Поколение на зимата

Осемнадесета главаПрепоръчвам да не се плаче!

Циганското лято ликуваше над Серебряни Бор. Радостни дълбоки сини небеса над златни, алени и обагрени в охра широколистни и като че подмладели иглолистни дървета. Ласкав ветрец се разхождаше из горичката, сякаш успокоявайки: всичко е наред, всичко е прекрасно, няколко листенца са паднали, но това е единствено с естетична цел, само за да се създаде с техния полет допълнителна хармония в общата картина. Едва се поклащаха паяжинките, между тях безцелно, пак заради хармонията пърхаха нови, току-що излюпили се от измамените пашкули пеперуди. Красота на несигурността.

— Или всъщност обратното — помисли си на глас Леонид Валентинович Пулково.

— За какво говориш, Льо? — попита Борис Никитич Градов.

— За красотата — продума физикът. — Сигурна ли е красотата?

— Задай този въпрос на нашата поетеса — усмихна се Градов и веднага се намръщи, спомнил си, че от трите му деца двете са в затвора и само дъщеря му все още бе останала на свобода, единствено Нинка, към която беше препоръчал да се обърнат с въпроса за сигурността на красотата.

Двамата стари приятели — този път не само като дългогодишно приятелство, но и като двама стари хора, прехвърлили шестдесетте, стояха на високия бряг на Москва река. По нея влекач мъкнеше шлеп с бъчви. Над реката високо, призрачно, като слепи, се рееха два дългокрили планера.

— Само като си помислиш, ей така да се рееш без никакъв двигател. — Пулково гледаше планерите изпод дланта си. — Забеляза ли, Бо, че младежта днес се е побъркала по небето? Всичките тези планери, аеростати, парашути… Откъде е тази им смелост?

— Смелостта днес се е преселила в небесата — саркастично отбеляза Градов. — На земята вече дори няма помен от нея.

— Може пък старата смелост да е отмряла, а да се е родила нова, която не разбираме? — предположи физикът.

— Ако е така, значи и страхливостта е претърпяла кардинална метаморфоза — отвърна хирургът.

Те се разсмяха тъжно.

— Нещо се разфилософствахме с теб. — Градов се обърна с гръб към реката. — Да вървим!

Краят на гората над реката отдавна беше любимо място за пикници. Тук-там личаха следи от неделни пиршества — празни бутилки от портвайн, водка и бира, консервни кутии, черупки от яйца, обвивки от шоколадови бонбони, дори кори от испански портокали: гладът в страната внезапно беше свършил, магазините с всяка изминала година се пълнеха все повече с това, което по навик от гладните години все още се наричаше кльопачка. В тревата и храстите белееха парчета от вестници, чиито разпокъсани букви само тук-там се събираха в донякъде осмислен и най-често страшен текст: „Позор за пре… …олу мръсните ла…“, „Сурова присъда за нар…“.

— Замърсяване на природата — обади се Пулково. — Някога това ще се превърне в колосален проблем.

— В Серебряни Бор вече е колосален проблем — недоволно рече Градов.

Вървяха с бърза крачка по пътеката край вилите. Както в старите времена, преди обяда се разхождаха до отмаляване.

— Впрочем има и по-колосални проблеми.

Градов погледна през рамо — бяха сами, и посочи с бастуна си една от вилите, чиито мирни стъкла отразяваха синьото небе и боровете, както и мяркащите се наоколо разплодили се катерици.

— Виждаш ли тази вила, Льо? Помниш ли Волков от Народния комисариат на тежката промишленост? Преди седмица го прибраха, а вилата му запечатаха, предполага се, че ще я конфискуват. Ей тази, от другата страна, третата в редицата, в нея живееха Ярченко, него със сигурност го помниш, виден служител от Народния комисариат на финансите, макар и „издигнат“, но изключително ценен специалист, гостували са ни често. След като го арестуваха, още същия ден изхвърлиха семейството му и заковаха вилата. Ето там, малко по-навътре, до езерото — същата история: големият партиец Трифонов, техният Юрочка често играеше с нашия Митя тенис и футбол… Всяка нощ прочистват Серебряни Бор. Май и моят ред идва. Какво ли мога да очаквам, след като арестуваха момчетата ми?

Последните две изречения произнесе дори с някаква лекота, която не оставяше съмнение, че Борис Никитич мислеше само за арестуване. Че кой ли пък не мисли за това сега освен мен, помисли си Пулково. Само че с мен се случва нещо странно, изобщо не го мисля за себе си, като че ли не могат да ме грабнат всеки момент, още повече с товара ми от двайсетте години, онзи обиск, откарването ми на Лубянка… Това не може да се нарече фатализъм, фаталистите само мислят за „фатума“, а на мен в главата ми са единствено битът, моите експерименти, доклади, мислите ми за пътуването, за основните ми планове като че ли никакви препятствия няма и не може да има. Странна, може би дори недостойна игра със самия себе си…

Под краката им ту изпукваха сухи клончета, ту пружинираха слегналите се иглички. Пътя им постоянно пресичаха катерици. На клонче над оградата на вилата на финансиста Ярченко седеше голяма мъжка катерица. Мистър Катерик, помисли си Пулково. Като го подмина, се обърна. Катерик седеше с шишарка в класическа поза и напомняше Ленин, задълбочил се във вестник „Правда“. Леонид Валентинович забеляза, че и Борис Никитич гледа животното.

