Поколение на зимата

Петнадесета главаНесъкрушима и легендарна

В онези години възникна жанрът на могъщото съветско пеене. Певците и хоровете се научиха като че ли да се разкъсват от величие и ентусиазъм. Масовото радиофициране разнасяше тези гласове с черните чинии на радиоточките дълбоко в недрата на страната.

Песните преминаваха през единадесет часови зони, ехтяха и в Далечния изток, и до железопътната бариера от високоговорителя на матка гара в Приамурието.

Времето беше лошо, безкрайно и мудно се лееше дъжд, в локвите се издуваха мехури, които не предвещаваха нищо добро в близко време… „Всички днес ще облекат палта, които ще докоснат на капките подскоците, и никой няма и да забележи, че пак в дъжда на пиянство се отдадох“ — бърбореше Никита стиховете на своя любим полузабранен поет… И само отвъд огромната река, тоест в китайските далнини, едва-едва се очертаваха в облачната маса слаби намеци, че лятото все пак ще продължи.

Леката кола на командира на корпус Градов спря пред семафора. Примигваше червена светлина. На кръстопътя с междуселския път по едно от разклоненията на железопътната линия бавно, като днешния дъжд, се точеше безкрайна товарна композиция. Никита не откъсваше очи от мрачната процесия, потракваща при свръзките на релсите. Както и всички наоколо, знаеше какъв род товар се превозва в тези композиции: човешки товар, караха затворници към Владивосток и Ванинското пристанище за изпращане на Колима. А и за шофьора на командира на корпус сержант Васков това явно също не беше тайна. Той непрекъснато въздишаше, гледайки влака, и явно искаше да поговори.

— Какво има, Васков? Защо си завъздишал? — мрачно попита Никита.

— Ами някак по-рано не ми е идвало наум, другарю командир на корпус, че в страната ни се крият толкова врагове на народа — изломоти шофьорът, без да гледа началника си. Простоватото му лице изразяваше удивителна народна хитрост.

— Остави тази тема, Васков — прекъсна го Никита. — Просто си дръж езика зад зъбите. Ясно ли е?

Сержантът подсмъркна с нос и преглътна своето „слушам, другарю командир на корпус“. В безкрайните пътувания из военния окръг беше свикнал с известно близко отношение със заместник-командващия по оперативните въпроси, а сега толкова рязко го бяха прекъснали, въпреки че можеше ли да не си побъбрят точно пред червен семафор?

Буферите на цялата композиция се удариха един в друг и влакът спря. Някакви хора затичаха към челото й, тук-там малко се открехваха вратите на вагоните, показваха се охранители, в далечината се чуваха някакви викове, нещо се случваше.

През това време зад автомобила се бяха насъбрали доста колхозни каруци и военни коли, които се връщаха от танкови учения.

— Ето че и самият той идва — мрачно каза Васков и показа с пръст страничното огледало. Никита се огледа и видя известната в целия окръг бронирана кола в камуфлажен цвят на главнокомандващия Блюхер.

Никита слезе. Маршалът се приближаваше с обичайната си, повече от уверена като че ли атакуваща крачка. Стиснаха си ръцете.

— Какво става тук, Никита Борисович?

— Преминава специална композиция, Василий Константинович!

Блюхер мрачно се ухили:

— Специална композиция…

Отметна пеша на коженото си палто, бръкна за табакерата си и предложи цигара на Градов. През всичките тези години размяната на цигари беше единственият знак за неофициалност помежду им. Не бяха преминали на „ти“, говореха си на име и бащино, запазваха дистанцията, която се предполагаше да имат по всички правила както на писания, така и на неписания код на армейските нрави. През последните месеци още повече се отчуждиха. С никого, дори с Вероника Никита не споделяше раздразнението си от Блюхер, дори и пред самия себе си не признаваше, че вече не вярва на главнокомандващия. През май хората на НКВД нагло бяха отвели пред очите на целия щаб един от най-уважаваните командири от Специалната червенознаменна далекоизточна армия — началника на авиацията, командира на корпус Алберт Лапин. Блюхер не си мръдна и пръста за спасяването му. Арести имаше във всички звена, после се разрази разтърсилото цялата РККА дело за „военнофашистки заговор“, мигновено и невъзвратимо бяха изпоцапани с мръсотия няколко икони на революцията — Тухачевски, Уборевич, Якир, Гамарник, Ейдеман… Още по-потресаващото бе, че в състава на съда, изпратил на смърт тези хора, се оказаха Блюхер, Дибенко, Белов, Каширин… Това е все едно аз да осъдя Кирил и Нинка, мислеше Никита. В такива минути тялото му се наливаше с олово, пред очите му изплуваше изпоцапаната с кръв стена на кронщадския форт…

