Поколение на зимата

Деветнадесета глава„Присънва ми се гърбавият Тифлис“

В Серебряни Бор още царяха вцепенение и безредие след страшната нощ, когато в жилището на едно малко щастливо семейство в центъра на Москва зазвъня будилник. Главата на семейството, новоизпеченият професор и доктор на науките, тридесет и четири годишният Сава Китайгородски по навик протегна мускулестата си ръката и натисна камбанката, за да не се събудят жена му и дъщеря му. Едва тогава забеляза, че е сам в леглото, през полуотворената врата видя Нина с фланелка на „Спартак“ и бархетни шалвари да се върти из кухнята. Щастливо и до пукане на костите се протегна. Ще се потъркалям още десетина минути, а и да закъснея половин час, нищо няма да се случи — професорът може да си го позволи. Нинка вероятно се занимаваше със своя „стенен печат“, съчиняваше „хохми“. „Хохма“, тоест шега, беше най-модната московска дума, доплавала съвсем наскоро в столицата от Одеса под платната на Леонид Утьосов и „южната прозаична школа“. Всички само за това говореха: Има ли нови „хохми“? Ама че „хохма“! Спри с твоите „хохми“!

Семейство Китайгородски спадаше към съвсем малкото московски щастливци, които притежаваха самостоятелна квартира, а не стая в комунално жилище. Един от пациентите на Сава, служител в Московския градски изпълком, при това не висш, а от средното звено, като благодарност за успешна операция беше уредил всичко. Не е ясно по какъв канал бе пуснал молбата на Сава, но преди две години получиха едностайно жилище в десететажна сграда в стил руски модерн на улица „Болшая Гнездниковска“. Сградата беше уникална. Построена малко преди Първата световна война, по-скоро приличаше на хотел, отколкото на обикновен жилищен блок. Защото беше предназначена за ергени, млади московски интелигенти професионалисти: юристи, зъболекари, банкови служители и прочее. Всяко жилище в нея, или както понякога ги наричаха „студиа“, се състоеше от доста голяма стая с чудесен широк прозорец, кухня и баня (sic!). Днес естествено какви ти ергени — всички жилища бяха натъпкани със семейства, понякога многобройни и разклонени, но не настаняваха повече от едно и затова тук всички бяха щастливи и се гордееха, че живеят в самостоятелни квартири! В блока и досега стабилно функционираха асансьорите и имаше чудесен, широк, застлан с плочки покрив, предназначен за разходки на младите ергени, потънали в мисли за своите професии, за символистката поезия, за дивидентите на фондовата борса, а главно за девойки. Сега на покрива играеха деца. Високите стоманени решетки, непозволяващи на предреволюционните ергени да проявят излишен символизъм, днес надеждно пазеха децата от излишно подражателство на стоманената авиация.

В жилищата нямаше телефони, но затова пък — по щастлива ирония на съдбата — целият десети преустроен етаж се заемаше от гнусното издателство „Съветски писател“ и Нина във всеки момент можеше да изтича в кабинета на някоя приятелка и да „дрънне“ оттам.

А и до „Труженица“ беше буквално две минути пеш — вдясно към улица „Горки“, пресича я и пак надясно, зад ъгъла към „Пушкинска“ и е там. Нина продължаваше да сътрудничи в „Труженица“, въпреки че нейната приятелка, завеждащата отдел Ирина, от няколко месеца беше изчезнала. Изчезна и това е, ни вест, ни кост. Ами къде е Ирина? Сега, Ниночка, имаме нова завеждаща отдела, запознайте се: Ангелина Дормидонтовна, ударничка на труда от Гжатск… Много ми е приятно, но къде е Ирина? Тя не работи вече тук. А къде работи? Ама, Нина, наистина не задавай наивни въпроси. Така ли, пак същото, все от същата опера, имаше човек и го няма, не задавайте наивни въпроси — ей че „хохма“!

Сред някои кръгове на московската интелигенция безкрайният масов терор на НКВД вече не предизвикваше ужас, а черен хумор, хумора на осъдените на смърт. В кухнята си Нина например беше окачила плакат, обръщение към благоверния: „Ако те приберат по-рано и в мое отсъствие, провери дали си изключил газовия котлон и електрическите уреди!“ Все пак така бе малко по-леко да се живее. Изчезналата Ирина не беше права, остатъците от хумор все пак облекчаваха, а пък бягството от него не помагаше с нищо. Във всичко останало, ако бе допустимо да се каже „останало“ за останалото, животът на Нина и Сава можеше да се нарече почти щастлив. Леночка караше третата си година и двамата душа даваха за нея. В романтичния смисъл Нина, както се казва, беше „мирясала“. Преди всичко неочаквано бе открила, че отдавнашният й обожател, смешничкото интелигентче Сава, е изключително красив. Преди неясно защо никога не беше обръщала внимание на фигурата му и едва след като сподели леглото с него, намери раменете му за широки и мускулести, талията за гъвкава, бедрата за тесни и дълги. Когато се навеждаше над нея и надолу падаше светлата му коса, той й се струваше истински северен рицар, същински „рус звяр“. Силен, сладостен любовник, верен съпруг, истински джентълмен, чудесен приятел — какво друго й трябва на една жена, дори да се смята за „противоречива поетеса“.

Що се отнасяше до Сава, не само че не мислеше за нещо допълнително, не само че не анализираше семейната си хармония, просто не можеше да си се представи с друга жена. Разбира се, че понякога страдаше. Не мога да дам на Нинка всичко, което й е необходимо за творчеството. Тя е поет, трябват й от време на време остри завои, издигания и падания, „американски планини“ от емоции, иначе музите ще отлетят от нея, а аз й давам само любовта си, равномерно всекидневно движение. Е, какво пък…

На Нина понякога й се струваше, че той й е осигурил своеобразен билет за кратковременни забежки. Беше почти убедена, че не му бяха убягнали няколкото й срещи с току-що върналия се от Европа Еренбург. Знаменитият „московски парижанин“, поет и световен журналист… Бе го видяла в „Национал“, седеше самотен до прозореца, с лула между зъбите, над чаша с коняк… Дори се беше спънала от изненада, като кон от внезапно опънати юзди. „Ето го Еренбург, съвсем наскоро се върна от Испания, разбира се, през Париж. Искате ли да се запознаете?“ — бе казал някой. Всичко беше ясно още от първия миг. Бяха се срещали няколко пъти в жилището на негов приятел. Той седеше на перваза, както винаги гледаше настрани и й четеше от бележника си: „Прости, че живях в онази гора, че всичко преживях и оцелях, че ще отнеса до гроба на Париж големия сумрак“… Тя, както някога с други поети, а понякога и с мерзавци, сама му разкопча ризата. Изглеждаше, че се връщат предишните опиянение и мъглявост, жадно поглъща някаква квинтесенция на съществуването. Някой й бе дал да разбере, че органите буквално ходят по петите на Еренбург, а значи и нея я бяха взели „на мушка“, но едва ли тогава бе чула и най-малко мислеше за „органични съображения“, когато с внезапна горчивина откри, че всичко се е изпарило и повече нямаше нужда да се срещат. Тази тайна се изля в стихотворен цикъл, за който причастните към тайните говореха с двусмислени усмивки, а поетесата, поела дъх с пълни гърди пред лицето на бурното море, се върна при своя мъжки идеал, при професор Китайгородски.