— Виж го какъв е — измърмори той.

Те се спогледаха и се засмяха.

— Чуй ме, Бо, опитай се да не мислиш за арестуване — каза Пулково. — Дявол ги знае, понякога впечатлението ми е, че измъкват хората напосоки, без система. Не е възможно да се отгатне нищо, това е просто като шепа случайни куршуми. Не е задължително един от тях да те улучи. Опитвай се постоянно да превключваш на нещо друго, имаш толкова много работа, а пък ако мислиш за арестите, нека е само за момчетата, как да им помогнеш, за съседите, за всички, но не и за себе си. Разбираш ли? При мен това върви.

Докато го слушаше, Градов замислено гледаше под краката си, а после съвсем спокойно произнесе:

— Може би смяташ, че у мен отново се е вселил страхливецът? Както тогава, през двадесет и пета ли? Не, сега не е така…

Пулково погледна през рамо. Отзад нямаше никого освен голямата катерица, увлечена в своите си работи.

— Освен всичко друго, Бо, вождовете стареят, трябват им лекари, а в тази област си именно това, което си — изключителен хирург, творящ чудеса лечител. Просто си им необходим!

Градов вдигна рамене:

— Това не е никаква гаранция. И професор Плетньов са го смятали за чудодеен лечител, но са го обявили за отровител на Горки. Положението ми в кремълската медицина засега с нищо не помогна на моите момчета. Знаеш ли, Льо, горе се случва нещо чудовищно, някакво критично изкривяване, злокачествена левкемия… Онзи ден Александър Николаевич, знаеш за кого говоря, ми разказа зловеща история. Всъщност никога не би ми я разказал, ако не беше едно шише с настойката на Агаша, което оправдахме с него. Неочаквано се разплака и започна. Помниш ли внезапната кончина на Орджоникидзе? Когато това се случило, повикали Александър Николаевич да подпише протокола. Заедно с шестима други лекари от най-голяма величина, чудесни специалисти, каквото и да е мнението ни за всекиго поотделно, Александър Николаевич огледал тялото и всички със собствените си очи видели раната от куршум на слепоочието, но подписали заключението, че смъртта е настъпила в резултат на парализа на сърцето. Тоест без да възразят нито дума, постъпили така, както се искало от тях. Никакви допълнителни въпроси нямало, след което ги откарали по домовете им, предупреждавайки ги, че става въпрос за много важна държавна тайна. Позволи ме да те попитам, Льо, какво е това — тайна на държавата или… — спря приятеля си и му пошепна на ухото: — … или на престъпна шайка?

Пулково го побиха тръпки.

— Как си избягнал това, Бо? Трябва да призная, че бях учуден, като не видях тогава името ти в синклита.

Градов с наведена глава и скръстени на гърба ръце тръгна напред.

— Разбирам за какво говориш. Така се случи, че през двадесет и пета не можах да го избягна, а сега го избягнах. Истината е, че Мери ме спаси. Спусна пердетата, заключи кабинета, на всички — и по телефона, и на дошлите лично — казваше: Борис Никитич го няма, или е в Ленинград, или в Мурманск, точно не знам. Разбира се, ако бях на консилиума, и аз щях да подпиша, няма никакво съмнение, но… сега не става дума за това, Льо, не за нас, слабите и грешните… Впрочем едва ли някой може да стори нещо…

Известно време вървяха мълчешком. През прозрачния воал на циганското лято неочаквано премина остър студен повей, тоест истински вятър. Той завихри горските боклучета по пътеката и рядката растителност по главите на двамата приятели.

— Ех, Бо, скъпи ми Бо! — изненадващо произнесе Пулково и Градов едва не се спъна от учудване: такива епитети не бяха приети в полувековното им сдържано приятелство.

Леонид Валентинович тутакси разбра, че е нарушил стила, неловко пристъпи от крак на крак и заговори с момчешка небрежност. Това също не звучеше много естествено, но полека-лека се измъкваше от сантименталния си изблик. — Знаеш, винаги съм ти завиждал, че си лекар, че така яко… — използва дори гимназиална дума, — така яко се занимаваш със своята работа и че тя наистина е полезна, практическа, а аз съм потънал в безкрайни отвлечени експерименти…

— Вече не ми ли завиждаш? — усмихна се Борис Никитич.

— Сега бих искал да си физик и да работим в един институт.

— Това пък защо? — изуми се Градов.

— Защото сред сегашната чума понякога ми се струва, че моята наука дава някаква странна гаранция. Нека да е малка, ограничена, но все пак е гаранция. Помниш ли разговора ми с Менжински отпреди десетина години? Въпросът със свръхоръжието вече ги вълнува сто пъти повече. Каквото и да е, но у тях разузнаването е поставено на широка нога…

— Кои „у тях“? — попита Градов.

— „У тях“ в смисъл „у нас“ — поправи се Пулково и продължи: — И разузнаването дава все повече и повече информация за изследванията във Великобритания, Германия и Северноамериканските щати. Просто ужасно се страхуват да не изостанат от Запада. Според мен все още няма от какво да се боят, за производството на атомно оръжие трябва да се стигне до верижна реакция, а за това ще се наложи да се натрупа колосално количество съставни елементи. Ще бъде нужно, да речем, нещо фантастично като тежката вода например. Общо взето, може да се говори с часове, но… ако внезапно в изследванията се стигне до неочакван поврат, което не е изключено, понеже там работят гениални физици — Айнщайн, Бор или пък онова американско момче Боб Опенхаймер, тогава СССР може да се окаже обезоръжен и нищо няма да му остане, освен да капитулира!

