Поколение на зимата

Тринадесета главаЖивотворните бацили

Във вилата на Градови в Серебряни Бор от сутринта пак цареше семейна идилия — цялото семейство се беше събрало на закуска: самият професор, професоршата, големият син — командирът на дивизия, очарователната командирша, техният важен син Борис Четвърти, средният син — марксистът с жена си марксистката, техният син, роденият на осемгодишна възраст Митя, грижливата управителка Агафя и, разбира се, главният идеолог на подобни хармонии, младата овчарка Питагор.

— Сутрин всички трябва да изпиват по чаша кисело мляко — поучаваше семейството си Борис Никитич. — Великият Мечников е открил в него животворни бацили, тайната на дълголетието. Всички да пият кисело мляко, без изключение. Никита, това се отнася и за теб!

Началник-щабът на Специалната далекоизточна армия трепна:

— Как — и за мен ли? — за миг опразни чашата си.

Добро момче, казваше му погледът на Мери.

— За чий ми е това дълголетие? — предизвикателно повиши глас тенисистката. — Да гния в тунгуските блата на Далечния изток ли?

Никита сведе очи. Мери пое топката.

— Вероника, що за израз? Тук има деца!

Митя, който беше станал явен любимец, се заливаше от смях:

— За чий ни е, за чий ни е това дълголетие?

Борис Четвърти, изгубил важността си, дори подскочи:

— За чий ни е! За чий ни е!

Момчетата явно се бяха сприятелили независимо от разликата във възрастта. „Кулашкото семе“ се бе променило до неузнаваемост. Агаша дори му решеше косата на път, за да прилича на дете „от добро семейство“. Само понякога нощем скачаше и със затворени очи и нечленоразделни звуци се втурваше нанякъде, но все по-рядко и по-рядко.

Борис Никитич заплаши с пръст Вероника, огледа цялото си племе с престорена строгост, остана твърде доволен от ролята си, погледна часовника си и стана. Нещо все пак му пречеше да изпита пълен сутрешен комфорт. Изведнъж си спомни — операта! Страшният и справедлив Гръмовержец веднага изчезна и професорът леко се заумилква:

— Меричка, може ли за минутка?

Тя вече бе усетила, че нещо не е наред, и го последва в кабинета.

— Какво се е случило, Бо?

— Меричка, ще се наложи походът ни в операта да се отложи.

— Така си и знаех! Никога няма да се доберем до нея!

Той бързо забърбори:

— Разбираш ли, Главното медицинско управление при Народния комисариат на отбраната моли в най-кратки срокове да представим доклад за нашия метод за местна анестезия. Затова се наложи да свикам цялата ни изследователска група. Просто няма да успеем до началото на спектакъла.

Мери беше много наскърбена. „Походът“, както той се бе изразил, в Болшой за новата постановка на „Кармен“ за нея беше голямо събитие — днес дори се бе събудила с радостно очакване, — а за него бе само досадна причина за бързане, пречка по пътя към нови успехи. На младини всичко изглеждаше съвсем другояче! В операта, в консерваторията, в музиката. Да, разбира се, труд, бит, борба, но всичко заедно с музиката, с чистото вдъхновение, иначе се лишаваме от духовна свобода!

— Виждам, Борисе, че просто си изгубил способността си да отказваш на началството! Получи наградите и високите си постове, но изгуби духовната си свобода!

Градов умолително простираше ръце:

— Не си права, скъпа!

През това време на вратата продължително се позвъни. Агаша заситни да отвори. На прага израсна внушителната фигура на бившия младши командир от РККА, сега участъков пълномощник Слабопетуховски. Тихо каза нещо на ухото на Агаша. Тя плесна с ръце, хвана го за ръкава и по заобиколен път, за да не види никой в трапезарията, го повлече към кабинета. Там вече не се сдържа, затропа с крачета, замаха с юмручета, шепнешком закрещя, сочейки го на стопаните:

— Борюшка, Мерюшка, можете ли само да си представите — Слабопетуховски дошъл за Митенка! Да не те видят очите ми никога! Изчезвай, безсрамнико!

На участъковия му избиха петна от възмущение, мустакът му увисна, скулата му се изду като скитска могила.

