Полунощ

10

Деймън се катереше по дървената решетка, покрита с красиви увивни рози, под прозореца на спалнята на принцеса Жезалин д’Обинье — много богато, красиво момиче, от което всички се възхищаваха. А съгласно книгата, която си бе купил, тя била с най-синята кръв в Тъмното измерение. Всъщност според слуховете, които се носеха сред местните, самият Сейдж я бе превърнал във вампир преди две години и й бе подарил този прекрасен малък замък, където живееше. Макар да приличаше на изящно бижу, малкият замък вече бе изненадал Деймън с няколко проблема. Единият бе телената ограда с наточени като острие на бръснач шипове, на които съдра коженото си яке; вторият — необичайно ловък и упорит пазач, когото се наложи със съжаление да удуши; третият — вътрешният ров, пълен с вода, едва не го свари неподготвен; и за капак няколко кучета, които той нагости с лакомството на Сейбър — използва сънотворния прах на госпожа Флауърс, донесен предвидливо от Земята. Щеше да бъде по-лесно да ги отрови, но Жезалин се славеше с обичта си към животните, а той имаше нужда от нея поне за три дни. Това би трябвало да е достатъчно дълго, за да се превърне във вампир — ако през тези дни тук нямат други занимания.

Сега, докато се катереше безшумно нагоре по решетката, прибави мислено дългите бодли на розата към списъка с неудобства. Освен това репетираше първата си реч пред Жезалин. Тя беше — и винаги щеше да остане — на осемнайсет. Но беше млада осемнайсетгодишна, защото имаше само две години опит като вампир. Неканеният гост се успокояваше с тази мисъл, докато напредваше към прозореца.

Съвсем тихо, в случай че вътре имаше животни пазачи, Деймън разтвори една по една полупрозрачните черни завеси, които предпазваха стаята от кървавочервената светлина. Ботушите му потънаха в дебелия черен килим. След като се измъкна и от последната завеса, Деймън видя, че цялата спалня е декорирана в една тоналност от някой „експерт“ по контраста. Кехлибарено черно и много тъмносиво, почти черно.

Хареса му.

В спалнята имаше огромно легло, което едва се виждаше сред талазите полупрозрачни черни завеси. Единственият начин да се приближи към него, бе откъм долния край, където прозирните завеси бяха по-тънки.

Застанал сред притихналата като катедрала просторна спалня, Деймън гледаше към слабата фигура, очертана под черните копринени чаршафи, сред безброй пръснати наоколо малки възглавнички.

И тя беше бижу като замъка. Фини кости. Приличаше на заспал ангел. Блестяща река от пламтящи червени коси се стелеше около нея, като ален поток върху черните чаршафи. Приличаше малко на Бони.

Деймън беше доволен.

Измъкна същия нож, който бе допрял до гърлото на Елена, и само за миг се поколеба — но не, сега не бе времето да мисли за златната топлина на Елена. Всичко зависеше от това дете с нежни рамене пред него. Опря върха на ножа към гърдите си, съзнателно избирайки място по-встрани от сърцето си, в случай че се наложи да се пролее кръв… и се закашля.

Нищо не се случи. Принцесата, облечена в черна ефирна нощница, която разкриваше слабите й ръце, деликатни и бледи като порцелан, продължаваше да спи. Деймън забеляза, че ноктите на малките й пръсти са лакирани в същия ален цвят като косата й.

Двете големи свещи, поставени в черни свещници, изпускаха упойващ аромат, а освен това служеха за часовници — колкото по-надолу изгаряха, толкова по-лесно се определяше кое време е. Светлината беше идеална — всичко беше идеално, освен факта, че Жезалин още спеше.

Деймън се изкашля отново, този път по-високо, и побутна леглото.

Принцесата се събуди, изправи се рязко в леглото, като в същото време извади две тънки ками от ножници в косите си.

— Кой е? Има ли някой там? — Озърташе се във всички посоки, но не и в правилната.

