Поколение на зимата

Седемнадесета главаНад вечния покой

Както всички затвори в страната, и страшният Лефортовски също беше препълнен, но рядко се биеха за места на наровете, защото килиите бяха пълни главно с политически затворници, които нямаха нищо общо с криминалните, хора интелигентни, склонни дори към старорежимна солидарност. В много килии бе установен ред за лежане на наровете. Един час в хоризонтално положение — ако искаш спи, ако искаш мечтай за жени, а сетне отстъпваш мястото на другаря си по исторически процес. В очакване на реда си за „хоризонталното“ затворниците или стояха до стените, или седяха глава до глава на хлъзгавия под. В това положение на мнозина започваше да им се струва, че пътуват нанякъде в чудовищен трамвай. Имаше и изключения от правилата, по-специално що се отнася до връщащите се от разпит. Ако някого го донасяха, предоставяше му се нар без ред. Но ако все пак се връщаше на собствените си крака, подлежеше на общия ред. Имаше ред и за кофата, на която непрекъснато някой седеше и изпускаше газове сред прекаленото струпване на хора.

Имаше обаче не само потискащи минуси, но и някои ободряващи плюсове. Погледнете, шепнеха си озовалите се в една килия двама преподаватели от Московския университет, филолог и биолог, при всичките физически минуси като спарен въздух, воня, липса на лежащи места има и някои психологически плюсове. Преди всичко, когато ви набутат в подобна килия, неизбежно си мислите: я виж колко народ, не съм сам, не съм сам! Й забелязахте ли, че това ободрява? После спазването на ред на нара и на кофата нима не е проява на човечност? Сред хора не е страшно да се мре, но дори и в такова приблизително състояние „хората“, тоест „колективът“ ободрява, не позволява да се капитулира напълно. Винаги се намира някой шегаджия, който повдига настроението. Вижте как Мишанин разпитва новопристигналите. Не, класиците са знаели силата на колектива. И са умеели да спекулират с нея мерзавците. Кои мерзавци ли? Ами класиците!

Нисичкият Мишанин, бояк образ от московските шофьори, действително се развличаше, а развличаше и останалите. Промъкваше се към новопристигналия и делово, като на гарата, питаше:

— Другарю, по каква работа сте тук?

Новодошлият поглеждаше деловата му физиономия и изведнъж разбираше, че неговата работа не е краят на човешката цивилизация. Вдигаше рамене и отговаряше:

— Връзки с полското разузнаване. Не знам защо точно с полското, а не с някое по-солидно. Може би защото фамилията ми е на „ски“? С други думи, ПШ — подозрение в шпионаж.

Мишанин разбиращо кимаше, стискаше му ръка и се прехвърляше на следващия новак.

— Ами ти, приятелю, по каква работа си?

— Вредителство — охотно отговаряше той. — Аз, разбираш ли, работех като готвач в завода за лагери, та ето че при нас разкриха заговор за отравяне на работниците, такива ми ти работи.

Мишанин и на този готвач кимаше с уважение и разбиращо хъмкаше: където има храна, и затворът не е далеч. Приближаваше се до селянин с войнишка раница, който изглеждаше като чужд сред градската публика.

— Ами ти, цървуланко, за какво си тук?

Мъжът, спазвайки платоновско-каратаевските традиции, го гледаше добродушно.

— Заради Маркс, драги. В клуба имаше лекция „Има ли живот на Маркс?“, а аз попитах: на тази планета Маркс вербовка ще има ли? Същия ден ме прибраха: казват, подкопавал съм колхозното строителство, проявявал съм бухарински троцкизъм.

Мишанин бурно се смееше, мачкаше рамото на мъжа, пъхаше си носа в раницата — няма ли сланинка, а, марксисте? Добро попълнение имаме този път, другари: полски шпионин, вредител — отровител, троцкист-бухаринец-марксист!

Затракаха резетата, вратата се отвори, двама чекисти влязоха в килията, а от коридора кресна трети: „Градов, на разпит!“

От стената се отдели Никита. Едва дишаше: разпитите бяха всеки ден, ако не и два пъти дневно.

