Поколение на зимата

Трета главаЛечение с Шопен

Годината приключи с шумоленето на вечно двусмислените вестници, с грохота на разширяващата се трамвайна мрежа в Москва, с кръженето на сякаш овъглените обитатели на московското небе, с все по-засилващите се синкопи на чарлстона, отправящ предизвикателство към триумфалния, макар и понякога разпространяващ се като мазут грохот на пролетарските тръби.

Дойдоха и си отидоха снеговете, раззелениха се и зашумяха градините, преди, в началото на октомври 1926 година, нашето повествование, последвало млекарката Петровна, да стигне до вилата на Градови в Серебряни Бор.

Вратите на всички стаи на долния етаж бяха отворени. Празно, чисто и светло. От библиотеката се носеше Шопен. Мери Вахтанговна свиреше бурно, както винаги, с вдъхновение, сякаш придавайки на средноевропейските равнинни пасажи някакво кавказко стакато. Но от време на време хвърляше бързи изпитателни погледи към мъжа си, който седеше в дълбокото кресло, закрил с длан очите си.

До господаря си в класическата поза на младо послушно куче седеше Питагор. Щръкналите му уши също улавяха потока от приятни звуци. Понякога безшумно, по терлици през стаите преминаваше Агаша нареждаше чисто бельо по рафтовете и поглеждаше към стопанина, бършейки с кърпичка ъгълчетата на очите си.

Борис Никитич съзерцаваше между пръстите си вдъхновения профил на жена си. „Странно — мислеше си той, профилът й на княгиня никога не ми е действал еротично. Когато обаче обръщаше лицето си към мен, тези високи селски скули и пухкави устни… Защо ли мисля за това в минало време, в края на краищата още сме млади, нашето либидо още…“

Млекарката Петровна, натоварена с тежки бидони, кошница и кофа, шумно разтвори вратите и зърна сутрешната идилия. „Виж ти — с умиление си помисли тя, жив е буржуят.“

— Господ да ти е на помощ, по-тихо, Петровна! — хвърли се към нея Агаша. — Да вървим, да вървим в кухнята!

Там Петровна разтовари сметаната и изварата и попита:

— Какво е туй при вас?

— Професорът се лекува с музика — многозначително обясни Агаша.

— Че да не е настинал?

— Ех, Петровна, Петровна — поклати глава изтънчената Агаша.

— Ами то моят от всичко се лекува с чашка — въздъхна Петровна. — Ако не помогне една, втора. И всичко си идва на мястото.

— Хайде, върви си, Петровна.

Агаша й мушна парите и изпрати пращящата от здраве и чистота жена, а тя спря до прага и се заслуша.

Мери завърши концерта с блестящо глисандо и се изправи.

— Как се чувстваш, Бо?

Борис Никитич също стана от креслото.

— Благодаря, Мери! Знаеш, че този прелюд винаги ми помага. — Приближи се до жена си, прегърна я през раменете, като по деликатен начин се стараеше да я обърне с лице към себе си. Мери Вахтанговна извърна глава, сочейки към прозореца.

— Виж, Пулково вече е тук!

От портата към къщата под падащите жълти листа, без да бърза, крачеше Леонид Валентинович Пулково с английското си „шерлокхолмовско“ палто.

— При цялото си нехайство Льонка винаги е точен — усмихна се професорът.

— Вървете всички да се разхождате — разпореди се Мери Вахтанговна. — Питагоре, и ти тръгваш с татенцето.

Кучето радостно се завъртя, от време на време присвивайки задните си крака като заек.

Агаша вече стоеше до вратата с палтото и шапката на професора.

— Позволете да ви напомня, Боренка и Меричка, че Никитушка и Вероничка пристигат за вечеря направо от гарата — каза тя.

— Да, да, Бо, не си забравил, нали? След два часа имаме пълен сбор — строго, опитвайки се да сдържа някакво екстатично чувство за цялостност, произнесе Мери Вахтанговна.

И кучето очевидно не можеше да сдържа силното си подобно чувство, подскочи и лизна стопанката по брадичката.

— Да, да, Пита, ти не си забравил! — възхити се тя. — Виждам, виждам! В краен случай напомни на татенцето си, ако вместо на здравословна разходка тръгне с приятеля си към хиподрума.