— Това е страшно! — изкрещя Градов. — Какви ги приказваш, Льо? Що за ужас?!

Пулково някак странно погледна ужасилия се от възможността за капитулация на СССР приятел, усмихна се и повдигна рамене:

— Всичко е в областта на теорията, Бо, ясно ти е. Кой и пред кого ще капитулира… и дяволът не може се оправи в сегашната политическа обстановка. Главното, което искам да ти кажа, е, че ние, физиците на атомното ядро, сега сме обградени с колосалната „бащинска грижа“ на партията. Пет пъти ни увеличиха заплатата, обсипват ни с привилегии. Идват от ЦК, от НКВД, разхождат се из лабораториите, повтарят: „Работете спокойно, другари“, едва ли не ни почесват зад ухото. „Ако имате някакви желания, искания, незабавно ни кажете.“ Можеш ли да си представиш, дори ми разрешиха двумесечна командировка в Кеймбридж…

В този момент Градов наистина се спъна, защото му се замая главата.

— Льо, в Кеймбридж ли? Искаш да кажеш, че ще отидеш в чужбина, в Англия? Льо?

Пулково здраво го хвана подръка:

— Да, Бо, заминавам след два дена. Това е най-главното, което исках да ти кажа днес. Не мога да си го представя, Бо, срам ме е, че заминавам в тези страшни дни, но нали дванадесет години не смеех и да мечтая за това! Да ги видя и двамата!

— И двамата ли, Льо? — Слисаният Градов едва ли можеше да направи и крачка по-нататък. — Кои „и двамата“?

Седнаха на купчина нарязани и приготвени за извозване дърва и Льо сподели с Бо съкровената си тайна. През 1925 година в Кеймбридж пламнал роман между него и младата немкиня Клодия, асистентка на Ръдърфорд, тоест на руски Клава. Удивително момиче, с научен потенциал на равнището на Мария Склодовска-Кюри, а по външност не отстъпваше на Мери Пикфорд. По онова време беше на двадесет и пет, а старият грешник, както и ти, праведни ми връстнико и патриарх на семейство, помниш, беше вече на половин век.

Нищо по-прекрасно от този роман не се бе случвало в живота ми, Бо. Разликата във възрастта му придаваше нюанс, от който и двамата не бяхме на себе си. Отидохме в Париж и живяхме там в евтин хотел в Латинския квартал. С нея чудесно пийвахме и танцувахме. Общувахме на смесица от изкълчени езици, „оскверняване на лексиката“, както тя казваше, но беше чудесно. Отидохме и в есенния Брайтън, с часове се мотаехме по пустите плажове, пишехме формули на пясъка… Какво ли да ти разправям!

Тръгнал си и започнал с тъга да я забравя, предполагайки, че и тя го забравя с тъга. Оказва се, че й е оставил солиден и все по-наддаващ на тегло сувенир. През 1926 година родила момче! Пулково го научил случайно от общ приятел, на когото всъщност нищо не му било известно за техния роман. Писал на Клодия — помниш, че по онези времена все още можеше да се пращат писма в чужбина — и попитал, разбира се, косвено: дали не трябва да се смята за баща на детето? Тя му отговорила, че точно той е бащата, но това с нищо не го задължава и да не се тревожи. Александър — доколкото разбирам, специално е избрала това международно име — щял да бъде възпитан от нея и родителите й. Жена с удивителен такт и достойнство!

През 1927 година си разменили няколко писма, вече се замислял за молба за нова командировка, но в това време започнало следенето. Повече от всичко се страхувал, че в ГПУ ще заговорят за любимата и сина му.

— Тогава още не можеха да инкриминират връзка с чужденка, все пак още съществуваше непът, но самото споменаване на техните имена в това учреждение ме хвърляше в ужас. Оказа се, че чекистите нищо не знаят, иначе Менжински не би пропуснал възможността поне малко да ме шантажира. Те и сега нищо не знаят. Нима биха одобрили пътуването ми, ако бяха наясно, че в Англия имам семейство? Всъщност никой в света до този момент не знаеше нищо. Сега го знаеш ти, Бо. Още в онази двадесет и седма й писах последното писмо и й дадох да разбере, че повече не можем да си пишем. Познавах я и бях сигурен, че следи положението в Русия и разбира как вървят нещата у нас. Ето така минаха всичките тези години. Понякога се появява наш общ приятел — тук се ползва с репутацията на „прогресивен чужденец“ и негови приятели сме не само ние, а и целият СССР — и ми предава поздрави от нея. От него разбрах, че родителите й са емигрирали от Германия — в родословието им имало евреи — и сега всички заедно живеят край Лондон, тоест детството на Саша преминава в семейство, сред любящи хора. Миналата година този приятел ми донесе от нея списание с текста на доклада й на семинар по елементарни частици, но главното не беше това, а… виж, Бо, погледни…

Вълнувайки се страшно, Пулково измъкна от джоба на шлифера си сгънат на две брой на научно списание. Там сред сбитите текстове, формули и диаграми имаше малка снимка „Група участници в семинара във вила «Грейс Фонтен»“. Десетина учени се бяха разположили върху плетени мебели на типична английска ливада. Сред тях имаше и една жена. Борис Никитич не можа да открие сходство между нея и Мери Пикфорд, но парадоксалното беше, че намери нещо общо с неговата Мери на млади години. Най-разтърсващото бе, че на заден план, до терасата, можеше да се различи момче на десетина години и дори под крака му личеше футболна топка.

