Поколение на зимата

Пета главаТеатралният авангард

Вечерта, когато Вероника и Никита Градови тръгнаха да гледат „Мандат“, в репетиционната зала на Театъра на Мейерхолд имаше събрание на трупата и на актива. Актьорите, ангажирани в днешния спектакъл, вече бяха гримирани и с костюми, а останалите — с модерни блузи и пуловери и, разбира се, с шалове — дълги, разноцветни, преметнати през раменете, зад гърба, намотани около шията, всичко това създаваше впечатляваща гама: дивната бохема на Москва.

Що се отнася до „актива“, който заемаше задните редове — беше се наблъскал до стените и дори седеше на пода по пътеките, — повечето бяха учаща се младеж.

Събранието наистина само се наричаше така, всъщност беше едно от редките „явявания на Майстора пред народа“.

Мейерхолд и Зинаида Райх току-що се бяха върнали от пътуване из Европа. „Първата лейди“ беше ослепителна и в чудесно великодушно настроение. Изделията на висшите парижки законодатели на модата, представени сега в Москва, не предизвикваха дори завистта на театралните дами, а само възхищение — толкова бяха космически недостъпни. В залата се забелязваха и жадни мъжки погледи, явно желаещи да създадат безпорядък в разкошния тоалет.

Мейерхолд, облечен със сив, широк, също дяволски чужбински костюм „рибена кост“, излъчваше някаква мрачност. Вече бе разбрал, че враждебният печат се е развилнял по повод на неотдавнашната премиера на „Ревизор“. Небрежно съпровождайки всяка фраза с махане на дългата си китка на дясната ръка, почетният червеноармеец от Самостоятелния московски стрелкови полк разказваше за задграничните си впечатления.

В театрите на Европа царял пълен застой. Чужбината не била отишла по-напред от Райнхард. Постановките били на равнището на Малий театър, а декорите — примитивно реалистични. Пълна липса на стил, на експериментиране. Не просто страх от експеримента, а неразбиране на смисъла му. Дори в Италия имало упадък. Театърът на Пирандело едва кретал на субсидии.

Все пак имало и нещо интересно. Например великолепни църковни церемонии. Ето това било театър! Или пък негрите, джазът, диксилендът, Германия била потресена, огромен успех. Добре би било нашите цигани да се организират в такава гастролна трупа. Засега се старая да поканя негри при нас. Спокойно, спокойно, още нищо не се знае, водят се преговори. Французите отначало не искаха да ни дават визи, страхуват се от „червената зараза“. Между другото именно в Париж, че и в Лондон сред левите артистични среди съществува огромен интерес към нашия театър.

За тези хора Москва се превръща в театрална Мека. Нашата школа е провъзгласена за единственото живо направление. Във връзка с това изказванията на нашите вестници за „Ревизор“ изглеждат като бездарен заговор на смърдящата буржоазия. Достатъчно е да спомена ето тези стихчета в „Известия“…

Той взе вестника от масичката, с погнуса го тръсна за единия край, разтвори го и прочете:

— Убиец. Епиграма рецензия за постановката на „Ревизор“ на Мейерхолд.

Измореният, леко надменен Майстор беше изчезнал, случи се едно от безбройните малки чудеса на мейерхолдските репетиции. Глупавата епиграма бе прочетена така, че всички присъстващи се заляха от смях, сякаш с очите си бяха видели съветския тъпанар съчинител. Мейерхолд доволен се усмихваше. Радваше се да се върне в Москва, при „своите момчета“.

Сред тълпата на „актива“ в задните редове беше и Нина Градова с пламтящи от възхищение бузи, блестящи очи и зъби в непрекъснато движение, разрошена глава. Мейерхолд беше нейният бог. Да го вижда и да го чува не беше просто щастие, а олимпийско озарение. Наистина тя вече бе забравила, че днешното идване в театъра не е обикновено, че сред тях е Албов, лидерът на нелегалната троцкистка ядка, че се подготвя „акция“.