— Дръж се, командире — пошепна след него Мишанин, макар че самият той изобщо не се държеше на разпитите, весело подписваше всякакви безобразни измислици, които му пъхаше следователят. „Дръж се, командире“ обаче звучеше много добре и в това явно усещаше някаква поезия на затвора на НКВД. Затова всеки път избърборваше след едва влачещия се към поредното пребиване призрак: „Дръж се, командире!“

От стълбищната шахта като огнена опашка на комета долетя отчаян вопъл: „Никита!“. Влаченият от двама чекисти командир на корпус се поспря. Усиленият от резонанса на стълбището вик от долния етаж стигна до ушите му сякаш през памука на безсмислените и неми наслоени години и внезапно освети за миг картина от детството му: той и приятелят му Холмски гребат с лодка към завоя на Москва река, а малкият Кирил отчаяно крещи от брега — бяха го забравили!

Кирил, също воден от двама грозници, забравил за всичко, се хвърли към перилата. Току-що на стълбищната площадка, два завоя по-нагоре, се бе мярнала любимата душа, по-големият му брат. Вече никой не се виждаше, но той все още махаше с ръка и викаше:

— Никита! Видях те! Никита, братко!

Объркалите се за момент пазачи го откъснаха от перилата. Той се обърна към тях с изумено-радостно изражение, сякаш бе видял брат си на палубата на увеселителен параход.

— Другари, току-що видях моя брат!

Единият пазач го удари с дръжката на пистолета между лопатките, а другият с коляно в корема. Започнаха делово да обработват падналия с огромните си ботуши. Пъшкаха и нареждаха:

— Вълкът ти е другар! Свинята ти е брат!

Помъкнаха нарушилия инструкцията затворник по пода към отворения войнишки клозет.

— Пъхни му ряпата в мръсната кофа! Нека да похапне говна, троцкистът му с троцкист!

След час хвърлиха полуживия Никита пак в килията. Лицето, шията и гърдите му бяха в кръв, очите — набъбнали мехури, между краката му — също тъмно, мокро — кръв или пикоч, не можеше да се разбере.

Веднага му освободиха долния нар, сложиха го на гръб, избърсаха с парцал кръвта, дадоха му да пие вода. Командирът не стенеше, дори не беше ясно дали усеща болка. След няколко минути започна да бърбори. Мишанин се наведе и чу несвързани думи: „… от — Завгородин — двудневна — дажба — хляб — пачка — махорка — от — Иванов — огняря — шинел — от — Цимерман — цигари — от — Путилина — чифт — ботуши…“ Мишанин се почеса по тиквата — не очакваше това от командир на корпус, който бълнува.

Филологът пошепна на биолога:

— Знаете ли, това надхвърля представите ми. Никога не съм мислил, че нашите ще прибягват до такива мъчения.

Биологът го погледна и се усмихна. Да доживее до четиридесетте, да попадне в Лефортово и все още да се учудва на „нашите“!

— Че това, драги, изобщо не са мъчения, а „двадесет и два метода за активно следствие“, както ми обясни моят следовател. Ежови ръкавици61, смееше се той. Сега ги изпробват на най-упоритите, а после ще ги пуснат в масова употреба — и върху нас, грешните. Филологът трепна:

— Не знам за вас, но аз и минута няма да търпя, ще подпиша всичко, което ми поднесат, нека да ме разстрелят!

Биологът тъжно погледна колегата си от преподавателския състав на Московския държавен университет:

— Има по-страшни неща от собствения разстрел, драги мой.

