35

Елена имаше чувството, че не е правила нищо през целия си живот, освен да върви под сенчестия балдахин от високи клони. Наоколо не беше студено, а хладно. Не беше тъмно, а цареше полумрак. Вместо постоянната пурпурна светлина от огромното червено слънце в първото Тъмно измерение, сега вървяха в постоянен здрач. Беше изнервящо постоянно да поглеждаш нагоре към небето и никога да не виждаш луната — или луните — или планетата — която навярно бе там горе. Освен безкрайното небе, нямаше нищо освен преплетени клони на дърветата, тежки и толкова сложно усукани, че сякаш заемаха цялото пространство отгоре.

Луда ли бе да мисли, че може би вървят по онази диамантено искряща луна, която се виждаше пред Входа на крепостта към Долния свят? Дали бе прекалено малка, за да има атмосфера? Или истинска гравитация? Беше забелязала, че тук се усеща по-лека и дори крачките на Бони изглеждаха доста дълги. Дали би могла? Напрегна мускулите на краката си, пусна ръката на Стефан и скочи.

Беше висок скок, но не я приближи до плетеницата от клони над нея. И не се приземи точно върху пръстите си. Краката й се подхлъзнаха по хилядолетната гнила шума и тя се озова на задните си части, пързаляйки се около метър, преди да забие пръсти и крака в рохкавата пръст и да спре.

— Елена! Добре ли си? — чу Бони и Стефан да крещят зад нея и нетърпеливото: Да не си полудяла? От Деймън.

— Опитвам се да разбера къде сме, като проверявам гравитацията — обясни тя, изправи се сама и изтърси листата от джинсите си. Чувстваше се унизена. Проклятие! Онези листа се бяха напъхали отзад под тениската й и дори под камизолата. Групата бе оставила по-голяма част от кожените си дрехи в Крепостния вход, където Сейдж щеше да ги пази, и Елена нямаше дори с какво да се преоблече. Беше глупава постъпка, ядосваше се сега на себе си. Засрамена, девойката се опита едновременно да върви и да изтръсква натрошените листа.

— Може ли само за секунда? — принуди се да извика накрая. — Момчета, бихте ли се обърнали? Бони, ще можеш ли да дойдеш и да ми помогнеш? — Приятелката й с радост се притече на помощ. Елена бе изненадана колко трудно махна гнилите листа, полепнали по гърба й.

Следващия път, когато ти е нужно научно мнение, първо попитай, изпрати й Деймън телепатично презрителния си коментар, а гласно рече:

— Бих казал, че гравитацията тук е около осемдесет процента от земната и може да се намираме на луна. Няма значение. Ако Сейдж не ни беше помогнал с компаса, никога не бихме могли да намерим ствола на дървото — поне не навреме.

— И не забравяйте — изтъкна Елена, — че никак не е сигурно, че звездната сфера се намира близо до дървото. Трябва да държим очите си отворени на четири!

— Но какво да търсим? — Някога Бони щеше да изрече това хленчейки. Сега само попита тихо.

— Ами… — Елена се извърна към Стефан. — Ще изглежда ярко, нали? На фона на този ужасен полумрак?

— На този ужасен зеленикав полумрак — съгласи се Стефан. — Би трябвало да изглежда като леко променяща се ярка светлина.

— Да го кажем така — заговори Деймън, докато вървеше грациозно заднешком и ги озари за секунда с някогашната си двеста и петдесетватова усмивка. — Ако не следваме указанията на Сейдж, никога няма да намерим дървото. Ако се опитаме да бродим наслуки в този свят, никога няма да открием нищо — включително и обратния път. И тогава не само Фелс Чърч, но и всички ние ще умрем, при това точно в този ред. Първо, ние двамата вампири, ще зарежем всякакво цивилизовано поведение, когато гладът…

— Стефан няма да го направи! — извика Елена.