— Какво общо има с това Слабопетуховски, Агафя Власиевна? Извикаха го, където трябва, изкомандваха му „мирно“ и му заповядаха. Получен е сигнал от Тамбовска област. Непълнолетен кулашки елемент е изведен незаконно и настанен в семейството на професор Градов. Незабавно, до съответните указания, да се изземе непълнолетният от семейството и да се настани в детски дом. Защо, Агафя Власиевна, ме гощавате с „безсрамник“? Яжте си го сами този ваш „безсрамник“!

Силно обиден, вдигна глава и през редицата от врати забеляза кухненския шкаф със стъклени врати, зад които — знаеше го по-добре от всички — винаги имаше шише със силна настойка.

— Ама вече съвсем са побеснели тези мерзавци! — изкрещя Мери. Грузинският; й темперамент никога не закъсняваше да се прояви.

— Това е извън границите на доброто и злото — кипна Градов. — Да се изземе непълнолетният, как ви звучи!

Едва се сдържаше да не се присъедини към вика на жена си: „Мерзавци! Мерзавци, побеснели от пълната безнаказаност, адови изчадия!“

— Надявам се, че няма да го допуснеш, Бо?! — със същата нотка се обърна жена му към него.

Той неочаквано изкомандва, сякаш самият бе представител на болшевишката бюрокрация:

— Мери, остани! Слабопетуховски и Агафя, можете да напуснете! Чакайте! Нито дума на никого!

В кухнята участъковият с едната си ръка награби Агаша, а другата по навик протегна към шишето. Агаша прималяваше в прегръдката му.

— Слабопетуховски, как можа? Къде са ти клетвите, Слабопетуховски? Та те всичките са ми като роднини, а най-вече Митенка, сирачето. — Изведнъж решително отхвърли мощната му длан и изкомандва: — Веднага тръгвай при началството си и кажи, че Митя не е вкъщи. Кажи, че с майка си Цецилия е заминал в партиен санаториум!

Слабопетуховски се възхити на находчивостта на приятелката си и се развесели.

— Слушам, Агафя Власиевна, но позволете за бодро настроение по кавалерийски да получа целувка и двеста грамца.

През това време в кабинета Борис Никитич решително се насочи към телефона, но не беше успял да хване слушалката, когато той зазвъня. Мери трагично сплете ръце на гърдите си.

— Сава? — учуди се Градов. — Добре, че звъннахте точно в този момент. Моля обявете на всички, които трябва да знаят, че за днес отменям операцията и всички срещи. Какво? Щастлив сте? Как да го разбирам? А, така ли! Е, ще се видим довечера.

Остави слушалката и се обърна към жена си:

— Можеш ли да си представиш, Нина и Степан се връщат днес. Изпратила телеграма на Сава и той, нещастният, е във възторг.

На Мери дори тези новини не й подействаха.

— Моля те, Бо, Нина — после! Сега само Митя, Митя, Митя! Трябва да спасим момчето!

Професорът седна до масата, отвори бележника си от козя кожа и намери номера на централата на Кремъл. Боже, как не му се искаше да звъни там! Всяка минута отлагане му се струваше печалба.

— Мери, донеси ми онзи костюм, онзи с глупавите ордени — помоли той. След като тя излезе, вдигна слушалката. — Свържете ме, моля, със секретариата на председателя на ЦИК другаря Калинин!

Мери долетя обратно, носейки тъмен костюм с два ордена „Червено знаме“ на ревера. Бяха започнали да го награждават едва ли не преди всеки празник и всичките тези ордени, яки плочки, трябваше да се носят на „парадния“ костюм. Без да пуска слушалката, започна да се преоблича. Свали сакото. В това време на другия край на линията пробиха до секретариата, дочу се бояк мъжки гласец на някакъв „издигнат“. Градов заговори солидно:

— Здравейте, на телефона е професорът орденоносец, хирургът Борис Никитич Градов. Необходимо ми е да говоря с другаря Калинин. Извинете, но нещата не търпят отлагане. Да, да… Какво ще направите, другарю? Ще се опитате да вентилирате обстановката ли? Моля, вентилирайте я. Да, ще почакам.

Свали обувките и панталона си и вече бе поел официалния костюм от жена си, когато чу в слушалката тверска скороговорка на дребен търговец — беше Калинин.