Филологът отвърна със слабо, но страшно мучене, като че ли челюстта му пронизваше ужасяваща болка в корените на зъбите. Не, не, разстрел, надявам се, че ще бъде само разстрел, нищо повече…

От далечния ъгъл на килията се разнесе смях. Там вездесъщият Мишанин обясняваше как е попаднал тук:

— От чист мързел, другари, жертва съм на собствения си мързел. Никой не е виновен освен собствения ми задник, скъпи другари. Как е станало ли, цървуланко? Такова нещо като мързел, естествено, не ти е известно. Е, добре, слушай, ще ти разкажа една история, проста като Шекспир. Васка Лешчински… приятелче ми е… Мръдни да полегна. С него взехме дузина жигульовска бира, три четвъртинки и две патрончета „Московская особая“ водка, заседяхме се до късно в гаража. За какво дърдорехме, точно не помня, е, за момичета, за футбол „Спартак“-„Динамо“, но в един момент заспорихме кой от вождовете изглежда по-добре. Аз хваля до небесата Ворошилов, а той — Каганович, железния народен комисар. Страшно се разпалихме, заблъскахме се, и на Сталин не му се размина. През нощта, вече на леглото в квартирата си мислех: трябва да съобщя за Васенка Лешчински. Но не ми се искаше да се измъквам изпод одеялото: топличко ми е, пиян съм, жена ми е до мен. Мислех си сутринта преди смяната да прескоча до органите, ала точно сутринта дойдоха за мен. Излезе, че Васенка Лешчински не е толкова мързелив…

Никого не интересуваше дали Мишанин лъже или действително приятелят му, за когото всъщност и той искал да докладва, го бе прекарал. Важното беше, че този отворен момък придаваше битов, а и малко комичен вид на целия чекистки кошмар. Напрежението спадаше, започваше да изглежда, че властта си позволява да се държи като пийнал домоуправител, но нищо, и до разпасалите се някой, вероятно самият Той, щеше да се добере и да възстанови реда.

Изпадайки в безсъзнание, в бълнуване и изплувайки в бодрата реалност, Никита чу края на „веселата история“ на Мишанин и в този момент напълно дойде на себе си. Може би и Вадим Вуйнович тогава, в Хабаровск, не го беше домързяло? Впрочем тази мисъл го измъчваше от първата минута на арестуването му. Нима Вадим? Нима се бе уплашил и докладвал за провокирания от самия него разговор? А може и да е бил изпратен с провокативна цел? Не, не беше възможно, Вадим с неговия рицарски кодекс на честта — провокатор и доносник? По-скоро можеше да заподозре себе си в каквото и да било, само не и такъв човек. Но всъщност…

По време на разпитите името на Вуйнович не беше изплувало нито веднъж. Побеснелите от собствената си жестокост следователи трупаха всякакви небивалици, измисляха все по-идиотски истории за предателство и шпионаж, но единственият сериозен момент, реалният повод за обвинение и разстрел, онзи разговор на балкона в ранния утринен час, в който по същество ставаше дума за въстание, беше неизвестен на следствието. Или пък? Или все още се добираха до него, искаха да го шашнат с доноса на Вадим, точно с това да сломят съпротивата му?

Днешният разпит започна с това, че всички вкупом се нахвърлилиха върху него, просто го разкъсваха. Единият смъкна колана си и го шибаше с токата по лицето, раменете и гърдите. После започнаха да прилагат „методите за активно следствие“, а сред тях и най-любимия им — притискане на тестисите и члена в дървено менгеме. Болката беше не просто непоносима, а като че ли вече и несъществуваща. Командирът на корпус несъзнателно с момчешки глас се смееше и ридаеше. Неочаквано в тясна цепнатина на нажеженото пространство се мярна Вероника, моментът, когато прокарва пръсти по този подпухнал притиснат член. После лекарят, техният лекар, му премери пулса и каза, че могат да продължат. Напъхаха го надолу с главата в тесен сандък и излязоха. Всичко изчезна, всякакъв ориентир в пространството, приготви се да умира, но неочаквано те се върнаха и гласът на лекаря произнесе: „За днес стига.“

Ето я най-сетне, дойде разплатата — за Кронщад, за Тамбов… Разплатата за страхливостта, дявол го взел, за страха да дообмисли всичко докрай, за хипнозата от революцията. Всички бяхме смелчаци заедно, обхванати от стадния инстинкт на войната, от стадната романтика, а насаме с мислите си всеки е страхливец. Така бе възникнала и сегашната сталинска хипноза. Вадим се беше оказал по-смел от мен, сам я бе преодолял. Когато отблъскваше Вадим, знаеше, че не остават никакви шансове, но все пак си пазеше кожата: ами ако се размине? Срамно беше да загине в ръцете на чекистката паплач. По-добре в Кронщад да го бе застигнал матроски куршум.