През цялата минала година Борис Никитич, независимо от изключително силните пристъпи на униние, беше работил като луд. На операционната маса нямаше равен — онова, което се наричаше майсторство, отдавна бе отминало, отстъпвайки място на най-високата класа, на виртуозността. Наистина със скалпела и кохера в ръце се усещаше едновременно като диригент и цигулар солист. В минути на вдъхновение — да, понякога изпитваше истинско хирургическо вдъхновение! — му се струваше, че цялата жизнена сфера, над която в момента господстваше — асистентите, сестрите, инструментите, проснатия пациент, — улавяше не само думите му, хъмканията, покашлянията, най-малките жестове, но дори неизразените мисли, за да им се подчини незабавно, и то не в името на подчинението, а на общото задружно звучене, тоест на хармонията.

Лекциите му винаги събираха „фрашкана“ аудитория. Лекари от столични клиники и от провинцията се караха със студентите за места. Казваха, че дори идвали филолози от университета, за да се уверят чрез него в жизнеспособността и идейната цялост на запазилата се част от руската интелигенция.

Още по-големи успехи бяха постигнати в теорията и създаването на школа. Статиите, насочени към развиване на оригиналната му концепция за хирургическа намеса, незабавно предизвикваха оживени дискусии на заседанията на Общността и в печата — както в родния, така и в чужбина. Младите лекари, вървящи по стъпките му, а сред тях преди всичко изключително талантливият Сава Китайгородски, гордо се наричаха „градовци“. С една дума… имаше ли значение… както и да е… ах, дявол да го вземе.

Кой от тези „градовци“, освен може би Сава, се досещаше, че техният кумир от време на време със стон и скърцане на зъби пада на дивана, изтъркулва се по кожения наклон върху килима, стои на колене, диво оглежда ъглите, умолително вдига брадичка към тавана, сякаш търси икона, каквито поради наследствен позитивизъм вече май столетие Градови не държаха вкъщи. Отново и отново се питаше: какво се бе случило тогава в Солдатьонковската болница? „Нищо не е случило, просто бях отстранен, не се съобразиха с мен — говореше си той най-напред с дръзка горделивост, — приемайте го както желаете, Ваша чест върховни съдия, но не се признавам нито за лъжец, нито за страхливец.“

След като обаче повиеше малко и се потърчеше, ако Мери навреме не влезеше и не се втурнеше към пианото, той малко по малко започваше да предава позициите си. Да, държа се като страхливец, да, изплаши се от ЧК, но кой не се бои от тези изверги… Това е, Милосърдни! И едва на третата фаза, пак ако Мери не се изхитреше да изтърве развитието на кризата, Борис Никитич си позволяваше известно посегателство над своя гардероб — ту раздираше ризата на гърдите си като кронщадски матрос, ту разкъсваше жилетката си, като гръмко възкликваше: „Съучастник! Съучастник!“

Да, в такива минути се смяташе за пряк съучастник в убийството на главнокомандващия Фрунзе. В този момент Мери непременно се появяваше с бромов разтвор, с топлите си гърди и с Шопен.

Борис Никитич не се измъчваше, защото беше убит народният комисар, героят, могъщият човек на държавата — с нищо не беше по-добър от останалите, същият изверг, разстрелвал пленници, — а защото той беше пациент, свято тяло за лекарската съвест.

За щастие пристъпите на подобна несправедливост, да, именно на несправедливост към себе, ставаха все по-редки. В спокойни дни, ако професор Градов все пак си спомнеше онази октомврийска нощ на миналата година, си мислеше само какво фактически направиха Рагозин и останалите, за да изпратят командващия армия в нереалните реалности. Дори и сега, независимо от неприкрития цинизъм на тези хора, на който бе свидетел, не можеше да допусне, че някой от колегите му би се оказал способен просто ей така да пререже артерия. Нали не бяха будьоновци, а лекари, все пак лекари!

Задрънча далечен трамвай. Щастливи деца минаваха с велосипеди. По-малко щастливи, но все пак щастливи до немай-къде караха тротинетки. Шумно излетя ято гарги и тутакси породи вихрен листопад.

Двамата приятели от гимназиалните години, професор Борис Никитич Градов и Леонид Валентинович Пулково, се разхождаха в класическия стил на московската интелигенция — шапките леко килнати назад, палтата разкопчани, ръцете зад гърба, лицата облагородени от мисъл и взаимна симпатия. Крачеха ту покрай дълги огради, ту задълбаваха в горичката, ту стигаха до трамвайната линия и тогава подвикваха на Питагор — той веднага дотичваше с разтворена лукава паст — и му слагаха каишката.