„Защо преди не съм забелязала тази синя вена на десния прасец на Бо? — помисли си Мери, гледайки голите крака на мъжа си. — Сигурно е заради дългото стоене край операционната маса.“

Градов уверено и с необходимата доза почтителност, всъщност точно както трябваше, говореше с козобрадия „общоруски ръководител“, за когото в Москва се носеха слухове, че, общо взето, не е злодей, но е нахален и страхливец.

— Необходимо ми е да поговоря с вас, Михаил Иванович. Настоятелно ви моля да ме приемете още днес. Ще ви отнеме не повече от четвърт час. — Притискайки слушалката с рамото си, с ловки движения връзваше вратовръзката си. — Така ли? Извънредно съм ви благодарен. Веднага тръгвам.

Сложи слушалката и в цялото си достойнство застана пред жена си. Мери го целуна и леко се отдръпна, любувайки му се. Дори тези варварски ордени му приличаха.

— Не бях права, Бо, не си загубил духовната си свобода!

Вечерта всичко се уреди окончателно и по най-щастливия начин. Бе произнесена заветната фраза на кремълските господари: „Можете да работите спокойно, другарю Градов.“ Във вилата се възцари весела атмосфера. Митя гонеше Борис Четвърти из всички стаи, без дори да подозира, че до неотдавна подлежеше на „изземване“, само чувстваше празничната възбуда, която обхващаше този дом винаги при пълен сбор. В трапезарията свиреше грамофон и се отваряха бутилки. Най-щастлив, разбира се, беше Питагор, който знаеше всичко. Освен това, а може би то беше главното: Нина си дойде, любимата сестра! Мери се беше зачервила, непрекъснато награждаваше с целувки носителя на духовната свобода, тоест мъжа си.

— Нашето татенце днес е герой! Нашето татенце днес е герой!

Борис Никитич сериозно, макар и не без сдържан хумор, разказваше за аудиенцията:

— Ето какво означава да си руски лекар, приятели! Член на правителството… да… хм… и то на какво правителство… говори с теб като с равен!

Погледна внимателно Нина. Дъщеря му беше бледа, сякаш не се беше върнала от Юга, а от мъгливия Петербург. Внезапно осъзна, че тя е сама.

— Ами къде е Степан?

Нина не отговори, но напред излезе възбуденият до немай къде, дори може да се каже — сияещ от щастие Сава Китайгородски.

— Представяте ли си, лейди и джентълмени, влакът пристига, Нина скача от вагона и виждам, че е сама… сама е, лейди и джентълмени! Оглеждам се наоколо: уви, Степан го няма, не се очертава в пространството! Дори се качих във вагона да го търся, но и там го нямаше… Просто драматично липсваше, лейди и джентълмени!

Огледа се към Нина и тя му се усмихна, лично на него, асистента в катедрата по обща хирургия. Малко разсеяна усмивка, но явно адресирана, а не просто във въздуха.

Професорът също се усмихна разбиращо и насочи думите си към Сава:

— И вие бяхте дяволски огорчен от тази липса, приятелю, нали? Не е лесно да отидеш да посрещаш двама души, а да се появи само един.

Може би за пръв път от времето на „делото Фрунзе“ Борис Никитич беше така прекрасно оживен. Подхвана летящия си като стрела внук Борис Четвърти и го настани на коленете си.

— Надявам се поне това отроче — Борис Четвърти, да тръгне по стъпките на дядо си и да стане голям руски лекар.

— Ще тръгна, дядо, ще тръгна! Къде са ти стъпките?! — извика хлапакът.

От кухнята участъковият пълномощник Слабопетуховски вдигна чаша, поздравявайки всички присъстващи. Агаша сновеше насам-натам с чинии пирожки и пача. Никита, Вероника, Цецилия, Кирил, Нина и Сава — цялата порастваща младеж от дома на Градови в тези времена, около тридесета година, укрепнала сред „голямото премилане“ — бяха излезли да пушат на верандата.

— Я виж ти — изпухтя с цигарата си Никита. — Старецът не каза нищо на никого и всичко уреди сам. А пък аз също можех чрез Блюхер… той е член на ЦК…

— Тихо, другари, Митя нищо не знае — предупреди Цецилия. — А и не му трябва да знае за миналото си. Нека да израсне като пълноценен съветски човек.

