Полунощ

29

— Хей! — извика Деймън отвън. — Някой видя ли това?

Само Елена го бе видяла. Стефан и Бони бяха със затворени очи; Бони беше увита в одеяла и сгушена до Елена. Бяха спуснали всички завеси на носилката, с изключение на една.

Но Елена гледаше през единствения прозорец и бе видяла как наоколо се стели мъгла — отначало като на фъндъци, постепенно се сгъстяваше в дълги воали, докато накрая отвсякъде ги обгърнаха все едно плътни одеяла. Струваше й се, че съзнателно са били отрязани дори от опасното Тъмно измерение, че преминават границата към едно място, за което не би трябвало да знаят, още по-малко да влизат.

— Откъде сме сигурни, че се движим в правилна посока? — изкрещя Елена към Деймън, след като Стефан и Бони се събудиха. Радваше се, че отново може да говори.

— Търгите знаят — извика й Деймън в отговор. — Веднъж, след като им е дадена посока, те я следват, докато някой не ги спре или…

— Или какво? — викна Елена.

— Или докато стигнем до някое такова място.

Очевидно беше уловка, но нито Елена, нито Стефан имаха сили да устоят на изкушението — особено след като спря търгът, който яздеха.

— Остани тук — заръча Елена на приятелката си. Бутна завесата и установи, че гледа доста отвисоко към бялата земя. Боже, тези търги наистина бяха големи. В следващия миг Стефан вече бе на земята и протягаше ръце към нея.

— Скачай!

— Не можеш ли да дойдеш горе и да прелетим заедно разстоянието до долу?

— Съжалявам, но нещо в това място възпира Силата.

Елена не изгуби време в размишления. Хвърли се във въздуха, а Стефан я улови. Тя се вкопчи инстинктивно в него и почувства познатото спокойствие на прегръдката му.

— Хайде да погледнем това — подкани я Стефан.

Стигнаха до мястото, където земята свършваше и мъглата се разделяше като завеси от двете страни. Точно пред тях се виждаше замръзнало езеро. Сребристо замръзнало езеро с почти идеално кръгла форма.

— Огледалното езеро? — попита Деймън и наклони глава на една страна.

— Винаги съм смятал, че е измислица — промълви Стефан.

— Добре дошъл в света на приказките на Бони.

Огледалното езеро представляваше огромно замръзнало водно пространство, образувало дебел лед точно под краката им, или поне така изглеждаше. Наистина приличаше на огледало — дамско огледало, след като си духнал леко върху него.

— Но какво ще стане с търгите? — попита Елена, или по-скоро прошепна. Несъзнателно шепнеше. Притихналото езеро я потискаше, както и отсъствието на всякакви природни звуци: не се чуваха песни на птици, нито шумолене сред храстите — нямаше никакви храсти! Никакви дървета! Само мъгла, заобикаляща от всички страни замръзналата вода.

— Търгите — повтори малко по-високо Елена. — Те не могат да ходят върху това!

— Зависи колко е дебел ледът — изтъкна Деймън и я озари със сияйната си усмивка. — Ако е достатъчно дебел, за тях ще е като вървенето по земята.

— А ако не е?

— Хмм… Дали търгите умеят да плуват?

Елена го стрелна раздразнено с поглед и се извърна към Стефан.

— Ти какво мислиш?

— Не зная — отвърна Стефан замислено. — Те са много големи животни. Нека да попитаме Бони за децата в приказката.

Бони, все още увита в одеяла, бе започнала да събира ледени късчета, докато вървяха. Погледна мрачно езерото.

— В историята нямаше подробности — каза тя. — Само се казваше, че слизат надолу, надолу, надолу, и че трябва да преминат изпитания за смелостта си и… и… интелекта… преди да стигнат там.

— За щастие — усмихна се Деймън, — аз притежавам достатъчно количество и от двете, за да компенсирам липсата им у брат ми…

— Престани, Деймън! — избухна Елена. В мига, в който зърна усмивката, се извърна към Стефан, притегли го надолу към себе си и започна да го целува. Знаеше, че Деймън ще ги види, когато се обърне отново към тях — тя и Стефан, сключени в прегръдка, Стефан, който едва ли съзнаваше всичко казано. Поне можеха да се докосват с мислите си. Освен това беше много любопитно, каза си Елена, да усеща топлите устни на Стефан, когато всичко наоколо в света е студено. Погледна набързо към Бони, за да се увери, че не я е разстроила, но момичето изглеждаше доста весело.