Колкото и да бе странно, но при варианта на Вадим имаше възможност за успех. Можеше да се разработят няколко тактически схеми. Според една от тях — да се изпрати в Москва батальон разузнавачи. Армейските превози по железниците бяха прекалено заплетени, никой нямаше да е наясно що за част е и накъде пътува. Батальонът пристига в Москва непосредствено преди сесията на Върховния съвет, превзема Кремъл и арестува Сталин. Според друга схема ударна група долиташе в Москва с три самолета. Ако тези варианти се провалят, можеше все пак да се направи опит за бягство, да се вдигне голямо въстание, да се освободят затворените в Колима и Приморието, да опитат да възстановят Далекоизточната република. Да предложат на Блюхер поста президент, а ако откаже, той самият да рискува или да бъде издигнат Вадим. Всички големи промени започват от нулата. Трябваше да се рискува, а не да се чака разправата…

Така си мислеше понякога командирът на корпус Градов между разпитите и всеки път в смелите си помисли стигаше до точката, в която отново и отново изскачаше предателската мисъл: ами ако Вадим все пак е бил изпратен от ЧК? Тогава всичко рухваше.

— Никита Борисович, спите ли? — произнесе деликатен глас право в ухото му.

Никита трудно обърна глава и видя Колбасев. Старши свързочникът от Балтийския флот и в килията на Лефортово отговаряше за връзката. Мястото му до тръбите на отоплението беше неприкосновено. Денонощно бе на вахта — приемаше и препредаваше послания от всички недра на затвора, изчукани по тръбите на затворническия телеграф. Никита още на свобода беше слушал за Колбасев, петербургски интелигент и колекционер на джаз. Такъв човек не можеше да не бъде прибран от чекистката метла. От една страна, изпитваш ужас как измитат от страната всичко човешки ценно, а от друга, все пак имаше и повод за гордост — споделяш една и съща съдба с подобни хора, а не с нищожества.

— Имате телеграма, Никита Борисович.

И по лицето на Колбасиев се виждаха синини и следи от разпити, но доминираха големите му светли, вечно любопитни очи на технически специалист.

— По всяка вероятност е дошла от третия етаж през санитарния блок. Чуйте я. — Снижи гласа си до възможния минимум и зашепна на ухото на командира: — За Никита Градов от брат му Кирил. Видях те на стълбището. Аз съм на третия етаж. Нашите са наред. Вероника пристигна с децата. Следствието ми приключи. Признах се за виновен. Не оставяй да те измъчват. Подписвай всичко. Целувам те, обичам те.

Никита не издържа и се разрида. Значи са прибрали и Кирка. Може би дори и Нинка. Трудно е човек да си представи, че ей така ще й простят връзките с опозицията, участието в троцкистката демонстрация. Можеха да приберат и баща им. Мисълта, че с близките му могат да вършат това, което правеха с него, беше непоносима. Край. Нашият свят се руши. Всичко ще бъде унищожено. Неочаквано в ума му изплува… от богохулника Маяковски: „Ако е истина, че те има, Боже, Боже мой, ако звездният килим от теб е изтъкан…“

Килията притихна, чувайки за пръв път онова; на което при всеки разпит се наслаждаваха следователите — необузданите детски ридания на железния командир на корпус. Колбасев стисна ръката му. Никита отговори на ръкостискането и измърмори: „Благодаря, Сергей Адамович“. Той най-после преодоля риданията и дори се понадигна, опирайки рамене в стената. „Искате ли да ви изпея нещо от Сидни Бешет?“ — попита свързочникът. Започна шепнешком да пее нещо свежо, синкопирано, с кратки барабанни сола, които наподобяваше с длани по коленете си, нещо учудващо познато.

— Що за мелодия е това, Сергей Адамович?