— Ти си също толкова лош, като Шиничи с неговите „откровения“ за всички нас! — присъедини се Бони.

Деймън леко се усмихна.

— Ако бях също толкова лош като Шиничи, малко червено птиченце, ти вече щеше да си надупчена като празна кутия от сок — или аз щях да правя компания на Сейдж и да се наслаждавам на бутилка „Черна магия“…

— Виж, това е безсмислено — прекъсна го Стефан.

Деймън изобрази престорено съчувствие.

— Може би ти имаш… проблеми… в областта на кучешките зъби, но не и аз, малки братко. — Този път задържа усмивката си по-дълго, за да могат всички да видят острите му зъби.

Стефан не се поддаде на предизвикателството.

— И цялата тази разправия само ни задържа…

— Грешиш, малки братко. Някои от нас са усъвършенствали изкуството да говорят и вървят едновременно.

— Деймън, престани! Просто спри — рече Елена рязко, докато разтриваше горещото си чело със студените си пръсти.

Деймън сви рамене и продължи да върви заднешком.

— Ти трябва само да помолиш — промърмори, като натърти леко на първата дума.

Елена не отвърна нищо. Чувстваше, че изгаря от треска.

Не беше само вървенето в указаната посока. Често на пътя им се изпречваха огромни купчини от възлести корени, които трябваше да изкачват. Понякога се налагаше Стефан да вади брадвата от раницата си, за да изсича опори за краката.

Елена започваше да мрази зеленикавия полумрак повече от всичко на света. От него, както и от приглушения звук от стъпките им върху покритата с гнила шума земя, й се привиждаха и причуваха странни неща. На няколко пъти тя спря — и веднъж Стефан, — за да възкликне: „Тук има някой! Следи ни!“

Всеки път се спираха и се ослушваха напрегнато. Стефан и Деймън изпращаха телепатични сонди на Силата колкото далеч можеха да достигнат, търсейки друг разум. Но или беше толкова добре маскиран, че оставаше невидим, или изобщо не съществуваше.

И когато Елена бе обзета от чувството, че върви, откакто се помни, и ще продължи да върви до края на вечността, Деймън спря рязко. Зад него Бони пое шумно дъх. Елена и Стефан забързаха напред, за да видят какво става.

Това, което Елена видя, я накара да промълви несигурно:

— Мисля, че може би сме пропуснали ствола на дървото и сме открили края…

Пред нея, докъдето стигаше погледът й, се простираше тъмно пространство, осеяно със звезди. В светлините на звездите се къпеше голяма планета и две големи луни, едната светеше в спирали в бяло и синьо, а другата трептеше в сребристо сияние.

Стефан държеше ръката й, споделяйки чудото с нея. Само от лекия му допир върху пръстите й по ръката й пробягаха тръпки и се спуснаха до внезапно омекналите й колене.

— Погледнете нагоре — процеди Деймън саркастично.

Елена го стори и ахна. Само за миг тялото й олекна. Двамата със Стефан машинално обвиха ръце един около друг. И тогава девойката разбра какво виждат — и отгоре, и отдолу.

— Това е вода — промълви тя, втренчена в огледалната повърхност пред тях. — Едно от онези сладководни морета, за които ни разказа Сейдж. Върху него не се вижда нито една вълничка. Не се усеща и полъх на вятър.

— Но изглежда, ние наистина се намираме върху най-малката луна — изрече Стефан с благ глас. Очите му бяха измамно невинни, докато гледаше към Деймън.

— Да, ами, тогава трябва да има нещо изключително тежко в ядрото на този спътник, за да поддържа осемдесетте процента от гравитация, която нормално усещаме, и в същото време да задържа около себе си толкова много атмосфера — но на кого му пука за логиката? Достигнахме до този свят през Долния свят. Защо да важи някаква си логика? — Погледна Елена с леко присвитите си очи изпод натежалите клепачи.

— Къде е третата? Сериозната?