— Това е той — едва ли не задушавайки се, прошепна Леонид Валентинович. — Сигурен съм, че е Саша. На годините е на Борис Четвърти. Изпратила е списанието, за да видя сина си. Виж, Бо, погледни какво момче, косата му на път, нослето му кръгло, цялата фигура… Е, какво ще кажеш?

— Действително прилича на теб — произнесе Градов това, което толкова страстно искаше да чуе от него Пулково.

Старият физик мигновено засия. Дори в студентските романтични години Градов не бе виждал приятеля си в такъв водовъртеж от емоции. И самият той безкрайно се вълнуваше. Този Пулково, от него винаги можеш да очакваш някаква изненада, но чак пък толкоз! Да се сдобие със семейство в Англия, бива си го!

— Знаеш ли, в кабинета си имам великолепна лупа — каза Градов. — Сега ще разгледаме твоя Саша.

Станаха и известно време вървяха мълчаливо. Показаха се покривът и мансардните прозорци на вилата. Борис Никитич неочаквано спря и заговори, без да гледа към Пулково:

— Както разбирам, никога повече няма да се видим… във всеки случай в този живот. Сега искам да ти кажа, Леонид, само още едно нещо, може би най-сериозното в моя живот. Никога не сме говорили открито за събитията от двадесет и пета година, за операцията на народния комисар Фрунзе. И така, въпреки всичко аз съм и винаги ще си остана честен лекар. Разбираш ли? Също такъв руски лекар, каквито бяха баща ми и дядо ми…

Безупречният и сдържан денди, професорът по физика, след тези думи поривисто прегърна Борис Никитич и се разтресе от ридания. Той бърбореше:

— Бо, обични ми… единствени мой приятелю… най-близкият ми…

Заради голямото си пристрастие към думичката „ние“ съветската интелигенция често изпадаше в небрано лозе. Нали не можеш да кажеш „ние провеждаме чистки“, ако самия теб те прочистват; „ние се борим с така наречените врагове на народа“, ако изненадващо и ти самият се оказваш така наречен враг. През последните дни Борис Никитич, кой знае защо, се беше запънал на темата „ние — те“. Смятайки с пълно основание себе си за „старорежимен“, обикновено използваше „те“ по отношение на властта, но изведнъж в разговора с Пулково нещо го бодна, когато той каза: „Може да е всичко, но у тях разузнаването“… Чисто логическо недоразумение — кои са „у тях“, Западът или СССР? Аха, работата не беше в логиката, ти вече се отъждествяваш с тази държава. Отразила ти се е зашеметяващата им тоталност. Мърмориш, дори гориш от ярост по адрес на „нас“, а не на „тях“. Когато казвам „ние“, имам предвид не режима, дори не държавата, а обществото, Русия в края на краищата. Но припомни ми говорил ли си някога така при стария режим, при „гнилия либерал“ Николай Романов? Винаги си отделял „тях“ — царя, тайната полиция, чиновниците. Признай си, че произнасяйки „ние“, подсъзнателно включваш всички и може би на първо място Сталин, Политбюро, ЧК, макар и да не можеш да ги понасяш…

Мислеше отчаян: как мога да казвам „ние“ и да включвам в това понятие онези, които са арестували момчетата ми? С ужас си ги представяше в чекисткия затвор. В града се носеха тайнствени слухове, че там се прилагат страшни изтезания. Не, все пак е прекалено, у нас това не може да го има, „у нас“…

Самият той отдавна беше готов. Тайно от Мери си беше приготвил куфарче „за пътуването“ — бельо, пуловер, тоалетни принадлежности — и го бе скрил в най-долното чекмедже на бюрото в кабинета си. В Първи медицински институт, където завеждаше катедра, вече мина серия от арести. Засега прибираха от втория ешелон. Същото се случваше и във Военномедицинската академия. Дотук водещи професори не бяха пострадали, но всички очакваха скоро да дойде и техният ред.

— Чакате ли? — попита го тези дни старият Ланг. — Що се отнася до мен, само гадая къде ще попадна по-напред — на Лубянка или в по-далечни места, където вече няма да ме достигнат.

Най-мъчително беше да гледа Мери. За няколко месеца бе остаряла с десет години, забравени бяха вече гордите пози, бурните изблици, стакатото на емоциите, отдавна не бе докосвала пианото. Личеше, че всеки час, всяка минута мисли за Никита, за Кирил, за внуците си, за рушащото се огнище, с което толкова се гордееше. Вълна на решителност преминаваше понякога по лицето й, сменяйки се с израз на безпомощност и наивност, който Борис Никитич обожаваше.