— Само аз съм, Ваше Височество. — Деймън говореше с нисък, но пресеклив глас, все едно измъчван от отчаян и несподелен копнеж. — Не бива да се страхувате — додаде, след като тя най-после погледна в правилната посока и го видя. Той коленичи в другия край на леглото.

Малко бе сгрешил в преценката. Леглото беше толкова голямо и високо, че гърдите и ножът бяха доста под полезрението на Жезалин.

— Тук съм, за да отнема живота си — заяви доста високо, за да е сигурен, че принцесата ще разбере какво става.

След миг или два главата на Жезалин надникна над долния край на леглото. За да запази равновесие, ръцете й бяха широко отворени, а слабите й рамене — свити към тялото. От това разстояние той видя, че очите й са зелени — преливащи нюанси на зеленото, с много различни пръстени и точици.

Отначало тя само изсъска и вдигна камите в ръцете си, чиито пръсти бяха лакирани в алено. Деймън започна да се отегчава от нея. Скоро щеше да научи, че всичко това не е необходимо; че всъщност в действителния свят е излязло от мода още преди десетилетия и все още беше живо единствено благодарение на долнопробни романи и стари филми.

— Тук, в краката ви, ще се пронижа — рече той отново, за да е сигурен, че не е пропуснала нито сричка или смисъла на цялата постановка.

— Ти… себе си? — Погледна го подозрително. — Кой си ти? Как влезе тук? Защо ще правиш подобно нещо?

— Дойдох тук, воден от лудостта си. Направих го от лудост, с която повече не мога да живея.

— Каква лудост? И сега ли ще го направиш? — попита принцесата с интерес. — Защото, ако не го направиш, ще трябва да повикам стражата и… чакай малко — спря се тя.

Грабна ножа му, преди той да успее да й попречи, и прокара език по него.

— Това е метално острие — заключи и му го подхвърли обратно.

— Зная. — Деймън сведе глава, така че косата да скрива очите му, и промълви измъчено: — Аз съм… човек, Ваше Височество.

Наблюдаваше я скришом през миглите си и видя как лицето на Жезалин се оживи.

— Помислих си, че си само някой слаб, безполезен вампир — продума някак разсеяно. — Но сега, като те гледам по-внимателно… — Върхът на розовия й език, нежен като листо на роза, се стрелна навън и облиза устните й. — Няма смисъл да се погубва хубавото, нали?

Тя наистина приличаше на Бони. Казваше точно това, което мислеше в мига, в който й хрумнеше. В гърдите му се надигна смях.

Изправи се отново, погледна момичето върху леглото с целия плам и страст, на които бе способен и… усети, че не е достатъчно. Мисълта за истинската Бони, сама и нещастна… ами, охлади яко страстта му. Но какво друго можеше да направи?

Изведнъж го осени какво да стори. Преди малко, когато се бе възпрял да мисли за Елена, бе потушил всякаква искрена страст или желание. Ала той правеше всичко това не само заради себе си, но и заради Елена. Елена не би могла да бъде неговата принцеса на мрака, ако той не може да е нейният принц.

Този път, когато сведе поглед към принцесата, беше различно. Усети как атмосферата се промени.

— Ваше Височество, нямам право дори да говоря с вас — рече той, като нарочно сложи обутия си в ботуш крак върху извитата метална рамка на леглото. — Вие не по-зле от мен знаете, че можете да ме убиете само с един удар… да кажем, ето тук — посочи едно място под челюстта, — но вие вече сте ме убили…

Жезалин изглеждаше смутена, но го слушаше.

— … с любов. Влюбих се във вас в мига, в който ви съзрях. Бихте могли да прекършите врата ми или — както бих казал, ако ми позволите да докосна уханната ви бяла ръка — бихте могли да увиете тези пръсти около шията ми и да ме удушите. Умолявам ви да го сторите.

Жезалин изглеждаше все по-озадачена, но и развълнувана. С пламнало лице протегна малката си ръка към Деймън, но очевидно без никакво намерение да го души.