Гласът идва отзад, помисли си Елена. Тя — всички те — се извърнаха от ярката светлина към полумрака. Всичко трептеше и танцуваше пред очите й.

Сериозната Мередит; смеещата се Бони;

И Елена със златната коса.

Те шептят и мълчат…

Те съзаклятничат и не ги е грижа…

Но аз трябва да имам Елена,

Елена със златната коса…

— Е, няма да ме имаш! — викна Елена. — А и не цитираш вярно поемата. Помня я от часовете по английски в девети клас. Освен това си откачен! — Въпреки гнева и страха се запита какво ли става във Фелс Чърч. Щом Шиничи беше тук, дали там вече е настъпила Последната полунощ? Или Мисао я е пуснала в ход с едно небрежно махване на ръката?

— Но аз ще те имам, златна Елена — заяви китсунето.

Стефан и Деймън извадиха ножовете си.

— Точно тук грешиш, Шиничи — заяви Стефан. — Ти никога, никога няма да докоснеш отново Елена.

— Трябва да опитам. Ти взе всичко останало.

Сега сърцето на Елена препускаше като лудо. Ако изобщо Шиничи реши да говори разумно, то ще е на мен, помисли си тя.

— Не трябва ли да се подготвяш за Последната полунощ, Шиничи? — попита го с приятелски тон, докато вътрешно трепереше, опасявайки се, че ще й отвърне: „Тя вече настъпи.“

— Тя не се нуждае от мен. Тя няма да защити Мисао. Защо аз да й помагам?

За миг Елена загуби дар слово. Тя? Тя? Друга освен Мисао, каква друга тя е замесена във всичко това?

Деймън сега бе извадил арбалет със заредена стрела. Шиничи продължаваше да бъбри.

— Мисао вече не може да се движи. Разбирате ли, тя вложи цялата си Сила в звездната си сфера. Вече не се смее, нито пее — не съзаклятничи с мен. Тя просто… седи. Накрая ме помоли да я прибера в себе си. Мислеше, че така ще станем едно цяло. И така тя се разтвори и се сля с мен. Ала дори и това не помогна. Сега… едва я чувам. Дойдох, за да взема моята звездна сфера. Използвах енергията й, за да пътувам през измеренията. Ако сложа Мисао в моята звездна сфера, тя ще се възстанови. После ще я скрия отново — но не там, където я оставих последния път. Ще я сложа много надалеч, където никой няма да я намери. — Съсредоточи се върху слушателите си. — И така, предполагам, че в момента двамата с Мисао говорим с вас. Само дето съм толкова самотен — не мога изобщо да я почувствам.

— Няма да докоснеш Елена — рече Стефан тихо.

Деймън погледна мрачно към останалите при думите на Шиничи: „… Ще я сложа много надалеч…“

— Върви, Бони, продължавай да се движиш — додаде Стефан. — Ти също, Елена. Ние ще ви последваме.

Елена остави Бони да се отдалечи няколко метра напред, преди да изпрати телепатично послание: Не можем да се разделяме, Стефан; имаме само един компас.

Внимавай, Елена! Той може да те чуе!, долетя гласът на Стефан, сподирен от решителното: Млъквай! на Деймън.

— Не си прави труда да й казваш да мълчи — обади се Шиничи. — Трябва да си луд, ако си мислиш, че не мога да уловя мислите направо от умовете ви. Не мислех, че сте толкова глупави.

— Ние не сме глупави! — възрази Бони разгорещено.

— Не сте ли? Тогава разгадахте ли гатанките ми?

— Нямахме никакво време за това — тросна се Елена. Беше грешка, защото отново привлече вниманието на Шиничи към себе си.

— Каза ли им какво мислиш за трагедията на Камелот, Елена? Не, не мисля, че си имала достатъчно кураж. Да им кажа ли аз? Ще го прочета, както си го написала в дневника си.