В специалната композиция ставаше нещо необичайно… Блюхер и Градов бяха на двайсетина метра от един вагон. Чуваше се някакво тежко суетене, глухо звучаха множество пресекващи гласове. Изведнъж от тази каша се изтръгна вледеняващ вопъл:

— Другари! Червени командири! Не вярвайте на фалшивите обвинения! Ние не сме врагове! Комунисти сме! Верни сме на делото на Ленин и Сталин!

След този крясък зазвуча невъобразим мучащ хор от мъжки гласове. Скоро всички военни и селяни на прелеза успяха да различат в това диво изпълнение химна на ВКП(б), френската песен „Интернационалът“. Една от дъските в горната част на стената на вагона се отмести, нечия ръка метна към бариерата пачка сгънати на триъгълници писма.

— Изпратете писмата, за Бога! — надвика „Интернационалът“ още един глас.

Молбата и ревът на атеистичния химн. Част от триъгълниците паднаха на пътното платно, друга бе отнесена от въздушната струя към малката горичка, а един планира точно до хромовите ботуши на командира на корпус Градов. Никита го вдигна и го пъхна в джоба си. Блюхер му хвърли мрачен поглед, но се направи, че не е забелязал. Известно му беше как се отнасяха сега към него в собствения му щаб. Всеки командир си мислеше: какво, другарю маршал, аз ли ще бъда следващият? Само ако знаеха…

Няколко вохровци с пистолети в ръце изтичаха до разбунтувалия се вагон, отместиха вратата и помагайки си взаимно, се качиха вътре, в тъмнината, където се белееха лицата на пеещите.

— Млъкнете, да ви еба майката! Ще ви научим как се пее, курви!

В този момент до прелеза по успоредна линия пристигна дрезина и от нея скочи някакво железопътно началство. Двама изплашени до смърт изтичаха при Блюхер явно с желание да обяснят какво се е случило на жп линиите. Маршалът не пожела да ги слуша. Без да вади ръце от джобовете на коженото си палто, излая:

— Незабавно да се разчисти прелезът! Ако е необходимо, да се разкачи композицията! Давам ви десет минути и нито секунда повече!

Обърна се рязко и тръгна към бронираната си кола. Никита стоеше мълчаливо с наведена глава. Пеещият вагон притихна. Отново, за кой ли път вече, в паметта му се появиха кронщадският лед и стената на форта, пред която стояха трима парламентьори на Червената армия. Единият от тях крещеше в мегафона: „Матроси, носим ултиматум от главнокомандващия Троцки! Ако искате да запазите живота си, предайте се!“ Военните моряци на стената на форта избухнаха в смях. Сред тях и той самият, Никита, шпионинът. Точно оттам бе тръгнал към площад „Якорни“.

Командирът на корпус тръсна глава, за да разпръсне тягостните спомени, и успя, ако не се смята мимолетният миг, когато отново му се появи онзи форт, станал сцена на разстрела на братлетата. И гой, младият Никита, в редовете на победителите…

Животът в Хабаровск не се оказа толкова лош за жената на командира Вероника. Просторното им жилище се намираше в една от сградите в конструктивистки стил на главната улица — три стаи, голяма кухня, баня с газов бойлер. Успяха да съберат доста прилични мебели. Наистина Никита каза, че квартирата изглежда абсурдно, ама той какво ли разбира? В града имаше музикален театър и дори тенис корт при Дома на армията. Не бяха лоши и партньорите — например военният лекар Берг и старши лейтенант Вересаев от щаба на авиацията с наистина лудешките му очи. Забавно беше да се наблюдава съперничеството им с другите. Трябваше да се поддържа гостоприемен дом. Никита често пътуваше, но и често се изтърсваше с тълпа командири, като всички трябваше да се нахранят, с всички да се разменят шеги. Да се поддържа в идеална спортна форма. Посещения на премиери. Неотдавна имаше концерт на джазовия оркестър на Леонид Утьосов. Малко приличаше на одеския уличен театър, смесен с пропаганда, но изсвириха и няколко оригинални блуса. За тридесетте си години Вероника изглеждаше, да не чуе дяволът, просто поразително! Жалко само, че годините толкова бързо отлетяха.