И колкото повече отблъсквам Деймън, толкова тя е по-щастлива, помисли си Елена. О, Господи… това вече е проблем.

— Бони, трябва спокойно да избереш — заговори Стефан тихо. — Не се опитвай да използваш смелостта или интелекта си, или каквото и да било. Осланяй се само на инстинкта и чувствата си.

Бони се извърна към търгите, после погледна към езерото.

— Оттук — заяви тя без колебание и посочи право през езерото.

— По-добре да вземем в раниците някои от загряващите камъни, гориво и неприкосновен хранителен запас — каза Стефан. — Така, ако се случи най-лошото, ще разполагаме поне с най-необходимото.

— А и така ще намалим товара на търгите — изтъкна Елена, — макар и малко.

Струваше им се престъпление Бони да носи раница, но тя настоя. Накрая Елена напълни една само с топли, удивително леки кожени дрехи. Останалите носеха кожи, храна и тор — изсушени животински изпражнения, които от сега нататък щяха да са единственото им гориво.

Отначало беше трудно. Елена бе имала две преживявания върху лед и имаше причина да е предпазлива — но едно от тях едва не беше фатално за Мат. Тя беше готова да скочи и да се завърти при всяко изпукване — признак, че ледът се пропуква. Но нямаше изпуквания; нито плисък на вода около ботушите й.

Всъщност търгите сякаш бяха най-пригодени да вървят по замръзнал лед. Краката им бяха все едно с въздушни възглавници и можеха да се разпростират още почти наполовина от нормалния им размер, като по този начин не оказваха прекалено силен натиск върху леда.

Прекосяването на езерото по този начин ставаше бавно, но Елена не виждаше нищо застрашително. Това беше най-гладкият и хлъзгав лед, върху който някога бе стъпвала. Ботушите й сякаш сами искаха да се пързалят.

— Хей, вижте! — Бони се носеше, все едно се намираше върху ледена пързалка — напред, назад и настрани. — Много е забавно!

— Не сме тук за забавление! — изкрещя й Елена. Страшно й се искаше и тя да опита, но се боеше да не нареже леда — дори да го одраска. Освен това Бони изразходваше два пъти повече енергия, отколкото бе нужно.

Смяташе да извика на Бони и да й го каже, когато Деймън с раздразнен глас изтъкна всичко, което бе мислила и тя, та дори и още няколко подробности.

— Не сме тръгнали на увеселително пътешествие — изрече рязко, — а заради съдбата на града ви.

— Сякаш на теб ти пука — промърмори Елена, обърна му гръб и докосна ръката на нещастната Бони. Искаше едновременно да утеши приятелката си и да постави Деймън на мястото му. — Бони, усещаш ли нещо магическо в това езеро?

— Не. — Но в следващия миг изглежда въображението на Бони заработи на високи обороти. — Но може би тъкмо тук се събират мистериите на двете измерения и използват леда като истинско вълшебно огледало, за да виждат далечни места и разни други неща.

— А може би и двете — съгласи се Елена, тайно развеселена, но Бони кимна сериозно.

И тогава се чу. Звукът, който Елена чакаше.

Не беше далечен тътен, който можеше да се пренебрегне или обсъди. Вървяха на една ръка разстояние един от друг, за да не натоварват леда, а търгите ги следваха от двете страни — като ято гъски без водач.

Този шум беше ужасяващо изпукване, като пистолетен изстрел. Разнесе се още веднъж почти веднага, като плющене на камшик, последвано от трошене.

Идваше отляво на Елена, откъм страната на Бони.

— Пързаляй се, Бони! — изкрещя Елена. — Пързаляй се колкото може по-надалеч. Извикай, когато видиш земя.

Бони не попита нищо. Понесе се напред като олимпийска състезателка по кънки бягане, а Елена бързо се извърна.

Беше Бираз, животното, за което Елена бе разпитала Пелат. Единият й заден крак бе хлътнал в леда, а докато се опитваше да го измъкне, все повече лед се пукаше.

Стефан! Чуваш ли ме?

Едва. Идвам при теб.

Да — ела достатъчно близо, за да въздействаш върху търга.

Да въздействам върху…?

