Поколение на зимата

Четиринадесета главаДворецът на граф Олсуфиев

Денем Москва изглеждаше както обикновено: гъмжащ мравуняк, пресичан от трамвайни линии. Всяко транспортно средство — трамвай, автобус или появилият се неотдавна тролейбус — беше облепвано от мравки като парче захар. Наемните файтони бяха почти изчезнали, заменени от автомобили таксита, но поради малобройността им те по-скоро спадаха към градските легенди, отколкото към транспорта. През 1935 година с голяма помпозност бе пусната първата линия на метрото с мраморни станции, мозаечни тавани и движещи се стълби. Две години изминаха, а пропагандният концерт по повод на това съоръжение не стихваше дори за ден. Практически в тази линия — от парка Соколники до Парка на културата на Москва река — имаше по-малко смисъл, отколкото в разработения преди Първата световна война проект, предлагащ да се прокара тунел от Замоскворечието до Тверската застава, тоест да се свържат двете половини на града. Но пропагандният смисъл на московското метро биеше всички практически съображения. Най-доброто в света! Подземни дворци! Подвизи на комсомолците метростроители! Сърцата на трудещите се са преизпълнени с гордост! Грижата на партията и правителството и лично на другаря Сталин!

Вместо неповски реклами из целия град, понякога на най-неочаквани места, се появиха „нагледна агитация и пропаганда“: лозунги, портрети на Сталин и на някои други, останали след разстрела на вождовете, скулптури, диаграми. Озъртайки се и вече не забелязвайки кой знае колко тези нагледни материали, а само подсъзнателно знаейки, че те са тук и винаги ще бъдат около него, московчанинът получаваше главното послание, идващо иззад зъбчатите стени — трай си и не дигай пара!

Всичко останало като че ли вървеше по обичайния начин: организирани потоци тичаха на работа и от работа, мъчеха се по опашки, в неделите ходеха на футболни мачове „Спартак“ — „Динамо“ или на кино — на жизнерадостните комедии на Григорий Александров „Цирк“ и „Веселите момчета“. Водеха се показни процеси над довчерашните вождове — Риков, Бухарин, Зиновиев, Каменев, но те изобщо не се отразяваха върху дневните очертания на московския живот. Може би мъжете се трупаха пред вестникарските будки малко повече от обичайното. Мълчаливо четяха речите на прокурора Вишински, рядко някой подхвърляше: „Те това е оратор“, а друг тутакси подхващаше: „Блестящ оратор!“. Веднага след като разменяха мнения, се разбягваха по транспортните средства. Друго нещо беше да се посрещнат полярниците, летците герои, презимували в ледената пустош! Хиляди по улиците! Усмивки, възгласи, оркестри. Но, общо взето, Москва си караше дните както обикновено.

Само нощем ужасът плъзваше по улиците, иззад железните врати на Лубянка тръгваха по задачи десетки „черни гарвани“. При вида на тези фургони московчанинът незабавно отместваше поглед, както всеки човек прогонва мисълта за неизбежната смърт. Дай, Боже, да не е за мен, да не е за някой от нашите, слава Богу, отминаха! Там, където трябваше, закъдето имаше заповеди, „гарваните“ спираха и чекистите бавно влизаха в домовете. Тракането на ботуши по стълбището или шумът на изкачващия се асансьор се превръщаха в обичаен фон на нощния московски ужас. Хората се залепваха за вратите на комуналните си квартири, трепереха по стаите. Нима на нашия етаж? Не, качиха се по-нагоре. Ама, разбира се, за Колебански; можеше да се очаква; така си и знаех; нима и вие; да, да, знаете ли, те не грешат… Понякога от жилището на арестувания се чуваха ридания, приглушени, разбира се, потиснати, проявяваше се неуместната в съветското общество, но все още жива истеричност, прекъсвана от виковете на „рицарите на революцията“: Москва не вярва на сълзи! Тогава риданията се заглушаваха напълно, със срам, с пошепване: извинете, нерви! Често обаче всичко минаваше нормално, с добри показатели по дисциплината. Хайде, хайде, там ще се изясни!

Процъфтяваше литературата на социалистическия реализъм. Формализмът беше напълно изкоренен. Членувайки в един съюз, съветските поети, драматурзи и романисти бодро създаваха необходимите за народа произведения.

Не страняха и от обществения живот. Например вчера в „Правда“ и в други централни вестници се появиха първите писма на труженици с настоявания за разстрел на обвиняемите по процеса „врагове на народа“, а днес и писателите се събираха в красивата си къща на улица „Воровски“, бивша „Поварска“ — приемаха обръщение към хуманното съветско правителство. Има времена, когато трябва да се потиска хуманността, скъпи другарю правителство, враговете трябва да се наказват без пощада!