Пиесата „Мандат“ на Николай Ердман от самото начало се бе оказала нещо като бутилка с керосин за и без това нагорещените почти до границата на пожара партийно-комсомолска и интелектуално — артистична сфера на Москва. Казваха, че буквално всяка реплика в нея трябва да се разбира двояко, че във всеки мизансцен били скрити не само сатира и шутовщина, а пряка атака срещу бюрократизиралите се цекисти, чекисти, центристи, срещу тази паплач, постепенно, но упорито изкореняваща цялата романтика на революцията.

Миналата година на премиерата в Театъра на Мейерхолд изглеждаше точно така — че с всяка фраза пръскат керосин върху горящи въглени. Част от залата избухваше във възторжен смях и аплодисменти, а другата възмутено съскаше, шъткаше, издаваше възгласи: „Позор!“, „Издевателство!“, тропаше с крака, размахваше партийния си юмрук, за който неотдавна съвсем мръдналият (според предишните му естетстващи поклонници) Маяковски беше казал нещо толкова впечатляващо, че направо да настръхнеш: „Партията е ръка милионопръста, свита в един громящ юмрук!“

Подобно нещо в онези времена май беше възможно единствено в Москва — авангардистки спектакъл да се превърне в арена на борба между две политически сили — на опозицията и на генералната линия на правителството.

Тази вечер „Мандат“ се представяше за пореден път и не се предвиждаше нищо особено, въпреки че залата както винаги точно реагираше на изричаните на сцената дръзки инспирации. Ето например пияният Латернаджия креташе с кривите си крака по авансцената и редеше с изкривената си уста: „Павлуша, тъй си беше, още от ей такъв мъничък седеше на коленете ми и все повтаряше: «Обичам пролетариата, чичо! Знаеш ли колко го обичам!»“

Залата се заливаше от смях, ръкопляскаше, атмосферата на весел заговор възбуждаше зрителите. Забравила за своето „шкембе“, весело се смееше Вероника, пляскаше със стоманените си длани нейният мъж, командирът на дивизия от РККА Никита Градов.

Неочаквано рязък момичешки глас от горния балкон разсече карнавалната атмосфера:

— Позор за сталинските лицемери!

Моментално на няколко места в залата се надигнаха плътни младежки групи. Сякаш по командата на диригентска палка започнаха да скандират:

— Долу коварството, тъпотията и злобата!

— Върви по дяволите, Коба!

— Долу мошениците бюрократи! Долу Сталин!

Никита погледна към балкона и прошепна на жена си:

— Кълна се, че сред тях е и нашата Нинка!

— О, Боже мой! — ужаси се Вероника.

В залата настана същински хаос. Много зрители шумно се възмущаваха: „Безобразие! Хулиганство! Правете си митингите във вузовете, не се навирайте в театъра! Провалят спектакъла! Повикайте милиция!“ Други подкрепяха опозиционерите: „Правилно! Долу сталинските оръдия! Омръзна ни!“ Трети просто се смееха: весело, дръзко, дали пък самият Мейерхолд не го е измислил? Четвърти изгаряха от любопитство — какво ли ще стане по-нататък? Пети благоразумно се опитваха да се измъкнат от залата. На някои места започна бой. Старшият разпоредител, държейки се за главата, изтича по пътеката нагоре. Насреща му, смеейки се бурно и явно не на трезва глава, напираше да се качи на сцената поетична дружина начело със Стьопа Калистратов.

Степан викаше на някакво приятелче на сцената, ангажирано в спектакъла:

— Гошка, поздравявам те! Дори е по-добре, отколкото на премиерата! Така и трябва да бъде! В това е смисълът на съвременния театър! В скандала! Театърът е скандал!

След като произнесе тази изключителна новост, позната още на Грибоедов, Степан подхвърли през рамо на Фомка Фрухт, който винаги му пригласяше:

— Това го запиши!

— Готово! Записано е! — моментално се отзова Фомка.

Суматохата се засилваше. Никита, вглеждайки се в шумящата тълпа, за миг забрави за жена си. А когато я погледна, изстина и закрещя, сякаш беше гимназист, а не командир на дивизия:

— Какво да правим?! Какво да правим?!

Контракциите на Вероника бяха започнали. Тя ту стискаше зъби, ту ловеше въздуха с уста. Потта на ручеи се стичаше по лицето й. Роклята й беше цялата мокра. Проклинайки се за идиотското си лекомислие, Никита я подхвана под мишниците и започна да се промъква към изхода.