Е, аз знаех за коя се женя, мислеше си Сава. Познавам я толкова отдавна, хиляди пъти по-добре, отколкото тя мен. В края на краищата тя е моето щастие именно такава, каквато съществува.

Протегна се още веднъж и рязко изскочи изпод одеялото. Направи разтягане на левите крайници, после на десните. Десет приклякания. Стойка на ръце. Сетне отиде да измъкне от леглото Еленка.

— Ставай, палачинке, време е за работа — каза й той.

Момиченцето отдавна наричаше детското си заведение „работа“.

С детето на ръце мина в кухнята и видя, че Нинка наистина забожда на стената нов плакат, на който той самият беше изобразен в ласкаво-карикатурен вид и покрит със стихоплетство.

Всички сладко се посмяха, а най-вече — Еленка. Тя още не можеше да чете и настояваше да повторят стихотворението, за да го запомни и да го издекламира „на работа“.

— Само за Грета Гарбо не бива, Еленке — поръча Нина, — че ще разкриеш връзките ни с чужбина. „Обичам ви. Грета Гарбо“ го казвай като „Одобрявам. Доктор Карпов“.

— Добре — съгласи се Еленка. — Дори е по-добре.

— Какъв ти доктор Карпов? — възмути се Сава. — Майка ги е непоправима „синеблуза“, Еленке. От конюнктурата. Заради Грета Гарбо съм готов да рискувам кожата си.

Помъкна дъщеря си да се мие, а той взе душ. Отделна баня — нима това не е разкош, не е щастие? После приготви на дъщеря си каша от грис. Нинка през това време пържеше яйца. Накрая всички седнаха на масата.

— Що се отнася до твоята кожа, професоре, тя е като слонска — подхвърли Нина. — Тази нощ асансьорът три пъти се качва и слиза, а на него не му пука, дай му само да похърква.

— Че защо да не спя, след като още не ми е дошъл редът? — попита Сава. — Идват за някого другиго, а пък аз трябва да скачам, така ли?

— Ама че логика! — възхити се Нина.

— И кого са прибрали тази нощ? — уж небрежно, с някаква светска преситеност попита той. В отговор Нинка чудесно се направи на скучаеща лейди.

— Когато слизах за вестника, портиерът каза, че са арестували трима. Никакви особени изненади — Големполски, Маргарита Назаровна Яковлева, Шапиро… Последния с жена му.

— Значи не трима, а четирима — заключи Сава.

— Какво? — попита Нина, търсейки във вестника програмата на радиото.

— След като Шапиро са го прибрали с жена му, значи арестуваните са четирима.

— Ами да, разбира се — кимна Нина. — Големполски е бил сам, Маргарита Назаровна — сама, а Шапиро — с жена си. Значи общо са били четирима.

Еленка вече се давеше с кашата от грис в очакване на взрив от смях. Сава кимна с явно одобрение:

— Добър улов.

Нина не издържа и се разсмя. Еленка се заля в щастлив смях. Точно в този момент на вратата се звънна.

— Ето че пристигнаха и за пети! — радостно възкликна Сава.

— А може би и за шеста? — лукаво предположи поетесата.

Сава отиде да отвори. Глупости, разбира се, органите не идват сутрин, никъде още не е забелязвано да са идвали в такъв ранен час, когато хората се готвят за работа, а може би и те по това време се сменят. Може би просто бяха донесли телеграма от Грета Гарбо? Трябва да се отбележи, че „страстта“ на далечната холивудска красавица към московския доктор Сава Китайгородски отдавна бе станала тема в семейството и сред приятелите.

Ами ако все пак сме повикали бедата със своите „хохми“, помисли си Сава и отвори вратата. Там наистина стоеше бедата във вид на близкоизточна старица с трагично стисната уста и хлътнали очи. Не можа веднага да познае в тази скръбна фигура тъща си, а когато го стори, възкликна:

— Прибраха баща ми ли?!

За пръв път нарече така своя дългогодишен научен ръководител.

Мери си пое въздух, сложи ръка на сърцето си, олюля се и се хвана за рамката на вратата.

— По-лошо, Савушка, отведоха Вероника…

В този момент притича Нинка и извика, като видя майка си, която губеше сили и като че ли пред очите й посиняваше:

— Ама защо стоиш като дръвник! — Нина подхвана Мери и я помъкна навътре.

След безсънната нощ Мери Вахтанговна хвана първия трамвай, за да завари своите на улица „Болшая Гнездниковска“, преди да са тръгнали за работа. Друсайки се почти час в задуха и блъсканицата, тя се страхуваше да не умре. Може би единствено горчивите мисли я спасяваха, отвличаха я от плъзгането й към бездната. Но после пак, без мислите, а единствено с мъката си започна да се плъзга. Една пътничка дори попита не без съчувствие: „Какво ви е, гражданко? Откъде сте?“, но спирката й дойде и тя започна да си проправя път към изхода.

Сава и Нина сложиха майка си да легне на кушетката в кухнята, отвориха горното прозорче, домъкнаха възглавници и одеяла. Мери глътна голяма доза капки и започна да се връща към живот. Чертите й се смекчиха, посиняването отстъпи място на обичайния й тен.

Беше дошла при Нина и Сава да се посъветва. Повече не бива да чакаме, защото всички ще бъдем унищожени. От децата ни останахте само вие и Цилка, но от нея никаква полза: пише една след друга докладни записки до Централния комитет, обяснява колко правилно Кирил е тълкувал различните постановки на генералната линия. С други думи, реших да действам. В края на краищата не мога да седя със скръстени ръце и да гледам как децата ми едно след друго изчезват в тези зандани. Какво мога да направя? Може би нищо, а може би много. Все пак съм грузинка и Сталин е грузинец. Ще стигна до него! Мери беше забравила, че не се чувства добре. Очите й горяха, както на финала на бравурна увертюра на Росини. Ще отиде в Тифлис, ще открие всичките си стари връзки, всички роднини, всички приятели, ще построи верига, по която може да мине и да почука на вратата на Сталин. Все пак всички грузинци са роднини, не е ли така? Какво ще кажеш, Нина? Какво ще кажеш, Савушка?