— Моля ви, направете го — подкани я с жар Деймън, без да откъсва очи от нейните. — Това е единственото, за което ви моля: да ме убиете сама, вместо да викате стражата. Нека прекрасното ви лице да е последното, което ще видя, преди да издъхна.

— Ти си болен — реши Жезалин, все още объркана. — Имаше и други с помрачени умове, които успяха да преминат през първата стена на замъка ми… макар че никога не стигнаха до покоите ми. Ще те оставя на грижите на лекарите, за да те излекуват.

— Моля ви — продължи Деймън, който си бе проправил път през последните полупрозрачни черни завеси и сега се надвеси над седналата принцеса. — Дарете ме с мигновена смърт, вместо да ме оставите всеки ден да умирам по малко. Не знаете какво направих. Не мога да спра да ви сънувам. Когато излизахте от замъка, ви следвах от магазин в магазин. В момента вече умирам, запленен от благородството и сияйната ви красота, знаейки, че съм единствено прах под краката ви. Никой лекар не може да излекува това.

Жезалин явно мислеше усилено. Очевидно никой досега не й бе говорил по този начин.

Зеленият й поглед бе прикован в устните му, като долната все още кървеше.

Деймън се засмя безразлично.

— Един от пазачите ви ме залови и много добросъвестно се опита да ме убие, преди да достигна до вас и да наруша съня ви. Боя се, че се наложи да го убия, за да проникна тук — призна си той, застанал между едната висока свещ и момичето в леглото, така че сянката му да пада върху нея.

Очите на Жезалин се разшириха и тя го погледна одобрително, макар да изглеждаше все така крехка и уязвима.

— Раната кърви — прошепна. — Бих могла…

— Можете да направите всичко, което пожелаете — окуражи я Деймън, а устните му се извиха в капризна усмивка. Вярно беше. Наистина можеше.

— Тогава ела тук. — Тя потупа мястото до най-близката възглавница върху леглото. — Как се казваш?

— Деймън — отвърна той, свали якето си, излегна се върху леглото и с обигран маниер подпря брадичка върху единия си лакът.

— Само Деймън?

— Можете дори да го съкратите още. Сега съм никой, само Срам — отвърна той, като отново извика в съзнанието си образа на Елена и вложи още по-хипнотична сила в погледа си, прикован в очите на Жезалин. — Бях вампир — могъщ и горд — на Земята — но бях подмамен от едно китсуне… — Разказа й изопачена версия на историята на Стефан, като пропусна Елена, както и всички глупости за мечтата отново да бъде човек. Заяви, че след като избягал от затвора, където загубил вампирската си същност, решил да сложи край на живота си като човек.

Но в този момент видял принцеса Жезалин и си помислил, че ако й стане верен слуга, ще може да се примири с тъжната си участ. Уви, въздъхна Деймън, това само подхранило срамните му чувства към Нейно Височество.

— И сега моята лудост ме тласна да проникна в покоите ви и да се осмеля да ви заговоря. Нека, Ваше Височество, участта ми послужи за пример, който ще накара останалите злосторници да треперят. Заповядайте да ме изгорят, да ме бичуват с камшик и разкъсат тялото ми на четири, забучете главата ми на копие за назидание на онези, които биха замислили да ви причинят зло. Нека съдбата ми ги накара да предпочетат да ги изпепели огън, отколкото да ви доближат.

Докато говореше, се бе настанил на леглото до нея и се бе навел леко назад, за да открие голия си врат.

— Не бъди глупав — промълви задавено Жезалин. — Дори най-незначителният от слугите ми иска да живее.

— Навярно тези, които никога не са ви виждали отблизо. Слугите в кухнята или конярчетата — но аз не мога да живея, знаейки, че никога не ще ви имам.

Принцесата плъзна поглед по Деймън, изчерви се, втренчи се за миг в очите му… и сетне го ухапа.

— Ще заведа Стефан в зимника — каза Елена на Мередит, която попиваше сърдито с палец сълзите в очите си.

— Знаеш, че не можем да го направим. След като полицаите са в къщата…

— Тогава аз ще го направя…

— Не можеш! Знаеш, че не можеш, Елена, иначе нямаше да дойдеш при мен!