Нина й метна съвсем грузински поглед, но не каза нищо. Никита се усмихна:

— Все пак, Цилка и Кирка, този случай май не подхожда много за историческите ви квалификации?

— Изключенията не опровергават процеса като такъв — със странна за него мека академичност възрази Кирил.

Вероника се изхили:

— Все пак предпочитам да спадам към изключенията, а не към процеса!

Агаша покани всички на масата. В къщата независимо от всички вълнения, а може би точно благодарение на тях и въпреки идеологическите грапавини се ширеше всеобща весела обич.

— Защо ли не можем винаги да живеем заедно?! — възклицаваше мама Мери.

Единствено Нина се усмихваше с измъчена усмивка. Тя все още не беше тук. Бавно, като влак, преминаващ през възлова гара, се точеха пред нея събитията от последните дни: обяснението със Степан, убийството на Ладо Кахабидзе, нощта с убиеца и последното — кратък епизод по пътя от юг, железопътни впечатления на една съвременна Ана Каренина.

… Влакът бавно минаваше през възловата гара Ростов-Нахичеван. Нина стоеше в коридора на своя „международен вагон“ и пушеше. Не можеше да откъсне очи от прозореца. Под отвратителното гарово осветление пред погледа й се точеха безкрайни товарни вагони — „четиридесет души, осем коня“, в които откарваха на изток за вечно заселване кулашките семейства от Украйна и Кубан.

В малките прозорчета под таваните на вагоните се блъскаха безредно очи и устни, едно общо бледо, жълтеникаво лице. Някъде, явно въпреки нарежданията, вратите бяха пооткрехнати за приток на въздух. Оттам се носеха проклятия, вопли и детски плач. Неочаквано истерично изписка хармоника. Неизвестно колко коня можеше да се съберат, но явно хората бяха над нормата. Между композициите, по железопътните линии, беше разположена охрана напити червеноармейци с винтовки. От време на време, водейки кучета, минаваха специалисти, хора от НКВД.

Нина не можеше да откъсне поглед от тези вагони на смъртта. Неочаквано някой отговори на погледа й. От прозорчето на вагона право към нея, младата красива жена от „международния вагон“, гледаше подпухнало страшно лице с неопределен пол, наистина общо лице с неизброими очи. Гледаше я с омраза и презрение.

Шестнадесетият конгрес на ВКП(б) преминава под лозунга: „Време е да сложим край на дясната опозиция!“ Партията много търпеливо се стараеше и се старае да изправи линията на отклонилите се от ленинския път другари. Но лидерите на десните не доказаха, че са готови да разкрият всички допуснати от тях грешки, че безрезервно късат с тях, не оставяйки и най-малка вратичка за дясно — опортюнистичните си колебания. Статията на другаря Бухарин не само че не говори за признаване на грешките, но дава основание да се мисли, че той остава на дясноопортюнистична позиция. Казаното на конгреса от водачите на десните другарите Угланов, Томски и Риков принуждава партийния конгрес да застане нащрек. Партията е в правото си да очаква от другаря Риков по-прями и ясни отговори. Пропагандата и защитата на десни възгледи са несъвместими с принадлежността към ВКП(б). Бившите привърженици на тази теория трябва на дело да докажат, че се борят с десните. Партията не е Ноев ковчег, а боен съюз на единомишленици. Само единството ще ни даде възможност да победим всички врагове на комунизма.

В заводите и фабриките на Ленинград се разгърна предсрочна масова подписка за облигации от заема „Петилетката за четири години“. Масовата вълна на инициативата обхвана Урал.

По съобщение на МОСПО57 купоните за месо от третата десетдневка на юни № 13,14 и 15 важат до 3 юли включително. Срокът на купоните за дрехи на работниците и детските за втората десетдневка е продължен и за третата.

За 25-годишнината от въстанието: световният филм „Броненосецът «Потьомкин»“!

Реколтата от колхозните поля да се събере напълно! С болшевишки пример да поведем след себе си частниците!

Общосъюзната авто-вело-мотощафета пристига в Москва. На стадион „Динамо“ ще се проведе предаване на рапортите.

