Поколение на зимата

Шеста главаРКП(Б)

Надвечер в един хубав октомврийски ден — циганското лято беше в разгара си — инструкторът от районния Осоавиахим33 Семьон Стройло очакваше Нина Градова в кабинета с нагледни помагала, разположен на втория етаж на Дома на културата в Краснопресненския район.

Слънчевият лъч, който падаше през тясното стъкло, подчертаваше изобилния прах върху помагалата и тренировъчните материали, гранатите, противогазите, парашутните раници, а значи подчертаваше и известен мързел на уважавания другар инструктор.

Семьон не можеше да търпи цялата тази глупост, нищо не разбираше от нея. Беше получил поста си по реда на „издигането“ като човек с неопетнена биография, но не смяташе да се задържа дълго тук — чакаше го дълъг път. Засега бе доволен — имаше работа да си клатиш краката, а главното беше, че държи ключовете от три кабинета, голямо удобство за срещи с момичета.

На масата в средата на стаята, демонстрирайки железните си вътрешности, лежеше надлъжно разрязана наполовина тежка картечница „Максим“. По стените висяха пропагандни плакати, върху които понякога Семьон прокарваше по някой парцал. Гигантски пролетарски юмрук смачкваше английски дреднаут, приличащ на жалък гущер: „Нашият отговор на Кързън!“. Ято дирижабли в небето под сиянието на сърпа и чука: „Ще създадем ескадрила дирижабли на името на Ленин!“…

В стаята беше горещо. Семьон лежеше на кушетката само по фланелка с емблема на „Буревестник“. Пушеше, отпиваше от бутилка портвайн „Три седмици“ — татко му наричаше тази напитка „три брадвички“ — и четеше омърляната книжка „Принцеса Казино“.

Ще дойде мръсницата, мислеше той, ще види как лежа само по фланелка, пия си питието, чета булевардна книжка и ще се възхити — ах, колко е обикновен, колко е освободен! Гадина такава!

Романът с професорската дъщеря, изнежената Ниночка Градова, от една страна, възхищаваше Семьон Стройло, но, от друга, страшно го дразнеше: налагаше му се постоянно да играе роля, натрапена му от въображението на разглезената фръцла. Тя виждаше в него идеалния пролетарий, обикновения, свободния, без заобикалки вземащ в ръцете си цялото имущество на света, защото отсега нататък му принадлежеше, той строеше бъдещето. Значи трябваше постоянно да демонстрира простота, градска народност, увереност и дори известна непохватност на бавните си движения, твърдост на мускулите си. Всъщност Семьон Строило беше по-скоро суетен, с лъкатушещи мисли, дори и не много мощен физически, а гирите ненавиждаше. С други думи, тя гледаше на него по-скоро като на играчка пролетарий, а не като на истински пролетарий, какъвто той независимо от чистата си биография всъщност никога не е бил. Нито татко му, нито дядо му бяха създавали материални ценности, произхождаха от маринорошченските склададжии. Е, нямаше и за какво да бъде обиден: момичето бе сладко и от нея имаше огромна полза, но…

От коридора, от стълбите долетяха летящи стъпки — идва гадината, точно на минутата!

Нина претича през вестибюла и всеки, който я срещнеше в обширното помещение, спираше изумен: защо сияе това момиче, откъде този оптимизъм на десетата година от революцията?

Чистачката изхъмка след нея и с кривия си палец посочи на пазача:

— Ей я, тича при инструктора на среща!

Пазачът млясна и се избърса с ръкав.

— Пъргавелка, засукана… Ех…

Нина прелетя по коридора и рязко дръпна вратата с надпис „Нагледни помагала“. Нахлу в стаята, разтърсвайки новия брой на списание „Красная новь“.

— Семьоне, ставай, мързеливецо! Виж, моите стихове са отпечатани в списанието!

Отвори го, облакъти се на половинката картечница и с натъртване прочете:

Семьон нарочно се прозя и си помисли: демонстрирам пролетарска паст.

— За какво е това?

Нина не отвърна, гледайки в някаква невидима точка.

— За какво са стихчетата? — повтори въпроса си той.

— За нощта — отвърна Нина.

Семьон хвърли под кушетката „Принцеса Казино“ и стана, като се протягаше:

— Искаш ли да кльопаш, Нинка?

Посочи отворена месна консерва и самун московски хляб.

Нина отрицателно поклати глава.

— Не искаш отлична кльопачка ли? — учуди се той. — А портвайн искаш ли? Ама че си, сестро, от „Три седмици“ се отказваш!

Сладка вълна мина по тялото му, разкопча колана на панталона си.

— Е, добре, ако щеш — ходи гладна, ела тук!

Нина се отдръпна, сякаш й беше досадно, въпреки че и тя самата жадуваше само едно — този акт с него, толкова простичък.

— Ама че си, Сьомка! Аз ти нося стихове, а пък ти веднага…

Той я привлече към себе си, като стопанин й вдигна полата.

— Хайде, хайде… Приключвай с тези плюсета-мюсета! Колко пъти ти викам, бъди по-обикновена, Нинка!

Затворила очи, тя все повече му отстъпваше, бърборейки: „Да, да, прав си, любов моя, да бъда по-обикновена…“ — но всъщност, както винаги, си въобразяваше, че е жертва на пролетарско насилие, че е трофей на класата победител.

Чистачката се домъкна с метлата си в коридора, за да чуе силното и продължително скърцане на кушетката. Не остана по-назад и пазачът.

В настъпилия сумрак Нина още дълго пълзеше с устните си по бузите и шията му, милваше мократа му коса на изморен повелител.

— Ти си моят Цар Осоавиахим — шепнеше тя.

Семьон боботеше доволен:

— Свършвай, свършвай с това лигавене!