Изуменият Сава мълчеше. Идеята да се намери подобна грузинска „верига“ до Сталин му звучеше точно като желание да станеш роднина на огнедишащ дракон. Никога преди не бе мислил за Сталин като за грузинец, изобщо като за homo sapiens. Например не можеше да си го представи като свой пациент с нормален човешки анатомичен строеж.

Нинка няколко минути седя замислена, тя познаваше Тифлис по-добре, отколкото всеки друг от тази троица. Най-после произнесе:

— Знаеш ли, мамо, в идеята ти има нещо. Наистина надеждата е малка, но все пак някъде нещо се мержелее. И в Грузия има достатъчно зверства, но там понякога — не много рядко, в най-неочаквани прояви — хората изненадващо се връщат към същността си. А тук съществува само Молох…

Мери се вдъхнови. Разбира се! Ами да вземем само брат ми Галактион, той познава целия град, познава всички! Ще отиде на пиршество, ще поговори с някого, ще пошепне на друг. Почти съм сигурна, че ще намери за мен достъп до Берия, а чрез него… Има и други възможности. Чувах например, — че племенникът ми Нугзар Ламадзе е направил голяма кариера…

Нина я хвана за ръката:

— Само до него не се приближавай, майче. Страшен човек е, той… — изведнъж млъкна.

Мери внимателно я погледна:

— Е, аз просто си спомних за Нугзар ей така, може и без него…

В кухнята дотича Еленка. Държеше над главата си кукла с нарисувани мустаци и брада и викаше тържествуващо:

— Мамо, бабо, вижте! Това беше Грета Гарбо, а сега стана доктор Карпов!

Мери не беше ходила в родния си град повече от десет — единадесет, дванадесет ли? — години, тоест от декември двадесет и седма, когато придружаваше своята „безпътна левичарка“ — езикът й не се обръщаше да каже „неразумна троцкистка“ — до безопасния фармацевтичен пристан, при вуйчо Галактион. Оттогава името на града бе преиначено на Тбилиси, за да се премахне изцяло колонизаторският оттенък. Тбилиси, Тбилисо звучеше по-грузински, нямаше нищо против това, макар че самата тя предпочиташе да нарича града постарому. В „Тифлис“ усещаше не колонизаторски, а по-скоро космополитен оттенък; беше град пазар, град карнавал, врата от Запада към Изтока.

Наближавайки града, тя се пооправи, среса се, прибра сивеещата си коса на кок, начерви си устните с хубаво червило, сложи си една шапка на Вероника, която не беше попаднала в описа на НКВД. Погледна се в огледалото — такива не липсваха в „международния“ вагон — и остана доволна: достойна, впечатляваща дама на средна възраст с шапка и кожен жакет, купен от Мюр и Мерилиз през 1913 година; кожарите в стара Русия си знаеха работата!

Седеше си с шапка и жакет, мълчаливо гледаше през прозореца, докато по меките хълмове с есенна окраска към нея плуваше Тифлис. Неочаквано си спомни кратките години на независимостта. В самото начало на Гражданската война бе успяла да отпътува с малката Нинка от гладната Москва на юг. Шестнадесетгодишният Кирил категорично беше отказал да пътува с тях. Да търси убежище от Революцията, ама че работа! Единственото, което обеща, беше да не постъпва в полка при Никита, преди да завърши училище.

Разгорялата се на хиляди версти Гражданска война изцяло откъсна Тифлис от Москва. В Грузия управляваше меншевикът либерал Ной Жордания, създадена бе независима република. Навсякъде царяха злодейство, глад и мор, а зад Кавказ свободните грузинци съвместно с арменци и перси, руси, гърци и евреи седяха под кестените, пиеха вино и тархунната напитка на Лагидзе, ядяха лаваш, репички, салати, нелоши в сравнение със сегашните времена шишчета, както винаги изключителен сациви с ядки, лобио, рибка цхвали.

В Тифлис изключително процъфтяваше артистичният живот. Още през Първата световна много поети и художници от столицата хукнаха на юг, за да не бъдат повикани в армията, после бягаха от червените, от белите, от зелените, тоест от всички, които не разбираха, че точно революцията в изкуството ще спаси света, а не баналните оръдия, не вулгарните саби, не пошлите картечници убийци.

Навсякъде се откриваха малки театри и кафенета за бохемата. Поетът футурист Василий Каменски рецитираше поемата си „Стенка Разин“, препускайки по цирковия манеж върху бял жребец. Сергей Городецки в своето списание на символисти, без да му мигне окото, се подиграваше с правителството. Ной Жордания веднъж бе изобразен на корицата му като отвратителен козел. В отговор премиерът се беше усмихнал: „Тези поети!“ Членът на поетичната група „Сини рога“ Тициан Табидзе един път се бе сблъскал на булевард „Головински“ с кмета на Тифлис. „Чуй ме, Тициане, защо ходиш мрачен из моя град с младата си жена?“ — попитал кметът. „Няма къде да живеем, господин кмете — оплакал се Тициан. — Няма как да плащам за апартман.“ Кметът извадил ключ от джоба си: „Току-що реквизирах сградата на Търговския клуб. Живей там с младата си жена, работи там. Само не лишавай Грузия от твоето стихотворство.“

Ама че пиршество и бал имаше в онази нощ в Търговския клуб, събраха се всички бохеми! И Мери бе там, замъкна я роднина, импулсивният млад художник Ладо Гудиашвили. Запозна я с всички: и със „Сините рога“, тоест със самия Тициан, приятелите му Паоло и Григол, с младите московчани и петербургчани футуристи, току-що обединили се в групата „41 градуса“, с братята Зданевичи, с Игор Терентиев, със знаменития скандалджия Альоша Кручоних. В онази нощ се появи и бродещият футурист на Русия, гениалният „председател на Земята“ Велимир Хлебников — едва жив, в парцали, със зяпнали ботуши и войнишки партенки. Оказа се, че се промъкнал през линиите на враждуващите армии от Астрахан. Веднага бе обявено събиране на средства в полза на Хлебников. Мери си свали пръстена от ръката. Той я погледна и загуби ума и дума — та тя беше с голи рамене!

Да, да, такива неща тогава се случваха с мъжете, когато я погледнеха: губеха ума и дума — о, Мери! Независимо че Тифлис беше пълен с млади красавици поетеси и художнички, а тя вече беше на тридесет и девет.