Хартиените отпадъци да се предадат в едномесечен срок!

Японските съдове за улов на раци извършват хищнически набези в съветски води!

Из заключителното слово на другаря Сталин. 3 юли 1930 година: „… Лидерите на десните трябва… да скъсат окончателно с миналото си, да се превъоръжат и да се слеят с ЦК на нашата партия в борбата му за болшевишки темпове на развитие, в борбата му с десния уклон. Няма други средства. Ако бившите лидери на дясната опозиция успеят да го сторят — добре. Ако не успеят, нека да се сърдят на себе си.“ (Продължителни ръкопляскания в залата. Всички стават и пеят „Интернационалът“.)

До всички строители на дирижабъла „Правда“, до всички групи за съдействие, до редакциите на вестници. Молим да се съобщи колко средства са събрани и те да се преведат по текущата сметка на дирижабъла „Правда“.

… Текстилният работник Иванов внесе 25 златни рубли. „Изпращам ви за пролетарската хазна — 25 златни рубли. Дълго ги пазих, исках да си направя зъби, но виждам, че сега не му е времето. Предлагам да започне събиране на златни вещи. У всекиго ще се намери по нещичко. С другарски поздрав, Иванов.“

… Журналистите, които почиват в почивния дом в Сочи, и работниците от печата вместо венец на гроба на Тарас Костров внасят във фонда за дирижабъла 420 рубли.

… Към 27 септември са постъпили 193 452,97 рубли, 3000 италиански лири, 150 рупии, 7 германски марки, 4 златни халки и различни ценни вещи. „Правда“ ще се рее над съветската земя!

С ударни обози жито да се компенсира септемврийският недостиг!

По-силен огън по кулаците и десните опортюнисти, забавящи колективизацията!

По-широко и по-здраво да се опрем на инициативата на масите в борбата за нови милиони колхозници!

Ние, селяните частници от село Зариент на Маргелански район, се убеждаваме в предимството на колхозите и влизаме в колхоз „Сталин“!

Интересът към дирижаблостроенето е огромен!

По места. Под маската на анонимките. Дебатите по доклада за изводите на конгреса в института „Плеханов“ като че ли откроиха съгласие с генералната линия на партията… но значителният брой анонимно подадени бележки говори, че сред участниците в събранието има редица другари, които или не са съгласни с решенията на конгреса, или се съмняват в правилността им. Някои автори на анонимки подигравателно посочват, че колективизацията се е провалила.

… При обсъждане на решенията на XVI партиен конгрес ядката на Московския институт за народно стопанство „Плеханов“ трябва да заостри вниманието си върху факта, че сред част от партийците съществуват примиренски настроения, и да им даде решителен отпор.

Да бъде като бойна задача прибирането и преработването на реколтата!

Да се привлекат под най-строга отговорност виновниците за развалянето на зеленчуковата продукция!

Подсъдими има, защо не ги съдят?

В двуседмичен срок да се мобилизират 30 писатели и те да се включат в състава на ударни бригади! Да се ликвидира изоставането на литературата от изискванията на социалистическото строителство!

Новини от деня. В Анапа започна процес срещу кооперативните вредители. Първи закрити разпределители в Ленинград. Намерени са големи количества олово. В Сталинабад се проведе процес над работника Кубицки от „Автопромторг“, набил шофьор таджик. Обществеността с негодуване осъди този ярко изразен случай на великодържавен шовинизъм.

Решаващ етап за ликвидиране на кулачеството.

… Засега въпросът „кой кого“ не е решен и класовата борба в нашата страна продължава да се изостря. Дребностоковото производство всекидневно и всекичасно ражда капитализъм.

… Чрез пълната колективизация нанасяме жесток удар по кулака, особено в зърнопроизводителните райони. Под колесницата на победоносния социализъм той прави последните си отчаяни усилия, опитвайки се да увлече средняка и бедняка и дори отделни слоеве от градския пролетариат. Задачата за ликвидиране на кулачеството като класа е централна задача за нас.

Органите на ГПУ в Москва са ликвидирали две нови групировки на „бивши хора“. Едната от тях е оглавявана от типичния кулашки идеолог професор Кондратиев. Другата е оформена група от меншевики и близки до меншевиките интелигенти — Громан, Базаров, Суханов и др.