Накарай я да се успокои, опитай се да я упоиш, каквото и да е. Тя троши леда, а така ще е още по-трудно да я измъкнем!

Този път имаше пауза, преди да дойде отговорът на Стефан. Обаче тя знаеше, по едва доловимото ехо, че той говори телепатично с някой друг. Добре, любима, ще го направя. Ще се погрижа и за търгите. Ти последвай Бони.

Той лъжеше. О, не че лъжеше, но криеше нещо от нея. Деймън беше този, на когото изпращаше мислите си. Те й се подиграваха. Нямаха намерение да помогнат.

В този миг тя чу пронизителен писък — не много далеч. Бони бе изпаднала в беда — не! Бони бе открила земя!

Елена не губи нито секунда. Захвърли раницата върху леда и се плъзна по леда обратно към търга.

Ето го, толкова огромен, толкова нещастен, толкова безпомощен. Създанието, което ги бе превело в безопасност до тук, предпазвайки ги от дяволските чудовища в Тъмното измерение — огромното му туловище сега се бе обърнало срещу него. Елена усети как гърдите й се стягат, все едно носеше корсет.

Но докато го наблюдаваше, животното се успокояваше. Тя се отказа от опитите да измъкне левия му заден крак от леда, но по този начин спря и по-нататъшното напукване на леда.

Сега Бираз се бе привела, опитвайки се да попречи останалите й три крака да потънат. Проблемът беше, че се опитваше прекалено усилено, а нямаше откъде да се оттласне, тъй като наоколо нямаше нищо друго, освен пропукващ се лед.

— Елена! — Стефан сега бе съвсем наблизо. — Не приближавай!

Но докато го изричаше, тя видя Знак. Само на няколко метра върху леда лежеше остенът, който Пелат използваше, за да подкара животните.

Вдигна го, без да спира да се пързаля, и тогава съзря и втория Знак. Червеното сено и оригиналното покривало за сеното — огромна мушама — лежаха зад търга. Заедно образуваха широка пътека, която не беше нито мокра, нито хлъзгава.

— Елена!

— Ще стане лесно, Стефан!

Девойката измъкна чифт сухи чорапи от джоба си и ги опъна върху ботушите. Пъхна остена в колана си. После се впусна в бягането на живота си.

Ботушите й бяха кожени, отдолу с нещо като кече, а в комбинация с чорапите, се захващаха за мушамата и я изтласкваха напред. Тя се наведе, искаше й се Мередит да е тук и да остави на нея да се справя с всичко, но в същото време приближаваше все повече. После видя края на мушамата и зад него плуващите късове лед.

Прецени, че не е невъзможно да се изкачи върху търга. Задницата му бе ниско долу, приличаше на динозавър, потопен до половината в асфалтова яма, но после гръбнакът му плавно се издигаше. Ако можеше по някакъв начин да се приземи там…

Две стъпки до скока. Една стъпка до скока.

СКОК!

Елена се оттласна с десния крак, прелетя във въздуха за цяла една вечност и… падна във водата.

Мигом се намокри цялата от главата до петите, а шокът от ледената вода бе непоносим. Все едно стотици ледени шишове се забиха в нея. Полепналата по лицето й мокра коса я заслепи, отне дъха й, сякаш вселената замря.

С последно усилие на волята успя да отлепи косата от устата и очите си. Осъзна, че се намира съвсем малко под повърхността на водата. Трябваше само малко да се изтласка нагоре, докато устата й изскочи на повърхността и поеме глътка от божествения въздух. След това се закашля.

Първия път, помисли си тя, спомняйки си старото суеверие, че давещият се ще се надигне три пъти, а после ще потъне завинаги.

Ала колкото и да беше странно, тя не потъна. В бедрото й пулсираше тъпа болка, но тя не потъваше.

Бавно, много бавно осъзна какво се е случило. Беше пропуснала задницата на търга, но се бе приземила върху дебелата опашка на влечугото. Една от назъбените перки я бе порязала, но иначе беше стабилна.

Така че… сега… трябваше само да се изкачи върху търга, заключи бавно. Всичко изглежда ставаше бавно заради ледените късове, които плуваха около раменете й.

Елена вдигна ръката си в кожена ръкавица и се протегна към съседната стърчаща перка. Въпреки че мокрите й дрехи бяха натежали, в същото време водата поддържаше част от тежестта й и Елена успя да се издигне до следващата перка. И до следващата. И накрая се показа задницата — сега трябваше да бъде много внимателна, защото повече нямаше къде да се хване. Вместо това се улови за дръжките на седлото, лявата й ръка напипа нещо. Скъсан ремък от тези, с които бе закрепено платнището със сеното.