— Не! Не е възможно да си чел дневника ми! Както и да е — написаното там вече не важи! — избухна Елена.

— Да видим… това са твоите думи. — Заговори с монотонния глас на четец: „Мило дневниче, една от гатанките на Шиничи беше това, което си мисля за Камелот. Нали се сещаш за легендата за крал Артур, кралица Гуиневиър и Ланселот, рицаря, когото тя обичала. И ето какво си мисля. Много невинни хора са умрели и са били нещастни, защото тези трима егоисти — крал, кралица и рицар — не са могли да се държат цивилизовано. Те не са могли да разберат, че колкото повече обичаш, толкова по-дълбок става изворът на любовта. Но онези тримата не са могли просто да се отдадат на любовта и да я споделят — и тримата…“.

— Млъкни! — кресна Елена! — Млъкни!

Господи, рече Деймън, животът ми току-що намери обяснение.

Както и моят, додаде Стефан слисано.

Просто забравете за всичко това, нареди им Елена. То вече не е истина. Стефан, аз съм твоя завинаги и винаги съм била. И точно сега ние трябва да се отървем от това копеле и да тичаме към ствола на дървото.

— Двамата с Мисао често го правехме — продължи Шиничи. — Говорехме помежду си на специална честота. Ти определено си добър манипулатор, Елена, след като успя да ги предпазиш да се избият един друг заради теб.

— Да, това е специална честота, която наричам истина — рече Елена. — Но аз не съм и наполовина толкова добър манипулатор, колкото Деймън. А сега ни нападай или ни остави да вървим. Ние бързаме!

— Да ви нападна? — Шиничи изглежда се замисли над идеята. И тогава, по-бързо, отколкото Елена успя да го проследи, той се хвърли към Бони. Вампирите, които очакваха да се опита да се добере до Елена, бяха изненадани, но Елена, която бе зърнала блясъка в очите му, насочен към по-слабото момиче, беше готова и се хвърли към него. Той се отдръпна назад толкова бързо, че се оказа, че се е насочила към краката му, ала тогава осъзна, че има възможност да го извади от равновесие. Удари глава в капачката на коляното му, като в същото време заби дълбоко ножа си в крака му.

Прости ми, Бони, помисли си тя, защото знаеше какво ще направи той. Това беше същото, което бе накарал послушната си марионетка Деймън да направи, когато преди време държеше Елена и Мат за заложници — само дето сега нямаше нужда от боров клон, за да насочи болката. Черна енергия изригна директно от ръцете му в дребното тяло на Бони.

Ала имаше още един фактор, който не бе взел под внимание. Когато бе накарал Деймън да нападне Мат и Елена, бе проявил достатъчно разум да стои далеч от тях, докато подлагаше телата им на мъчения. Този път бе хванал Бони и обвил ръце около нея. А самата Бони бе отличен телепат, особено в разпръсването на мисли и чувства. Когато я удари първата вълна на агонията, тя изкрещя — и пренасочи болката обратно към Шиничи.

Все едно се затваряше кръг. Болката не беше по-малко мъчителна за Бони, но означаваше, че всичко, което й причиняваше Шиничи, го изпитваше върху себе си, при това усилено от ужаса на Бони. Това бе системата, в която Елена удари с все сила. Когато главата й се стовари върху коляното му, вътре в по-крехката му колянна кост нещо се пропука. Замаяна, Елена се съсредоточи и завъртя ножа, който премина през крака му и се заби в земята.

Нямаше да се получи, ако точно зад нея не бяха двамата пъргави и ловки вампири. Тъй като Шиничи не падна, вратът й щеше да се озове в идеално положение за него, за да го прекърши.

Но Стефан вече беше зад нея. Подхвана я и я избута настрани, преди Шиничи да прецени както трябва ситуацията.

— Пусни ме — промълви Елена задъхано на Стефан. Беше решена да се добере до Бони. — Оставих ножа си — изхитри се да добави, намирайки много по-конкретна причина, за да накара Стефан да я пусне и да продължи битката.

