Поколение на зимата

Осма главаСело Горелово, колхоз „Лъч“

В ранната есен на хиляда деветстотин и тридесета година, веднъж привечер, точно по разписание или почти точно, с други думи, за радост на всички чакащи на Казанската гара в Москва пътниците започнаха да се качват във влака Москва-Тамбов.

По онова време, когато се качваха във влак, съветските хора неизбежно ги обхващаше нервност, граничеща с паника. Изправно работещата транспортна система все още изглеждаше чудо, още повече че отново настъпиха лоши времена и за много стоки за широко потребление, които при непа ги имаше във всяко магазинче, се налагаше да се пътува до Москва. Тамбовските селянки с окачени върху празничните им плюшени жакети торби и чанти, още със стъпването си под гигантските сводове на гарата, призвана да напомня за XXI век, но напомняща единствено за неотдавнашното модернистично течение в архитектурата, се готвеха за бой за своя вагон и за своето място. Бабите се носеха през тълпата на перона с невероятна скорост, като успяваха и да подвикват на другарките си: „Хайде, хайде! Маша, не изоставай! Чие е детето, кой си е изгубил детето?“ Московчани, представени на гарата не от най-добрата си част — носачите, пращаха след тях първокачествени благопожелания. Засега на тази гара не бяха успели да възстановят предреволюционното приличие, а явно и никога нямаше да успеят. Катуни на татари и чуваши почти изцяло покриваха кахления под. В тоалетните постоянно се переше. Във въздуха се носеше непреодолимата миризма на Казанската гара: смес от хлорна вар, пикня, размекнати с вода сушени плодове и вкиснат винегрет.

Братя Градови не бързаха. С увереността на млади мъже, заемащи твърди позиции в обществото, бавно вървяха по перона, не обръщаха внимание на никого и бяха заети единствено със себе си. Никита едва тази сутрин беше пристигнал със семейството си от Минск и когато научи, че брат му заминава за Тамбов, поиска да го изпрати. Кирил не възрази.

През изминалите две години строгите му принципи станаха някак по-меки и дори не реагира, когато брат му повика кола от Народния комисариат. И чертите на лицето му се посмекчиха и независимо от работническите му дрехи вече беше лесно да се разпознае в него младеж „от добро семейство“. Впрочем може би това се дължеше на новия детайл в облика му — очила с тънка метална рамка. Те моментално издаваха непролетарския му произход.

Както винаги, Никита беше с униформата на висш командир от РККА, всичко по мярка и оправено до последната гънчица. Това и добрата кройка отличаваха висшите командири от средните и младшите. Като че ли всичко беше същото — гимнастьорки, колани, бричове, ботуши, но висшият команден състав можеше да се разпознае отдалеч, без човек да се заглежда в петлиците.

През последните години братята се виждаха рядко, още по-рядко общуваха, с изключение може би на масата в Серебряни Бор. Всеки път възникваха караници сякаш от нищо, но се разгаряха с буен пламък — или заради Кронщад, или заради привилегиите на командния състав, и това ги отдалечи един от друг. Изпращането на Казанската гара бе опит да се преодолее отчуждението и в погледите на Никита към Кирил ясно се четеше: „Хайде, Кирка, престани да се цупиш“, а в ответните погледи на Кирил към Никита: „Защо пък мислиш, че се цупя?“, тоест отново се възстановяваха вечните им отношения: обичливо — снизходителни от страна на Никита и обичливо — отбранителни от страна на Кирил.

По-малкият обожаваше по-големия още от времето, когато маминият глезльо Ника неочаквано рязко и безвъзвратно застана на страната на червените, премина като герой по всички фронтове на Гражданската война и направи главозамайваща военна кариера. Кирил дори и пред себе си никога не би признал, че точно този избор на по-големия му брат го бе тласнал в обятията на „най-прогресивното учение“. Нещата не опираха точно до това, защото и на него самия му стигаше умът да схване в каква посока плава корабът на историята. Нима странната еволюция на Никита, сегашната му сякаш показна безидейност не доказваха пълната самостоятелност на Кирил?

— Качването във влака за Тамбов започна да напомня щурма на Зимния дворец. Спасявайки се от профучаващите торби и куфари, Никита и Кирил спряха да запалят по цигара край един осветителен стълб. Тъкмо в този момент светна цялото гарово осветление. В края на перона на стената на гаровата постройка бяха осветени голям портрет на Сталин и лозунгът: „Да живее сталинската петилетка!“. Никита извади кутия скъпи цигари „Северна Палмира“. Кирил обаче отказа и предпочете своя евтин „Норд“.