Често пътуваха до Владивосток, или Владик — както го наричаха сред народа. Тук, на брега на Златния рог, под смущаващите погледи на моряците я обхващаше особено състояние, сякаш се връщаше в ранната си младост.

Гледаше корабите в залива и се отдаваше на фантазии. Да си представим, че съветските въоръжени сили са разбити завинаги и окончателно. Бедният Никитушка е в плен, но по-късно щеше да се върне жив и невредим. Засега стоим на хълма и гледаме към хоризонта, чакаме. Както при Блок — чакаме корабите. Появи се дим — идваше ескадрата на победителите. Кои ли бяха? Японци ли? Не, с японците май вече е прекалено. Впрочем казват, че до един са невероятни чистници. Не, не, ще бъдат американци, тези белозъби каубои, точно те ще бъдат, а сред тях някакъв Роналд, рицарски настроен калифорниец; меките звуци на блуса, спомени за цял живот… Ах, мечти!

Времето за четене не беше много, но тя все пак четеше, предимно „Интернационал“, съвременната съветска литература ставаше непоносима, социални поръчки. За тези години пътуваха до Москва три пъти и всяко завръщане се превръщаше в истинска въртележка. Великолепна кола на Народния комисариат, изскачане от нея, нахлуване отново вътре с покупките, всички наоколо са поразени от искрящите сини очи, както би казал поетът. Понякога си мислиш, че в Москва е по-добре да се отбиваш, отколкото да живееш във всекидневието й. Всъщност с това се изчерпваше всичко. А, да, през това време им се роди и дъщеря. И така, имаха деветгодишен син и тригодишна дъщеря, стига толкоз, задачата за продължаване на рода беше изпълнена докрай.

Една вечер неочаквано се случи невероятното. Посети ги старият приятел командирът на полк Вадим Вуйнович, и то след дванадесет години отсъствие, ако не се смятаха „случайните“ срещи на гарата и тенис корта. Просто като че ли падна от небето! От своя почти Киплингов Туркестан пристигна в Далечния изток! Нима специално за да…

Поднесе чая в гостната — беше купила чаения сервиз от московска заложна къща, познавачът веднага би открил творба на кузнецовския дом, но Вадим не беше познавач на чаени сервизи, не обърна внимание, а май и не виждаше какво гълта. Тя седеше срещу командира, сдържано проблясвайки с очи и усмихвайки се с мила насмешка.

— Не вярвам на очите си! Вадиме, действително ли сте вие? Вижте го — тази побеляваща коса, английски мустачки… знаете ли? Станал сте дори по-привлекателен, във всеки случай по-стилен с годините. Разкажете ми за живота си, мили Евгени Онегин. Женен ли сте?

Винаги когато го срещнеше, й се струваше, че след миг ще се извие еротична буря, но този миг продължаваше дванадесет години.

Вадим говореше със спокойна тъга, макар да беше напълно ясно, че и той… ами да, преди всичко той, от него идва това, очевидно не забравя за нея дори за секунда…

— Да, женен съм. На тридесет и седем съм и все още съм командир на полк. Живеем в забравена от Бога дупка до афганистанската граница. Жена ми е диво животно. Имаме три деца. Обичам ги. Всъщност това е всичко…

Пак се усмихна. Очевидно го беше завладяло щастието да я гледа. Тя разбираше и това. Изпита някакво странно чувство — изведнъж й се стори, че би загубила красотата си без този обожател, отдалечен на хиляди версти.

— Виждам, че все още сте романтик! Признайте си, Вадиме!