— „The Yellow Bonnet“ — отвърна Колбасев и продължи изпълнението си.

Да, беше същата песничка, която по цяла вечер се разнасяше от грамофона май преди тринадесет години, да, да, през двадесет и пета, ами да, разбира се, на рождения ден на мама, в Серебряни Бор, вечерта, когато Вадим откара баща му в Солдатьонковската болница, в нощта на смъртта на народния комисар Фрунзе. „Momma, buy me a yellow bonnet“ — шепнешком пееше Колбасиев, отбиваше ритъма с длани и цъкаше с език. С тези мелодии славният моряк щеше да пропадне завинаги и безследно в каторжната слуз на Русия, в изпепеляващата пустош.

Съвсем наскоро Семьон Савелиевич Стройло получи сериозно повишение в длъжност и звание, стана старши следовател и старши майор от Държавна сигурност и се прехвърли във внушителен кабинет в светая светих, на Лубянка, чието име хвърляше в ужас враговете на революцията в целия свят и всички гадове в страната.

В такъв кабинет — висок гипсов таван с великолепен дворянски полилей, два големи прозореца, позволяващи да се види широкият размах на Москва — от площада с новата станция на метрото до кулите на Кремъл, надничащи иззад струпаните покриви на Китай-город; сред тези стени — нетърпящи възражение тапети с цвят бордо, не оставящите място за възражение портрети на Ленин, Дзержински, великия Й. В. Сталин, картината на Левитан „Над вечния покой“, тази грандиозна алегория на величието на народния дух; зад това бюро — масивно, покрито със зелено сукно, с медни ъгли, преживяло всички бури, — точно тук, в цялата тази обстановка, би трябвало да се приемат посетители, да се изслушват молби, да се вниква в обстоятелствата. Уви, при жестокото засилване на класовата борба с напредването на социализма се налагаше да се занимава с черна работа и по-специално с проверка на ефективността на новите следствени методи.

Старши майорът от Държавна сигурност Стройло наближаваше четиридесетата, беше се превърнал в снажен, уверен в себе си чекистки командир, комсомолските безредици, известни ни от първите глави на романа, да не говорим за нашепванията и подхилванията на баща му отдавна се бяха изпарили. В настоящия момент го заварваме до прозореца заедно с трима младши офицери. Наслаждавайки се на краткото прекъсване в работата, те пушеха, разменяха си еврейски вицове и се хилеха. „Казват на Аврам: Авраме, твоята жена ти изневерява с нашия счетоводител. С какъв счетоводител, бясно крещи Аврам и хваща нещо тежко. Ами с един висок, черен, с очила. Аврам с облекчение въздъхва: а, това не е нашият счетоводител…“

В това време на стол в средата на кабинета седеше безпомощно отпуснат един враг на народа, военната му униформа висеше на парцали по раменете и гърдите му. С него се занимаваше един лейтенант. Хвана го за брадичката и отметна главата му назад така, че в смазаната подпухнала физиономия стана възможно да се разпознае командирът на полк Вуйнович. Лейтенантът се наведе над ухото му и прошепна със състрадание в гласа:

— Зарежи глупавото си упорство, Вуйнович! Признай и ще си отдъхнеш. Не разбираш ли, че тук ще те одерат като котка?

— Върви на майната си, гадино — мърдайки много трудно езика и устните си, отвърна Вуйнович.

Мигновено избухналата ярост изпари всички признаци на съчувствие. С ръба на дланта си лейтенантът удари затворника по шията. Стройло се обърна да види какво става и погледна часовника си.

— Почивката приключи, момчета. Време е за работа.

Седна в съответстващото на цялата обстановка кресло — в него да си с момиче на коленете — и се задълбочи в документите. Успоредно с наблюдението над дознанието се налагаше да се запознава с много приключени вече дела дали всички инструкции са спазени, налице ли са необходимите подписи: социалистическата законност трябваше да бъде на висота. Останалите офицери (тази дума, смятана преди за позорна принадлежност на „белите“, все повече се използваше) бавно се приближиха до Вуйнович. Четирима здрави мъжаги заобиколиха едва живия враг на народа. Защо толкова много за един ли? Понеже в делото на Вуйнович, изпратено още от Туркестанския военен окръг, имаше забележка: „Склонен към бунт“.