— Да, Бо — леко забави крачка Пулково, — онзи ден във вечерния вестник се натъкнах на съобщение за теб. Защо не се хвалиш? Назначен си за главен хирург на РККА! Направо си гигант.

Градов се понамръщи, но прие предложения гимназиален тон.

— Да, драги, сега сме с генералски чинове, не сме ви лика-прилика. Мое превъзходителство! Ти, жалки физико, не можеш и колело да си купиш, а аз имам „персонална“ с шофьор червеноармеец! Успя ли да го сдъвчеш? Наздраве!

Пулково се заподмилква с шапка в ръка като услужлив лакей:

— Ние, ваше превъзходителство, дори много го разбираме и уважаваме, с нашето пълно уважение…

Градов изведнъж спря и сърдито перна с бастуна си ствола на най-близкия бор:

— Знам какво имаш предвид, Льо! Внезапните ми издигания през последната година! До вчера без всякакви чинове, а сега завеждащ катедра и главен консултант на народния комисар на здравеопазването, вече и РККА… — Той все повече се вълнуваше и сякаш не говореше на своя много близък Льо, а отправяше предизвикателство към някаква голяма аудитория. — Надявам се, знаеш, че не ми пука за всичките тези чинове?! Аз съм само лекар, руски лекар, като баща ми, дядо ми и прадядо ми! Нищо лошо не съм сторил, решително нищо героично, а съм само лекар, а не… не…

Пулково хвана приятеля си подръка и го повлече по пустата алея. Отляво Питагор се въртеше, подскачаше и надничаше в лицето му.

— Защо толкова се развълнува, Бо? От теб не се очаква геройство, а добрини, помощ…

Градов с благодарност погледна Пулково: винаги умееше да намери нужната дума.

— Точно така — рече вече по-меко. — Само затова приемам постовете, заради болните. Заради медицината, Льо, ти ме разбираш, и по-специално заради внедряването на моята система за местна анестезия при коремни операции. Знаеш ли колко е важно?

— Обясни ми, моля те — сериозно, като учен на учен, каза Пулково.

Градов тутакси се увлече, хвана приятеля си за копчето и го задърпа:

— Разбираш ли, пълната упойка, във всеки случай по начина, по който сега се прилага при нас, е много опасно нещо. Най-малкото предозиране и последиците могат да са… — Изведнъж млъкна, като че ли поразен от някаква догадка… — най-малкото предозиране и… — Опря рамо на ствола на един бор и тежко задиша.

„Как не се досетих по-рано — мислеше си той. — Етер, смесен с хлороформ. Вкарали са в командващия армия повечко от проклетата смес и всичко е приключило. Да, да, спомням си, още тогава ми се мярна в главата, че мирише на етер по-силно, отколкото е обичайно, но…“

Пулково вече го дърпаше:

— Да вървим, хайде, Бо! Нека само да подишаме, да си разкършим старите кости!

Най-малко четвърт час крачеха бързо по просеката и мълчаха. Свърнаха в рядка брезова горичка и се разделиха сред високите бели стволове. Питагор сновеше помежду им, сякаш поддържайки комуникацията. Скоро обаче се появи и друга комуникация — звукова. Започна я Леонид Валентинович, явно напомняйки на Борис Никитич за времената, когато те като гимназисти също бродеха из гората и от време на време подхващаха дуети от опери.

— Подай ми ръка, красавице — с гръмък бас молеше Пулково.

— Не, няма да ви я подаде красавицата — с тъничък тенор отвръщаше Градов, направо като Собинов26.

Гората скоро свърши. Излязоха на високия бряг над Москва река и тръгнаха по него към къщата. С чувство за изпълнен дълг — находих се, надишах се — Пулково разпалваше лулата си.

— При теб как е, Льо? — попита Градов.

— Стават странни неща — усмихна се Пулково. — От известно време забелязвам опашка след себе си.

— Опашка от жени ли, както винаги? — топло се усмихна Градов. Вечният ерген физикът се ползваше в техния кръг с устойчивата репутация на покорител на сърца, макар че никой не можеше да си спомни никакви особени факти от негова страна в тази насока.

— Де да бяха жени — усмихна се отново Пулково. — Засега след мен вървят мъже с явния отпечатък на Лубянка върху лицата им. Впрочем може да имат и жени за целта.

— Те! Пак те! — възкликна Градов. — Какво, по дяволите, искат от теб, Льо?