Започна неистово да я ухажва арменският футурист Кара Дервиш. Покани я на четения във „Фантастичният духан“ и в „Пауновата опашка“, на драматични постановки на абсурда на Иля Зданевич в театъра на миниатюрата. Сред тези младежи той беше по-близо до нея по възраст, но по номера надминаваше и момчетата: ту ще нарисува водно конче на бузата си, ту голямо „трето око“. На такива вечери винаги вземаше със себе си дванадесетгодишната Нина, преди всичко, разбира се, за да подчертае строго приятелския характер на отношенията си с Кара Дервиш, тоест липсата на интимен характер в тях — господа, господа! — съвсем приятелски характер.

Ах, що за вечери бяха! Много добре бе запомнила контето Илюша Зданевич, винаги изключително добре облечен, блед от лудешка любов към Мелникова. Ярък футурист, враг на цялата „блоковщина“64, той експериментираше в абсурдните си творения с непристойни неща, с аналната тема, а Мелникова гледаше с обожание, както героят на Блок — Прекрасната дама. Как ли се наричаха постановките му? Едната май беше „Янко, кралят на Албания“, другата — „Задник под наем“… някого залепваха за стол и той не можеше да се откъсне от него. Великолепни щуротии.

Нинка гледаше всичко с широко отворени като езера очи, особено поетичните момичета — Таня Вечорка, Лали Гаприндашвили. Може би точно тези вечери я спечелиха за поезията.

Ето го Хлебников, братлета, пак се появи Велимир, отново целият изпокъсан, рецитира нещо пророческо: „Грака хата чророро, линли, еди, ляп, ляп бем. Либи-биби ни-раро Синоахо цетцерец!“

Молеха Мери да посвири. Изсвири нещо атонално, Мери! Изсвири нещо от „Победа над Слънцето“, ето ти нотите! Мери сядаше до инструмента, ако с това гордо име можеше да се нарече пианото във „Фантастичният духан“, и вместо атоналната музика на Матюшин свиреше Бетовен. Постепенно шумът на гласовете гаснеше, стихваше тътрузенето на „ошв, чихочох, чах“, както би казал поетът. Младите хора явно не бързаха да „изхвърлят Бетовен от парахода на съвременността“. По лицата на някои Мери виждаше следи от истинско вълнение.

Всичко беше толкова прекрасно и неустойчиво в Тифлис в онази тригодишна пролет, той плаваше като цветущ мраморен леден блок в море от кръв и слуз, в море от граждански тиф, ковчегът на Ной Жордания — или щеше да потъне, или да се разпадне; може би бе прекрасно точно защото бе нестабилно; на всички им се виеше свят.

И на Мери силно й се беше завъртяла главата, когато срещна погледа му. Не, не беше Кара Дервиш. Нека името му никога и на никого да не стане известно, името на онзи, който беше с петнадесет години по-млад от нея и, разбира се, пишеше стихове, на онзи, единствено, с когото бе изменила на своя Бо. През двадесет и първа, когато всичко приключи, той успя да избяга в чужбина и изчезна. Оттам не се връщаха нито хората, нито техните имена. Пък и защо ли й беше сега, когато бе почти старица? Дори в паметта си не биваше да извиква това име, нека да го наречем просто Тифлис. Още по-малко си струваше да си спомня трагикомичната страна на романтичния порив, малките шегички на Венера, които той й бе предал — тогава това беше трудно да се избегне. Всичко мина, всичко се изми и прогърмя като най-чист извор в тъмносинята нощ; пианисимо.

Към края на двадесета година целият този преселил се на юг „сребърен век“ се изпари и отлетя нанякъде, може би към своите извори, към гръцките острови. Грузинската република агонизираше. През двадесет и първа нахлу Червената армия, дойде краят на свободата и съгрешилата Мери се върна с дъщеря си в Москва, където, както й се струваше, все още оставаше последното късче независимост — вилата с пианото и любящият Бо.

Впрочем Тифлис скоро отново оживя, при непа пак зазвънтя със своите сазандари65, все пак беше трудно този древен човешки дом да се превърне във въшлива казарма. Така или иначе, дъщеря ми след десет години май също бе получила тук своята част от „сребърния век“. Така мислеше Мери Вахтанговна Градова, по баща Гудиашвили, наближавайки родния град.

На гарата, кой знае защо, не я посрещна никой. Вероятно телеграмата не е пристигнала, случват се такива неща, иначе вече щеше да гърми гласът на брат й, щеше да има наръчи цветя, още на перона щяха да звучат бъдещите тостове.

В Тбилиси вече нямаше файтони, а такси не бе възможно да се хване. Мери беше объркана и не знаеше какво да прави — нямаше да се помъкне с тежкия си куфар на трамвая, я. Най-после видя багажно отделение, остави го там и освободена, потегли към центъра. Жадно гледаше през прозорците улиците, по които минаваше гърмящият трамвай. Градът не се беше променил кой знае колко, само към неговите сивеещи покриви, розовеещи фасади и дълбоки сини сенки се бяха прибавили огромен брой червени ивици — лозунгите на социализма.

Слезе в центъра и тръгна по бившата улица „Головин“, сега булевард „Руставели“. Срещу подобно преименуване също беше трудно да се възрази — защо главната улица на грузинската столица трябваше да носи името на руски генерал, а не осемстотингодишното име на рицаря на царица Тамара, пазител на съкровището и поет?

Уви, като добавка към Руставели още две грузински личности красяха всяко кръстовище — Сталин и Берия. „Да живее великият вожд на трудещите се от целия свят другарят Сталин!“, „Да живее вождът на закавказките трудещи се другарят Берия!“ — тук и там изписано ту с грузинската плетеница, ту със супрематизма66 на партийната кирилица. Какви ти супрематизми, всичките футуристи отдавна бяха натикани в най-тъмните ъгли, седяха там и се бояха да гъкнат, а мнозина вече бяха напуснали този свят, оказал се толкова негостоприемен за космическия им експеримент. Изкуството принадлежи на народа и трябва да бъде разбираемо за него! Ето такива сладникави картини на социалистическия реализъм са окачени по прозорците, такива скулптури са издигнати — пионер с планер, граничар с винтовка, девойка с весло!

Мери жадно се огледаше. Сякаш хората си оставаха същите: угрижени сериозни жени, деца с папки за ноти и калъфи за цигулки — всяко „прилично“ семейство в този град смяташе за свой дълг да учи децата си на музика, — все същите мъже, които грубо могат да бъдат разделени на лениви и лукави. По-малко станаха хората в национално облекло, почти не се виждаха бурки67, затова пък имаше повече милиция. Конете почти бяха изчезнали, движеха се тролеи, летяха коли, момчета като откачени въртяха педалите на велосипеди. Още нещо не достигаше… Какво ли? А, да — постоянният тифлиски шум от гласове, това вечно грачене на нашия странен език, който преди те обхващаше от всички страни веднага щом излезеш на улицата. Двигателите ли го заглушаваха или бяха започнали да говорят по-тихо?