Електрическото поле помежду им се беше нажежило твърде много и трябваше да се изчака поне минута, да се позволи поне на част от закръглените електрончета с техните стрели да се разлетят. След неловка пауза той каза:

— Нима някога съм бил романтик? Впрочем… Знаете ли, Вероника, вие, разбира се, не помните, но аз не забравям един мимолетен миг отпреди дванадесет години… Не повече от секунда… Наистина няма да си спомните, но… това беше светлина и топлина, звук и дихание… цялата същност на нашата младост… дадохте ми го вие и то е все още живо…

Гледаше го, слисана от това признание, от потока смътни емоции. В този миг й се стори, че и тя ще може да си спомни онова, за което говореше, още секунда, още една, но всичко отлетя, а в следващия момент се чу шум откъм вратата и се появи благоверният командир на корпус Градов. Вадя! Ника! Ето че се срещнахме! Какво те води насам? Мощни удари по гърба, по раменете, шеговито боксиране, сякаш не го е имало продължилото малко по-дълго спречкване. Хайде, ще ми разкажеш всичко на масата! Колко е хубаво, че утре е почивен ден!

Заседяха се дълго след полунощ и, разбира се, в кухнята, както ставаше при среща на приятели. Красиво сервираната маса на Вероника отдавна беше в пълно безредие. Главата на семейството дори посягаше да бодне шпроти направо от консервната кутия. Три бутилки „Московская“ вече бяха опустошени до дъно, а четвъртата току-що бе отворена „за последно“. Разговорите за милото минало непрекъснато се прехвърляха към съвременното военнополитическо положение. Най-сетне на Вероника й омръзна.

— Вървете по дяволите, момчета! Вашите „сериозни въпроси“ си ги преживявайте без мен! Отивам да спя! Да спя!

Стана, очарователно залитна и напусна кухнята. Вадим я изпрати с очи, извади поредната цигара, смачка я, хвърли я, разтърси глава като че ли нареждайки си да изтрезнее, сложи ръка на рамото на приятеля си до разкопчаната му яка с генералски ромбове. Странна субординация съществуваше между тези хора. Никита винаги виждаше във връстника си Вадим по-голям от него, а сега, въпреки че бяха с толкова различни чинове, чувството се засилваше още повече.

— Никита, дай да говорим откровено — предложи Вадим. — Знаеш причините, поради които престанах да идвам у вас преди дванадесет години, нали?

— Знам една причина — отвърна Никита.

— Знаеш и втората! — натисна рамото му Вадим.

Никита се усмихна:

— Само не знам коя от тях е първата и коя втората.

Вадим се облегна. Столът заскърца под силното му тяло.

— Е, добре, не е важно. Важното е, че сега имам две причини да се върна.

Никита се премести от масата на перваза. Навън в мрака светеше само електрическата звезда над покрива на Дома на Червената армия.

— Кажи ми една от твоите две причини — каза той, поколеба се, събра кураж и добави: — Втората я знам.

Последва напрегната пауза. Нима все пак ще започне да се изповядва, с досада си помисли Никита, да излива чувствата си, да откровеничи пред мъжа на своя идеал? На пияна глава какво ли не можеше да наговори офицер от провинциален гарнизон! Погледна Вадим и видя, че греши, че каквато и да било снизходителност е неуместна по отношение на Вуйнович. По израза на лицето му разбра, че той пак излиза на предна позиция.

— Дойдох при теб, Никита, за да науча какво мислиш за сегашните събития в страната, във въоръжените сили.

— Имаш предвид?… — започна Никита, макар че не бе необходимо да уточнява нищо. За какво ли друго по това време можеха да говорят двама приятели, при условие че всички бариери са премахнати и всички недомлъвки промълвени? Точно за това, за което по онова време никой не говореше — нито приятелите, нито съпрузите: за чумата.

— Знаеш ли мащабите на арестите?

— Досещам се. Сатанински.

— Какво ще кажеш за тези разтърсващи признания на командирите — за фашистки заговор?

— Отговорът може да бъде само един.

— Мъчения ли? Да, ама нали си имат работа не с момчета, а с герои. Представи си ги, а и себе си в контраразузнаването на Врангел…

— Там щеше да бъде по-лесно.