Глътна портвайн и запали цигара.

— Нинка, трябва да ти направя една забележка. Наистина си добро момиче, но малко повече активност няма да ти навреди. Когато моментът наближава, трябва да правиш ей така. — Показа й с ръка как трябва — като вълна с връх. — А пък ти, уважаема, не го правиш!

Тя се засмя, без ни най-малко да се обиди:

— Сьомка, Сьомка, какъв си будала!

Той стана от кушетката, намъкна панталона и гимнастьорката си и яхна стола.

— И още една забележка, уважаема, този път от кръжока, тоест от самия Албов. Нареди ми да ти кажа, че не са доволни от теб. Твърде малко време за кръжока, твърде много за това… — Гнусливо разтърси списание „Красная новь“. — Полунощни кораби, цъфтене на жасмин, какви са тия… все пак си комсомолка, спътници като Стьопка Калистратов не ти приличат.

Нина се разсмя:

— Ама ти ревнуваш, Осоавиахим!

Семьон удари с юмрук по масата. Юмручето му не беше много масивно, но в такива моменти му се струваше като ковашки чук.

— Какво-о? Сериозно ти казвам, а ти пак плюсе-мюсе ли? Не можеш да се разделиш с превзетото си възпитание!

Нина седна на кушетката.

— Наистина ли Албов го е казал?

Той кимна:

— Факт. Работим, може да се каже, в нелегалност, рече той, а Градова пърха по лефовски вечеринки.

Нина погледна часовника си и скочи. В задушния въздух на Осоавиахим бързо се мяркаха един след друг предмети от тоалета — пола, блузка, пуловер, шал. Миг — и тя вече беше облечена като че ли не се бе отдала току-що на грехопадение под погледа на езическия идол на разполовената червеноармейска картечница.

— Сьомка, закъсняваме за университета!

Другарят Стройло вече измъкваше изпод масата дебела чанта с печатни материали.

На Манежния площад доприпкаха след половин час, наложи им се да вземат файтон за сметка на ядката, иначе начинанието щеше да рухне по явно неуважителни причини.

Вечерта беше в пълен разгар, московски час пик. Покрай сградата на университета, дрънчейки и сипейки от жиците купища искри, се влачеха претоварени трамваи. Продавачки високо рекламираха стоката си — студентска радост: топли пирожки с дреболии, или според съвременната терминология — със субпродукти. От време на време се мяркаше студентска физиономия с пирожка в уста и пощурели от вкусовата буря зъркели.

Край университетската врата под една лампа беше окачена обява:

Стройло и Нина хвърлиха поглед на написаното и бързо се мушнаха през вратата, пресякоха двора покрай паметника на Ломоносов и на бегом се изкачиха по тържественото стълбище.

Когато Нина и Семьон влязоха, амфитеатърът на Комунистическата аудитория все още бе празен, въпреки че над катедрата предварително беше окачен модел на футуристичен летателен апарат, приличащ на птеродактил.

— Успяхме. Слава на труда, няма никой — прошепна Нина.

— Хайде на работа! — изкомандва Семьон.

Затичаха нагоре по стъпалата, като разхвърляха по редиците листовки. Работата приключи бързо, след което младите хора се настаниха близо до сцената, на първия ред, и отвориха учебници, правейки се, че четат в очакване на концерта. От време на време се споглеждаха и хихикаха.

„Освен всичко друго — помисли си Нина, като че ли отговаряше на някого, — със Сьомка сме бойни другари.“ „Виж ти — помисли си Семьон за нея, — какви очища!“

След няколко минути аудиторията започна бързо да се изпълва със студенти. Вече бяха намерили листовките и някой високо прочете: „Спасението на революцията е във вашите ръце! Долу Сталин!“

На друг ред четяха различен вариант: „Да спрем опита за Термидор! Позор за сталинския ЦК!“

Подривните листовки на троцкистите и опозицията не бяха новост за студентите. Намираха ги и в общежитията, и в столовете, понякога прикрепени към стената, друг път на пачки с призива „Раздай ги на приятели“. Мнозина съчувстваха, на много други им беше все едно. Понякога спонтанно се вдигаха на митинги, а друг път можеше да се забележи студент, запътил се към тоалетната с листовка в юмрука си. Този път студентите сякаш най-напред се възпламениха и започнаха да подвикват: „Долу!“, „Позор!“, но после се намериха шегаджии — как да не се направят на идиоти пред момичетата?, — които започнаха да умножават: „Два пъти долу!“, „Троен позор!“, „Долу на квадрат“, „Плюс позор на куб!“. Разнесе се смях: „Ама че алгебра на революцията!“ Днес настроението явно не беше твърде политическо.

Междувременно Комунистическата аудитория беше запълнена докрай. По пътеките и до вратите имаше правостоящи. Сред закъснелите беше и асистентът на професор Градов, младият лекар Сава Китайгородски. Набутали го бяха в прохода и постепенно плавно го изместваха, докато не се опря в ъгъла, където можеше дори леко да се подпре с рамо до стената.

Поетът Сергей Третяков вече беше на сцената, но Сава не гледаше натам. Погледът му търсеше едно лице в залата. Най-после го откри — Нина Градова! Нека да е както винаги със своя дръвник, но затова пък е пред очите му! „Влизам аз в тъмните храмове, извършвайки своя беден обред…“ Младият лекар също не бе чужд на поезията, макар че заседна на символистите и не желаеше да върви по-нататък.