— Направете път, граждани! Направете път! Жена ми ражда! „Бърза помощ“! Моля!

В тъпканицата някакъв младок с вид на бохем се захили, сочейки ги с пръст:

— Вижте, вижте, само при нас може да случи! Командир на дивизия мъкне жена си! Тя ражда от Мейерхолд!

Озверелият Никита ритна младока в задника.

— Освободете пътя, мерзавци! — В беса си измъкна револвера от кобура. — Дайте път! Ще стрелям!

Гражданите, които все още не бяха забравили подобни възгласи, незабавно разчистиха пътя. Той подхвана крещящата от болка Вероника и се устреми към изхода.

На едно от стълбищата на театъра Стьопа Калистратов пресрещна летящата надолу Нинка Градова:

— Привет, гражданко! Чуй, дойдоха арменци, поети, ще има сабантуй32. Ще фирнем ли шампанско?!

Нинка с пълно гърло се смееше в ръцете му. „Нима не е щастие — мярна се в главата на Стьопа — да държиш в ръцете си такава смееща се нимфа?“

Уви, нимфата моментално се изплъзна и се отдръпна.

— Степане, ти си непоправим декадент и бохем! „Какво пък — помисли си той, — не може сто години да държа такава смееща се и изпълнена с небесен огън. И за този миг благодаря на Провидението.“

По стълбището солидно слизаше пролетарият Семьон Стройло.

— Все още ли си с този Стойло? — усмихна се поетът.

Нинка начаса се разсърди:

— Не Стойло, а Стройло, от думата „строя“, с ваше позволение!

Залепи се за своя избраник и продължи да пътешества надолу по стълбището, отчасти висейки на рамото му, което й даваше възможност от време на време да поглежда към обезкуражения Степан.

И все пак благодаря ти, Провидение, помисли си поетът.

Наоколо преминаваха хората от групата на Нинка. Сред тях изпъкваше мъж, прехвърлил тридесетте, с лъвска грива и очила на теоретик — Албов.

— Акцията успя — беше краткото му резюме.

Призори при агонизиращия в приемната на родилния дом „Грауерман“ Никита Градов дойде дежурният лекар — вече се знаеше, че родилката е жена на командира на дивизия, сина на професор Градов. Съобщи, че му се е родил син. И теглото, и ръстът си ги биваше, направо шишко.

„Така че се приберете вкъщи, другарю командир, поспете и елате по пладне, ще ви покажем вашия първороден син.“

Никита, без да съобразява каквото и да било, с разкопчан шинел и бутната на тила будьоновка, закрачи нанякъде, неизвестно защо ускорявайки крачка, рязко сечеше ъглите и се хващаше за водосточните тръби. Една ръждясала се огъна под ръката му.

Арбатските улички бяха пусти и тъмни, единствено някъде далеч слабо светеше витрина и там се виждаше голям глобус. Точно той като че ли върна съзнанието на командира на дивизия. Отърси се и осъзна цялата тази нощ, през която любимата му жена, страдайки, му бе родила син.

— Роди ми се син! — закрещя той и затича към глобуса. Във всяка витрина виждаше приближаващото свое отражение, развяващите се пешове на дългия си шинел, блестящите високи ботуши. Изскочи на „Арбат“. Зад покривите стърчеше оцелелият кръст на малка църква. „Син, син… роди ми се син!“ Прекръсти се веднъж, дваж, но после отдръпна свитите пръсти от челото си, от червената звезда! Извади револвера и гръмна във въздуха. Ура!

— Не стреляйте! — дочу глас наблизо. Никита видя до една врата старец с тояга в ръце. Може би портиер.

— Не се бойте, няма нищо страшно, просто ми се роди син. Борис Четвърти Градов, руски лекар.

— Все пак това не е повод да се стреля — забеляза старецът, отдели се от вратата и мина покрай Никита.

Оказа се, че не е старец, а странен господин на средна възраст, с бастун в ръка и старомодно скъпо палто. Проблясваха кръглото чело и плешивото му теме. Просветвайки и трептейки, около тези фундаментални височини се виеше ефимерна златно — сребриста флора. Дали не беше Андрей Бели?