В чужбина. Подозрителни прелитания на полски самолети. Въстание на туземците в Индокитай. Оживена дейност на белогвардейците в Харбин. Лидерът на германските фашисти Хитлер води преговори с промишлени магнати от Рурската област.

ОГПУ разкри вредителска и шпионска организация в снабдяването на населението с най-важните хранителни продукти, чиято цел е била да предизвика глад в страната и недоволство сред широките работнически маси, с което да съдейства за премахване диктатурата на пролетариата. От вредителството са били обхванати „Союзмясо“, „Союзриба“, „Союзконсерв“, „Союзплодовошч“ и съответните звена на „Наркомторг“.

Из показанията на професор Рязанцев (бивш помешчик и интендантски генерал): „Смятах, че основната класа, която е носител на културата, е буржоазията…“

Професор Каратигин (бивш редактор на кадетски вестник): „Характерно за нас беше, че не вярвахме съветската власт да възстанови стопанството на страната, отричахме колективизацията, наблягахме на индивидуалното стопанство, на необходимостта от запазване на частнокапиталистическите отношения… За вредителската си дейност в областта на хладилното дело получих от Рязанцев само 2500 рубли…“

Левандовски (завеждащ отдел по пласмент и разпределяне на „Союзмясо“): „Искахме държавата да се оттегли от областта на месото, като предаде този пазар в частни ръце…“

Отзиви в страната за разобличаването на вредителската група.

Безпощадно да се смачка вредителската гадина! Приветстваме стража на революцията ОГПУ! Повече бдителност!

Трудещите се отговарят на вредителството в хранителната промишленост с още по-силно сплотяване около болшевишката партия, с обещания да навлязат с чест в третата, решителна година от петилетката. На мястото на единичните вредители работническата класа ще издигне в апарата стотици и хиляди организатори на социалистическото строителство.

Металиците от електрозавода настояват за безпощадна присъда. Автомобилистите приветстват ОГПУ — меча на пролетарската диктатура. Искаме към вредителите да се приложи най-строгата мярка на наказание — разстрел!

Демян Бедни: „Във вчерашна публикация ГПУ разобличи машинациите. Вредителите загубиха войната. Те са пленени! Контрареволюцията отстъпва! Ние сме на власт! Домогваха се до властта интелигентите еврейчета, кондратиевско-громанският сопол! Не си направиха обаче добре сметката тези мърши! Подведоха ги месните консерви!“

До стената! Искаме възмездие за агентите на международната буржоазия.

Колегията на ОГПУ, след като разгледа по поръчение на ЦИК на Съветите на работническите, селските и червеноармейските депутати и на Съвета на народните комисари на СССР делото за контрареволюционната организация в областта на снабдяването, постанови:

Рязанцев, Каратигин, Карпенко, Естрин, Дардик, Левандовски, Войлошчиков, Купчин, Нигзбург, Биковски, Соколов… (общо 48 души) като активни участници във вредителска организация и непримирими врагове на съветската власт — ДА СЕ РАЗСТРЕЛЯТ.

Присъдата е приведена в изпълнение.

Председател на ОГПУ Менжински.

„Борбата за качество на продукцията е борба за социализъм!“ Из изказването на другаря Куйбишев на конференцията по качеството на продукцията.

Сред многобройните дървета на Нескучната градина, която е над Москва река, малко встрани, на склона на полегат хълм растеше осемдесетгодишен дъб. Горните му клони шумоляха: „Буташевич, Буташевич!“, средните и долните припяваха: „Петрашевски!“, кръсточовките в клоните подсвиркваха: „Дост! Дост!“.

За разлика от другите дървета в парка това беше родено на доста голямо разстояние, на стотици версти на север, във влажното устие на къса, но пълноводна река. След ликвидирането на групата зародишът на дъба, почти безтелесен, още дълго лежа в един проток, в който се отразяваха дворци и мостове, и островърхи кули, и облаци, и почти още несъществуващият, абсолютно невидим бъдещ дъб, въплътил идеята за ликвидираната либерална група. Веднъж се разрази буря, зафуча вятър, зародишът на дъба, или дори само идеята за дъб, беше подхванат от мощни турбуленции, вдигнат от носещия се на юг въздушен поток и летя сред други идеи, частици, спори и изтръгнати от блатата жабчета, докато не падна на склона на полегатия хълм в Нескучната градина на старата столица.