Амфитеатърът ревна, избухна и притихна. Популярният Сергей Третяков, приятел на Маяковски, отиде до ръба на сцената — да рецитира. Беше много висок, не по-нисък от самия Маяк, но не притежаваше външността на трибуна, по-скоро имаше нещо общо с хора от типа на Сава Китайгородски, с интелигентните: очила, сако, панталон, жилетка… При Маяковски това винаги беше „костюмище“, а при Третяков — костюмче. Затова и лефовската страст в негово изпълнение изглеждаше малко неуместна — ръмжене, ръкомахане с юмруци.

Той рецитираше нещо такова:

Студентите от филологическия факултет възторжено изреваха: „Браво, Сергей! Браво, ЛЕФ!“

„Литературната девойка“ до Сава — високо подстриган тил, дълъг кос перчем, ама че кобила! — се обърна към него:

— Харесва ли ви?

Сава вдигна рамене. „Литературната девойка“ се засмя:

— И на мен не особено. Каква ти алгебра! Чиста аритметика за четвърти клас!

Тълпата се люшна. Бедрото й се притисна до неговото. Прехвърча твърде неуместно електричество. „Литературната девойка“ се усмихна с престорено смущение:

— Извинете.

Сава се размърда, като се опитваше да създаде пространство между двете разнополови тела.

— Да, толкова е тясно…

На своя ред Нина дърпаше Семьон за ръкава.

— Тази поезия по-близка ли ти е? Кажи, Сьомка, кажи! За мен това е много важно!

Стройло проговори басово и пренебрежително в своя „пролетарски стил“:

— А-а-а, лайна. Пикочният ми мехур сегичка ще се пръсне, отивам да го източа.

Започна да си пробива път към изхода през краката на съседите си. Нина успя да пошепне след него: „Мили, почакай!“. Той се обърна и гракна „Стига!“, после се озъби на недоволните студенти:

— Казваш, че ви ходя по краката? Че по кратуните ви ли да ходя?

Стройло влезе в просторната, с висок таван, облицована с плочки тоалетна на стария университет и видя до прозореца младеж с полувоенни дрехи, който може би чакаше точно него. Залови се да върши това, за което беше дошъл. Младежът се приближи.

— Стройло, салют!

— Физкулт привет! — отговори Стройло, като довършваше започнатото.

— Да отскочим ли до партийния комитет? — попита много положителният младеж.

— Давай! — каза Стройло, приключвайки диалога изцяло в стила на своето поколение.

Стаята на партийния комитет по мащаби не беше по-малка от тоалетната. В този час в нея нямаше хора, само в дъното при настолната лампа седеше човек на средна възраст и прехвърляше документи. От стената в богата рамка царстваше Владимир Илич Улянов (Ленин).

Когато видя влезлите младежи, човекът стана и тръгна към тях.

— Здравейте, другарю Стройло! Хайде направо да хванем бика за рогата! Колко души имаше последния път на заседанието на кръжока?

— Деветнадесет, другарю комисар — ясно отвърна Стройло, разкопча джоба си и извади лист. — Ето списъка.

Комисарят го взе и прочете на глас няколко фамилии: „Албов, Брехно, Градова, Галат…“ — пъхна го в джоба си и здраво стисна ръката на Стройло.

— Благодаря, Семьон! Голяма, много важна работа вършиш за нас!

Със засияла и от това леко истуканска физиономия Стройло се изпъна:

— Служа на трудовия народ!

В това време в аудиторията Сергей Третяков беше сменен от Степан Калистратов — измачкана кадифена блуза, преметнат на гърба шал, непокорна, буйна, както се казва, „есенинска“ грива. Както винаги, не бе ясно доколко е пиян Степан в дадения момент — нормално, доста или почти налюскан. Така или иначе, рецитираше с мрачно вдъхновение:

Нина Градова го гледаше като омагьосана. Степан харесваше на публиката, особено на момичетата, май повече и от Третяков. Всяко негово стихотворение беше съпроводено с възторжени ръкопляскания.

Може би единственият човек в аудиторията, който почти не обръщаше внимание на поета, бе Сава Китайгородски. Той не откъсваше поглед от замисленото, сякаш излъчващо вътрешна светлина лице на Нина. Когато до нея не беше „пролетарият“, тя незабавно се променяше, засияваше и именно в това, дами и господа, беше нейната същност!

Шепотът на „литературната девойка“ до него отвлече Сава от тези мисли.

— Знаете ли, че Калистратов е на ръба на скъсване с ЛЕФ!

Сава дори трепна:

— Какво говорите? Ами революцията?

Тя с усмивка го погледна през рамо:

— На някои вече им омръзна.

От публиката хвърлиха към Степан букет цветя. С ловкост, учудваща за вечно пияния бохем, той не му позволи да падне, а го хвана във въздуха, притисна го до гърдите си и после го подаде на Нина Градова на първия ред.

Студентите си изкривиха вратовете, цялата зала гледаше кого е поздравил поетът по този начин. Бузите на Нинка горяха сред карамфилите.

„Литературната девойка“ каза право в ухото на Сава:

— Познавате ли тази особа? Младата поетеса Нина Градова. Казват, че…

— Извинете — набързо я прекъсна Сава и се запромъква към изхода.

В това време при Нина, вече без да обръща никакво внимание на краката на околните, се връщаше Семьон Стройло. Пльосна се на мястото си, безмълвно изтръгна букета от ръцете й и го метна зад гърба си към амфитеатъра.

В този момент Степан, с всяка строфа отваряйки все повече белите си дробове, бучеше най-известното си стихотворение „Танцът на матросите“.

В късната нощ в дома на Градови не спеше само мощният, но с нежна душа Питагор. Като се стараеше да не потраква много с ноктите си по пода, той се разхождаше из празните стаи, осветени единствено от ивиците лунна светлина, проникваща през щорите. Понякога отиваше в кухнята, изправяше се на задни лапи и гледаше през стъклото без щори. Най-после видя това, което толкова ревностно търсеше, изтича до входната врата и седна, като тихо скимтеше.