Бяха станали по-малко или дори почти бяха изчезнали от главната улица безбройните преди ресторантчета, духанчета, кафенета, мазенца, тераси с масички. Нещичко все пак беше останало. Ето например заведението „Водите на Лагидзе“, макар и да не носеше презряното име на експлоататора, както и преди демонстрираше познатите от незапомнени години стъклени конуси със сиропи — яркочервен, ярколимонов, тъмнозелен.

Мери влезе в широката зала и си поръча чаша сироп. В ъгъла продаваха прясно хачапури. От миризмата й потекоха слюнки. Малко объркана, тя си поръча две на родния език.

Продавачът някак странно я погледна и отговори на развален руски. След като ги изяде, продължи пътя си.

Точно тук обикновено свиваше от „Головинска“, когато отиваше при брат си. Улиците все по-стръмно се изкачваха, скоро се озова в кварталите на стария град, където сякаш нищо не се беше променило: покрити балкони, скърцащи щори, едър калдъръм под краката. Отдалеч се носеше някакво все още неразличимо пеене. Скоро щеше да стигне до родните места, до малкия площад, до аптеката с две големи матови кълба над входа. Още няколко минути и щеше да види брат си, „бурно кипящия“ Галактион, който, разбира се, щеше да измисли нещо, да намери начин да помогне на разгроменото й семейство, най-малкото ще облекчи мъката й.

Пеенето ставаше по-близко, сега вече можеше да различи многогласието — креманчули. Странна, мрачна и тревожна песен, възможно да е дошла от времената на персийското нашествие. Старчески гласове. Надникна в едно дворче и видя четирима старци, седнали край маса под чинар. Очевидно бяха играли табла, преди да запеят. Със затворени очи бяха потънали в далечни светове, в своята вековна полифония.

Развълнувана от пеенето, изведнъж усети, че стръмното изкачване й се отразява, сърцето й биеше силно и неравномерно, краката й бяха отекли. Най-сетне видя и матовите кълба. Табелата „Аптека Гудиашвили“ беше замазана така, че не се четеше. Но какво е това? И прозорците, кой знае защо, бяха замазани с бяла боя и вътре не се виждаше нищо, а и вратата на аптеката бе закована с дъски на кръст. Май заведението беше затворено по някакви причини. Ремонт ли? Или инвентаризация? Защо тогава трябваше да се заковава вратата с дъски? Мери мина покрай главния вход и озадачена, да не кажем изпаднала в паника, се приближи до вратата, зад която беше стълбището към жилището на фармацевта. Позвъни на познатия ръчен звънец и изведнъж забеляза на вратата още два звънеца, нови, електрически. До единия с химически молив на летвичка бе написано: „Баграмян — 2 пъти“, „Канарис — 3 пъти“. До другия съвсем кратко: „Бобко“. Сгъстили ли го бяха? Не може да бъде! Нима властите бяха сгъстили знаменития фармацевт, когото в цялата околност наричаха „благородния Галактион“? Още веднъж натисна пружината на звънеца. Отвътре се разнесоха стъпки, леко се повдигна капачето, някой погледна през шпионката. Прозвуча неприятен женски глас, като че ли се посипаха метални стружки:

— Гражданко, кого търсите?

— Дойдох при Гудиашвили! — високо, но с голямо достойнство каза Мери пред затворената врата.

— Тук няма такива — отвърна гласът иззад вратата. Минута или две минаха в мълчание. „Тук няма такива“ — прозвуча като страшен абсурд. Все едно да попиташ в Кавказ накъде е Елбрус и да получиш отговор: „Тук няма такива“.

— Извинете, как така няма? — Гласът на Мери вече трепереше, безконтролно се разпадаше, заглушаваха го надигащите се сълзи, хлъзгавата буца, която пълзеше нагоре по гръкляна й. — Аз съм му родна сестра. Дойдох от Москва да видя брат си, жена му Гюля, моите племенници…

В отговор безсмислено прозвуча метален смях, в който дрънчаха стружки. После плътен мъжки глас каза:

— Те вече не живеят тук, гражданко. Вървете си и направете справка в пето милиционерско отделение.

Вратата така и не се отвори. Щората се спусна, шпионката ослепя.

Приведена към земята и стараейки се да не падне, Мери закрета от вратата към средата на площада и тук се олюля, потресена, притисната, обхваната от зашеметяващото чувство, че не познава пространството. Щеше да падне, ако някой не я беше хванал здраво подръка и не й бе помогнал да се махне от тази калдъръмена планина в странична сумрачна улица. Там вдигна глава и видя до себе си познатия й от детството дебелак Авесалом.

— Мери, скъпа — зашепна той. — Не биваше да идваш тук. Сега ще те отведа у нас, ще пренощуваш, а утре — колкото по-рано, толкова по-добре — тръгвай обратно. Сега не бива да си в Тбилиси, изобщо, ама изобщо не трябва да си тук, мила Мери.

Нугзар Ламадзе най-малко от всичко на света желаеше да бъде следовател по делото на собствения си вуйчо. Подобно нещо би могло да му се присъни само в страшен сън — да седи срещу отеклия измъчен Галактион в качеството си на неумолим следовател и да насочва в лицето му заслепяваща лампа. Понякога делото на фармацевта Гудиашвили и на троцкистката нелегална група, прикрила се зад табелата на аптека № 18, му се струваше ровене под него самия, опит да се смъкне от небосклона стремително изгряващата му звезда. Още от самото начало, когато едва бе чул в управлението, че се подготвя арестуването на Галактион, се опита да стои колкото може по-далеч от това дело, да не му обръща внимание, и без това имаше безкрайно много друга работа. Неочаквано веднъж след хапване и пийване по повод на връчването на републиката на преходното Червено знаме старият му приятел, а сега почти божество и вожд на народите от Закавказието, го отведе настрана в градината и го попита какво е чувал за делото на аптекаря Гудиашвили.

— Знам, Нугзар, че ти е роднина, разбирам колко ти е тежко и все пак искам да те предупредя: сред някои другари цари съмнение. И то е естествено, съгласи се — ти си племенник, той ти е вуйчо. Всички знаят, че Галактион винаги се е подигравал с нашата партия, със самата идея и във връзка с това…

Лаврентий Павлович направи пауза, приближи се до фонтана с русалките, подложи дланта си под една от струите — говореше се, че „вождът на народите от Закавказието“ е взел назаем тези паузи от самия Сталин, — дълго си игра с нея и изглеждаше, че е забравил — Нугзар мълчаливо стоеше зад него на протоколно разстояние, — сетне се върна към мисълта си:

— … И във връзка с това неговото достигане до троцкистките мекерета, до последователите на Ладо Кахабидзе, не учуди никого от нас. Затова, Нугзар, като твой стар другар, другар и по чашка, и съучастник в младежките работи… — Той палаво се засмя. — Помниш ли още пакарда с трите сребърни рога? С една дума, бих те посъветвал да поемеш това дело, да проведеш лично цялото следствие, да докажеш на всички, че си истински рицар на революцията.