Лоша идея, както се оказа впоследствие.

За няколко минути, които определи като най-ужасните в живота си, бе засипана със сено, бомбардирана с камъни и почти задушена от прахта на стари животински изпражнения.

Когато накрая всичко свърши, тя се огледа, кашляйки и кихайки, и откри, че все още е върху търга. Остенът се бе счупил, но бе останало достатъчно, за да го използва. Стефан питаше като обезумял, на глас и телепатично, дали е добре. Бони се пързаляше напред–назад като феята Тинкърбел, докато Деймън я обсипваше с ругатни и крещеше да се върне на земята и да остане там.

Междувременно Елена се придвижваше сантиметър по сантиметър по задницата на търга. Пропълзя покрай смачканата кошница с провизиите. Най-накрая стигна до най-издигнатата част от гърба на животното и се нагласи точно зад огромната му глава, там, където би трябвало да седи ездачът.

Мушна с остена търга зад ушите.

— Елена! — извика Стефан, а след това й изпрати телепатично: Елена, какво се опитваш да направиш?

— Не зная! — изкрещя му тя в отговор. — Опитвам се да спася търга!

— Не можеш! — Деймън прекъсна отговора на Стефан с глас, съперничещ си по студенина и скованост с това зловещо място.

— Тя може да се справи! — заяви пламенно Елена. Тъкмо защото самата тя се съмняваше дали животното би могло. — Можете да й помогнете, като дръпнете юздата.

— Няма смисъл! — викна Деймън, завъртя се кръгом и се отдалечи бързо в мъглата.

— Аз ще се опитам. Хвърли я пред нея — рече Стефан.

Елена му хвърли плетената юзда колкото можа по-надалеч. Стефан трябваше да изтича до края на леда, за да я сграбчи, преди да падне. После я вдигна триумфално:

— Улових я!

— Добре, дърпай! Дай й посока за начало!

— Разбрано!

Елена отново смушка Бираз зад дясното ухо. Откъм животното се разнесе приглушено буботене, после нищо. Елена виждаше, че Стефан дърпа силно юздата.

— Хайде — заповяда Елена и шибна силно търга с остена.

Търгът повдигна гигантския си крак, отпусна го напред върху леда и се напрегна. В същия момент Елена го плесна зад лявото ухо.

Това бе критичният момент. Ако успее да попречи на Бираз да строши леда между задните си крака, навярно имаха шанс.

Търгът повдигна колебливо задния си ляв крак и го протегна, докато не допря леда.

— Добре, Бираз! Сега! — извика Елена. Сега, ако Бираз само малко се плъзне напред…

Изведнъж под нея сякаш се разместиха всички пластове. За няколко минути девойката си помисли, че може би Бираз е хлътнала в леда с четирите си крака. После яростното люлеене се успокои и внезапно, като в просъница, Елена разбра, че са успели.

— Леко сега, леко — подвикна на животното, докато го смушкваше леко с остена. И бавно, тромаво, Бираз запристъпя напред. Докато вървеше, куполовидната й глава се спускаше все по-ниско и по-ниско. Стигна до самия край на гъстата мъгла и ледът отново се пропука. Но този път затъна само няколко сантиметра, преди да стъпи върху калта край брега.

Още няколко крачки и щяха да се озоват върху твърда земя. Елена пое дълбоко дъх, за да сподави вика си, когато огромната глава на търга се наведе рязко и тя се плъзна скоростно надолу до мястото, където се извиваха бивните. Някак си се промуши между тях, след което излетя от хоботите на Бираз.

— Това, което направи, беше безсмислено — разнесе се гласът на Деймън някъде от мъглата до нея. — Да рискуваш живота си.

— Какво и–имаш пред вид с това, че е б–безсмис–лено? — настоя да узнае Елена. Не беше изплашена, а по-скоро замръзваше.

— Животните така или иначе ще умрат. Едва ли ще успеят да преодолеят следващото изпитание, а дори и да можеха, на това място нищо не расте. Вместо бърза и чиста смърт във водата, те ще умрат от глад, при това бавно.