Ключът щракна, влезе, по-точно промъкна се Нина и веднага си свали обувките — за да стъпва леко, на пръсти и да не събуди домашните си, а само да им внуши спокойни сънища. Кучето се хвърли да целува любимата си сестра. Тя разтвори обятия.

— Благодаря, Питочка, че си ме чакал и че не залая.

Съпроводена от Питагор, тя премина през трапезарията и гостната, когато изненадана забеляза, че в кабинета свети малка лампа. Надникна и видя баща си. По халат и чехли седеше на дивана и четеше „Новый мир“ — повестта „Неизгасената луна“.

Татенце, мили, любими, тихо се трогна Нина и вече се канеше да мине към стълбата, когато той неочаквано вдигна глава и забеляза двете славни муцуни: едната с огромни очи, а другата — с огромни уши. Остави списанието.

— Нинка, остани малко с мен.

Тя седна на килима в краката му. Той разроши късата й грива.

— Тази повест, която тогава домъкна… случайно ми попадна… м-да… Всъщност доста абстрактно съчинение… въпреки че при желание… — Така мънка известно време, но сетне каза твърдо: — Трябва да знаеш, че не съм бил там. Бях отстранен в последната минута. Наистина, ако бях там… Разбираш ли какво искам да кажа?

Нина хвана ръката му и я притисна до бузата си.

— Разбирам, татенце. Сега всичко разбирам. Вярвам, че изобщо не си бил там…

Той въздъхна:

— Уви, не е съвсем така. Ще разкажа всичко по-късно… но… те ме смятат за чужд. Издигат ме и сякаш ме завързват в общ възел, награждават ме, но всички чудесно разбират, че съм им чужд, а цялата ми школа… просто сме руски лекари, дори и младежите като Сава Китайгородски.

— Впрочем как е той, този Сава? — попита Нина с явно небезразличен тон.

„Колко хубаво попита за него — помисли си баща й. — Иска ми се да знам дали някога и за мен е питало така някое момиче.“

— О — отвърна той, — Сава е бъдещо светило, повярвай ми. С него упорито работим над местната упойка. Знаеш ли, трудничко му е: мъкне семейството на сестра си, а заплатата на младите лекари е мизерна. Изкарва допълнително в „Бърза помощ“.

— Ами защо престана… е… да ни посещава? — попита Нина и баща й отново се възхити, този път на чудното лукавство в гласа й.

Засмя се:

— Много добре знаеш, лисичке, защо. Защото си сред чужди.

Тя се галеше в ръката му като котенце.

— Ама че глупотевина!

Лежащият до нея Питагор активно й лижеше крака.

Отгоре, от спалнята, тихо слезе Мери Вахтанговна. Спря на вратата на кабинета, гледайки мъжа и дъщеря си. Те не я забелязваха.

— Ех, ако всички се бяхме родили преди петдесет години! — въздъхна професорът.

Нина неочаквано се възпламени и блъсна ръката на баща си:

— Това не! Ако искаш вярвай, ако искаш не, но аз съм щастлива, че живея точно сега! Че съм млада именно сега, през двадесетте години на двадесети век! Всички времена бледнеят пред нашето!

Баща й я помилва по главата:

— Само не викай, Нинка, но ми се струва, че временно трябва да напуснеш Москва.

Нина, разбира се, тутакси се развика:

— Да не си се побъркал, тате?! Че къде да ходя?

В този момент майка й седна до нея и я прегърна през раменете.

— Може би в Тифлис, при вуйчо Галактион — с мек тон, като ромолене прозвуча гласът й. — Дъще, отиде твърде далеч в пристрастието си към политиката. Шофьорът на баща ти, младши командир Слабопетуховски, тези дни под секрет казал на Агаша, че ГПУ се интересува от теб.

Въпреки че сърцето й се сви, Нина весело се засмя:

— Ама че глупости! Намерили сте на кого да вярвате — на Слабопетуховски! Наистина в ГПУ е пълно с дръвници, но у нас все пак не е режимът на Мусолини!

Тя скочи и задърпа майка си за ръката:

— По-добре ни посвири, майче!

Мери Вахтанговна се усмихна:

— Сега не бива да се свири нощем. Имаме бебе. Ще събудим Боренка.

Нина настояваше, теглеше я:

— Ама моля те, тихичко! Точно онова ноктюрно на Шопен, онова същото… — Вече почти бе постигнала своето, майка й се надигаше от килима.

Със смях седна пред пианото.

— Нали това е стародворянска романтика, нали я отхвърляш, нали обичаш джаз и додекафония…

Засвири едва чуто. Мъжът и дъщеря й благоговейно слушаха и се споглеждаха с обич. Питагор също се заслуша, седейки в позата на идеално послушен пес, и само мърдаше уши. На вратата застана Агаша. От спалнята горе излязоха Никита и Вероника, която веднага след раждането се захвана с обичайната си работа — да сияе с красотата си. Както се оказа, Кирил отдавна вече седеше на стълбите, очите му бяха затворени. Когато и двете широки врати на кабинета бяха отворени, от него сякаш се виждаше цялото пространство на стария солиден дом. Нина обхождаше с очи родното гнездо. Господи, колко ги обичам всичките, дори глупавия Кирка! Просто нямам право толкова силно да ги обичам… В спалнята заплака събуденото дете. Мери Вахтанговна свали ръцете си от клавишите:

— Казах ли ви, Борис Четвърти се разсърди!