Физикът вдигна рамене:

— И понятие си нямам. Нима пътуването ми до Англия, кореспонденцията ми с Ръдърфорд? Направо смешно. Кой ли в ГПУ се интересува от теореми за атомното ядро?

Борис Никитич погледна отстрани винаги толкова уверения в себе си и ироничен приятел и си помисли, че е възможно той да няма друг на света, който да му е по-близък от него.

— Слушай, Льо, искаш ли да поговоря с някого от техните, там горе, да се опитам да науча нещо?

— Не, не, Бо, не трябва… Просто така ти го казах. Е, за всеки случай…

— Льо, защо не се преместиш при нас? Да речем, за половин година? Нека да видят, че не си сам, че имаш голямо семейство.

Трогнатият Леонид Валентинович сложи ръка на рамото на приятеля си:

— Благодаря, Бо, но е излишно. Все пак сега не е военният комунизъм.

На вилата се състоя една от вечерите, които сякаш се превръщаха в жалони за малкия клан — тъй нареченият пълен сбор. Най-често се обявяваше във връзка с пристигането от Минск на командира на бригада Никита и на Вероника, но възможността всички да се видят беше само външният повод. Всеки разбираше, че главното значение на пълния сбор е да се провери здравината на основите, да се съживи чувството за цялостност, от което понякога на мама Мери й спираше дъхът.

И така, всички или почти всички вече се бяха събрали край масата, липсваше само Нинка. Палавницата, разбира се, пак закъсняваше.

— Къде е тази проклета Нинка? — цупеше се капризната Вероника.

За изминалата година красавицата се беше подула, едва се побираше в много широка, специално ушита рокля. Устните и носът й бяха подпухнали, всяка минута бе готова да заплаче.

„По-голяма съм от Нинка само с няколко години — мислеше тя, — а седя тук с издут корем като селска глупачка. Нинка кой знае къде слуша Пастернак или се мотае при Мейерхолд… И всичко заради Никита, всичко е заради него, противен егоист…“

Сияейки, Борис Никитич се наведе към снаха си, бодна я с брадичката си по бузата и вдигна чаша, насочвайки поглед към огромния й корем:

— Уважаеми сър Борис Четвърти, надявам се, че ме чувате и сте готов да потвърдите, че за разлика от сегашното поколение революционери вие се готвите да възстановите и да продължите градовската лекарска династия!

Вероника изкриви уста — шегата на свекъра й се стори по-отвратителна, отколкото подредената на масата великолепна кулинарни. Разтревоженият Никита се обърна към нея, но тя все пак преодоля отвращението си и неочаквано и за себе си отговори с напълно сносна, дори позитивна шега:

— Пита в кой медицински институт да кандидатства — в московския или в ленинградския?

Всички весело се разсмяха.

— Що за въпрос?! — страшно изрева Борис Трети, тоест професор Градов. — В моя институт, разбира се, под крилото на дядо!

Всички започнаха шумно да се чукат и замезват, а на Вероника, отново за пълно собствено изумление, неочаквано й се приискаха мариновани домати и придърпа цяла чиния към себе си.

В този момент външната врата хлопна, чуха се бързи стъпки и в трапезарията нахлу Нина. Тъмнокестенявата й коса беше разрошена, яркосините й очи горяха с неукротимо младежко вдъхновение, яката на палтото й бе вдигната, носеше подмишница чанта, а на рамото си — раница с книги.

— Привет на семейството!

С писък се хвърли към Вероника, нацелува устните и корема й, пльосна се на коленете на брат си командира, с трагична сериозност стисна ръката на брат си политработника — „Приемете нашите привети, твърдокаменни другари!“ — като английска лейди протегна ръка за целувка на Леонид Валентинович Пулково и накрая подари на всички останали целувки. Най-нежната целувка се падна естествено на Питочка, на Питагор.

— Поне по случай пристигането на брат си би могла да дойдеш навреме — промърмори Мери Вахтанговна.

Нина, още неуспяла да възстанови дишането си от тичането или от буфонадата, а може би и от „историческата възбуда“, измъкна от раницата си нов брой на „Новый мир“ и го хвърли на масата, от което пирожките подскочиха.

— Чуйте само! В града се шири див скандал! Сталинистите ръмжат от ярост. Можете ли да си представите, целият тираж на „Новый мир“ с „Неизгасената луна“ е конфискуван! Напълно са си изгубили ума! Почвата им се изплъзва изпод краката, това е!