Гаври се с мен, мярна му се на Нугзар и си помисли, че би могъл с юмрук в тила да свали Берия в безсъзнание, а сетне да го метне с главата надолу във фонтана. Или просто се гаври, което все пак е малко вероятно, или ме изпитва. Може би по този начин ме превръща в най-доверения си човек? Готви се да се изкачи още по-нагоре и му е необходим изключително предан човек, а за целта най-напред трябва да го пречупи.

Така или иначе, подполковник Нугзар Ламадзе, който вече беше началник на отдел и възходяща звезда на Народния комисариат в общосъюзен мащаб, стана следовател по делото на обикновения аптекар Гудиашвили. По време на цялото следствие не допускаше никаква фамилиарност, не наричаше Галактион „вуйчо“, обръщаше се към него според инструкцията на „вие“, безпрекословно предписваше „конвейер“, когато този инат го подлагаха на безсъние и жажда. Единственото, което си позволяваше като отстъпление от инструкцията, бе да излиза от следствената стая, когато повиканите от него двама сержанти идваха, за да научат стареца на ум и разум.

Ако днес не подпише, тутакси ще повикам сержантите, а аз ще изляза за половин час, мислеше Нугзар, гледайки от тъмното разплутата под ярката лампа торба с лайна, която някога беше неговият гръмогласен, бодър веселяк вуйчо Галактион. Нека тази торба с лайна да се сърди на себе си.

— Е, следствени Гудиашвили, пак ли ще си мълчим? Съветвам ви да прекратите тази глупава игра, всичко ни е известно: как сте превърнали дома си и съветското учреждение, аптека номер осемнадесет, в пристан на нелегални троцкисти. Известно ни е и кога е започнало — именно в онзи ден на хиляда деветстотин и тридесета година, когато при вас е дошъл близкият приятел на Троцки, шпионинът Владимир Кахабидзе. Гудиашвили, пак ли ще си мълчим?

Вуйчо Галактион с голямо усилие разлепи смазаните си устни под някога разкошните, а сега слепнали се и пожълтели мустаци:

— Не, днес ще си поговорим, скъпи племеннико, днес ще ти кажа нещичко.

Нугзар удари с юмрук по масата:

— Не смейте да ме наричате племенник! Нямам вуйчо, който да приглася на троцкистите!

— Точно това исках да ти кажа, Нугзар, тоест, извинете, гражданино следовател — продължи Галактион, като не обърна внимание на вика му. Впечатлението беше, че се е решил на нещо и вече няма да отстъпи. — Казвате, че съм се сдушил с троцкистите, но като че ли сте забравили, че троцкизмът е една от фракциите на комунизма. Сякаш си забравил, че винаги ми се е повръщало от целия този ваш проклет комунизъм с всичките му фракции. От цялата ви мръсна работа! Разбра ли ме, чакал?!

Галактион се беше изпънал на стола, гледаше право към Нугзар, в очите му просветваха застинали тържествуващи мълнии. Вълна на ярост изхвърли Нугзар от креслото му. Без да съзнава нищо, грабна от масата тежкото мраморно преспапие и с всичка сила удари с нея вуйчо си по челото. Както си беше със застиналите мълнии в очите, Галактион падна на пода. Краката и ръцете му подскочиха един-два пъти, от устата му бликна някаква течност и той притихна, тоест отново се превърна в торба с лайна. Нугзар стоеше над него. Проклето добиче, помисли той, винаги си ми се подигравал. Сериозно се отнасяше към онзи дупедавец Отари — ах, какъв поет!, — а мен ме смяташе за пале и шут. Вие, Гудиашвили, винаги сте се отнасяли към нас, Ламадзе, снизходително. Негодници, синя кръв, смятахте ни за по-низши от себе си. Стар идиот, дори не разбираш, че те спасявам от разстрел, приписвам ти помагачество, а не пряко съучастничество…

Вратата на кабинета се отвори. Използвайки специалните си права, без да чука, нахлу секретарката, младши лейтенант Бридаско, изтрака с токчета по паркета, заобиколи лежащото на пода тяло, като дори не го погледна — голяма работа! — и горещо зашепна на своя прекрасен началник красавец:

— Другарю подполковник, такова обаждане имахте сега, ама такова обаждане! Направо оттам звъниха, Нугзар, направо от Лаврентий Павлович! Казаха, че те чака да отидеш при него още сега! Представяш ли си?!

Нугзар мрачно погледна възторжената комсомолка. Глупачка, не знае в колко бардаци сме били със „самия него“, с Лаврентий Павлович, с „вожда на народите от Закавказието“. Побутна с върха на ботуша си лежащото тяло. То изобщо не реагира, сякаш действително беше торба с нещо си. Обля го пот, едва успя да скрие обхваналия го ужас. С движение на дланта си спря малко неуместното, в смисъл на интимност, движение на бедрата на младши лейтенант Бридаско.

— Повикайте лекар — й каза той. — Май сърцето на следствения Гудиашвили е зле.

След това заобиколи тази „торба с нещо си“ и бързо излезе от кабинета.

Винаги се беше страхувал от Лаврентий. Всяка среща с мерзавеца — точно тази дума използва Нугзар, размишлявайки по темата — му се струваше като влизане в клетката на хищник, но не като онзи глупав мечок, когото Нинка в онзи ден, звезден от самата сутрин, беше целувала, а истински хищник и човекоядец, ягуар. Наистина след няколкоминутно общуване този образ на безсмислена и непредотвратима опасност изчезваше. Започваха да се мяркат по-добродушни метафори — свиня, горила, просто подъл човек. А на пияна глава Лаврик се оказваше любезно приятелче, не по-подло, отколкото самия теб, същата като теб горила и свиня.

Берия вече имаше нов кабинет в сградата на Централния комитет, който Нугзар все още не беше посещавал — по-точно не кабинет, а поредица от стаи, започваща с приемна, продължаваща с кабинет и завършваща явно със спалня, ако не и с клетка с ягуар. Навсякъде кресла рококо, пищни полилеи, завеси от тежка коприна; неизменните три портрета — на Ленин, Сталин и Дзержински.