Първият сняг заваля в края на октомври. Физикът Леонид Валентинович Пулково пътуваше в трамвая покрай Чистие пруди, когато в млечносиньото небе започнаха да се носят тези почти безтегловни кристали. Автоматично отбеляза, че е дошъл краят на циганското лято, и се приготви да слиза. Не му беше до наблюдения на природата: през последните дни го следяха не само настойчиво, но и някак демонстративно. И сега на площадката в мотрисата стоеше типче с шапка, явно агент, който не само че не се криеше, а дори желаеше да бъде видян, показваше като на филм, че именно джентълменът с английско палто реглан и калпак от астрахански астраган е обектът на неговите грижи. Дори московчаните, които не се чудеха на нищо, се обръщаха.

Трамваят спираше по спирките и агентът, отново преднамерено, подчертано се подаваше от вагона и сочеше на някого към Пулково — тук е, всичко е наред! На спирката вече го чакаха двама типа. Те също не се криеха, отговаряха на жестикулациите от трамвая и гледаха с криви усмивки слизащия професор.

Когато мина покрай тях, Пулково иронично повдигна калпака си. Типовете изхъмкаха, спогледаха се и тутакси последваха „недоклания буржоа“, като спазваха необходимото разстояние, тоест съвсем близко.

През последните дни Пулково започна да съжалява, че не е приел поканата на Бо и не се е преместил в Серебряни Бор. Вече не беше сигурен, че някой не прониква, когато го няма, в ергенското му жилище. Нещо повече, не можеше да гарантира, че някой не се разхожда и нощем, когато спи. Натъкваше се на шпиони навсякъде — на стълбището, на изхода, в трамвая, в книжарницата, край института и вътре в него, дори на концертите в консерваторията, за които беше абониран от много години. Какво да прави? Да се обърне към милицията беше смешно, да пише оплакване до ГПУ беше унизително.

Свърна по своята улица и веднага видя край сградата, точно под козирката от матово стъкло в стил арт деко, голям черен автомобил. На шофьорското място седеше червеноармеец. „Дошли са за моя милост“ — помисли си той и някак му поолекна: най-после всичко щеше да се изясни. Двама — единият с цивилно палто, а другият с униформа на ГПУ, слязоха от колата.

— Професор Леонид Валентинович Пулково, нали? — попита първият чекист. — Здравейте, ние сме от ОГПУ. Моля, запознайте се, заповед за обиск на жилището ви.

Пулково секунда задържа оформената по всички правила заповед в нетрепналата си ръка (що за странно самообладание?) и я върна на предявителя.

— Какво търсите? — попита с усмивка.

Вторият чекист изстреля с мрачен автоматизъм:

— Въпросите задаваме ние!

Зад гърба на професора стоеше червеноармеец с тежък пистолет на колана. С джентълменски жест Пулково покани всички присъстващи да влязат вътре.

Обискът беше към своя край. Чекистът, който ровеше в бюрото на професора, затвори всички чекмеджета и се присъедини към колегата си, тършуващ във високите книжни лавици. Пулково седеше с лула между зъбите в дълбокото кресло. На коленете му се излежаваше котарак.

От гледна точка на животното нищо особено не се случваше в уютното ергенско жилище, в което за съжаление мирисът на тютюн преобладаваше над котешките му интимности. Просто при тате се бяха отбили двама библиофили. Дори и това, че на вратата като истукан стоеше войник, не му се струваше нещо особено.

— Това е всичко — каза първият чекист, онзи с хубавите цивилни дрехи. — Нищо не изземваме с изключение на това. — Показа с пръст висящата на стената карта на Англия със знаменца, отбелязващи пътешествията на професора.

— Че защо ви е? — изуми се Пулково.

— Всичко ще ви обяснят по-късно. Сега, професоре, ще ви се наложи да дойдете с нас.

— Трябва ли да го разбирам като арест? — бързо произнесе Пулково фразата, която непрекъснато му се въртеше, докато агентите се ровеха в документите и книгите.

Чекистът се усмихна:

— Да го наречем „извънредно важна среща“.

Пулково вдигна рамене:

— Мога и да не дойда, ако не е официален арест.

— Изключено е, професоре. Ще дойдете. — Чекистът се наведе и свали от коленете на Пулково разкошния му персийски котарак.

Точно това котаракът не обичаше. Никой освен татето нямаше право да го хваща през корема. Той изсъска и одраска ръката на библиофила. Вторият чекист, който имаше една черта на петлиците си, свали от стената картата на Англия и започна да я навива на руло. Едва когато видя това сякаш напълно обичайно действие, Пулково някак неадекватно, почти конвулсивно потрепери.

— Имате ли йод? — попита първият чекист, като притискаше издрасканата си ръка.

На свечеряване колата с Пулково стигна до площад „Лубянка“ с гъмжилото от файтонджии и камиони. Под засилващия се снеговалеж наближаваха печално известната масивна сграда в стил от края на миналия век. Днес, в разгара на непа, тази сграда, в която някога е била разположена мирна застрахователна компания, вече не навяваше такъв ужас, както преди, в дните на „червения терор“ и „военния комунизъм“, но и сега предпочитаха да не я споменават в разговори, а ако все пак кажеха нещо, беше някак между другото, с двусмислена усмивка, с моментна недодяланост в жеста и походката, което безспорно говореше за вкоренен страх. В пивниците доста на градус московските мъже понякога споменаваха за „мазетата на Лубянка“ и че там и сега не спират „мокрите“ дела. Из града се носеха слухове за трима страшни лубянски палачи, които наричаха в духа на Гоголевия „Вий“: Риба, Маг и Гел.