Събранието се провеждаше в голямата зала на ресторанта — махнаха масите и внесоха допълнителни столове и катедра. „Където стоеше масата с ястия, там днес има ковчег“ — така си помислиха мнозина, но премълчаха. Разстрел, разстрел! Бойното партийно слово гърмеше под високия таван, кръжеше около величествения полилей, провлачваше се по витражите на високите заострени прозорци, тежко проскърцваше по паркета, по който преди двадесет години само потомците на Олсуфиев пърхаха с гувернантките си. Поетът Витя Гусев реши да прибави поезия към общото настроение на непримиримост. Излетя към катедрата и с рязко движение на главата отхвърли назад коса.

— Аз съм поет, другари! Изразявам със стихове чувствата си!

Дворецът на графа се изпълни с нажежен до червено пролетарски стих:

Браво, Гусев, обра ръкоплясканията на събранието. Представителите на отдела за култура при ЦК на ВКП(б) се усмихваха бащински: поет с изключителен талант, обикновено момче работник, нищо, другари, ще минем без декадентите!

Нина Градова седеше в галерията зад вита дървена колона. Очите й бяха затворени. Тъга и позор отчетливо се четяха по лицето й. Съседът й, някога ухажвал я критик, разкаяла се звезда на формалната школа, обърнал очи към тавана и не преставайки „бурно да аплодира“, шепнеше:

— Престанете, Нина! Наблюдават ви. Пляскайте, пляскайте, де!

Тя отвори очи и действително веднага забеляза няколко насочени към нея погледа. Братята писатели, тези заешки души, явно четяха предизвикателство по нейното вкаменено лице и в неподвижните й ръце. Повечето от заешките погледи тутакси се отклоняваха, два или три за миг се задържаха, сякаш призовавайки я да се опомни, сетне от двете противоположни страни се врязаха два пронизващи, внимателни, наблюдаващи погледа. Те явно фиксираха градациите на ентусиазма. Нина наведе глава и се изчерви, сякаш беше младата графиня Маша Олсуфиева на първия си бал, и се присъедини към аплодисментите.

От катедрата се дочу:

— Проекторезолюция: да се помоли съветското правителство да приложи висшата мярка за наказание към бандата троцкистки наемници, да се разстрелят като бесни кучета; пристъпваме към гласуване: кой е за резолюцията, другари? Против има ли? Въздържали се? Приета е единодушно!

Отново буря от аплодисменти, някакви викове и пак Нина заедно с всички пляска, пляска и изведнъж с ужас й се струва, че пляска дори някак по-бодро, по-уверено, дори сякаш в унисон. Писателите ведно с целия народ — с миньорите, металурзите, доячките, свинарките, шивачките, трактористите, воините граничари, железничарите, памукопроизводителите, както и с лекарите, учителите, артистите, художниците, вулканолозите, палеонтолозите, а също с пастирите, рибарите, орнитолозите, часовникарите, магазинерите, лексикографите, шлифовчиците, фармацевтите, моряците и летците, изискваха от правителството незабавно смъртно наказание за групата двуличници.

Разотиваха се весели, ободрени от общото чувство, от порива си към правителството, забравили за известно време груповите дрязги, личната вражда, съперничеството. Мнозина се задържаха при бюфета, поръчваха си „голяма чаша коняк“, изяждаха чудесен сандвич с есетра, подвикваха си един на друг, питаха как върви романът или пиесата на колегата, кога се готвят да ходят на море и т.н.

Критикът, бивш формалист, оживено разказваше на Нина за някаква глупава рецензия, появила се в „Литературная газета“. Той сякаш я приканваше незабавно да забрави случилото се, то е формално, нищо не изисква от душата, просто беше чисто външно, необходимо, като чадър в лошо време, с нищо незадължаващо нравствено, смехотворна глупотевина. Бавно вървяха по улица „Воровски“ към площад „Арбат“ покрай чуждестранните посолства. От афганистанското посолство ги погледна афганистанец с мраморно лице, от шведското — неопределен швед, зад прозореца на норвежкото се мярна с недоумение в очите нежно-млечна фрекен.

— Е, Казимире, поръкопляскахме ли? — прекъсна неочаквано Нина своя елегантен спътник. — Славно попляскахме, нали? С ръчички пляс-пляс-пляс, с краченца туп-туп-туп, а? Руските писатели настояват за смъртно наказание, чудесно!

Критикът измина няколко крачки мълчаливо, отчаяно махна с ръка и тръгна в обратна посока.

Нина пресече площад „Арбат“ и по булевард „Гогол“ тръгна към метростанция „Дворец на Съветите“, тоест към мястото, където зад мръсната ограда още се виждаха руините на храма на Христос Спасител. Мирният, сякаш незасегнат все още от сталинската развала живот на булеварда, топлият вятър на късното лято не само че не я успокоиха, а я хвърлиха в още по-голямо, изключително гнусно объркване. С диви очи посрещаше заинтересованите погледи на срещаните мъже. А и имаше ли мъже в този град? Ами жените с какво бяха по-добри? Останали ли бяха все още жени? Какви сме всичките? Големият дявол си води хоровода, а ние се мъкнем след него като дребни дяволи.