— Къде?

— В крака му, разбира се.

Долови, че Стефан едва се сдържа да не се разсмее на глас.

— Мисля, че си го оставила на добро място. Вземи един от моите — добави.

Ако сте свършили да си бъбрите, може би ще се отървете от опашките му, долетя до тях студеният телепатичен глас на Деймън.

В този миг Бони припадна, но телепатичната й верига все още бе широко отворена и насочена обратно към Шиничи. Сега Деймън мина в настъпление, сякаш не го бе грижа за живота на Бони, стига чрез нея да се добере до Шиничи.

Стефан, бърз като нападаща змия, се спусна към една от многото опашки, които сега се размахваха зад Шиничи като доказателство за огромната му Сила. Повечето от тях бяха прозрачни и заобикаляха истинската му опашка — от плът и кръв, като тази на всяка лисица.

Стефан замахна с ножа си и една от призрачните опашки падна върху земята, след което изчезна. Нямаше кръв, но Шиничи изквича пронизително от ярост и болка.

Междувременно Деймън нападаше безмилостно отпред. Веднага щом Стефан отвлече вниманието на китсунето отзад, Деймън съсече двете китки на Шиничи — едната по-нагоре, а другата по-надолу. После се хвърли, за да го блъсне с цялата тежест на тялото си точно в момента, когато Стефан, който придържаше Елена към бедрото си като бебе, отряза още една призрачна опашка.

Елена се извиваше и се опитваше да се отскубне. Тя умираше от тревога, че Деймън ще убие Бони, за да се добере до Шиничи. А и освен това нямаше да позволи да я разнасят наоколо като досаден багаж! Всичките й цивилизовани задръжки се рушаха и тя се осланяше единствено на най-дълбоките си инстинкти: да защити Стефан, да защити Бони, да защити Фелс Чърч. Да срази врага. Дори не осъзнаваше, че в превъзбуденото си състояние бе забила, за нещастие все още човешките си зъби, в рамото на Стефан.

Той трепна леко, но се вслуша в нея. Добре! Опитай се тогава да стигнеш до Бони — и виж дали можеш да я освободиш от болката.

Пусна я в мига, в който Шиничи се извъртя, за да се разправи с него, насочвайки черна болка право към Стефан, същата болка, която бе повалила Мат и Елена, когато бяха на Земята.

Елена, вече свободна, видя, че всички се извръщат наполовина, и внезапно съзря шанса си. Посегна към отпуснатото тяло на Бони и Шиничи пусна дребното момиче в ръцете й.

Вземи Бони. Виж дали можеш да я освободиш от болката.

Е, сега Бони беше при нея. Собственият й разум отдели двете заповеди на Стефан с друга — махни я по-далеч от Шиничи. Тя е безценна заложница.

Елена имаше чувството, че ще закрещи от бяс. Трябваше да предпази Бони, ала това означаваше да остави Стефан, нежния Стефан на милостта на Шиничи. Отдръпна се настрани с Бони — толкова дребна и лека — и в същото време метна поглед през рамо към Стефан. Той беше свъсил леко чело, за да се концентрира, но не само че не беше завладян от болка, а се готвеше за атака, въпреки че главата на Шиничи гореше. Ярките пурпурни краища на черната му коса избухнаха в пламъци, сякаш нищо друго не можеше да изрази по-силно омразата му и сигурността от победата. Беше си надянал корона от пламтящи гирлянди, дяволски ореол.