Сред интелигентските кръгове се говореха различни неща за изплувалия отново на чекисткия връх сегашен председател на ОГПУ Вячеслав Рудолфович Менжински. Знаеше се, че е от семейство на петербургски сановник, произхождащо от шляхтата, тоест както и предишният — отцепил се католик, присъединил се към революцията. Във времената преди катастрофата не винаги е бил твърдокаменен ленинец, от време на време дори публикувал оскърбителни памфлети по адрес на вожда на всички трудещи се, но Ленин издигнал именно него на поста народен комисар на финансите поради изключителните му интелектуални способности, а по-късно заради още някакви изключителни способности — в президиума на ЧК, където се мъдреше във веселите годинки, от деветнадесета насам. За личните пристрастия на този човек мълвата носеше твърде противоречиви слухове — ту като за див развратник, страшилище за жените или педал, алкохолик и наркоман, ту като пълен аскет, едва ли не скопец, както и предишният, Феликс Едмундович.

Колата мина край огромната порта към вътрешния двор на Лубянка и спря пред парадния вход, което поободри Леонид Валентинович Пулково. По знак на придружаващия го слезе, погледна фасадата и произнесе с нервен смях:

— Аха, ето я „Русия“!

Чекистът зад него сухо пресече неуместния му хумор:

— Това е Държавното политическо управление.

— Само врабчетата не го знаят — продължаваше да се държи лекомислено Пулково. — Но ние, старите московчани, все още помним вашите предшественици, застрахователното дружество „Русия“.

— Следвайте ме, гражданино Пулково! — отсече чекистът.

Леонид Валентинович изстина и моментално го обля гореща пот. Изведнъж осъзна, че нито веднъж не се бяха обърнали към него с уважителното „другарю“, наричаха го единствено „професоре“, а сега отчужденото и студено обръщение се бе превърнало в зловещото „гражданино“. Така наричат арестуваните, затворените, враговете. Като се хвана за спасителния хумор на осъдения на смърт, той промърмори:

— Аха, разбирам… формулировката май е подходяща за приключване…

„Вероятно ще ме пратят в Соловки — мислеше той, вървейки из помещенията на «Луба», съпроводен от двама агенти. — Казват, че там би могло да се оцелее, имало много интелигентни хора… В края на краищата няма да ме убият, да ме пратят в мазето при всичките тези риби, маги и гели.“

На пръв поглед в обстановката нямаше нищо зловещо. Най-напред минаха през огромен вестибюл с портрет на Ленин и с шегуваща се помежду си охрана, която не обърна ни най-малко внимание на професора. После се изкачиха по разкошно стълбище, призвано да прави солидно впечатление на клиентите на „Русия“, и влязоха в асансьор.

Вместо очакваното изкачване той тръгна надолу. Душата на Леонид Валентинович падаше като камък в бездна. Значи все пак в мазетата? Асансьорът спря. Вместо мрачни сводове и уреди за изтезания Пулково видя ярко осветен безличен коридор с много врати. Иззад някои от тях успокояващо тракаха пишещи машини. Изведнъж отнякъде се дочу див продължителен вопъл. Май беше човек, когото измъчваха. Вкараха професора в друг асансьор и този път тръгнаха нагоре. Най-после, бледен и шашнат, го доведоха до голяма резбована врата от байцван дъб.

Кабинета на управляващия застрахователната компания сега напълно логично заемаше председателят на ОГПУ В. Р. Менжински. Пулково видя мебели от червено дърво, голям персийски килим, бюро, покрито със зелено сукно, портрети на Ленин и Дзержински.

Зад бюрото седеше сресан на път интелигентен човек. Той стана като че ли приятно изненадан, и се насочи с протегната ръка към влезлия, по-скоро вкарания Пулково. С най-любезен тон занарежда:

— Много се радвам да се запознаем, другарю Пулково! Благодаря, че дойдохте. Аз съм Менжински.

Пулково стисна ръката и не криейки облекчението си, извади кърпа и силно я притисна към челото и бузите си.

— И на мен ми е много приятно, другарю Менжински — опита се да си спомни онзи предишен спасителен хумор, усмихна се, но излезе доста жалко. — Да си призная, беше доста дълъг пътят между неговото „гражданино“ — посочи с глава агента — и вашето „другарю“.

Менжински добродушно се разсмя:

— Нашите другари понякога малко прекаляват. — Хвана професора подръка, поведе го навътре и доверително сподели: — Хора с героично минало, но нервите им не винаги са наред.

Заведе Пулково в един от ъглите на кабинета, където имаше фотьойли и масичка. След това се обърна към агентите.

— Другари, защо просто не сте обяснили на другаря Пулково, че искам да поговоря с него? Защо е тази тайнственост? Добре, свободни сте.

„Да подхвана дума за обиска явно е безсмислено“ — мярна се в главата на Пулково. Менжински се върна при него.

— Седнете, Леонид Валентинович. Искате ли коняк?

— Благодаря, няма да откажа.

Менжински наля коняк и показа етикета на професора.

— Бивш „Шустовски“, сега „Арменски“. Пет звезди. Според мен бие „Мартел“. За ваше здраве!

Отпи голяма глътка, придвижи фотьойла си и с усмивка наблюдаваше няколко секунди как порозовява и се връща към живот лицето на госта му. След това пристъпи към работа.

— Много съм слушал, Леонид Валентинович, за вашето миналогодишно пътуване до Англия. В правителството смятат, че то ще е от полза за съветската наука… По принцип точно за това, за някои перспективи на съвременната наука, се готвя да поговоря с вас. Преди обаче да започна, бих искал да уточня нашата информация за срещите ви там с някои хора…

Внезапно всичко отново рухна в главата на неподвижно седящия, стремително вкаменяващ се Пулково. Нима и за това бяха надушили? Че какво толкова имаше в края на краищата? Беше си лично, изцяло частно… Нима и то вече бе криминално деяние?

— Преди всичко с господин Красин — продължи Менжински, без да сваля от професора студените си, изпитателни, казано направо, не особено джентълменски очи.