Домът потъна във вцепенение. Дори старичкият, макар и все още мощен Питагор по-рядко тичаше с момчетата в градината, като предпочиташе да седи до Мери или в краен случай в кухнята до Агаша. Тя вече не месеше тесто за своите толкова обичани от всички пирожки и дори бурканите със сладка и туршии за зимата подготвяше без предишния ентусиазъм. Слабопетуховски, който през това време беше успял да се ожени за дъщерята на началника на милиционерското управление и дори да се сдобие с деца, не прекрати приятелството си с Агаша и с нейното кристално шише. Често идваше мрачен, сядаше в кухнята, съобщаваше й, че в „сферите“ не говорят хубави неща за вилата на Градов и май преценяват как да се разпоредят с нея в близкото бъдеще.

— Какво ще ни посъветваш, Слабопетуховски, какво ще ни посъветваш? — отчаяно питаше Агаша.

— Няма нищо за съветване — мрачно отговаряше Слабопетуховски. — Информацията ми нищо не струва. Идете на църква, запалете свещ, това ми е съветът.

След няколко седмици на полуапатия Вероника започна малко по малко да се окопитва. Всеки два дена ходеше до Лубянка да търси сведения за мъжа си. Всеки път получаваше един и същ отговор: „Следствието продължава, колети и свиждания не са позволени.“ Опашките пред тези прозорчета, зад които седяха хора автомати от НКВД, бяха непоносими. Широколики, със сапунен цвят, не можеш да разбереш от какъв пол бяха. Никога не знаеш дали имат сведения или просто гледат да те разкарат. Не им действаха никакви усмивки, сякаш бяха скопци.

Що се отнася до по-широките слоеве на мъжкото московско население, те независимо от всичко, както и преди, не оставаха равнодушни към появяванията на Вероника. Някои просто трепваха при вида й, сякаш към тях се приближаваше въплътената мечта на живота им. При целия трагизъм на положението си тя не се беше отучила да се наслаждава на любимата столица. Да мине по Кузнецкия мост, по Петровските линии, „да направи впечатление“ — в това винаги бе имало „нещо“ и сега беше останало „нещо“. Никита чудесно го разбираше и никога не бе пропускал възможността да вземе любимата си, когато е в командировка в Москва. Знаеше, че не е от лесните и ако понякога си позволяваше да кокетничи с мъже от своя кръг, никога нямаше да се поддаде на евтини трикове. Тя и сега безпогрешно разпознаваше мъжете от „своя кръг“ в московската тълпа и дори позволяваше на някои от тях да се доближат. Уви, веднага след като научеха, че е жена на онзи същия командир на корпус Градов, сякаш вятър ги отвяваше. Веднъж знаменитият и безстрашен летец Валерий Чкалов бе предложил да я откара с колата си до Серебряни Бор, но след като научи коя е, веднага позорно се засуети, разбърза се занякъде и я настани на трамвая. Същото се случваше и на тенис корта. Още с появяването й всичките й стари приятели започваха безумно да бързат.

Мъжете в тази страна се израждаха, нямаше да има кой да воюва.

Може би наистина беше рисковано да се изиграят с нея няколко сета на серебряноборския корт? Например членът на „Инюрколегия“63 Морковиев се бе осмелил, елегантно бе изгубил и на следващия ден бе изчезнал. Впрочем част от партньорите й и без нейната намеса отдавна бяха откарани в не толкова далечни места.

И какво — нима всички храбри и честни ги затваряха, кой тогава щеше да воюва срещу империализма?

Вероника започна да прекарва повече време с децата си, особено с Верочка, невероятно нежно Божие създание, събирателка на хербарии и неуморна художничка. С Боря беше по-трудно да го прави, защото не й даваше това време, след часовете вечно оставаше в училище, в някакви кръжоци по авиомоделизъм, или пък двамата с Митя отиваха на стадиона.

В училище отначало имаше неприятности с него. Веднъж гадната учителка по математика започнала пред всички да го мъмри за лошо написаното домашно, за преписаната задача от съседа му по чин, но неочаквано закрещяла, насочвайки заплашително пръст към единадесетгодишното момче: „Всички виждаме — какъвто бащата, такъв и синът! Ябълката не пада по-далеч от дървото!“

Борис Четвърти се върна вкъщи, облян в яростни сълзи. Вероника хукна към училището, за да му вземе документите. Директорът обаче я убеди да не го прави: всички обичат Боря, той е чудесен футболист, нека да забравим този печален епизод, нашата служителка се е престарала, нали и другарят Сталин подчертава, че „синът не отговаря за баща си“, нека просто преместим Боря в друг клас. За пръв път Вероника прочете почти неприкрито съчувствие в очите на чужд човек. Трудно й беше да удържи сълзите си.

С една дума, Боренка продължи да посещава пети клас в същото училище на Хорошевско шосе, където в седми клас се обучаваше най-близкият му приятел и доведен братовчед Митя, бивш Сапунов, почти забравил вече в клана на Градови първородната си фамилия. Независимо от разликата във възрастта момчетата бяха едва ли не неразлъчни заедно с авиомоделите, заедно с велосипедите, заедно на корта в очакване на сумрака, когато възрастните ще се разотидат, за да успеят да прехвърлят поне десетина пъти вече почти невидимата топка. „Играчи от сумрачна класа“ иронично ги бе нарекъл, а и самия себе си, още един приятел и бивш съсед — Юра Трифонов.