— Все пак с какво ще се занимаваш в Тамбовския край? — попита Никита.

Кирил не отговори веднага, сякаш погълнат от разпалването на твърдия си „пирон“. Най-после рече:

— Организира се мрежа за идеологическа просвета…

— Точно от това най-много се нуждаят селяните, нали? — усмихна се Никита.

Кирил не отговори на иронията: не му се искаше разговорът пак да се плъзне към сериозни, ако не и мрачни теми, отново да се сблъскат неговата висока партийна идейност и преднамереният цинизъм на военните специалисти.

— Къде точно отиваш? — с някаква особена нотка в гласа попита Никита.

— В Горелово и няколкото нови колхоза в Гореловски уезд, тоест район — каза Кирил и искаше да прехвърли разговора на семейни теми, но Никита се усмихна.

— Нови колхози в Гореловски уезд! — Сложи ръка на рамото на брат си. — Кирка, бъди по-внимателен там, в Горелово.

— Какво имаш предвид?

— През двадесет и първа година всички гореловски мъже тръгнаха с армията на Антонов. Наложи ни се да превземаме селото с щурм два пъти за един месец.

— Пак започна! — възкликна Кирил със силна и искрена досада.

Никита отново се усмихна, но някак на себе си, явно беше смутен.

— Да, братле, все още мисля за тези кошмари. Как стана така, че ние, армията на въстаналите, толкова бързо се превърнахме в армия от палачи?

Кирил пак беше готов да избухне: нежността към брат му се бореше с обидата за партията.

— Ех, Ника, почти десет години минаха, колективизацията върви с пълна пара, а ти все мислиш за кронщадските анархисти и антоновските бандити!

— Странна наивност — мрачно произнесе по-големият брат. — Струва ми се, че сега му е времето да си спомним. Нима мислиш, че народът е във възторг, че отмениха непа изневиделица, прибраха земята и започнаха колективизацията? Това не е ли чист троцкизъм, дявол да го вземе?!

— Наивност ли?! — изкрещя Кирил. — Кажи, братле, червени командире, прочел ли си през живота си поне една книга от Маркс?!

— Какво му се приискало! — извика в отговор Никита със същата пламенно-полемична нота. — Разбира се, че не съм прочел и няма да чета. Надявам се за очите ми още дълго да не потрябва такъв велосипед! — притисна с показалеца си към носа на Кирил предателските му очила.

Кирил най-напред се стъписа, а после се разсмя. Беше благодарен на брат си, че толкова изненадващо внесе хумористична нотка в проклетата тема. Никита също се смееше доволен.

— Какво се чува за Нинка? — попита той след минута.

Кирил вдигна рамене:

— Последното е поемата й в „Красная новь“. Модернистична глупост. Дипломира се в Тифлис още преди два месеца, но не бърза да се връща. Майка не разбира защо, а пък аз съм сигурен, че е поредното глупаво влюбване.

— Ами ти? — усмихна се Никита.

— Какво аз? — с недоумение попита Кирил.

— Още ли не си влюбен?

Кирил пак се нацупи.

— Аз? Влюбен? Що за глупост?

Никита със смях прегърна брат си през раменете.

— Едва след колективизацията ли? Може би след индустриализацията? След приключването на петилетката ли, Кирюха?

Почти едновременно прозвучаха свирката на локомотива, биенето на камбаната и отчаяният вик на кондуктора: „Граждани заминаващи, граждани изпращачи, влакът тръгва!“ Хората се хвърлиха кой във вагона, кой навън и така се осъществи последният сблъсък. Кирил потъна в тълпата.

Десетина минути след тази тревога влакът все още си беше на мястото. Кирил стоеше, притиснат към мръсния прозорец от три страни — от селски торби, шперплатови куфари с катинари, кошници с купени в столицата бакалски стоки — остро миришещи кубове сапун за пране, трилитрови бутилки с растително масло, надигащи се от синята си опаковка глави на буци рафинирана захар. Кирил нямаше възможност особено да си мърда ръцете и само с мимика и с брадичката си подаваше съответните сигнали на брат си — върви, защо стоиш тук, но той не си тръгваше, чакаше и се усмихваше, със стройна фигура и горда осанка, да не говорим за униформата му, рязко отличаваща се сред жалката тълпа на петилетката.