Всички се усмихваха, гледайки възбуденото момиче. Дори мама Мери се мръщеше само наужким, трудно прикривайки обожанието си. Сериозно се въсеше само Кирил. Сурово почукваше с пръсти по масата и гледаше с присвити очи сестра си, едва ли не в стила на следовател от ГПУ.

Нина с изумление внезапно осъзна, че присъстващите „не са в течение“. Онова, което буквално бе разбунило факултета, че и цялата „млада Москва“, в Серебряни Бор беше само далечен звук, нещо като дрънчене на трамвай.

— Позволете да попитам, мис, каква е тази „Луна“, вдигнала толкова шум? — попита Пулково.

— Повест на Пилняк, нима не сте чули?

— За какво е тази повест, малката? — попита баща й.

— Ама що за хора сте! — разсмя се Нина. — Помните ли миналата есен? Смъртта на командващия армия Фрунзе в Солдатьонковската болница? Още не съм я чела, но повестта е точно за това. Пилняк намеква за подозрителни обстоятелства…

Тя рязко спря, забелязвайки, че всички лица на масата се бяха вкаменили.

— Какво ви е, народе?

Настъпи неудобно мълчание. Нина местеше поглед от човек на човек. Баща й седеше неподвижно, със затворени очи. Майка й тревожно го гледаше и с треперещ глас бърбореше нещо объркано, можеше да се долови: „… какви наистина неуместни… странни… каква глупост… глупави сплетни…“. Пулково бе замръзнал с наполовина поднесена към устата чашка с водка. Питагор тихо скимтеше. Агаша с присвити устни упорито бършеше с кърпа напълно чиста чиния. Кирил бе забил поглед в чиния с винегрет. На лицето на Никита ясно беше изписано страдание. В очите на бременната красавица бързо се събираше влага.

Напрежението бе прекъснато от звънеца на входа. Агаша заситни към вратата и се върна с военен — румен здравеняк. Той удари токове точно като при стария режим, отдаде чест и се развика:

— Младши командир Слабопетуховски по ваша заповед, другарю професор, кола от Първа военна болница!

Борис Никитич погледна часовника си и тихо въздъхна.

— О, вече е седем и половина — стана и целуна Мери Вахтанговна. — Ще се върна веднага след операцията.

Младши командир Слабопетуховски се насочи към изхода, като в движение завъртя карикатурния си мустак и нещо пошепна на моментално пламналата стара мома Агафя. Професорът излезе след него.

Мери Вахтанговна, вдигнала гордо потреперващата си брадичка, демонстративно не поглеждаше към дъщеря си.

— Каква жестокост — проговори тя. — Каква самовлюбеност! Така пък нищо да не забележи! Баща й жертва всичко заради болните си, заради идеалите си! Не знае ни ден, ни нощ…

— Какво става в края на краищата?! — възкликна Нина. — Що за МХАТ27 се разиграва тук?

Никита отпусна тежката си ръка с нашивки върху рамото на сестра си.

— Спокойно, Нинка. — Обърна се към майка си и меко попита: — Мамо, може би трябва да й обясним?

Мери Вахтанговна рязко стана от масата.

— Не виждам никаква необходимост! Няма нищо, което да се нуждае от обяснение! — Скръстила драматично ръце на гърдите си, напусна трапезарията.

Никита прошепна на сестра си „Ще поговорим утре“ и тръгна след майка си. Весело започналата вечеря димеше в развалини.

Кирил гнусливо, с крайчеца на пръстите си побутна по-далеч от себе си броя на „Новый мир“ и изпод вежди се втренчи в Нина.

— След като този клеветнически брой е бил забранен, може ли да попитам откъде си го взела?

Тя грабна списанието и изстреля право в лицето на брат си:

— Не е твоя работа, сталинска подлого!

Кирил съвсем в партиен стил тресна с юмрук по масата:

— Смяташ се за идейна троцкистка ли?! Глупачка! По-добре си пиши стихчетата и не се пъхай в опозицията!

И двамата млади наследници на Градови рязко отместиха столовете си и изхвърчаха от трапезарията в различни посоки.

Агаша, която нададе вик не в мхатовски, а в своя провинциален, краймосковски стил, тоест на Малий театър, се скри в кухнята.

Напълно объркан, Питагор се плъзна с четирите си лапи по паркета.

Зад неотдавна гъсто населената маса останаха само Пулково и Вероника. Тя притискаше кърпичка до очите си, като се стараеше да не се разплаче, но неочаквано се изсекна в нея и се разсмя.