— Малко да пораснем, Борка, че да им покажем на гадовете — каза веднъж Митя, прекъсвайки разиграването на етюда на Капабланка. Борис Четвърти малко се огорчи — смяташе, че печели, а се оказа, че Митя е мислел за нещо друго.

— На кого? — попита той.

— На комунистите и чекистите — твърдо отвърна Митя.

— Тези, които погубиха татковците ни. Да знаеш колко ги мразя!

— Ами Сталин? — тихо попита Борис Четвърти.

— Сталин няма нищо общо. Той не знае за тези неща — уверено отсече Митя. — Той е велик вожд, вожд на целия свят, разбираш ли? Не може да знае всичко. Лъжат го!

Училището им участваше в ноемврийската манифестация и те и двамата бяха в редиците на авиокръжока, носеха моделите си над главите. С наближаването на Червения площад и двете момчета започваше да ги обхваща все по-силно, почти зашеметяващо вълнение, а когато се появи мавзолеят и на него отчетливо се виждаше яркосивото петно на Сталин с шинел, немислим триумф, ликуване, някакво извънземно щастие ги обхвана и ги сля с многохилядната ликуваща тълпа. Той е там, той е на мястото си, в най-важната точка на страната, значи всичко ще бъде наред, бащите им ще се върнат и справедливостта ще бъде възстановена! Сега ако ми заповяда да умра на място, мислеше си Борис Четвърти, няма да се колебая — срещу картечници, на бодливата тел, с торпедо под водата ще взривя фашистки линеен кораб! И с Митя, бившето кулашко семе, се случваше нещо подобно.

— Почакай, почакай, Борка — шепнеше той, — нека да пораснем и ще покажем на Сталин кой всъщност му е приятел, а кой — враг!

Митя отдавна вече се смяташе за пълноправен член на семейство Градови и дълбоко в душата си приемаше за своя майка Мери Вахтанговна, а не неуравновесената и небрежна Цецилия, неговата, тъй да се каже, майка по закон. След арестуването на Кирил Цецилия много бързо се занемари, престана дори да се реши, да си пере блузите, честичко от нея остро и отблъскващо понамирисваше и това беше миризмата на беда, на непреодолима мъка и разложение. За Митя бе същинско нещастие да си е „вкъщи“, тоест в малката им стая, комунална дупка на петия етаж в така наречения Народен дом на улица „Варварка“, където тази жена седеше с часове над книгите, без да произнесе и дума. Изведнъж започваше тихичко да хлипа и да скимти, гледайки с невиждащи очи любимия си бюст на Карл Маркс, който стоеше до стената под картата на света, сякаш подпирайки с къдравата си глава ледената шапка на Антарктида. Сетне внезапно скачаше.

— Защо, защо непрекъснато искаш да си там? Ти си мой син, трябва да си с мен! Гладен ли си? Искаш ли да ти направя супа?!

Изтичваше в общата кухня да пали примуса, чупеше клечките, безцелно помпаше газта, нищо не излизаше, гореше си ръцете. Съседите грубо се хилеха на гримасите на „еврейката“, а Митя я молеше:

— Лельо Циля, не искам супа. По-добре ми дай пари, ще си купя хляб и лебервурст.

Супите на Цецилия бяха опуси на абсурда. Дядо Наум, баща й, вдигаше рамене: „Нашата Цилка си има голямо дете? Та това е парадокс на века.“ Най-после пристигаше Мери, сама или с дядо Бо, и Митя поемаше към обичаното място, където нощем над голямата и топла къща се клатушкаха и шумяха боровете, където бродеше любезният приятел Питагор, сутрин толкова радостно миришеше на пресни питки с извара, където най-сетне беше Борис Четвърти, появил се на бял свят, както всички тук казваха, за възобновяване на династията.

Май именно Митя пръв видя как към вратата се приближава някаква „емка“ с плътно пуснати перденца на страничните стъкла. И той не знаеше какво го бе събудило посред нощ. Духаше силен вятър, боровете шумяха и едва ли двигателят на леката кола би могъл да се различи сред този шум. Погледна през прозореца и видя как в люлеещото се светло петно на фенера влиза неугледна кола и спира точно срещу вратата им.

Впрочем може би Митя не беше видял пръв чекистката кола, а самият дядо Бо, измъчван вече няколко нощи от безсъние.

— Ето че дойдоха — прошепна той, както после му се струваше, дори с облекчение и започна да си облича халата, за да отвори вратата на дългоочакваните гости. Мери вече беше зад гърба му, сякаш също не бе спала, а чакала.

От колата, без да бърза, слизаше нощната смяна: мъж с военна фуражка и цивилно палто, облечено върху униформата, жена с кожено палто и мъжко, макар и по женски килнато кепе и младши командир със служебна овчарка на каишка.

— Господи, за какво им е куче, какво има да души! — измърмори Градов.

Младши командирът с привичен жест мушна ръката си през дъските на оградата, повдигна резето на вратата, пусна кучето и го последва. Мъжът и жената поеха след него.

Бавно наближаваха, точно като действащи лица от кошмар. Кучето не се разсейваше от миризмите на гората, които биха завъртели главата на всеки нормален пес.

Борис Никитич прегърна жена си:

— Виждаш ли, и за мен все пак дойдоха.

Кръвта й на Гудиашвили кипна и тя се затресе в последна грузинска отчаяна ярост.

— Няма да ги пусна в дома си! Върви да звъниш на Калинин, на Сталин, ако щеш и на черния дявол!