Елена погледна внимателно приятелката си.

— Мередит, ти през цялото време даваше доброволно кръв — прошепна. — Никога не си изглеждала дори малко притеснена…

— Той взимаше съвсем малко — винаги по-малко от мен, отколкото от останалите. И винаги от ръката ми. Все едно ми взимаха кръв в болницата. Не беше проблем. Дори не беше толкова лошо с Деймън, докато бяхме в Тъмното измерение.

— Но сега… — Елена примигна. — Сега какво?

— Сега — заговори Мередит с отнесено изражение — Стефан знае, че аз съм ловец убиец. Че дори имам бойно копие. И сега аз трябва да… се подчиня на…

Елена изтръпна от побилите я тръпки на ужас. Имаше чувството, че Мередит се отдалечава от нея.

— Ловец убиец? — повтори озадачено. — И какво е това бойно копие?

— Сега няма време да ти обяснявам! О, Елена…

Ако план А беше Мередит, а план Б — Мат, наистина нямаше избор. План В трябваше да бъде самата Елена. И без това кръвта й бе много по-силна, отколкото на който и да е друг, толкова пълна със Сила, че на Стефан щеше да му е нужно само…

— Не! — прошепна Мередит в ухото на Елена, като някак си успя да изрече думата, без да съска. — Слизат по стълбите. Трябва да намерим Стефан сега! Ще му кажеш ли, че ще се срещнем в малката спалня зад салона?

— Да, но…

— Направи го!

А аз все още не зная какво представлява това бойно копие, каза си Елена, като позволи на приятелката си да я хване за ръцете и да я побутне към спалнята. Но зная как звучи „ловец убиец“ и определено не ми харесва. А онова оръжие — в сравнение с него един кол изглежда като пластмасов нож. При все това изпрати телепатично послание на Стефан, който следваше полицаите надолу по стълбите: Мередит ще ти даде достатъчно кръв, за да можеш да им въздействаш чрез внушението. Няма време за спор. Ела бързо тук и за бога, опитай се да изглеждаш весел и уверен.

Стефан не изглеждаше готов да се подчини. Не мога да взема достатъчно, за да се докоснат съзнанията ни. Това може…

Елена изгуби търпение. Беше изплашена; беше изпълнена с подозрения към една от двете си най-добри приятелки — ужасно чувство — и беше отчаяна. Имаше нужда Стефан да направи това, което му казваше. Ела тук по-бързо!, гласеше посланието й, но явно го бе връхлетяло с цялата мощ на чувствата й, защото той внезапно стана загрижен и нежен. Идвам, любима, отвърна просто.

Докато полицайката претърсваше кухнята, а колегата й — всекидневната, Стефан пристъпи прага на стаята за гости на първия етаж, където имаше едно разхвърляно легло. Лампите бяха угасени, но с нощното си виждане различаваше идеално Елена и Мередит, застанали до завесите. Мередит бе обвила сковано ръце около себе си като скачач на бънджи, който се страхува от височини.

Вземи колкото ти е нужно, но без да й причиниш трайни увреждания — и се опитай да я приспиш. И не навлизай прекалено дълбоко в съзнанието й…

Ще се погрижа за това. Ти по-добре излез в коридора, нека видят поне един от нас, любов моя, отвърна Стефан безмълвно. Очевидно Елена бе едновременно изплашена за приятелката си и изпълнена с желание да я закриля и много бързо се бе озовала във вихъра на организаторската си стихия. Обикновено това беше добре, защото, ако имаше нещо, от което Стефан разбираше — дори и да бе единственото, — то бе вземането на кръв.

— Искам да помоля за мир между нашите семейства — рече той и протегна ръка към Мередит. Тя се поколеба и Стефан, колкото и усърдно да се стараеше да не го прави, не можа да не чуе мислите й, все едно бяха малки създания, спотаили се в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието й. На какво се бе посветила тя? Какъв смисъл влагаше той в думата семейство?