— Нашият Кирка съвсем е пощурял по партийната линия — каза тя.

Пулково си наля една чашка и набоде триъгълниче маринована млечница.

— М-да, и навсякъде страсти съдбовни — произнесе той точно това, каквото трябваше да каже един ерген джентълмен, свидетел на кавга в голямо семейство.

Вероника му се усмихна, показвайки, че помни как преди година в тази къща почти флиртуваха.

— Виждате ли, Леонид Валентинович, преди година, помните ли рождения ден на Мери, аз се въртях, кокетничех, а сега… — Показа с длани корема си. — Виждате ли на какво заприличах?

— Красотата ви, Вероника Александровна, незабавно ще се възстанови след раждането — успокои я той.

— Мислите ли? — съвсем по детски попита тя и веднага се навъси. — Ама че съм глупачка!

Пулково погледна часовника си — време беше да се сбогува, и хвана в двете си длани ръката на Вероника.

— Между впрочем често играя билярд с един интересен военен, командира на полк Вадим Георгиевич Вуйнович. Често си спомня за вас с Никита… особено за вас…

— Не му казвайте, че сме пристигнали! — възкликна тя.

В следващия миг и двамата трепнаха: от кабинета започнаха да се разнасят бурните драматични пасажи на пианото. Питагор се хвърли към вратата и я блъсна с предните си лапи. Агаша скочи и го хвана за нашийника:

— По-тихо, Питочка, по-тихо! Сега нашата мама се лекува.

Мери Вахтанговна свири до края на вечерта. В стаята й горе на Нина понякога й се струваше, че пианото говори на нея — ту настоява, ту моли да слезе долу и да изясни нещата. Тя се сърдеше на тези въображаеми призиви — хем крият нещо от нея, хем й правят сцени. Обвиняват я в равнодушие, а на тях самите не им пука за живота на дъщеря им! Нима поне веднъж майка й или баща й, да не говорим за братята й, попитаха какво се случва в „Синята блуза“, в „Лито“, в отношенията й с приятелите, със Семъон… Всички разговаряха с нея единствено с установения веднъж завинаги глуповат тон, сякаш тя не порастваше и не я измъчваха проблемите на революцията. А и какво ли бе за тях революцията? Просто бяха щастливи, че тя отиваше на заден план в живота на страната, че предишното им комфортно всекидневие толкова бързо се възстановява. Всъщност с какво моите родители се различават от непманите, от някакъв си Нариман хан от „Московско източно дружество за взаимен кредит“, за когото неотдавна писа Михаил Колцов? Онзи ликуваше в банката си под защитата на портиери със зелени униформи, а тук — дворянски музикални страдания, вечерни тоалети за посещения на опера… „Нормалният живот“ се връща, какво щастие!

Тя се търкаляше в леглото си облечена, като се опитваше да чете „Неизгасената луна“, но изобщо не й се четеше, редовете се изплъзваха, в главата й се рояха досадни мисли: „Не живея както трябва, не върша нещата както трябва, защо позволявам на Семьон да се държи така с мен, защо се стеснявам от романтичността си, от стиховете си, защо не съм откровена със самата себе си и не мога да си кажа, че на комсомолските събрания ми е скучно, защо…“

Заспа с отворения брой на „Новый мир“ на корема си и се събуди от шума на пристигнал автомобил. Вратата хлопна. Нина погледна през прозореца и видя любимия си баща. Весел, с разтворено палто той вървеше под лунната светлина по пътечката към къщи. Значи операцията бе минала сполучливо. Тропна врата, зачаткаха токчета. Любимата й майка се завтече да посрещне мъжа си. Чуваха се веселите им гласове.

Нина изгаси светлината, но продължаваше да седи, притиснала чело до стъклото. Луната плуваше над боровете в чистото небе. По пътечката към къщи вървеше, разкършвайки гвардейските си рамене, младши командир Слабопетуховски. Чу се боботещият му глас: „Гледам, че печката ви в кухнята малко дими, Агафя Власевна.“ „Не говорете така, другарю Слабопетуховски! — отвърна пронизителният от щастие глас на Агаша. — Не печка, а чист хипопотам! Кубик дърва на седмица!“

Нина извади тънка книжка на Пастернак, отвори я напосоки и прочете:

И действително, най-после настъпи тишина. Вече заспивайки, на Нина й се стори, че в съседство, в спалнята на родителите й, някой прави любов. „Не може да бъде“ — усмихна се тя и заспа.