Сава вече я чакаше при метрото, като с целия си вид опровергаваше мрака и песимизма. Висок, светлоок, със сив костюм и тъмносиня вратовръзка, опрял рамо до стълб на уличното осветление, той спокойно четеше малка дивна книга с мека кожена подвързия и с потъмнял от времето златен обрез. Видите ли, увлича се по антикварни книги, в свободното си време търси редки издания, чете чуждестранни романи, философия, усъвършенства френския си. Ами че само заради вида му сега можеха незабавно да го арестуват! Нина се втурна към мъжа си, тикна нос в сивото му вълнено сако, обхвана с ръце раменете му.

— Сава, Савка, представяш ли си, всички гласуваха за разстрел, искаха разстрел, позорният Витка Гусев — в стихове, всички аплодираха, и аз, и аз, Сава, ръкоплясках, значи и аз настоявах за разстрел! Не станах, не си тръгнах, плясках заедно с всички, като отвратителна навита кукла!

Той я целуна, извади кърпата, изтри носа и челото й, избягна да мокри очите й — гримът й можеше да се размаже.

— Щеше да е самоубийство да напуснеш — измърмори. Какво ли друго можеше да й каже?

— Руските писатели! — не спираше тя. — Не гласуват за милосърдие, не за помилване — настояват за разстрел!

Тръгнаха по булеварда в обратна посока. По пътя за вкъщи — сега живееха в квартирата на Сава на Болшой Гнездниковски близо до улица „Горки“ — трябваше да се отбият в яслите за Леночка.

— Днес ние също имахме такова събрание — каза той. — Сега са навсякъде. Навсякъде, разбираш ли, без ни най-малко изключение.

— И ти ли гласува за разстрел? — ужаси се тя.

Той виновно повдигна рамене:

— За щастие в този момент имах операция…

Взеха за две спирки трамвая „Анушка“ и слязоха до своята улица. Яслите бяха от другата страна на булеварда. Сава показа на Нина входа на блока им:

— Виждаш ли, Рогалски излиза, изпълзял е на Божията светлина. Онзи ден го изключиха от партията и единодушно — разбираш ли? — единодушно го изгониха от Академията, лишиха го от всички звания. Виждащ ли как съседите бягат от него като от чумав?! Ана Степановна претича на другата страна, за да не го поздрави!

Довчерашният академик на историческите науки, винаги неизменно бодър и подчертано встрани от текущия бит на дребните си съграждани, сега вървеше към ъгъла като същински инвалид. Заклеймяването му го бе притиснало към земята, самото му присъствие на улицата изглеждаше неуместно. За пръв път виждаха в ръката му мрежичка с две празни бутилки от мляко.

— Здравейте, Яков Миронович — поздрави Сава.

— Добър вечер, Яков Миронович — нарочно високо каза Нина и се засрами от това: дребнаво, глупаво, сякаш хвърлям предизвикателство, поздравявайки се с човека, сякаш компенсирам своята страхливост и мерзост.

— Здравейте — безучастно отговори Рогалски и мина покрай тях. Дори не погледна откъде е дошъл поздравът. Сава го изпрати с поглед.

— Вече не е при нас. Животът му е приключил, очаква да го арестуват. Казват, че си е спретнал вързопчето и чака.

Нина отчаяно отпусна ръце.

— Ама защо чака, Савка? Защо дори не се опита да избяга? Нали е инстинкт — да бягаш от опасността! Защо не замине, да беше заминал на юг, в края на краищата да се наслади за последно на този хубав край! Защо всички са като парализирани след тези изключвания и обвинения?

— Прости ми, Нинке, мила, но защо си ръкопляскала днес на гнусния Гусев? — попита Сава и я прегърна през раменете.

— Ами от страх — прошепна тя.

— Не, не е само от страх — възрази той. — Има и още нещо, по-важно от страха…

— Искаш да кажеш масова хипноза ли?

— Точно така — кимна той. — Всички вие сте създали тази хипноза!

— Ами ти? — хвърли към него бърз поглед. Почувства как се напрегнаха мускулите на ръката му. Гласът му стана по-твърд.

— Никога не съм участвал в този мръсен маскарад.

— Какво имаш предвид? — Лицето й се приближи плътно до неговото. Отдалеч приличаха на влюбени, шепнещи си лигави нежности. — Имаш предвид като цяло ли? Революцията ли?

— Да — отвърна той.

— Млъкни! — бързо прошепна тя и закри устата на мъжа си с длан. Той целуна тази длан.