догадка и тя седна на леглото. — Вах! Вече всичко ми е ясно! Ти си убил чичо Ладо Кахабидзе!

Нугзар мигновено се хвърли върху нея, хвана я за гърдите, повали я, затисна устата й с длан и горещо й зашепна в ухото:

— Никога повече не повтаряй тази нелепост, глупачке! Иначе всички ще бъдем убити: и аз, и ти, и всеки, който го чуе! Разбра ли?

Всичко започваше отново. Нина извърна глава от него и с очи, изпълнени със страх и тъга, гледаше тъмния прозорец.