— Може би си прав. От своите боли повече, от своите явно е съвсем непоносимо…

— Може и да е така, а може би просто болката е по-силна, по-жестоко и по-кошмарно е…

— Ама защо, защо? Какво още му трябва? И така вече е бог, непогрешим идол. Може пък все пак да се страхува от армията? Фашистки заговор ли? Глупости! От всичко печели само Хитлер. Армията се обезглавява пред неизбежната война! Тухачевски…

— Ей, по-тихо!

— Какво има? Стените ти са достатъчно дебели, командире. Тухачевски още преди две години предсказа неизбежен сблъсък с Германия, а в Генералния щаб много внимателно подхвърлят идеята за възможен съюз с държавите от Оста срещу Антантата. Безумци!

Утрото ги завари на балкона. Пушеха шеста кутия „Казбек“. Никита с тъпа досада мислеше, че се провалят утринните му милувки с Вероника, половинчасовата му гимнастика с гари, студеният душ, разтриването с хавлия, здравата „мечниковска“ закуска. Устните на Вадим потрепваха, от време на време от рамото към стъпалото му преминаваше лека конвулсия, разговорът го напрегна до последната пружина.

— Чуй, Никита, казват, че Блюхер не бил само формален член на съда, но и дал най-злостни показания срещу Тухачевски. Вярно ли е?

— Другите маршали го убедили да помогне на следствието — промърмори Никита.

Вадим зло се усмихна:

— Е, какво, сега е негов ред да се прехвърли на Лубянка! Вероятно вече и килия са подбрали за героя.

Никита нищо не отговори. Целият разговор вече му се струваше като проточил се кошмар. Ето я отплатата за юношеските възторзи. „Водеше ни младостта в саблен поход…“

— Между другото той може да го предотврати — тихо каза Вадим, гледайки очертаващите се през мъглата дървета. Зад парка още не се виждаше, но вече прозърташе Амур.

— По какъв начин? — инстинктивно снижавайки глас, попита Никита. Изведнъж му се мярна мисълта, че Вадим пак дирижира разговора им.

— Трябва да знаеш по какъв начин — през зъби процеди командирът на полк. — Военният трябва да знае как се предотвратяват вражески действия.

В този миг Никита наистина се олюля. Хвана се за перилата на балкона. Долу от мазето се измъкна портиерът Харитон, мъкнейки метлата си.

— Знаеш ли, Вадиме… — измърмори Никита. — Как дори можеш да мислиш за това? Да се постави под заплаха революцията ли?

— Каква ти революция! — с широко отворена уста и почти беззвучно се разкрещя Вадим. — Отдавна вече няма никаква революция! Не разбираш ли?!

Млъкна и загледа Никита в очакване. Командирът като малко дете поглеждаше изпод очи полковника. Нищо не можеше да каже. Разбираше, че отдавна няма никаква революция, но само го разбираше, без да го произнесе никога — нито мислено, нито на глас, и никой наоколо не го произнасяше. И най-после бе изречено от бойния му другар. Слисан от това откровение и от предполагаемия след него призив за действие, той мълчеше. След като му стана ясно, че няма да дочака отговор, Вадим силно удари с юмрук по перилата:

— Всичко се разпада и отива по дяволите, в нечий задник, на оная ми работа! Всички сме обречени! Ами нека да бъде така! Искаш ли да ти кажа втората причина, поради която се появих тук, старче?

Никита вдигна рамене:

— Вадя, не се сърди, споменах ти, че знам втората причина.

— И все пак ми се иска да ти кажа — настояваше Вадим. — Онова, което толкова добре знаеш. Е, ще го знаеш още по-добре. Обичам жена ти и постоянно, всеки ден и всяка нощ мечтая за нея. Четири хиляди триста и осемдесет дена мечтая за нея…

Никита го прегърна през раменете и леко го разтърси. Добре, добре, по-леко. Ние сме мъже и войници, какво ли не сме виждали. Хайде, изказа се — и стига. Каза го, приятелю, а аз го чух. Останалото отлита заедно с живота. Неочаквано си спомни нещо важно — и то за щастие не се отнасяше нито до първата, нито до втората причина. Извади от джоба си триъгълното писмо, което точно днес се готвеше да пусне в пощенската кутия, но отново го бе забравил.