Борис Никитич я целуна по бузата и я помилва по рамото:

— Престани, Мери, мила! Не можеш да излъжеш съдбата. В края на краищата и там са нужни лекари. Току-виж, сме оцелели. Ако не конфискуват вилата веднага, постарай се по-скоро да я продадеш и да отидете при Галактион в Тифлис. А сега… там в кабинета, малко куфарче… приготвих го за всеки случай…

Мери престана да трепери. Прегърби се, отдръпна се от мъжа си и прошепна:

— Отдавна знам за него, и вълнени чорапи съм ти сложила…

Долу звъняха на вратата — веднъж, втори, трети път, чуха се отсечено нагло блъскане с юмрук и ботуш и викове: „Отваряйте! Отваряйте незабавно вратата!“ Домът на Градови панически се събуждаше. Залая Питагор, изшумоля Агаша, отгоре затропаха децата. Борис Никитич решително се насочи към вратата, все още с халат, но вече с панталон и обувки.

— Борюшка, кой ли е в такъв час? — прошепна Агаша. — Дали няма пак да те помъкнат на операция?

Той отвори вратата и остана поразен от изразителността на лицата пред него. В тях имаше всичко друго, но не и безучастност. Изглеждаше, че едва се сдържат да не запищят от опиянение от живота. Не бяха просто специалисти по нощна работа, а явни ентусиасти и големи ценители на безусловната си и безжалостна власт. Единственият безстрастен професионалист в групата беше кучката от една и съща порода с Питагор, но старият пес само като я погледна, заскимтя тъжно и заднешком отпълзя, докато не се озова в кухнята под кушетката.

— Ние сме от НКВД — каза старшият с палтото. — Имаме заповед за арест…

— Влизайте — бързо изговори Градов. — Готов съм. Много пъти бе репетирал наум тази сцена, беше решил да не изразява никакви емоции, като че ли си няма работа с хора. Дори презрение няма да видят от него. Сякаш са се появили роботи гробари, а не живи същества.

Старшият се усмихна. Очевидно се бе сблъсквал и с корави. Явно не беше робот. Харесваше му да гледа как се гърчат безпомощните хора, заподозрени в най-мръсния сифилис — държавна измяна.

Групата влезе. Старшият бързо огледа всички присъстващи. Обърна се към Борис Никитич и отново се усмихна с възмутително презрение:

— Не се безпокойте, професор Градов. Не сме дошли за вас. Имаме заповед за арестуването на гражданката Вероника Александровна Градова, снаха ви.

— Майче! Майче! — съвсем по детски се развика Борис Четвърти. Вероника, която слизаше по стълбите и си връзваше колана на халата, се свлече на едно от стъпалата и отпусна ръцете и главата си.

— Вай! — по грузински възкликна Мери и се хвърли към Вероника.

Заплака събудилата се в мамината спалня Верулка. Занарежда Агаша. Раменете на Вероника се затресоха. От устата й излизаха странни, басови ридания, които изобщо не й бяха присъщи.

Чекистката с коженото палто излезе напред и с глас на опитен режисьор в подобни действия се разпореди:

— Всички живеещи в дадената жилищна площ да се съберат долу, в трапезарията. Препоръчвам да не се плаче! Москва не вярва на сълзи. Сега ще дойдат свидетелите и ще започнем обиска.

Чекистът с кучето криво се усмихна на Агаша:

— Живеете си като буржоа, виждам аз! — Погледна под кушетката към настръхналия Питагор. — Затворете животното си някъде в килера, че може да се случи и неприятност. — Изразително се потупа по кобура на пистолета.

Борис Никитич беше абсолютно слисан и потресен. Не изпитваше ни най-малка, дори съвсем подсъзнателна радост, че не са дошли „за него“, а за някого другиго, че е останал на свобода. За разлика от Мери, която после безкрайно се измъчваше, че в първото й „вай“ вероятно е проличала неволна радост — все пак най-близкият й човек неочаквано се бе разминал с тази чаша, но за разлика от нея той просто беше сразен от подобен поврат. Ударът, който толкова бе чакал и бе готов да приеме като мъж, като деец на науката — с твърдата походка на руски лекар по мъченическата пътека, докато не падне, — този удар неочаквано бе насочен към беззащитно, нежно същество, невиновно за нищо — като че ли самият той беше виновен за нещо, — към жена! Тук вече не можеше да става и дума за някаква сдържаност, дори по адрес на тези подли роботи, направо кипеше от ярост.

— На какво основание не прибирате мен, а беззащитната жена?! — изведнъж се разкрещя той срещу старшия.

Старшият седна до масата за хранене, разположи пред себе си документите и зло погледна към треперещия старец.

— По-добре да не ни повишавате тон, професоре. Снаха ви е съучастничка по делото на сина ви Никита Борисович Градов. Да преминем към работа. Откога живее с вас гражданката Вероника Градова?

Влязоха свидетелите, съпроводени от милиционер. Оказаха се билетопродавачка от трамвайното обръщало и… не някой друг, а другарят Слабопетуховски. Върху лицето му мрачно се бяха отразили всички превратности в живота му. През целия обиск седя мълчаливо в един ъгъл, сякаш истукан от остров Пасха.