Въздишката на облекчение, която се изтръгна от Пулково, не остана незабелязана. Май този изпитателен поглед фиксираше и най-лекото потрепване на лицевите му мускули.

— Извинете, Вячеслав Рудолфович, имате предвид нашия посланик другаря Красин ли? Този, който почина преди няколко месеца?

— Навреме почина господин Красин. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не, извинете, решително нищо не разбирам, а и Красин по време на моето пребиваване вече беше посланик във Франция. На връщане, в Париж, действително бях представен…

— Това го знаем — бързо го прекъсна Менжински. — Ами в Англия? По време на пребиваването ви Красин два пъти е идвал в Англия. Не ви ли е запознавал с някои представители на британското правителство?

— Как е могъл да ме запознае, след като не съм го виждал там? — измърмори Пулково.

Менжински изкуствено се засмя.

— Добре отговаряте, другарю Пулково. Професорът най-неочаквано, ни в клин, ни в ръкав си помисли, че ако не е била революцията, Менжински по никакъв начин не би оглавил тайната полиция. Щеше да е някакъв ляв журналист или борсов посредник. Може би пък революцията е в състояние да направи от всеки човек чекист?

— Трябва да сте щастлив, Леонид Валентинович — леко и дружелюбно продължаваше разговора Менжински, — че не сте се срещали с Красин в Англия, драги мой… нито в хотела по пътя от Лондон за Кеймбридж, нито в клуб „Атенеум“… добре, че не сте се срещали никъде освен в Париж… къде ли беше това, не мога да си спомня, май на прием при пълномощния представител? Малко ще повдигна завесата, ако желаете. Виждате ли, Красин вече е канонизиран, истината за британските му връзки никога няма да излезе на повърхността, но хората, които са имали нещастието да се свържат с него в този контекст, няма да видят добро.

Ценя ви като учен, Леонид Валентинович. Знаете ли, като любител се интересувам от съвременната физика. Бъдещето принадлежи на тази наука. Не ми се иска големи умове да се замесват в тъмни политически дела. Хора като Красин и неговите приятели от британските служби не са компания за вас, професоре. По-добре се задържайте към своята компания. Ето, имате приятелски отношения с Ърнест Ръдърфорд и в това няма нищо лошо… Впрочем какво ще ми кажете за него?

Говорейки тези неща, шефът на могъщата кантора два пъти доливаше коняк и на себе си, и на госта и неведнъж отпиваше. На Пулково дори му се стори, че всепроникващите му очи се покриха с лека пелена. Започна да разказва на Менжински за изследванията на Ръдърфорд. Какво друго можеше да говори във връзка с гениалния учен, ако не за неговите изследвания?

След първото възпроизвеждане на изкуствена ядрена реакция Ръдърфорд вече не излиза извън тази област. Предсказал е съществуването на неутрино и се надява да улови тази частица при лабораторни експерименти. Да, добри приятели сме. Ърнест се отнася със симпатия към търсенията ми в областта на ниските температури, към идеята за високочестотни разряди в плътни газове…

Менжински внимателно слушаше, кимаше, изведнъж плесна с длан Пулково по коляното и пиянски се разсмя:

— Харесва ли ви Мейерхолд, Леонид? Всички ни направи на глупаци с неговия Гогол! Знаете ли, отивам — разбира се, инкогнито — на „Ревизор“, е, естествено, да си почина, да се посмея…, а вместо почивка от сцената лъха на някаква дяволщина, страхотия, мирише на сяра… Май не е за работници и селяни, какво мислите?

Без да чака отговор, Менжински стана и тръгна към бюрото си. По пътя размисли и промени посоката към малка врата в далечния ъгъл. В този момент доста позалитна. След като стигна до вратата, обърна се към физика:

— Живеем на границата на някаква мистика — рече той. — Наскоро четох, вашият Ръдърфорд предполага, че строежът на атома е планетарен. Това означава ли, че нашата Слънчева система може да се окаже просто атом, а Земята едно електронче?

— Не е изключено — отвърна Пулково.

— Ха-ха — извика Менжински. — Впечатляващо!

Хилейки се гръмогласно, се скри в съседната стая. Няколко минути Пулково стоя сам, като се мъчеше да събере изплъзващите му се като неутрино мисли, опитвайки се да разбере какво означава всичко това и откъде в ЧК неочаквано се е появил интерес към ядрената физика.

Менжински се върна напълно трезвен — не се знаеше дали е бил пиян поне за минута, дали не е играл театър — и седна до Пулково. Няколко секунди го гледа мълчаливо, след което строго попита:

— Леонид Валентинович, истина ли е, че атомните изследвания могат да доведат до създаването на унищожително оръжие?

През нощта снегът бързо се стопи поради настъпилото в района на Москва затопляне. Духаше силен южен вятър и изтръгваше чадърите от ръцете. Бо и Льо вървяха бавно, като взаимно се подкрепяха, по пустата вилна улица в Серебряни Бор.

— И какво му отговори за атомното оръжие? — попита Градов.

— Казах, че за това ще е потребно най-малко столетие — вдигна рамене Пулково.

Градов се усмихна:

— Болшевиките са странни хора. Понякога ми се струва, че въпреки целия им материализъм постъпките им са движени от някакъв мистицизъм. Например балсамирането на Ленин и излагането на останките му за поклонение. Що се отнася до времето, мисля, че го делят на четири. Възможно е, Льо, да те е спасило именно атомното оръжие. Искат да го имат след четвърт столетие…

Едра фигура с милиционерска униформа изведнъж се показа иззад оградата, пияно се люшна и произнесе с вдигната длан към козирката:

— Тъй вярно, другарю професор! Ще ни дадеш оръжието след четвърт столетие!