Това наистина е само формалност, каза й той, опитвайки се да завоюва позиции на друг фронт: да я накара да приеме докосването на мислите му до нейните. Никога не съм имал нищо против.

— Не — отвърна Мередит. — Важно е. Искам да ти вярвам, Стефан. Само на теб, но… не разполагах с копието, преди Клаус да умре.

Мисълта му препусна.

— Тогава ти не си знаела каква си…

— Знаех. Но родителите ми никога не са били действащи ловци. Дядо ми каза за копието.

Стефан изпита прилив на неочаквано удоволствие.

— Значи сега дядо ти е по-добре?

— Не… донякъде. — Мислите на Мередит бяха объркани. Гласът му се промени, каза си тя. Стефан наистина се зарадва, че дядо е по-добре. Дори повечето хора не биха се загрижили — не и наистина.

— Разбира се, че ме е грижа — увери я Стефан. — От една страна, той помогна да спасим живота на всички ни… както и града. От друга, е много смел мъж — трябва да е бил, — за да оцелее след нападение на един от Древните.

Внезапно студената ръка на Мередит се обви около китката му и думите потекоха от устата й толкова бързо, че Стефан едва ги разбираше. Но зад тези думи мислите й бяха ясни и точни и чрез тях той разбра смисъла.

— За това, което се е случило, когато съм била много малка, зная само от това, което са ми разказвали. Родителите са ми споделяли някои неща. Те смениха рождения ми ден — всъщност промениха деня, в който го празнувахме, — защото един вампир нападнал дядо ми, след което дядо ми се опитал да ме убие. Винаги все това разказваха. Но откъде са могли да знаят? Не са били там — поне така твърдят. И кое е по-вероятно: че дядо ме е нападнал или че го е сторил вампирът? — Тя млъкна. Дишаше тежко и трепереше като сърна, уловена в гората. Уловена и обречена, неспособна да избяга.

Стефан постави стоплената си длан върху студената ръка на Мередит.

— Аз няма да те нападна — рече просто. — И няма да разравям никакви стари спомени. Става ли?

Девойката кимна. След пречистващата й история Стефан разбираше, че няма желание да се впуска в многословие.

— Не се страхувай — промърмори. Изпращаше мислено същата успокояваща фраза към съзнанието на многото животни, които бе преследвал в Олд Уд. Всичко е наред. Няма причина да се боиш от мен.

Тя не можеше да не се страхува, но Стефан я успокои, както успокояваше горските животни, докато я притегляше към най-тъмните сенки в стаята, шепнейки й ласкави думи, въпреки че кучешките му зъби му крещяха да я ухапе. Трябваше да отметне горния край на блузата й, за да оголи дългата й, мургава шия. Докато го правеше, утешителните му думи се превърнаха в гальовни звуци, сякаш приласкаваше бебе.

И накрая, когато дишането на Мередит се забави и стана равномерно, а очите й се притвориха, Стефан много внимателно плъзна по артерията й изтръпналите си от болезнен копнеж кучешки зъби. Мередит едва трепна. Той докосна нежно повърхността на съзнанието й, виждайки само това, което вече знаеше за нея: живота й с Елена, Бони и Каролайн. Купоните в училище, планове и амбиции. Пикници. Вирът, където плуваха. Смях. Умиротворение, което се разпростираше като голямо езеро. Необходимостта от спокойствие, от контрол. И всичко това се простираше назад във времето, докъдето можеше да си спомни…

Най-далечните глъбини на спомените й бяха в средата… където имаше дълбоко езеро, хлътнало като в падина. Стефан си бе обещал, че няма да навлиза твърде навътре в съзнанието й, но беше придърпан, безпомощен, все едно повлечен от шеметен бързей. Водите се затвориха над главата му и той потъваше със страшна скорост към самите дълбини на второто езеро, което обаче не беше образувано от умиротворение, а от гняв и страх.

И тогава видя какво се бе случило, какво се случваше, какво щеше винаги да се случва — там, в застиналата сърцевина на Мередит.