— Вадя, нали оттук заминаваш за Москва? А тук адресът е московски…

— Ще го доставим — измърмори Вадим. — Знам що за писмо е, така ги сгъват затворниците. Веднага щом пристигна, ще го доставя… — Усмихна се. — Поне това ще направя… — Още веднъж се усмихна. — Знаеш ли стиховете: „Ние сме ръждясали листа на ръждясали дъбове…“?

Всекидневната дейност на щаба на Специалната червенознаменна далекоизточна армия обикновено разсейваше мрачните мисли и „упадъчното“ настроение на Никита. Всичко вървеше точно и дори бойко: дотичваха и излизаха на бегом млади адютанти, охраната се изпъваше, удряйки токове, секретарките чукаха на пишещите машини, пристигаха командири на големи съединения и смели момчета от групите за гранично разузнаване, звъняха телефони, поддържаше се радиовръзка с всички части, разхвърляни из гигантското пространство от Аляска до Корея.

Обстановката в южната част на региона с всеки месец се нажежаваше. Японците явно опипваха Червената армия, опитваха се да определят бойната й сила. Не беше трудно да се досетиш за далечната им цел: в случай на война на запад да нападнат и завземат Приморието с Владивосток и Хабаровск, а може би и да стигнат още по-далеч — до Байкал.

Началникът на оперативния отдел командирът на корпус Градов често провеждаше съвещания с командирите на съединения. На тях почти постоянно присъстваше главнокомандващият маршал Блюхер.

— Стратегията им в общи линии ни е ясна, другари — говореше Никита, — но във всекидневната им тактика понякога се ориентираме трудно, независимо от нашата, ще кажа без излишна скромност, нелоша разузнавателна дейност.

Навел се над югоизточния ъгъл на огромната карта, показваше придвижванията на частите на армията на генерал Тогучи, неясната все още концентрация на сили в района на езерото Хасан. Работата с показалката напомняше дърворезба. Заедно с другите командири Блюхер гледаше хубавата фигура на най-добрия си съратник в далекоизточното червено войнство, винаги толкова точна и вселяваща увереност в целесъобразността на онова, което понякога изглеждаше на маршала като безсмислена игра на коварни идиоти. Надявам се, че поне него няма… мислеше той и на „няма“ прекъсваше мисълта си. След арестуването на Лапин и особено след разправата с Тухачевски тази мисъл, приложима към всеки съратник, го посещаваше постоянно, едва ли не го преследваше, измъчваше, изсушаваше, може би преди всичко с незавършеността си, с това страхливо прекъсване. Завършекът на тази мисъл ставаше нощем, насън. Мерзавката изглеждаше като някаква лента на остарял телеграф с морзови знаци: „надявам се — че — поне — мен — страхливеца — предал — бойния си — другар Миша — няма — да — ме — арестуват“, след което могъщият маршал в ужас скачаше от леглото като десетгодишно момче.

Съвещанието беше прекъснато от появата на началника на радиовъзела. Донесе шифровано съобщение от Ворошилов. Спешно викаха в Москва командващия на Специалната червенознаменна далекоизточна армия. Със съобщението в ръка Блюхер за миг се изключи от проблемите на Далечния изток: може би точно това е завършекът на моята незавършена мисъл? Миг по-късно се изправи, рязко, както обикновено, оправи гимнастьорката си, каза „продължавайте, другари“ и напусна оперативния отдел. Командирите разбраха, че в съобщението има нещо сериозно, и потънаха в записките си. Преди биха си разменили мълчаливи погледи, но сега всеки поглед би могъл да се изтълкува като вражеска проява.

След съвещанието Никита както винаги отиде в кабинета на Блюхер. Командващият му съобщи съдържанието на шифрограмата. Нещо необичайно витаеше във въздуха. Миризма на тютюн, досети се Никита, след което видя и пепелника с три започнати и почти веднага пречупени цигари. А Блюхер наскоро беше спрял да пуши. Обсъждаха секретното придвижване на две механизирани бригади.

— Това трябва да започне още преди завръщането ми от Москва — посочи Блюхер.