Другият майор прокара запалената си цигара пред очите на следствения и лениво провлачи:

— Хайде да продължим, Вуйнович. Добре, добре, не бъди такъв инат, хайде да поговорим. Разкажи ни за срещите си с френския военен аташе. Кой те насочи към него, къде сте били, отдавна ли те вербуваха? Всичко ли си забравил? Пак ли те подвежда паметта? Много лошо, ще се наложи малко да я поосвежим…

Арестуваха Вадим направо в диспозицията на неговата част скоро след връщането му от Далечния изток, така че нямаше как да е видял във вестниците съобщението за разобличаването и арестуването на група врагове, проникнали в командването на Специалната червенознаменна далекоизточна армия — маршал Блюхер, командира на корпус Градов и други. Остатъци от наивност го тласкаха към мисълта, че все пак може да са го прибрали за нещо реално: нали през последните месеци няколко пъти се бе срещал със старите си другари от полка, почти открито беше разговарял с тях за възможна акция на армията срещу НКВД. Как да изключеше възможността за донос — храбрите в миналото воини сега се страхуваха и от скърцането на каруца. Съмняваше се и в Никита: много тежко беше в онова утро мълчанието на командира на корпус в отговор на недвусмисления му призив. Освен всичко друго Никита имаше основание да не обича бившия си приятел, оскърбил баща му и въздишащ по жена му. Наистина той бе изключително честен и горд човек и в предишните времена подобна гнусна идея не би могла да му дойде в главата, но сега времената не бяха предишните, хората живееха на принципа „нека теб днес, а мен утре“. Какъв ти бунт, след като жалката чекистка пасмина посред бял ден пристига в разположението на военната част и пред очите на целия щаб и охраната прибира любимия командир?

По време на следствието бързо се изясни, че НКВД не знае нищо за неотдавнашните му обиколки и за сондирането на настроенията сред войските. Имаха си собствен, бездарно съчинен сценарий за някаква негова престъпна дейност. Невероятни срещи с чужди военни аташета, преговори с агенти на басмачите62 зад афганистанския кордон, а като цяло — план за откъсване на Туркестан от братското семейство на народите и за създаване на негова територия на белогвардейски емират. Съпротивата срещу това бълнуване изглеждаше на Вадим безсмислена, недодялана и унизителна, но не можеше и да не се съпротивява. Слава Богу, че не беше за нещо действително, че на тъпите чекисти не им идваше в главите да проведат истинско разследване, но все пак тези мъчения да бяха поне за нещо реално!

В Ташкент го биеха по стария начин. Заобикаляха го трима или четирима, започваха издевателски заплашителен разпит, после крещяха, сетне някой, неиздържал на коварството и наглостта на врага, го удряше с крак или юмрук по ухото, след това втори, трети и накрая се нахвърляха всички вкупом. Познаваше тези начини на разпит, беше ги виждал през гражданската, а и какво да крие — няколко пъти и той бе участвал, когато като командир на конен разузнавателен взвод докарваше в щаба на армията бели „езици“. Сега на собствения си гръб разбираш, Вадиме, какво им е било на онези „езици“.

Впрочем през Гражданската война още не бяха стигнали до „двадесет и два метода за активно следствие“, с тях командирът на полк се запозна, когато от Ташкент го преместиха за доразследване в Москва, на Лубянка. И тук упорстваше. Днес очевидно беше настъпил някакъв решителен момент, неслучайно разпитът се провеждаше не в обичайната следствена стая, а в този началнически кабинет, където зад бюрото седеше неуловимо позната зурла с чекистки чин. По всяка вероятност бяха решили да изкопчат от него желаното с най-зверски методи, а ако и сега не се пречупеше, не подпишеше документите, просто да го пратят в подземието. От съседите си в лубянската килия Вуйнович бе чул, че упорстващите в края на краищата ги разстрелват, а след това оформят делото така, както им е удобно.