„Каква ти безидейност, какъв ти «възприет от военните» цинизъм — помисли си Кирил, — той е същият офицер, какъвто би бил в Англия или Франция, или… естествено, в царската армия, в бялата руска армия. Как не съм могъл да го забележа по-рано? Независимо от всичките му отличителни знаци, Никита просто е руски офицер…“

Влакът най-после тръгна, останаха назад Никита и перонът, гарата с портрета на Сталин, лозунга и острия й връх потънаха в тъмнината.

Минаха най-малко шестнадесет, дори по-скоро двадесет часа и влакът стигна до някаква спирка, на която имаше само будка на стрелочника, а на стотина метра от нея — жалката му барака. Измъченият от пътуването Кирил скочи, почти се изсипа с куфара си от вагона. Блажено вдъхна студения есенен въздух на пустите руски пространства, свали шапката си и подложи лице на вятъра. Влакът тутакси пое по-нататък, към областния център Тамбов, към града, славил се някога с баловете в Дворянското събрание. От пространството, тоест от полегатите хълмове с преметнати върху тях тъмни шнурчета на горичките, се отдели селски младеж на не повече от двадесет години, с червена звездичка на фуражката. Вдигна ръка към козирката си.

— Другарят Градов? Здрасти! Аз лично съм Пьотър Никанорич Птахин — секретар на комсомолската ядка в Горелово. Възложено ми е да ви трас-пор-ти-рам.

Като всички „новоиздигнати“ Петя Птахин обичаше новите чужди думи. Нямаше нищо чудно — цялата сегашна руска идеология беше шпикована с чуждестранни чесънчета. „Пролетариатът експроприира експроприаторите“ — мислеха, че Петя Птахин няма да може да го изговори, но нищо подобно, чудесно се справяше.

На половината път между спирката и бараката на стрелочника до кладенеца беше завързан транспортът — кранта, впрегната в талига. За по-удобно пътуване в нея щедро бе нахвърляна слама.

— Дълго ли се пътува до Горелово? — попита Кирил.

Странно чувство неочаквано го стисна като в менгеме.

Гледайки простоватата физиономия на Птахин, талигата, голите полета с рядко мяркащи се черни птици, той сякаш почувства близост с тази участ като че ли в нея имаше и негов собствен корен, но веднага се прибавяше и нещо друго, мъчително — приличаше на беизходен укор и срам от невъзможността да преодолее тази участ, та било дори и затова че тя е място на негова невероятно далечна любов, сякаш немислима без нея.

Петя Птахин весело отвързваше коня.

— Пътят, другарю Градов, е едното нищо, три часа и малко отгоре, тъй че охотно ще ви от-ра-пор-ту-вам за нашата колективизация. Имаме а-а-грамадни постижения, другарю Градов!

Сумракът се сгъстяваше и в селото влязоха при почти пълна тъмнина. Все пак още се различаваха селските къщурки от двете страни на неравния път. Някъде мъждукаха кандила, свещички, докато неочаквано сред тези жалки източници на светлина се появи един мощен и горещ — нажежено до бяло пепелище, розов дим, още живи, танцуващи около рухналите мертеци огнени езичета. Мрачна тревога обхвана Кирил. „Ето ти го Горелово…“ — измърмори той. — „Горелово, Неелово, Неурожайно също…“43

Петя Птахин с изключителен интерес гледаше пожарището и оживено коментираше:

— Пък туй, другарю Градов, днеска на обяд Федка Сапунов, кулашката гадина, цялото си място запали, голя-я-мо стопанство, за да не ходи в колхоза. Затрил всичките си роднини и добитъка си, а и той се отправил при своя бог, само че ще иде в казана на дяволите, антоновецът му неден!

Явно пожарището у Сапунови беше главното събитие в селото. Няколко фигури още се мяркаха в заревото, чуваха се как нареждат жени. Птахин спря коня недалеч, гледаше тлеещите греди и пробягващите тук-там огнени змийчета, мърморейки почти безсмислено: „Голя-я-мо стопанство, голя-я-мо стопанство.“

По това как трепереха устните му и как бършеше чело с шапката си на Кирил му стана ясно, че с гибелта на Сапунови си отива и миналият живот на този загубен комсомолец.