Това се случило в топла и влажна нощ, в небето се борели южното и северното начало, внезапно всичко се озарявало, очертавали се колоните на кръгла беседка, в която дръзка двойка се отдавала на любов, дървесни стволове, дребните вълнички по вира и реката с малки островчета. Зародишът на дъба, или просто идеята за дъб, се мъчел да се захване за нещо родно, разрохкано неотдавна от някой роднина, миришещо, черно под пороя и рохкаво, и лепкаво вещество и патетично се страхувал: нима ще се прихвана? Прихванал се.

Прихванал се и осемдесет години по-късно, в хиляда деветстотин и тридесета, стои, перчи се под вятъра, зает, както и всички околни, с обичайната си дървесна работа, основно фотосинтеза, а от нея според неотдавнашните изследвания произлиза всичко останало. Но в клоните или между тях все още живее паметта за групата, или по-скоро мъгляви идеи за групата, за шумното събуване на кожени галоши в преддверието, за размяната на литература и на възгледи, „писмото на Белински до Гогол“, Фьодор, душичко моя, рецитирайте на глас, главоблъсканиците при разпитите, биенето на барабани по време на фалшивия разстрел.

Една привечер в беседката седеше двойка, мъж към четиридесетте и младо момиче. Както и неговият белогвардейски противник, червеният командващ армия Блюхер беше влюбен в адютантшата на щаба. Главичката й почиваше на широкото му кожено рамо, трогателното й носле беше до маршалската звезда, а той гледаше клоните на дъба и си мислеше: трябва да направя нещо, може би точно сега, може би скоро вече ще бъде късно, да рискувам, да вляза в историята като спасител на революцията… Не мисли лошо, разсъждаваше дъбът, изпращайки ободрителни вълни. Карай нататък. Технически това не е трудно да се направи, продължаваше размислите си Василий. Да дойда следващия път от Хабаровск с окомплектувана група за охрана, да вляза в Кремъл, да арестувам мерзавците, особено главния, рижата хлебарка, да направя обръщение по радиото, като помоля всички да останат по местата си, да отменя колективизацията, да върна непа, да предотвратя настъпващия глад.

Откъм реката лъхаше предателска влага. Страхът като плътно надвиснал облак бавно се движеше от центъра на града, сякаш бяха изгорели газове от топлоелектроцентралата. Дъбът се стараеше да отклонява вниманието на командващия армия от тези гнетящи подробности, пееше своето: „Буташе-е-вич, Петра-а-шевски“, свиреше с кръсточовките: „Дост! Дост!“. Струйките на унинието обаче проникваха под кожената сбруя, тревожеха и звездата, и трогателното носле. Възможностите за успех на подобно нещо бяха малки, нищожно малки. Да се реши на операция без съюзници в центъра бе немислимо, а да ги търси сега означаваше провал — копоите на Менжински бяха навсякъде. Не е важно, че ще го убият, а че нямаше да влезе в историята като спасител, а като предател на революцията.

По пустата алея на Нескучната градина към беседката се приближаваше още един спасител на революцията, палачът на Кронщад и Тамбов, командващият армия Михаил Тухачевски. На рамото му бе склонила главичка друга девица от въоръжените сили, бръснарката на Народния комисариат. Такава беше модата тогава — железните хора на режима да търсят романтична утеха.

Дъбът се развълнува с цялото си същество. Сближете се, момчета, увещаваше ги той, Вася и Миша, станете приятели, нали мислите едно и също.

Забелязали се взаимно, командващите армии слязоха от своите бъдещи конни паметници, сърцата им трепнаха от уплаха. Тухачевски рязко обърна дамата си, мярна се и потъна в еловия сумрак. В същото време Блюхер подхвана своето трогателно носле, изтича по стъпалата на беседката, ботушите му зачаткаха по асфалтираната пътека и те изчезнаха. Освен всичко друго и двамата командващи армии не бяха сигурни, че техните момичета не работят за Менжински.

„Малодушни“ — с крайчеца на короната си изшумоля дъбът и се насочи с цялата си душа към настъпващия залез над Москва.