И най-малкото движение му причиняваше болка. Вдигна глава и обходи с поглед четиримата следователи. Двамата, майорът и капитанът, му бяха познати от предишните разпити, те вече изпитваха към него някакви свойски, едва ли не роднински, садистични чувства. Другите двама — лейтенантите, едва днес се появиха в полезрението му. А пък този зад бюрото, старшият, сякаш не вземаше непосредствено участие и бе потопен в по-сериозни дела, но от време на време хвърляше тежък поглед и когато го срещнеш, веднага разбираш, че всичко е свършено.

Първата част на разпита премина както обикновено: повтаряне на идиотските въпроси за французите и басмачите, спорадични зашеметяващи удари по главата или в корема. После палачите решиха да запалят по цигара и след това пристъпиха към втората, по-сериозната част от „разговора“. Майорът щракна с пръсти, лейтенантът докара метална масичка на колелца — приличаше на хирургическа, но явно не беше стерилна. На нея лежаха „следствените инструменти“. Когато хвърли поглед към масичката, Вадим трепна. Два-три метода вече бяха опитвани върху него, но най-страшното предстоеше. Няма да се предам, няма да се предам! Нека да ме убият, изроди с изроди! Може пък някой от тях да не издържи и да гръмне, може да успея да грабна нечий пистолет, да стигна до прозореца, да изтръгна решетката… Всичко това като мълниеносна буря премина през съзнанието му, в следващата секунда командирът на полк скочи, замахна с крак и преобърна „хирургическата“ масичка, вдигна стола над главата си и започна да го върти, виейки диво и нечовешки като притиснат до стената звяр.

Старши майорът от Държавна сигурност Стройло с изкривено лице наблюдаваше тази сцена. За всеки случай разкопча кобура на револвера си. Ама че звяр им се падна, ама че животно! Някъде съм го срещал — погледна в документите — този Вуйнович. Мамка му, дали не беше във вилата на Градови през двадесетте години? От приятелчетата на Никитка, значи всичко беше ясно — от тях още тогава вонеше на белогвардейщина.

Единият лейтенант скочи отзад на раменете на побеснелия командир на полк. Преди да падне на пода, той все пак успя да фрасне със стола тиквата на майора. Най-после четиримата чекисти успяха да съборят този полужив бунтар. Яростта им нямаше край. Работеха с всичките си крайници, че и кратуните си пускаха в действие.

— По-леко, другари! — предупреди ги Стройло. Разбираше колегите си и им съчувстваше. По неволя ставаш звяр на тази работа. Какво да се прави, от време на време у нашите хора се събуждат някакви парадоксални емоции от допира с тази човешка паплач. И с него наскоро се бе случил не твърде приятен, ако се погледне отстрани, епизод. Беше свидетел как друга бригада разпитва една тъй наречена стара болшевичка, а всъщност еврейска гадина, продала се отдавна на италианските фашисти. Всичко си вървеше по реда, докато неочаквано дъртата кучка не откачи. Започна да държи речи: „Жандарми са ме разпитвали, но никога… никога не са вдигали ръка на жена! Белите — никога като вас! Никой никога!“ Изведнъж сякаш нещо я осени: „Само Гестапо се държи като вас! Гестаповци! Гестаповци!“ В този момент нещо се случи със старши майора от Държавна сигурност Стройло, не можа да си запази ума хладен според заветите на Феликс Едмундович, горещото му сърце твърде се разигра и малко си поизцапа чистите ръце. Втурна се, разблъска заобиколилите престъпницата другари, хвърли старицата на кушетката, запретна полата й, заголи задника й, смъкна скъпия си тежък колан със звезда на токата и заплющя с него по старите й увиснали меса. „На ти, кучко, срещи с Владимир Илич, на ти, стара вещице, Маркс и Енгелс и Готската програма!“ — и така продължи, докато негодницата не престана да вика. Неочаквано усети конвулсии, мощни конвулсии с изпразване като фонтан, както някога, в далечните дни на младостта, му се случваше при контакт с професорската дъщеря, дори му беше неловко пред другарите. Отгоре на всичкото из кабинета се разнесе непоносима смрад — и от старицата, и от самия старши майор. Не, така не става, другари, трябва да се научим на издръжливост, макар че може да бъдем разбрани — работим с утайката на човешкия род, ексцесите са неизбежни.