Цялата процедура по задържането отне два-три часа. Тъй като гражданката В. А. Градова не живееше самостоятелно, а тъй да се каже, в цялата къща, на обиск подлежеше всичко, но идиотският обиск беше проведен формално. Кой знае защо, сержантът със служебното куче мина по всички стаи. То явно не разбираше какво искат от него, нервничеше, от време на време присядаше, спираше безпричинно, безсмислено се устремяваше нанякъде. Чекистката разрови библиотеката, пак не откри нищо, отнасящо се към делото, освен някакви албуми, където имаше снимки на младия Никита в компанията на други командири от РККА.

— Не смейте да ги пипате! — разкрещя се Мери Вахтанговна. — Те са наши! Не са нито нейни, нито негови албуми! Наши са! Мои и на мъжа ми, заслужил лекар на РСФСР, три пъти орденоносец! Долу ръцете!

Лицето на чекистката се изкриви като че ли от погнуса и й метна албумите, но след това действително се залови за работа: съставяше опис на личното имущество на Вероника, тоест на тоалетите й, изминали немалко разстояние по пътищата на двадесети век от парижките магазини до московските заложни къщи, оттам — към далечните покрайнини на социалистическата държава и обратно към Москва в пълна готовност пак да увиснат на закачалките в заложните къщи. Имаше неща, които предизвикваха яростта на чекистката: шифони, крепдешини, кожена шуба, ракети за тенис, флакони с френски парфюми. Ако останеше на нея, дори само за тези вещи би изправила дамичката до стената, като най-напред, разбира се, би я пуснала на момчетата и момичетата. Като добавка към „парцалките“ имаше и лични фотоалбуми на Вероника, купчини писма — за какъв дявол пазеха тези стари писма, че и с изсушени кримски цветя в тях? — и най-главното: спестовна книжка и акредитиви за прилична сума.

Старшият старателно направи списък на всичко.

— Въпросът за личните вещи ще бъде решен по-късно, засега събираме всичко в стаята на задържаната и я запечатваме.

При думата „запечатваме“ очите на Борис Четвърти се разшириха. Улови се, че процедурата по разтопяване на восъка и притискане на пломбата с печат предизвиква острото му любопитство.

Изобщо трябваше да се каже, че всички събития от последно време, арестуването на баща му и чичо му, а сега и на майка му, тоест катастрофалното разпадане на семейството, предизвикваха не само мъка и униние в душата на момчето, но и странна възбуда, остро усещане за нещо ново в живота. То понякога си въобразяваше, че е непоправим бродяга, врял и кипял, като героя на Джек Лондон, който забягнал при пиратите на стриди и си изкарвал хляба заедно с тях в залива на Сан Франциско.

Стресна се, когато чу името си, произнесено по някакъв невероятен начин от командира на отряда, пазителя на восъка.

— Градови — Борис Никитич, на единадесет години, и сестра му Вера Никитична, на шест години, временно, до специално разпореждане, остават под опеката на дядо си и баба си. Подпишете се тук, професоре.

— Какво значи „временно“?! — извика Мери като ранена орлица. — Какво значи „до специално разпореждане“?! Завинаги ще останат с нас! До края на дните ни!

— Този въпрос ще се разглежда — процеди старшият. — Не е изключено държавата да ги вземе под своя опека.

— Само през трупа ми! — извиси глас Мери.

— Ти… — започна старшият и внимателно я изгледа, сякаш давайки й да разбере, че при такива нерви на гражданката напълно е възможен и изреченият от нея вариант.

— Меричка, успокой се! — Професорът прегърна жена си. — Няма да им дадем децата в никакъв случай. Утре ще подам заявление за осиновяване на Бобка и Веруля.

— Ъ-ъ-ъ — най-неочаквано показа зъбите си водачът на служебното куче.

— Какво има, Епифанов? — строго го попита старшият.

— Нищо, другарю майор. Просто си помислих, че децата няма да са „Никитови“, а „Борисови“…

— Това е — обобщи старшият. — Сбогувайте се с роднините си, Вероника Александровна! — Изправи се и в този миг срещна погледа на юношата Дмитрий Кирилович Градов, бивш Сапунов, роден през 1923 година, изпълнен с крайна, непримирима омраза. Да, такива ще ни убиват, ако стане нещо. Такива ще ни пречукват до последния младши чин.

Мери и Вероника се прегърнаха и се обляха в сълзи. Нима някога беше съществувало съперничество между двете жени?

— Вероника, лястовичке, гълъбице моя…

— Стига сте се лигавили! — викна чекистката. — Когато вършат пакости, не се лигавят, а сега реват!

Вероника избърса сълзите си и неочаквано се изправи пред всички в строг и стегнат вид.

— Довиждане, деца, не се плашете от нищо. Наоколо не са само зверове, има и хора. Боба, грижи се за Веруля. Митя, моля те, погрижи се за децата ми. Деца, слушайте и пазете баба си и дядо си. Довиждане, Меричка, скъпа. Довиждане, мили Бо. Предайте целувки на Нинка, Сава и Леночка. Подгответе за новината родителите ми. Довиждане, Агашенка, винаги ще те помня. Бъдете здрав и вие, Слабопетуховски!

— Бъдете здрава, скъпа и любима Вероника Александровна! — съвсем неочаквано твърдо произнесе Слабопетуховски. По неговото лице, сякаш пукнатина по камък, премина гримаса.