— Слабопетуховски! — извика професор Градов. — Какво правехте тук? Пак ли подслушвахте? И защо сте с милиционерска униформа?

Твърде доволен от произведения ефект, Слабопетуховски весело доложи:

— Отписах се от героичната РККА и се записах в героичната милиция, другарю професор. Агафя Власевна няма да позволи да лъжа, трети ден съм участъков при вас на стража на благополучието. Позволете да ви задам личен въпрос. Дали не ви се върдалят случайно излишни рублички в джобчето на палтото?

В края на месеца Никита, Вероника и Борис Четвърти се връщаха в Минск. Всъщност връщаха се само родителите, докато надменният младенец, роден московчанин, извършваше първото си пътуване.

След блъсканицата и суетнята на Белоруската гара на перона до спалния, така наречен международен вагон се събираше семейство Градови. Мери дойде от къщи заедно с любимия си внук, малко по-късно пристигна Борис Никитич, после със съсредоточена крачка се появи Кирил.

Никита държеше Борис Четвърти. Пълничкият мъник тихо сумтеше в бузата му, изпълвайки цялото същество на командира с нечувана нежност. Агаша, бившият младши командир Слабопетуховски, сега участъков, както и неизвестен червеноармеец, изпратен от Народния комисариат, приключваха с товаренето на багажа.

— Защо има толкова много команден състав на перона? — попита Кирил брат си. На младото му лице отчетливо беше изписано, че той има право на такъв въпрос и разчита да получи отговор.

Никита незабавно прочете посланието и отговори като на свой:

— Големи маневри на полската граница.

— Вах — възкликна Мери. — Дайте ми да подържа най-хубавото дете на света.

Борис Четвърти тутакси премина в нейните прегръдки и засумтя в нейната буза.

— Ами къде е Вероника? — попита Борис Никитич.

— Отиде да купи списания за из път — отвърна Никита и се качи на стъпалото, за да види отвисоко къде е жена му.

— Ето я! Както винаги, с нейния си репертоар — забравила за всичко на света!

Вероника с куп списания бавно се движеше сред тълпата заминаващи и изпращачи — цивилни, военни, селяни, служители. Потънала в списанията, нищо не забелязваше около себе си, дори подозрително въртящите се наоколо безпризорни хлапета.

Неочаквано някой тихо й се обади от тълпата:

— Вероника Александровна!

Вдигна поглед и позна Вадим Вуйнович. Смугъл, с широки рамене, тесен в кръста, приличащ повече на кавказец, отколкото половин грузинеца Никита, той я гледаше, без да крие възхищението си, или по-точно, без да има сили да го скрие. Изглеждаше, сякаш в следващата секунда просто щеше да се втурне към нея в любовен екстаз.

Вероника се засмя:

— Вадиме! Изплашихте ме! Шепнете като шпионин: „Вероника Александровна!“

Отдавна беше наясно какъв род бяха чувствата, които изпитваше към нея този човек, и винаги инстинктивно се стараеше да понижи тона, да превърне драматичните страсти в закачлива весела двусмисленост.

— Извинете ме, не исках да ви безпокоя, но… но… — бърбореше Вадим.

— И вие ли за Минск? — попита тя. — Отбийте се в нашето купе, ние сме в „международния“. Ще се запознаете с негово височество Борис Четвърти.

От стъпалото на вагона Никита видя вървящите един до друг Вадим и Вероника. Знаеше, че бившият му приятел нямаше тук друга работа, освен да следи жена му. В очите му притъмня, а отгоре на всичкото забеляза и бодро крачещ по перона малък отряд, може би непълен взвод моряци с черната им униформа и блестящи копчета, с трептящи ленти на баретите; един в първата редица беше с боцманска свирка на широките си гърди. На Никита изведнъж му се стори, че в следващия момент отрядът ще го вземе на прицел, тоест мигновено и без церемонии ще отмъсти за Кронщад.

— Не, няма да се отбия в купето ви — тихо каза Вадим. — Само исках да ви пожелая щастие.

Вероника още по-весело се засмя и го хвана подръка.

— Толкова сте странен! Да ми пожелаел щастие! — махна на мъжа си с целия куп току-що купени списания. — Никита, виж кого улових!

Вадим освободи ръката си, отстъпи и изчезна в тълпата.

Отрядът моряци спря и се престрои вляво край „международния“ вагон, в който щеше да пътува не само командирът на дивизия Градов, но и главнокомандващият на Западния военен окръг Тухачевски. Оказа се, че са само музиканти. Почти мигновено засвириха „По долинам и по взгорьям“.

В последния момент преди тръгването на влака по перона като скоростна моторетка се понесе Нина. Дори успя да скочи на врата на брат си, да целуне зълва си и да подхвърли във въздуха високомерния младенец, племенника си.

Влакът бавно потегли. Никита и Вероника стояха на вратата на вагона прегърнати. Смееха се и пращаха въздушни целувки. Всичко вървеше като по мед и масло под бодрата интерпретация на червеноармейско-белогвардейската песен от отминалата война. Изпращачите, както се полага, махаха с ръце, кърпички и шапки. Мери Вахтанговна нямаше сили да гледа отдалечаването на любимото детенце и заби лице в мекия шал на мъжа си. Участъковият Слабопетуховски от време на време вадеше скрита в кончова на ботуша му четвъртинка водка. В съзнанието му очевидно бе станало някакво изместване на времето.

— Вървеше дивизията напред! — крещеше той след влака. — Към Варшава!

— Стига, Слабопетуховски! — строго го сряза Кирил Градов. — Не разбирате ли какви ги плещите?

Участъковият подаде на партиеца скъпоценната си четвъртинка и много се учуди, когато щедрата му ръка беше решително отблъсната.