Настана пауза, след която Никита вдигна глава от бележника си и погледна маршала право в очите.

— Василий Константинович, действително ли имате намерение да пътувате за Москва?

Очите на маршала бяха изпълнени с утаен мрак: дали страх или заплаха, не беше ясно.

— Що за странен въпрос, Никита Борисович — бавно произнесе той. — Как мога да не отида, след като ме вика народният комисар? Ще тръгна незабавно, щом самолетът бъде готов.

Никита не откъсваше поглед от тези очи.

— Да, да, разбирам, но… Василий Константинович, нима ще тръгнете сега за Москва сам, без групата за охрана?

В очите на маршала през утаената мътилка просветна олово.

— Още един въпрос от този род, Никита Борисович, и ще заповядам да ви арестуват.

В продължение на секунда очите им не можеха да се откъснат едни от други. Ето го това, което изяжда всички ни, помисли си Никита. Страх и безпощадност. След това се сбогуваха.

Нищо особено не се случваше. Случваше се само многомилионен заговор на хора, мълчаливо споразумели се, че с тях нищо особено не се случва. Нещо особено ставаше само с онези, които бяха виновни, при нас всичко е наред, всичко е както обикновено. „Ние ще пеем и ще се смеем като деца, сред упорита борба и труд…“ Междувременно измъчват не само арестуваните, всички сме измъчвани.

На такива страховити мисли се отдаваше командирът на корпус Никита Градов, прелиствайки чуждестранни военни списания в тишината и уюта на своето, както винаги се шегуваха, „вероникизирано“ жилище. Звънене на вратата и силно страшно чукане. Е, това беше! Незабавното ридание на жена му, моментално, без пауза. Не учуден възглас, а незабавно ридание. Значи — чакала е.

Стаята бързо се изпълни с чекисти, влязоха най-малко седем души, трима от тях с пистолети, все пак арестуваха военен, ами ако започнеше да прави глупости? Никита не правеше глупости. Старшият се приближи до него с недобра усмивка.

— Ще дойдете с нас, Градов. Ето заповед за арестуването ви.

Никита позна младия майор. На един от концертите в Дома на армията няколко пъти ги бе заглеждал. Май беше на джазовия концерт на Леонид Утьосов. Би могъл и да не забележи, мъжете винаги оглеждаха Вероника, но тази светлоока, русолява физиономия — приличаше на киноартиста Столяров — я бе запомнил. Никита държеше гнусната хартийка със заповедта. Глупава детска игра — изведнъж му щукна в ума. Подават на някого хартийка. Искаш ли да ти покажа фокус? Искам, искам! Смачкай тази хартийка! Смачках я! Е, благодаря, дай ми я! Със смачканата хартия коварният шегаджия изтичваше в тоалетната.

— Каква е причината за ареста, майоре? — попита Никита.

Старшият удивено повдигна вежда: петлиците му не се виждаха под цивилното палто. После се ухили:

— Не можете ли да се досетите, Градов? Скоро ще ви помогнем.

Откъде бяха усвоили тази апашка мимика и хилене? Имаше усещането, че в жилището тършува някаква банда. Чекистите отваряха гардеробите, сваляха книгите от лавиците. Само да не гледа към ревящата Вероника. Само и той да не се разплаче. Подчертана употреба на името му без „другарю“ и без звание; можеше и да е безлично; искат да осъзнае смисъла на ставащото; всичко е свършено — вече не си командир на корпус и не си другар…

— Настоявам…

— Забрави тази дума, Градов!

Ето че му говореше и на „ти“. Но очевидно беше забранено от инструкцията, отново премина на „вие“:

— По-добре си помислете, Градов, за сътрудничеството си с врага на партията и народа, бившия маршал Блюхер.

Започнаха да го бият още във фургона. Един го удари в челюстта, друг — в окото, трети — в ухото. Майорът с едно дръпване разкъса хубавата му сукнена гимнастьорка. Стъписаният Никита след минута не се и опитваше да избегне ударите. Впрочем вече не му се струваха удари. Сякаш върху някаква нагорещена повърхност се разиграва блестяща битка. По целия небосвод избухваха взривове. Ние се съпротивяваме. Превъзхождащите сили ни смазват. Край.