Елена не каза нищо; единственият отговор, който й хрумна, беше: „Защо не ми каза по-рано?“ Беше спряла да трепери, което беше добре, защото само до преди миг имаше чувството, че тялото й ще се разпадне.

Дрехите, помисли си смътно. Това беше проблемът. Със сигурност навън, на открито, не можеше да е толкова студено, колкото във водата. Дрехите я караха да усеща много по-голям студ.

Започна да ги сваля бавно с вцепенените си пръсти. Първо разкопча коженото яке. Нямаше цип, само копчета. Това бе истинско затруднение. Пръстите й бяха ледени късове и едва се подчиняваха на волята й. Но все някак успя да се разкопчае и кожената дреха падна на земята с приглушен звук. Заедно с нея падна и кожената подплата. Пфу! Миризма на мокра козина. Стига, сега трябва да…

Но не можеше. Не можеше да направи нищо, защото някой държеше ръцете й. Изгаряше ръцете й. Онези ръце я дразнеха, но поне знаеше на кого принадлежат. Бяха твърди и много нежни, но и много силни. Всичко това означаваше Стефан.

Бавно повдигна главата си, от която капеше вода, за да помоли Стефан да спре да гори ръката й.

Ала не можа. Защото върху тялото на Стефан беше главата на Деймън. Наистина забавно. Беше виждала доста неща, които вампирите можеха да правят, но не бе виждала да си разменят главите.

— Стефан–Деймън… моля те, спри — изхъхри между истеричните пристъпи на смях. — Боли. Много е горещо!

— Горещо? Искаш да кажеш, че си замръзнала. — Сръчните, изгарящи ръце разтриваха яростно нейните, бутнаха главата й назад, за да разтрият страните й. Остави им се, защото единственото разумно обяснение беше, че ако това бе главата на Деймън, то ръцете са на Стефан. — Студено ти е, но не трепериш? — прозвуча отнякъде суровият глас на Деймън.

— Да, значи трябва да признаеш, че се стоплям. — Елена не се чувстваше много стоплена. Осъзна, че все още е облечена в дълга кожена дреха, която стигаше до коленете й, под кожените панталони. Хвана непохватно колана си.

— Не се стопляш. Преминаваш във втората фаза на измръзването. И ако не се изсушиш и не се стоплиш веднага, ще умреш. — Решително, но не грубо наведе брадичката й, за да погледне в очите й. — В момента не си на себе си, бълнуваш — разбираш ли ме, Елена? Трябва наистина да те стоплим.

Топлината беше нещо толкова смътно и далечно, както животът, преди да срещне Стефан. Но бълнуването беше нещо, което разбираше. Това не беше хубаво. Но какво можеше да стори, освен да се изсмее?

— Добре. Елена, почакай само за миг. Нека да намеря… — След секунда се върна. Не достатъчно бързо, за да й попречи да свали кожената туника до кръста си, но достатъчно бързо, преди да смъкне камизолата.

— Ето. — Той съблече влажната кожена дреха и уви друга, топла и суха, направо върху камизолата.

След миг или два тя започна да трепери.

— Браво, това е моето момиче! — каза гласът на Деймън и продължи: — Не се съпротивлявай, Елена. Опитвам се да спася живота ти. Това е всичко. Няма да се опитвам да направя нищо друго. Обещавам ти.

Елена не проумяваше. Защо би си помислила, че Деймън — това трябва да е Деймън, реши тя — ще иска да я нарани?

Макар че понякога можеше да бъде наистина гаден…

И сваляше дрехите й.

Не. Това не биваше да се случва. Определено не. Особено след като Стефан е някъде наблизо.

Но в този момент Елена трепереше толкова силно, че не можеше да говори.

И сега, когато беше по бельо, той я караше да легне върху кожите, подпъхваше други кожи около нея. Девойката не разбираше нищо от случващото се, ала започваше да й се струва, че нищо няма значение. Носеше се някъде извън тялото си и наблюдаваше с безразличие ставащото.

Тогава друго тяло се плъзна под кожите. Тя отскочи бързо назад от мястото, където блуждаеше. За миг зърна голите си гърди. В следващия миг топло, силно тяло се плъзна до нея в импровизирания спален чувал. Топли мускулести ръце се обвиха около нея, пречеха й да се отдели от тялото си.

Чу неясно през мъглата гласа на Стефан.

— Какво, по дяволите, правиш?