Чекистите щракнаха белезници на китките на Вуйнович, вързаха и краката му. С отметната назад глава командирът на полк лежеше на паркета, над него, обърната, се поклащаше картината на Левитан „Над вечния покой“. Изведнъж много остро и ясно схвана това, което се бе опитвал да внуши с боите си и не бе постигнал художникът, което не можеше да се изрази с никакви бои, с никакви думи и дори с никаква музика. Потресен от това, забрави мъките и чекистите, забрави всичко, дори Вероника, за която не забравяше дори когато не си спомняше за нея. Единственото, което пожела страстно, беше да запази мигновеното си озарение, но то моментално изчезна. Чекистите разкопчаха панталона му, измъкнаха собствеността му, нагласиха менгемето, за да използват още един от методите за „активно следствие“. Работеха само тримата. Четвъртият, единият от младите лейтенанти, повръщаше в мивката в ъгъла. Стройло прибра всичките си папки в едно чекмедже на бюрото и ги заключи. Отгоре остана само делото на Вуйнович, разтворено на машинописна страница с отделен ред най-долу: „Признавам, че заключението на следствието е правилно.“ Необходима беше същинска дреболия — подписът на следствения, и заради такава дреболия се разиграваше целият този цирк, с рев, с борба, с острата миризма на недосмляна от лейтенанта храна.

Излизайки, Стройло каза на офицерите:

— Продължавайте, другари, не спирайте, докато гадът не подпише.

Още една важна работа предстоеше на Стройло през този ден — да огледа новото обзавеждане в сектора, където се изпълняваше висшата мярка за пресичане на престъпната дейност. Слезе на едно от подземните равнища на Лубянка, премина по система от коридори и стигна до обикновена врата, зад която се намираше секторът за разстрели. Разбира се, осъдените на смърт ги водеха дотук по друг път, а тази врата беше предназначена за персонала. Зад нея всичко блестеше, чисто и прясно боядисано. В стаята за почивка двама сержанти играеха на шашки. Тихо свиреше радио — оперетата „Мамзел Нитуш“. Като измина петнадесетина метра по коридора, Стройло стигна до същинските „производствени“ помещения. Всичко беше изпълнено на високо равнище. Ето я просторната чакалня за осъдените. Оттук един по един ще се насочват към килията за екзекуция и ще застават с лице към стената и с тил към стрелец, който се намира в специална кабинка. Процедурата почти напомняше нещо медицинско, нещо от рода на рентгеноскопия. Зад стъклото трябваше да седи помощник, който включва монтиран наблизо автомобилен двигател за заглушаване на изстрелите и на други нежелани звуци, по-специално пропагандни привиквания, пред които някои врагове не се спират дори в последния си миг. Резултатите от дейността, тоест телата, ще се преместват от помещението за екзекуция в стая с ниска температура и там ще се натрупват до пристигането на специалния транспорт. Той ще се приближава на заден ход до прозореца към вътрешния двор. През прозореца по наклонен улей телата ще се плъзгат право в каросерията и после ще се транспортират в необходимото направление. След като огледа всички помещения и приспособления, Строило остана доволен: дори и в тази работа трябваше да се придържат към съвременните хуманни норми.

Вече беше излязъл от ремонтирания сектор за разстрели, когато доведоха първата партида клиенти: дузина мъже, събрани от различни московски затвори. Сред тях бе вече познатият ни шегаджия Мишанин. Така и не беше схванал докрай колко сериозно е случващото му се приключение.

— Не е лоша банята, момчета! — опитваше се да се държи бодро той в чакалнята. — Да се събличаме ли?

— Седи и не мърдай! — ревна му конвойният.

Дойде дежурният офицер. Сержантите зарязаха играта и тръгнаха да си вършат работата.