Гневът на Елена се превърна в ледени тръпки, които се спуснаха надолу по гръбнака й, докато наблюдаваше нещо, което повечето хора никога не доживяваха да видят: двама вампири нападат заедно, в пълен синхрон. В това имаше някаква първична жестокост, все едно бяха двойка хищни птици или вълци, но и величавата красота на две създания, действащи като едно тяло. Ледената решителност, изписана върху лицата на Стефан и Деймън, показваше, че това е битка до смърт. Смръщване от страна на Стефан или жестока усмивка по устните на Деймън бяха знак, че Шиничи изпраща пронизващата тъмна Сила към един от двамата. Но противниците му не бяха слаби човешки същества. Двамата бяха вампири, чиито тела се излекуваха почти мигновено — двама вампири, които наскоро се бяха хранили — от нея — Елена. Нейната необикновена кръв сега ги зареждаше с нова мощ.

Значи аз вече съм част от това, каза си Елена. Помагам им в този миг. Те трябваше да задоволят свирепостта, която тази битка без правила бе събудила у нея. Да съсипе идеалния синхрон на двамата вампири в схватката им с Шиничи, би било престъпление, особено когато Бони все още лежеше в несвяст в ръцете й.

Като човешки същества ние и двете сме пречки, каза си девойката. И Деймън няма да се поколебае да ми го каже, дори да се намеся само с един удар.

Бони, съвземи се, Бони, изпрати й мисълта си Елена. Дръж се за мен. Ще се махнем оттук. Подхвана дребничката си приятелка под мишниците и започна да я влачи. Отстъпваше към сребристия сумрак, разпрострял се във всички посоки. Когато се спъна в един корен и падна на земята, реши, че вече се е отдалечила достатъчно. Притегли Бони в скута си. Сетне взе в шепи малкото сърцевидно лице на Бони и извика в представите си най-успокояващите неща, за които можа да се сети. Гореща вана в дома на лейди Улма, последвана от масаж, докато лежи удобно върху кушетката за съхнене сред облаци екзотични ухания. Да се сгуши до Сейбър в кабинета на госпожа Флауърс. Упадъчният лукс да спи до късно и да се събуди в собственото си легло — а майка й, баща й и сестра й да са в къщата.

Когато си помисли за последното, Елена не успя да сподави тихото си изхлипване и една малка сълза капна върху челото на Бони. Клепачите й потрепнаха.

— Сега ти не бъди тъжна — прошепна тя. — Елена?

— Вече си с мен и никой няма да те нарани отново. Още ли се чувстваш зле?

— Малко. Но мога да те чувам в главата си и това ме кара да се чувствам по-добре. Искам една гореща вана и пица. И да подържа бебето Адара. Знаеш ли, тя вече почти говори. — Елена — ти не ме слушаш!

Истина беше. Елена наблюдаваше развръзката на битката между Стефан, Деймън и Шиничи. Вампирите бяха повалили китсунето и сега кръжаха над него и се ежеха като новооперени птички над особено вкусен червей. Или може би като два малки дракона — Елена не беше сигурна, че птиците съскат една на друга.

— О, не — каква гадост! — Бони видя това, което наблюдаваше Елена, срина се на земята и скри глава зад рамото на приятелката си. Добре, каза си Елена. Разбрах. У теб няма и капчица жестокост, нали, Бони? Дяволитост, но не и кръвожадност. И това е хубаво.

Докато си го мислеше, Бони се надигна толкова рязко, че се удари в брадичката на Елена.

— Почакай! — викна тя. — Виждаш ли онова?

Онова беше много ярка светлина, която лумваше все по-силно всеки път, когато вампирите си харесаха някое място върху тялото на Шиничи, и го удряха едновременно.

— Остани тук — заръча Елена на дребничката си приятелка с малко надебелял глас, защото, когато Бони се удари в брадичката й, си бе прехапала езика. Хукна обратно към двамата вампири и изкрещя с все сила. Трябваше да привлече вниманието им, преди напълно да са се отдали на инстинктите си за хранене.

Както можеше да се очаква, Стефан се отдръпна пръв, а сетне й помогна да отскубнат Деймън от победения враг.