Придружиха Нугзар до кабинета и го оставиха сам. След няколко минути влезе Берия, стисна приятелски ръката на подполковника, след което се огледа, сякаш да се убеди, че няма външни хора, и здраво прегърна приятелчето си. Топла вълна заля Нугзар, отми цялата мръсотия, стоварила се върху душата му, включително скорошната — мраморното преспапие, неподвижното тяло на някога обичания вуйчо… С учудила и него доверчивост отговори на прегръдката — ето това е приятел, с него няма да пропадна.

Берия извади от шкафчето от червено дърво великолепно кристално шише с коняк и две кристални чаши. След първата глътка топлината в душата на Нугзар се засили.

— Сядай, Нугзар — посочи Берия канапето с крака като грифони и седна до него.

Не се беше променил много през последните години, подобни рано оплешивели момчета трудно се променят с възрастта, само дето се бе позакръглил, или както се казва — беше станал по-солиден. Движенията на загадъчно проблясващото пенсне напомняха по нещо на Нугзар всеобщия архивраг Троцки. „На носа очилата му блестят, буржоазията плашат…“

— Охо-хо — въздъхна Берия. — Колкото повече власт, толкова по-малко свобода. Какво беше едно време, Нугзар, помниш ли — момичета в пакарда и на вилата до сутринта! Ама че времена бяха! И политическите проблеми ги решавахме стремително, революционно… Помниш ли как ги решавахме?

Неочаквано свали пенснето си и надникна в очите на приятеля си с далеч не късоглед поглед като че ли мигновено му напомни момента, когато Нугзар с пистолет в ръка отвори вратата и видя двамата читатели — Ленин на стената и под него Кахабидзе на бюрото.

— Че и мъжките работи ги решавахме весело, а? — продължи Берия и бутна крака му с кръглото си коляно. — Впрочем ние с теб и сега сме добри ебачи, нали, Нугзар? Слушай, хайде, по дяволите, поне за пет минути да забравим за работата, да поговорим за общата ни страст, за жените. Знаеш ли, искам да ти призная нещо: обичам руските жени повече от всичко на света! Много повече обичам да имам рускиня, отколкото някоя наша грузинска княгиня. Когато ебеш рускиня, чувстваш се като завоевател, нали? Усещаш като че ли ебеш робиня или наемна курва, така ли е? Съгласен ли си мен? Интересна работа, а? Любопитно е как са в тази работа нечистокръвните. За съжаление никога не съм опитвал с нечистокръвни, в смисъл — полурускиня, полугрузинка. А ти случайно да си имал работа с такава? Няма ли да споделиш опит с другаря си? Какво ти е, Нугзар? Като не щеш, не говори, никой не те принуждава.

Заместник-началникът на отдел за особено важни дела Нугзар Ламадзе в този момент се чувстваше така, сякаш едновременно го бяха метнали в котел с вряла вода и в дупка, пробита в леда. Горещи и студени вълни минаваха през тялото му не последователно, а едновременно. То се вкамени и в същото време нервите и съдовете му бясно се разиграха. На ръба на припадъка се плъзна от кожената повърхност на канапето и падна пред Берия на едно коляно.

— Лаврентий, моля те! От онази единствена нощ на тридесета година нито веднъж не съм я виждал, нищо не съм чувал за нея!

Берия стана от канапето, отиде навътре в кабинета и се зае с пълненето на чашите. Нугзар, все така на коляно, гледаше гърба му и чакаше каква ще бъде участта му.

Разбира се, че лъжеше. През 1934 година отиде в Москва и се срещна с Нина. Знаеше всичко за нея: известна поетеса, трета година бе омъжена за лекар. Все пак едва ли беше забравила онази нощ, убеждаваше сам себе си. В понятието „онази нощ“ влизаха едва ли не цялата му младост и най-вече целият този ден в ранната есен на тридесета, кулминацията на приключенията на младия абрек: спасяването на Нина от лапите на огромния звяр, покушението, убийството на досадния „читател“, лъжата, театърът, играта, шантажът и най-после пълното и абсолютно обладаване на Нина, с една дума — „онази нощ“!

След като пристигна в Москва, заряза всичко и два дена следеше целта си. Виждаше как излиза с мъжа си от дома на баща си, как вървят, смеейки се и целувайки се, към трамвайната спирка, как се разделят в центъра, как Нинка върви сама, сякаш потънала в мислите си и без да обръща внимание на мъжките погледи, как сяда на булеварда, мърда устни, вероятно съчинява стихчетата си, как изведнъж прави някакъв решителен победоносен жест и беззвучно се смее, как се реди на опашка пред някаква театрална каса, отбива се в редакцията на „Знамя“ на булевард „Тверски“, как се сблъсква с някаква позната и започва да бърбори като ученичка, как обядва весело в Дома на литераторите, където и той свободно влезе с помощта на червената си книжка и продължи наблюдението си, оставайки незабелязан, още повече че тя не се оглеждаше кой знае колко.

Беше все така хубава или дори още по-хубава, отколкото в Тифлис, и той направо кипеше от желание, или както Лаврентий грубо би казал, „мислеше с долната си глава“.

Веднъж по време на това двудневно следене, преследване или да го наречем романтично терзание, си помисли: може пък изобщо да не се приближава до нея, да остави всичко така, такава колосална влюбеност от разстояние, такъв романтизъм? Дори се разсмя над себе си. Ама че си абрек! „Онази нощ“ откъслечно се замярка в паметта му. На втория ден я приближи на книжния пазар в Театралната улица. Беше си купила няколко книги и се готвеше да претича през улицата към автобуса, но в този момент нещо й влезе в обувката. Опря се на стълб на уличното осветление и я заизтърсва. Изкашля се зад нея и каза:

— Органите на пролетарската диктатура приветстват съветската поезия!

Трябваше да признае, че не беше очаквал толкова силна реакция на непретенциозната си шега. По цялото й тяло премина тръпка, дори можеше да се каже конвулсия. Обърна се и той видя изкривеното й от страх лице. Впрочем тръпката премина и гримасата, предизвикана от страха, си отиде още преди да разбере кой е пред нея. Очевидно храбростта й беше надделяла. А, ето кой бил! В този миг се разсмя бурно. Явно също си бе спомнила много неща.

— Нугзарка, ти ли си?! Ама че начин си намерил да се шегуваш! Така можеш и в „Кашченко“68да ме пратиш!

Прегърна я приятелски. Толкова му беше харесало обръщението й — Нугзарка, сякаш бяха приятели, които някога са лудували заедно.

— Ей, Нинка, всичко знам за теб, скъпа! — засмя се. — С кого спиш, с кого обядваш — будните стражи на родината знаят всичко!

— Ето защо вече втори ден ми се струва, че някой се мъкне след мен! — възкликна тя.

Бъбрейки, тръгнаха надолу по булевард „Театрален“ към хотел „Метропол“ точно където бе наел стая полулукс. Тя му направи комплимент за новия костюм. Охо, раменете широки, панталонът като цигара — истински оксфордски шик! Пред хотела я хвана за ръката и я спря.