Деймън се озъби и закрачи наоколо, без да сваля поглед от Шиничи, докато пребитото китсуне бавно се надигаше. Елена забеляза пръските кръв. После я видя, пъхната в колана на Деймън, черна, с пурпурни краища и лъскава — истинската опашка на Шиничи.

Жестокостта, изпълвала я до преди малко, тутакси се изпари. Момичето искаше да скрие глава зад рамото на Стефан, ала вместо това му поднесе лицето си за целувка. Стефан се подчини.

Тогава Елена отстъпи назад, за да оформят триъгълник около Шиничи.

— Дори не си помисляй да нападаш — рече мило Деймън.

Китсунето сви примирено рамене.

— Да ви нападам? Защо да си давам труда? Вие няма къде да се върнете, дори аз да умра. Децата са препрограмирани да убиват. Но… — добави с внезапна жар — ми се иска никога да не бях идвал в проклетия ви малък град… иска ми се никога да не бях изпълнявал Нейните заповеди. Иска ми се никога да не бях позволявал на Мисао да се доближи до Нея! Иска ми се да не бяхме… — Изведнъж млъкна. Не, беше нещо повече, помисли си Елена. Той замръзна, очите му се разшириха и оцъклиха. — О, не — прошепна. — О, не, нямах предвид това! Не исках да кажа това! Не съжалявам…

Елена имаше чувството, че нещо наближава към тях с огромна скорост, всъщност толкова бързо, че тя успя само да отвори уста, преди то да удари Шиничи. Каквото и да беше, го уби с невероятна ловкост, като отмина, без да докосне никой друг.

Шиничи рухна по очи в прахта.

— Няма смисъл — възпря Елена нежно Стефан, когато той инстинктивно се спусна към трупа. — Той е мъртъв. Сам си го причини.

— Но как? — пожелаха да узнаят в един глас Стефан и Деймън.

— Не съм специалист — отвърна Елена. — Мередит е експертът по въпроса. Но тя ми каза, че китсуне могат да бъдат убити, като се унищожат звездните им сфери или ако ги застреляш с благословен куршум… или от „Греха на съжалението“. Тогава двете с Мередит не разбрахме какво означава — беше преди да попаднем за пръв път в Тъмното измерение. Но мисля, че сега го видяхме в действие.

— Значи не можеш да си китсуне и да съжаляваш за нещо, което си сторил? Това е… жестоко — поклати глава Стефан.

— Изобщо не е — отсече Деймън. — При все че, ако важеше и за вампирите, несъмнено щеше отново да умреш завинаги, когато се събуди във фамилната гробница.

— Някога — проговори Стефан с безизразно лице — съжалявах, че съм ти нанесъл смъртоносен удар, дори когато умирах. Ти винаги си изтъквал, че се чувствам прекалено виновен, но това е единственото нещо, за което бих дал живота си, ако мога да го променя.

Настъпи тишина, която продължи… и продължи. Сега Деймън стоеше пред групата и само Бони виждаше лицето му.

Елена внезапно сграбчи ръката на Стефан.

— Все още имаме възможност! — каза му. — Двете с Бони видяхме натам нещо ярко! Да тичаме! — Стефан и Елена минаха тичешком покрай Деймън, а той грабна ръката на Бони. — Бягай като вятъра, Бони!

— Но след като Шиничи е мъртъв — ами, наистина ли трябва да намерим звездната му сфера или най-голямата звездна сфера, или каквото и там да се крие в това ужасно място? — попита Бони. Някога щеше да хленчи, каза си Елена. Не, въпреки болката, която навярно изпитваше, тя тичаше.

— Боя се, че трябва да я намерим — отвърна Стефан. — Защото от думите на Шиничи се разбра, че не той стои начело. Двамата със сестра му са работили за някого, някаква жена. И която и да е Тя, може би в момента напада Фелс Чърч.

— Обстоятелствата току-що се промениха — заяви Елена. — Имаме непознат враг.

— Но все пак…

— Играта смени правилата си — заключи Елена.

Загрузка...