Както в „онази нощ“, тя го изгледа изпод вежди и тихо попита:

— Е, какво?

— Да се качим при мен — каза той с малко излишна сериозност, с ненужна драматична нотка.

Тя тутакси се разсмя и вдигна рамене:

— Ами да се качим! — И тръгна напред, като безгрижно люлееше пакета с току-що купените книги. Толкова е просто, дете на двадесетте, плод на революционната антропософия.

По-нататък нещата изобщо не протекоха така, както си беше представял стотици пъти в далечния Кавказ. Всичко се бе променило, „онази нощ“ не можеше да се върне. И той не беше младият разбойник, и тя не беше същата, както някога — не пияна, не отчаяна, не притисната в ъгъла, с други думи, не плячка на героя, а напротив — щастлива и като омъжена жена, и с работата си, уверена в себе си и просто позволила си да сипе малко повечко пипер във всекидневната си храна.

Всичко би могло да стане иначе, като „онази нощ“, ако най-напред беше отказала решително и едва после бе отстъпила от страх, под заплахата от разобличаване на троцкисткото й минало. Сам беше развалил всичко с шеговития си тон, а тя веднага го бе подхванала необикновено ловко и той се оказа — Нугзарка! — в смешно положение. „Онази нощ“ не се състоя, нямаше го сладостното насилие над „жадуващата жертва“, както много пъти го беше определял в ума си.

Имаше и още нещо, което също не можеше да схване, но то я правеше напълно самостоятелна и неуязвима личност. Едва след половин година осъзна тази неяснота, когато до Тифлис стигна новината, че Нина Градова е родила момиченце. В момента на срещата им вече е била бременна. Мадмоазел Китайгородска е предявявала правата си в нейната утроба.

Манията му по братовчедка му ядосваше и плашеше подполковника. Наоколо прибираха хиляди хора, нямащи никакво отношение към троцкизма, а гадината Нинка наистина е била троцкистка, със сигурност го знаеше, беше доказан член на нелегалната група на сегашния емигрант Албов.

Познавайки спецификата на дейността на любимите си органи, Нугзар беше наясно, че в тези времена изобщо не е задължително да има реални обвинения, за да те експедират на Колима или да ти „теглят куршума“. И все пак нещо го бодеше под лъжичката: ами ако нещата се завъртят така, че всичко изплува и тя, неговата мечта, девойката от „онази нощ“, се провали — немислимо беше да си я представи в лагерна барака! — и той, за радост на завистливите гадини, бъде изхвърлен от редовете, а след това смачкан и унищожен.

През тридесет и седма положението стана още по-сложно. След арестуването на братята й можеха да приберат Нинка просто като тяхна роднина. Въпреки слепотата на наказателната машина тя имаше нюх и добре надушваше чуждите.

Точно така се случи. Преди половин година от Москва „за доразглеждане“ пристигна делото й. Московското управление на НКВД беше събрало материал за Н. Б. Градова, роднина на осъдени врагове на народа и обвиняема сега във връзка с агента на френското и американското разузнаване И. Г. Еренбург. За троцкисткия кръг нищо не се споменаваше. Старото дело с донесенията на Стройло очевидно беше в друго отделение, в смисъл че навеки е било погребано някъде в шкафовете сред милиони други папки. Новото дело бе изпратено в Грузия, за да бъдат уточнени наличните сведения за връзките на Градова с неотдавна разобличените врагове на народа Паоло Яшвили и Тициан Табидзе. Най-забележителното бе, че по това време Еренбург непрекъснато пътуваше зад граница и публикуваше в „Правда“ вълнуващи репортажи от театъра на военните действия в Испания.

Нугзар се почувства по-бодър от това обстоятелство и си помисли, че с малка хитрост би могъл да се опита да спаси Нинка и семейството й. Все пак нещо като дан на младостта. Всеки имаше в душата си „онази нощ“, онова облаче златно на гърдите на скалата великан, а той си имаше проклетата Нинка с нейната пищна кестенява грива и вечната буря в яркосините й очи.

Заедно с цял наръч други дела предаде нейното на най-мързеливия от сътрудниците си и направи така, че то да изглежда най-незначително. Минаха няколко седмици, след което Нугзар се заяде с мързеливия, направи го на нищо и го премести на по-ниска длъжност в Кутаиси. Разпредели делата между по-пъргави сътрудници, а що се отнася до заветната папчица, метна я на дъното на отиваща в архива кутия. Там можеше да преседи во веки веков, ако, разбира се, Москва неочаквано нещо не се сетеше. Тогава вече — сбогом, синеока нощ, синеоко облаче! — можеше да стовари цялата вина върху мързеливия. Впрочем по всички признаци в разгара на масовия революционен терор в Москва също цареше голяма каша, а може би точно оттам се разпространяваше тази миризма. Нугзар следеше публикациите на Еренбург, четеше всичко внимателно и одобрително кимаше с глава: силен публицист, могъщо перо, истински антифашист!

Докато не се стигна до днешния изненадващ удар откъм най-неочакваната страна. Самият Лаврентий знае за моите връзки с Нина! Може би вече беше арестувана и сега ще ми бъде предложено аз да водя следствието, за да „предотвратя клюките сред другарите“? А може би ще ме уличи в лъжа, ще избухне, ще измъкне браунинга, който винаги носи във вътрешния джоб на сакото си — точно над далака, и ще ме застреля тук, както съм на едно коляно, като католик в храм? Имал е такива случки. Да, да, всички знаят, че няколко души са тупнали на килима направо в кабинета му. След което викал служителите си и им казвал: „Внезапен финал, нещо не беше наред със сърцето му. Почистете и сменете килима!“ Какво пък, така ми се пада. Жалко само, че ще бъде куршум, а не мраморно преспапие, но поне веднага ще се изравня по всички показатели с вуйчо Галактион и няма да водя следствието на моето нощно облаче…

Берия се приближи с две чаши, напълнени с удивителен на цвят — тъмен дъб с оттенък на вишна — „Греми“.

— Стани, Нугзар, престани да се правиш на глупак!

Нугзар скочи, взе чашата от ръцете на „вожда на трудещите се от Закавказието“, чукна се и я изпи на екс. Берия се разсмя:

— Обичам те, подлецо!

Остави чашата си, натисна раменете на Нугзар, накара го да седне на канапето и сякаш като със свредел надникна дълбоко в очите му.

— Радвам се, че винаги ме разбираш правилно, Нугзар. Сега чуй новините. Дните на маршал Ежов са преброени. Местят ме в Москва, разбираш на какво място. Направо вдясно от Него. Ще дойдеш с мен.